Комментарии пользователей (727)
ВК Одесса:
Отново прочетох Вашето писмо. И отново казвам:
Кевин е убит в отмщение за това, че той разказа на адвоката за тайния вирус в кръвта на жена му. Кевин не е рицар без страха и упрека. Той действително постъпва не по-мужски. Така се случи, че малко пострада, но научи една велика тайна, за което нищо по-важно за Луиза нямаше. Тази тайна тя криеше от майка с и бащата, които обичаше, но които напусна с цел да скрие и от тях своето трагическо жребие (жребий).
Кевин случайно научи това, което Луиза крие цял живот от всичките: от обществото, от родителите, от обичания Кевин. Тя е жертва, която е обречена да има жертви. Палач по неволе, който сам е постоянно истезаван. Палач, който носи в себе си своя си палач — Вирус гневной ведьмы. Този палач са унищожава само по еден начин — усекновением главы носящего. В средние века таких женщин сжигали на кострах. Теперь общество трусливое, хочет выглядеть интеллигентным и просто делает красивую мину при плохой игре. Делает вид, что не замечает носителей вируса, а когда они совершают преступление, судят их по своим законам, каковые приложимы к здоровым гражданам.
Будучи в тюрьме, Луиза, предчувствуя приближение бешенства (иногда она это чувствовала за год, за месяцы до рецидива, причем почти точно знала, когда это случится, когда станет нестерпимо удерживать зверя в себе), и она могла даже выбрать жертву. Могла кого-то пожалеть — это как летчик падающего истребителя может пожалеть село, город и успевает отвести самолет в реку, в поле.
Ей были симпатичные некоторые сосидельницы, и она себе приказывала отвернуть свой гнев от них, но направить на охранника. Потому что нападение на стражу — это нападение на власть. А Луиза как раз хотела бросить вызов власти: делайте что-нибудь, негодяи, не прячьте головы в песок. Я не одна. Но удивительное дело, власти столь лицемерны, что даже за нападение на охранника (высшее нарушение порядка) ее наказывали снисходительно, отправляли в тюремный лазарет отлежаться.
Если бы Кевин был воспитан как джентльмен, он понял бы, что случайно узнав тайну страдающей женщины, обязан похоронить в себе эту тайну. Но он не был столь тонко организован. Он даже не сумел понять, почему Луиза была на курсе ярче других студенток. Обучаясь усиленно, она тем самым себя вооружала. Хотела, чтобы светлые силы в ней превзошли силы темные, и подавили их. Она себя старается перековать. Она самая образованная на курсе.
Тяхната беседа на банкета дотолкова впечатли младия инженер с диапазона и дълбочината на мислите на хубавата елзаска Луза Таулер, че ирландецът решава техните срещи да стават по- чести.
Позже, уже работая, Луиза показала, что является ценным кадром в отрасли.Но карьера не имела значения для Луизы. Она свершила бы большее, И даже заткнула бы Кевина с его идеями мостостроения, на самом деле почти банальными. Что может путного дать ирландец, говаривала она, вспоминая слова мудреца, произнесшего "Что путното может быть из Назарета?" («Из Назарета? Разве из Назарета может быть что хорошее?» — возразил Нетанэл. «Пойдем, и сам увидишь», — говорит ему Филипп).
А в случае с Кевином и показывать-то нечего.
Ну да бог с ним, он продукт общества, которое хиреет, истрепавшись, износившись на длинном пути сквозь века. Автор сам показывает своего героя провинциальным выскочкой:
имаше и доста меркантилна причина от страната на младия инженер. Той на всяка цена иска по-скоро да получи френско гражданство и възможния брак с Луиза ускорва тази процедура. А иначе неговата мечта да стане пълноценен парижанин след дипломирането става призрачна.
Луиза продолжала трудиться над собой. Она буквально в себя всасывала здоровые силы, чтобы они оказались главными в ней и заглушили вирус ведьмы. Порой ей казалось, что она близка к победе, и никто не догадается о ее болезни. Но...
Счастью мешал один человек, он знал ее тайну. И это был Кевин.
Как страшно жить, зная, что у тебя есть угроза за спиной. Луиза то верит в порядочность Кевина, то сомневается в нем. Она видит, что он не фундаментален, и если зажать его пальцы в тиски или поставить утюг на живот (это не в буквальном смысле, а в смысле появления нетерпимых угроз), то он выдаст все.
Она разводится с Кевином не по какой-то иной причине, а просто чтобы не видеть его как укоряющее обстоятельство, и не видеть ежедневно укоризну как грозящую опасность.
Оказалось, что ее опасения были не напрасны. Сорвавшись в приступе бешенства на втором муже, она знала, что пойдет под суд, получит строк и сядет в тюрьму. Но сидеть будет, пусть даже в одиночке (это и лучше) вместе со своей тайной.Суд ей просто припишет ревность, а мужа спишут как добычу ревности (это и у Лермонтова: "Добыча ревности воспета им с такою дивной силой, сраженный, как и он, безжалостной рукой).
На суде она получает сразу два удара: первый удар — решение суда; второй удар — с нее прилюдно содрали платье перед публикой. Нет, не содрали, конечно, не платье, а кожу, чтобы лучше рассмотреть ее жилы — синие они или черные ("И под ее атласной кожей, и под ее атласной кожей текла отравленная кровь — Гумилев).
Она стояла на публике, вывернутая наизнанку.
Кевин предал ее тайну, рассказал все адвокату. И он окончательно стал мусором общества. У Луизы программное измерение личности. Она рассказывала Кевину, что плодить людей старым способом уже не стоит. Ныне живущие на планете "не тот товар, который ей нужен".
Цивилизацията променя привичните неща и поражда нови форми на общественното устройство.
Семейството е една традиция, запазена от миналия, селския частен живот. Там са нужно бащи, майки, деца, роднини.
-И хората стават ненужни ?
- За техносферата да, но за биосферата и космоса може и да се нужни, но кой сега това може да разясни? Дори има луди, но влиятелни, предлагащи лишното население да се «утилизира».
Убивая Кевина, Луиза решала две задачи: очищала землю от мусора, и отомщала за свое оскорбление.
Выйдя из тюрьмы, она уже улавливала начало бури в себе. А и начальство тюремное, может и оно что-то научилось в ней предугадывать. И амнистия — это просто желание начальства вытолкать беду подальше, чтобы не отвечать за последствия.
Буря нарастала, и остановить ее нельзя было. Надо было выбирать жертву. А что тут долго думать. Она пошла к Кевину. Смотрела на него, разговаривала с ним. Жалко ли его? А что жалеть таких. Она с иронией говорит о его великодушии.
Ох, Кевин, както винаги си толкова великодушен, че право не знам как да те благодаря.
Отново прочетох Вашето писмо. И отново казвам:
Кевин е убит в отмщение за това, че той разказа на адвоката за тайния вирус в кръвта на жена му. Кевин не е рицар без страха и упрека. Той действително постъпва не по-мужски. Така се случи, че малко пострада, но научи една велика тайна, за което нищо по-важно за Луиза нямаше. Тази тайна тя криеше от майка с и бащата, които обичаше, но които напусна с цел да скрие и от тях своето трагическо жребие (жребий).
Кевин случайно научи това, което Луиза крие цял живот от всичките: от обществото, от родителите, от обичания Кевин. Тя е жертва, която е обречена да има жертви. Палач по неволе, който сам е постоянно истезаван. Палач, който носи в себе си своя си палач — Вирус гневной ведьмы. Този палач са унищожава само по еден начин — усекновением главы носящего. В средние века таких женщин сжигали на кострах. Теперь общество трусливое, хочет выглядеть интеллигентным и просто делает красивую мину при плохой игре. Делает вид, что не замечает носителей вируса, а когда они совершают преступление, судят их по своим законам, каковые приложимы к здоровым гражданам.
Будучи в тюрьме, Луиза, предчувствуя приближение бешенства (иногда она это чувствовала за год, за месяцы до рецидива, причем почти точно знала, когда это случится, когда станет нестерпимо удерживать зверя в себе), и она могла даже выбрать жертву. Могла кого-то пожалеть — это как летчик падающего истребителя может пожалеть село, город и успевает отвести самолет в реку, в поле.
Ей были симпатичные некоторые сосидельницы, и она себе приказывала отвернуть свой гнев от них, но направить на охранника. Потому что нападение на стражу — это нападение на власть. А Луиза как раз хотела бросить вызов власти: делайте что-нибудь, негодяи, не прячьте головы в песок. Я не одна. Но удивительное дело, власти столь лицемерны, что даже за нападение на охранника (высшее нарушение порядка) ее наказывали снисходительно, отправляли в тюремный лазарет отлежаться.
Если бы Кевин был воспитан как джентльмен, он понял бы, что случайно узнав тайну страдающей женщины, обязан похоронить в себе эту тайну. Но он не был столь тонко организован. Он даже не сумел понять, почему Луиза была на курсе ярче других студенток. Обучаясь усиленно, она тем самым себя вооружала. Хотела, чтобы светлые силы в ней превзошли силы темные, и подавили их. Она себя старается перековать. Она самая образованная на курсе.
Тяхната беседа на банкета дотолкова впечатли младия инженер с диапазона и дълбочината на мислите на хубавата елзаска Луза Таулер, че ирландецът решава техните срещи да стават по- чести.
Позже, уже работая, Луиза показала, что является ценным кадром в отрасли.Но карьера не имела значения для Луизы. Она свершила бы большее, И даже заткнула бы Кевина с его идеями мостостроения, на самом деле почти банальными. Что может путного дать ирландец, говаривала она, вспоминая слова мудреца, произнесшего "Что путното может быть из Назарета?" («Из Назарета? Разве из Назарета может быть что хорошее?» — возразил Нетанэл. «Пойдем, и сам увидишь», — говорит ему Филипп).
А в случае с Кевином и показывать-то нечего.
Ну да бог с ним, он продукт общества, которое хиреет, истрепавшись, износившись на длинном пути сквозь века. Автор сам показывает своего героя провинциальным выскочкой:
имаше и доста меркантилна причина от страната на младия инженер. Той на всяка цена иска по-скоро да получи френско гражданство и възможния брак с Луиза ускорва тази процедура. А иначе неговата мечта да стане пълноценен парижанин след дипломирането става призрачна.
Луиза продолжала трудиться над собой. Она буквально в себя всасывала здоровые силы, чтобы они оказались главными в ней и заглушили вирус ведьмы. Порой ей казалось, что она близка к победе, и никто не догадается о ее болезни. Но...
Счастью мешал один человек, он знал ее тайну. И это был Кевин.
Как страшно жить, зная, что у тебя есть угроза за спиной. Луиза то верит в порядочность Кевина, то сомневается в нем. Она видит, что он не фундаментален, и если зажать его пальцы в тиски или поставить утюг на живот (это не в буквальном смысле, а в смысле появления нетерпимых угроз), то он выдаст все.
Она разводится с Кевином не по какой-то иной причине, а просто чтобы не видеть его как укоряющее обстоятельство, и не видеть ежедневно укоризну как грозящую опасность.
Оказалось, что ее опасения были не напрасны. Сорвавшись в приступе бешенства на втором муже, она знала, что пойдет под суд, получит строк и сядет в тюрьму. Но сидеть будет, пусть даже в одиночке (это и лучше) вместе со своей тайной.Суд ей просто припишет ревность, а мужа спишут как добычу ревности (это и у Лермонтова: "Добыча ревности воспета им с такою дивной силой, сраженный, как и он, безжалостной рукой).
На суде она получает сразу два удара: первый удар — решение суда; второй удар — с нее прилюдно содрали платье перед публикой. Нет, не содрали, конечно, не платье, а кожу, чтобы лучше рассмотреть ее жилы — синие они или черные ("И под ее атласной кожей, и под ее атласной кожей текла отравленная кровь — Гумилев).
Она стояла на публике, вывернутая наизнанку.
Кевин предал ее тайну, рассказал все адвокату. И он окончательно стал мусором общества. У Луизы программное измерение личности. Она рассказывала Кевину, что плодить людей старым способом уже не стоит. Ныне живущие на планете "не тот товар, который ей нужен".
Цивилизацията променя привичните неща и поражда нови форми на общественното устройство.
Семейството е една традиция, запазена от миналия, селския частен живот. Там са нужно бащи, майки, деца, роднини.
-И хората стават ненужни ?
- За техносферата да, но за биосферата и космоса може и да се нужни, но кой сега това може да разясни? Дори има луди, но влиятелни, предлагащи лишното население да се «утилизира».
Убивая Кевина, Луиза решала две задачи: очищала землю от мусора, и отомщала за свое оскорбление.
Выйдя из тюрьмы, она уже улавливала начало бури в себе. А и начальство тюремное, может и оно что-то научилось в ней предугадывать. И амнистия — это просто желание начальства вытолкать беду подальше, чтобы не отвечать за последствия.
Буря нарастала, и остановить ее нельзя было. Надо было выбирать жертву. А что тут долго думать. Она пошла к Кевину. Смотрела на него, разговаривала с ним. Жалко ли его? А что жалеть таких. Она с иронией говорит о его великодушии.
Ох, Кевин, както винаги си толкова великодушен, че право не знам как да те благодаря.
се смех от сърце. Изписваш прекрасно
Прованс
Това, че Оксана е единствена, наистина близък за него човек, Кевин ясно разбира през безсънната нощ, но с какво тя може да му помогне в сложилите се обстоятелства прояснява се чак сутринта, когато той пак съзря писмото на Оксана.
Прованс е , може би, най-прочута френска земя, но Кевин много рядко и накратко посетяваше още през студентските години само околностите на Париж и собствено Франция познаваше малко и нищо не знаеше за селския живот на страната, в която живее.
Времето за намисленото принудено пътешествие беше най хубаво: таман разцъвтяваха овошките и не беше още горещо.
След нощувката в Лион , пътят продължи покрай най- пълноводната френска река Рона и в тези южни места тя тече между два планински масива, единият от които са Алпите. Няма човек, който да не бъде захласнат от тези природни, пленяващи гледки. Време от време Кевин спираше колата, за спокойно да поразгледа учудващата панорама с зелени ливади, островърхни каменни чукове и заснежени върхове. Това не са жестоките и коварни перуански Анди и недостъпните могущите Хималаи. Това са съвсем уютни и живописни божествени творения, създадени за очите на художниците, писателите, туристите.
Именно те създават романтичния образ на южната Франция- Прованс. Многото писатели, френски и чужденци, духовно отпочиват в топлите лъчи на слънцета на Прованс. Сезан и Ван Гог, Моне и Пикасо са вдъхновени от особената светлина и сияищите бои на този чудесен край.
Мекият микроклимат дарява на Прованс роскошната субтропическа растителност и буйството на багрите. Тук растят кипариси, палми, пинии, кедри, еквалипти и, разбира се, маслинини дървета-най древното културно растение на Средиземноморието. Добре се чувстват тук и лимоните, портокалите, мандарините, бадемите. Въдухът е наситен с благоухаеща миризма на розмарин, мащерка, лаванда, мъдрец и други вечнозелени райски треви и храсти.
Нищо подобно няма в мочурливите, зелени еднообразни равнини, завити с дебелите сиви юргани от мъгли на ирладската му родина. Има ли съмнение, че в тези приказни места и хората са с друг характер и мироглед?
И когато стигна до чифлика, разположен недалеч от градчето с живописни, струпани къщички, покрити с червена керемида, той още оставаше заслепен от околната природа и в пълна неясност какво ще прави и какво ще говори. Той определи жилищната сграда на чифлика и спира до високата, метална ограда, опоясваща двуетажната къща и голямата, овошка градина. За негов късмет от градината, сред дърветата се дочуват детски писъци, възгласи, кучешки лай и през малко две 12-13 годишни момчета и по-малко от тях момиченце наближават оградата. Момчетата сръчно се прекатерват през нея, а момиченцето и кучето остават вътре.
Кевин сигнали, привличайки вниманието на момчетата и когато те го наближават ги разпитва за мадам Оксана. Хлапаците с един глас му обясняват, че това е тяхната майка и е добре дошъл им на гости. Едното момче хуква да разказва на майка си за пристигналия гост.
Всичко се нареждаше по най-естествен начин. Дорде Кевин с момченцето Пиер наближи портите на къщата, по стъпалките от входната врата се спуща напълняла, бременна жена, поддържана грижливо от другото момче и момиченце.
Тя причаква, когато Кевин наближи, прегръща го, съвсем естественно го поздравява и кани да седнат в беседката. Децата тутакси изчезват в храстите зад къщата.
- Винаги вярвах, че ще ме разбереш и ще дойдеш на гости. До момента, когато се запознах с Жан, ти ми беше единственно близък човек. Това го казах и на Жан, а той хич не възражава да си приятел на нашето семейство.
- Виждам, че и децата вече са твои.
- Да. И ми казват «мамо». Жан е много щастлив, че тъй всичко се нареди.
- А ти?
- И аз. Нали ти написах, че с Жан дотолкова се разбираме, както рядко става сред роднините. Откакто се взехме, крила му израстват. Жан разширява лозята, наема трима работници, гради страхотни планове…А какви са твоите? Знаем за твоята слава и успехи.
- Аз сега съм в отпуск и след него заминавам пак на Аляска…и, може би, на цяла година. А как ти тук се освои?
- О! Аз и досега не мога да повярвам, че такова в живота се случва. Уж съм чела много книги и всякакви журналистки описания, но хич не подозирах, че Европа има такива райски места и , най-удивителното, е собственно селското битие: хората, стопанския поминък, отношението към занаята си, земята, природата, всеотдайността на семейството…Това всичко ми напомня моята родина-Бесарабия, въпреки че там напълно го няма това природно великолепие, дарено на тукашните жители.
- Възможно и местните селяне повече се гордеят с постиженията на трудовата си дейност, отколкото с природните.
- Може и да е тъй. Това за градските хора, за писателите, поетите, туристите тукашните места за повод за възторжените елегии, а, например, Жан никога след училищните години не е ходил нито в планината, нито на морето. За него щастието е добрата реколта, здравия добитък и веселите деца
- А ти?
- За мен трябва да се пита него. Виждаш ли, в селския живот жената е неотделима от цялото битие и не е обект на някакво постоянно въжделение или преклонение. Например, в моят роден, български език няма дори специална дума, която да означава френската « femme». В нашият език жена въобще и съпруга са предават с една и съща дума, а се различават жените по положението в семейно-родовата общност: баба, кака, леля, вуйна, чина…Същото и е при мъжете. Няма «мъж» въобще. Има мъж-съпруг, дядо, чичо, вуйчо, бате…А сърцето на мъжът - стопанина побира грижите както за жената-съпруга, децата, така и за животните, растенията, работниците. Аз помня, как зимно време, когато се раждат ягнетата, баща ми цяла нощ се върти около кошарата и когато овцата роди, той донасяше горкото ягънце в къщи, го слагаше до топлата соба, го овиваше с овчи кожух и цяла седмица ягнето живееше в къщи с нас децата. А когато на празника трябваше да се коли ягне, баща ми канеше комшията, защото за него все едно да си заколе детето. А иначе прасета и стари овци колеше сам.
И най-бедния земеделец - селянин има универсални, необходими познания и навици, които в града са разпределени сред множеството специалности. И такъв специалист, колкото да е харен и почитан по сравнение с селския стопанин е като осакатен инвалид, неспособен да живее без кокилите на градската инфраструктура. Не способен и семейство истинско да създаде и родината да защити от по- нахалните мъже.
- Ти съвсем пък не признаваш достойнството на цивилизацията?
- Признавам, но всеки отделен човек по своя воля избира късмета си: да става винтик в една социална, урбанизирана суперсистема или да остане в известна степен на природната. Всъщност човеците в мегаполисите и на село са вече като нови две раси.
- И сблъсъкът е неизбежен?
- Неизбежен. Транснационалите със своята алчност и техногенност се втурват в природната организация, оцелелите биологически оазиси…Но слава богу има още и народни, природни водачи и закрилници. Тук, в Прованс, губернаторът е един бивш полковник, но той тъй милее за родния край, че никакви агенти на транснационалите не смеят да гъкнат и се пропъждане още отдалеч, както и всякакви мигранти. Той се грижи тукашните фермери да нямат никакви пречки с реализация на своята продукция. Тук такиви се правят шикозни панаири, пазари, фестивали, че цялата реколта се изкупва, потреблява и преработва на място. Може си чел или чувал за панаирите в Авиьон или рибените пазари в Марсел ? Имаме и Банк де Провас, който кредитува фермерите почти без лихва и печели чрез съучастието в съвместни проети. В това аз виждам новата роля на кредитните институции: в срастването на кредитните учреждения с местното самоуправление. И това ще истинската власт на Съветите.
- Говориш с думите на Мари ле Лепен.
- Значи сме близки до истината. Правото казвал Маркс, че комунизмът ще тръгне от Европа, а Франция е нейната душа.
- Бря! Тъй бързо си станала френска патриотка!
- Защо да не стана, като виждам хубавите неща.
- На твоята родина няма ли нещо подобно? Нали Ленин е ваш…
- Няма и скоро няма да има. С този социален експеримент ни извадиха душите. Сега дочакахме война и разруха…Преговаряме си с моята по-малка сестра, която е на село, с родителите. Уж са живи-здрави, но много са разтревожени, объркани и наплашени: вече заравят две наши момчета убити на фронта, границата е затворена, а Одеса редовно е обстрелвана с ракети, често няма ток…Абсолютно неясно бъдеще. Тъжно е.
Изведнъж иззад къщата изкачат децата и хукват към портите.
- Жан си дойде.
Чува се автомобилен сигнал, портите се отварят, впущайки микроавтобус. От там излизат четире мъжа, атакувани от децата. Боричкат се, смеят се и наближават беседката. Кевин различава Жан: по-върастен, едър, снажен, с загоряло лице.
- Жан, това е моят приятел и началник, за когото съм ти разправяла…, започва Оксана, без да става от плетеното кресло и вземена в плен от дечерлугатата.
- Да, да. Спомням си. Приятно ми е да се запозная с френски инженер, който слиса света с потресните мостове.. Трябва нещо да направите и у нас. тук толкова много туристи дохождат, че един такъв атракцион ще е много уместен.
- За съжеление той заминава на Аляска.
- Аляска? Но какво там може да има интересно? Безлюден край, забравен от времето на Джек Лондон?
- Планира се арктическа транспортна магистрала с мост през Беринговия провлак.
- Ха! Русия вече е във война с Щатите, а вие ще правите мост…За танковете ли?
- Осведомените хора казват, че войната на Украйна е делото на три зърнени корпорации, а това далеч не е в интересите на генералите от Пентагон или ЦРУ.
- И с какво ще се завърши според вас тази касапница на Украйна, където и нас вплитат?
- Както винаги. Големите хора рано или късно ще се договорят: ба ще променят държавни граници, ба ще намерят виновници и военни престъпници, ба ще се откупят с някакви преференции и . накрая, ще наложат някакви нови правила на международния ред.
- А какво ще е мястото на нашата обичана страна?
- Доколкото знам историята Франция е обичана не само от французите и но и, дори повече, от руснаците. А те ще й простят всичките прегрешения, извършени от сегашното марионеточно правление. Така, че по мое мнение, Франция ще има щастливо бъдеще.
- О! Отколе не съм чувал такъв оптимизъм за Франция. Оксана и тя не може да се нахваля от нашите места. Щом е такава работа: Пиер!Бруно! Я тичайте в бордея и върнете се с едно гърне от червеното пино, едно бутче свинско и голяма паница с черни маслини.
Децата през глава хукват да изпълняват нареждането на баща си: момчетата към бордея, а Кати към кухнята. През малко те дружно сурнат гърнето, паници, фужери, мезе…Оксана само с щастлив поглед ги насърчава и насочва тяхната инициатива в нужни места.
Другите трима по-млади мъжи са наемни работници от близкото градче. Но между стопанина и работниците няма никаква следа за високомерие или робска потиснатост, която Оксана забелязваше, след въстановяването на частното владение и появяването наред с трудолюбивите фермери и на спекулянти-«кулаци», така преследвани в миналото от болшевистката власт.
Бесарабия
Дорде родителите бяха по-млади, Оксана ходеше на щкола със сестра си и по-малкото братче, тяхното семейство само си гледа «квотите», които им дават след разтурянето на колхоза. Баща им, почетен механизатор през колхозното, време сега става «частник» и с трактора си изкарва хубави пари, обработвайки полетата на селските семейства по чужда воля станали и те «частници».
Обаче много скоро тази първоначална, илузиорна радост от «свободния труд» са сменя с горчиви разочарования и тормоз от страната на изникналите арендатори, лидери и обикновенни хайдамаци, изпращани от одеските мутри и западна Украйна.
По меджийска, българска традиция първото време своите «квоти» няколко гектара копаеха и прибираха реколтата с роднинска и комшийска помощ. Отглеждаше се, основно, пашой.
Купищата с чоканите са докарвани в улицата пред къщата, където жените, децата и по-дъртите дядовци кършат, белят и прибират махалките в пашойниците. Черпят се с вино, обсъждат селските новини и учат децата да се трудят.
Обаче с времето Оксана напуща родната къща, родителите поостаряват, младежите изчезват от село и се доведе «квотите» да се дават в аренда срещу десетина чували пашой, семучка и жито. Другите, изобщо продават земята за безценница на всякакви «бизнесмени». Стигна дотам, че бандитите с сила изнудват хората и дори фермерите да се разделят с земята.
В Одеса, където Оксана учи в строителния институт, също стават тревожни промени и тя забелязва, че в града се навъдиха изпъром вьетнамци с джипове, сетне китайци, кавказци, негри. Одеса явно променяше както външния облик, така и вътрешното съдържание, за през майската трагедия през 2014 година да изгуби лицето си.
Съвсем случайно Оксана сама не става жертва на това зверско престъпление. Обикновенно в неделя тя се разхождаше по обичания си маршрут през Гръцкия мегдан, Александровски парк и, накрая, клетия парк, в който се случи трагедията. Обаче преди няколко дни й се обажда сестричето и настоятелно я кани да си ходи на село за Великден. Там Оксана се задържа на цяла седмица защото падна голям сняг, но научава за страшното изгаряне на живи хора. И най-грозното, градът, като социален организъм не проявява никаква съпротива, или действени протест подобно на труп, който вече болки не усеща.
Това беше предвестието на голямата бела и Оксана това го усети с кожата си.
И как тъй да се случи, че през деня на страшната разправа с безвинни хора, за началник на одеската полиция е назначен нов човек и да бъде от бесарабските българи и комшийското село?
По-късно, вече като инженер-строител Оксана си има работа с всякакви новоизлюпени богаташи, некултурни и капризни. Да разговаряш с тях беше голямо нервно изпитание, а понякога и страх. Веднъж, за да направят парковка пред хотела на Ланжерон, хазяина нарежда да бъде изсечена цяла горичка от реликтови дървета, садени още през царското време. И това беше направено през ноща и с ръцете на строителните работници, родом от Тараклий и Твардица. Един одески депутат се обажда в прокуратурата, пристига «Беркут» и всичките бесарабски момчета са подложени на съдебно разбирателство и им свети до пет години затвор. Тогава Оксана моли своя близък приятел, адвокат, гагаузин да направи нещо. Адвокатът прави извънредно авантюристка крачка: възползвайки с забавянето на съдебното заседание според боледуването на съдията, той плаща на един друг съдия, който подменя протоколите, извизат момчетата на молдовската граница, там им лепват печат за депортация и ги препращат на молдовската страна.
Малко по-късно Оксана и адвокатът са поканени на сватба в Тараклий от едното от спасените момчета. На сватбата Оксана се запознава и с една далечна роднина и, въобще, Тараклий много й харесва. Това голямо българско селение със своите културни прояви явно засенчва славата на Болград. Оксана даже изпрати едно свое стихотворение в алманаха «Бесарабски гердан», издаван от тукашните родолюбци.
А когато адвокатът предупреди Оксана, че предстои военна операция от страната на Русия и й предложи да се възползва с беженарската вълна да се настани в Европа, Оксана изпъром пристига при роднините в Тараклий, оттам на рейса във Варна и по-късно в Париж.
Оксана се сеща, че пийналите в беседката мъже имат намерение да гуляят цяла нощ, тя прибира децата и се премества в къщата.
Париж
На другият ден беше неделя и още рано сутринта Жан и Кевин заминават на панаир в Авиньон. Там фермерът намисли да купува оборудование за мандра. Той винаги мечтаеше за нея, намери хубави ливади в предгорието на близките Алпи, имаше предварителен договор с тамошната комуна за аренда на полетата и с условие, че ще ги съдържа образцово: ще изсича боровия саморасляка, редовно ще коси високата трева. Обаче никак не можеше да събере нужната сума пари, а има неизплатени кредите за други неща. Когато вчера приказката стигна до мечтите и проектите, неочаквано за Жан, той получава предложение от Кевин да стане негов делови партньор в устройството на мандрата и обещава хем да оплати оборудованието, хем да прехвърле стотина хиляди евро на фермерската сметка. Благодарния Жан не можеше да се нарадва на такъв щастлив поврат и цяла нощ не можеше да заспи, градейки най-детално планът по освояването на новия занаят. Този парижски инженер също го изпрати Господ, а иначе как може да се обясни неговото великодушие, въпреки, че той, Жан Рабью му отвлече жената.
Авиньон гъмжеше от навалицата хора, събрали се от целия свят. Само тук може да се чуят оцелелите диалектни езици, а от многобройните продавачи на местните деликатеси те се вие свят. Но Жан и Кевин целенасочено обикалят нужните, специализирани павильони, правят заказите. Отбелязват сделката в една екзотична таверна и си тръгват. Жан откарва гостенина към едно, направено от него язовирче. Там те ловят риба и с нея се прибират в къщата на фермера.
Още два дни Кевин помага на Жан и неговите работници да прекрояват покрива на един склад за сено и тази съвместна работа направо ги прави големи другари.
Цялото семейство на фермера сърдечно се сбогува с новия си приятел и той натоварен с всякъкви подаръци потегля на север към столицата. Имаше чувство, че се връща от престоя сред своите роднини и изнамерил тази котва, която ще го удържа сред вълните на житейските бури.
Наближавайки столицата, Кевин отбелязва, че градът се готви към най-тачения празник на Франция- денят на превземането на Бастилия. Нищо, че Бастилия никой не охраняваше и Людовик е готов за всякакви буржуазни свободи. Трябваше някъква масова мистерия и жертвоприношение в името на Революцията и да остане в паметта на векове. Празничната нагласа още повече одухотворяваше Кевин и когато се явява на прага на своя дом, той щастливо прегръща месье Фаброн и те двамата пренасят подаръците в апартамента и обсъждат парижските събития.
След раздялата с привратника, Кевин започва да се готви за излизането в града и най-първото- да се измие. Кевин, с наметнат халат, вече се напътва към банята, когато чува звънеца на входната врата.
- Също месье Фаброн…нещо съм забравил долу,- си помисли Кевин и тръгва към вратата.
Открива я и…замръзва от изненада. На прага стоеше…Луиза, първата му жена. Изглеждаше тя весела, макар малко поослабняла.
- Не ме познаваш ли? И прикрий се малко.
Смутения Кевин едва сега осъзнава, че стои пред жената разпасан. Той троснато се огъва с халата.
- Познах те, ама…
- Нищо извънредно. За примерно поведение и в чест на годишнината на държавния празник съм амнистирана. През прага ли ще приказваме?
Кевин отстъпва навътре, кани с жест жената да премине вътре и по инерция влизат на кухнята.
- О! Какви тук стават промени. Усеща се женска ръка. Може би, аз съвсем несполучливо тук се явих?
- Нищо. Аз сега съм сам.
- Виждаш ли. Всичко става така стремително, че едва когато напуснах затвора, се угадих, че няма къде ходя. Единствени човек в целия Париж, към когото бих могла да се явя, това си ти. Но пак не бях твърде сигурна и дори се оставих куфарчето с личните дрехи на гарата.
- Добре. Аз сами едва се върнах и се приготвих за баня. Дорде ще се мия, ти можеш да направиш по едно кафе и ще отбележем твоето освобождение. Освен това, аз в близките дни заминавам на Аляска…и ти можеш тук да живееш.
- Ох, Кевин, както винаги си толкова великодушен, че право не знам как да те благодаря.
-Ще измислим как, - засмя се Кевин и тръгва към банята.
«Странно, как прекрасно се наредиха нещата…» и Кевин хулигански засвири една полузабравена мелодия от годините на безхаберния живот.
Жандармите, повикани от месье Фаброн, не успяват буквално няколко минута. Кевин Стюарт, водещия инженер на фирмата «Freyssinet» е заклан с кухненски нож, забит във врата му. А престъпницата успява да се слузи по водосточната тръба и да се изгуби в лабиринта на тукашните улички и сред праздничната парижска навалица.
Сhercher une femme !
Това, че Оксана е единствена, наистина близък за него човек, Кевин ясно разбира през безсънната нощ, но с какво тя може да му помогне в сложилите се обстоятелства прояснява се чак сутринта, когато той пак съзря писмото на Оксана.
Прованс е , може би, най-прочута френска земя, но Кевин много рядко и накратко посетяваше още през студентските години само околностите на Париж и собствено Франция познаваше малко и нищо не знаеше за селския живот на страната, в която живее.
Времето за намисленото принудено пътешествие беше най хубаво: таман разцъвтяваха овошките и не беше още горещо.
След нощувката в Лион , пътят продължи покрай най- пълноводната френска река Рона и в тези южни места тя тече между два планински масива, единият от които са Алпите. Няма човек, който да не бъде захласнат от тези природни, пленяващи гледки. Време от време Кевин спираше колата, за спокойно да поразгледа учудващата панорама с зелени ливади, островърхни каменни чукове и заснежени върхове. Това не са жестоките и коварни перуански Анди и недостъпните могущите Хималаи. Това са съвсем уютни и живописни божествени творения, създадени за очите на художниците, писателите, туристите.
Именно те създават романтичния образ на южната Франция- Прованс. Многото писатели, френски и чужденци, духовно отпочиват в топлите лъчи на слънцета на Прованс. Сезан и Ван Гог, Моне и Пикасо са вдъхновени от особената светлина и сияищите бои на този чудесен край.
Мекият микроклимат дарява на Прованс роскошната субтропическа растителност и буйството на багрите. Тук растят кипариси, палми, пинии, кедри, еквалипти и, разбира се, маслинини дървета-най древното културно растение на Средиземноморието. Добре се чувстват тук и лимоните, портокалите, мандарините, бадемите. Въдухът е наситен с благоухаеща миризма на розмарин, мащерка, лаванда, мъдрец и други вечнозелени райски треви и храсти.
Нищо подобно няма в мочурливите, зелени еднообразни равнини, завити с дебелите сиви юргани от мъгли на ирладската му родина. Има ли съмнение, че в тези приказни места и хората са с друг характер и мироглед?
И когато стигна до чифлика, разположен недалеч от градчето с живописни, струпани къщички, покрити с червена керемида, той още оставаше заслепен от околната природа и в пълна неясност какво ще прави и какво ще говори. Той определи жилищната сграда на чифлика и спира до високата, метална ограда, опоясваща двуетажната къща и голямата, овошка градина. За негов късмет от градината, сред дърветата се дочуват детски писъци, възгласи, кучешки лай и през малко две 12-13 годишни момчета и по-малко от тях момиченце наближават оградата. Момчетата сръчно се прекатерват през нея, а момиченцето и кучето остават вътре.
Кевин сигнали, привличайки вниманието на момчетата и когато те го наближават ги разпитва за мадам Оксана. Хлапаците с един глас му обясняват, че това е тяхната майка и е добре дошъл им на гости. Едното момче хуква да разказва на майка си за пристигналия гост.
Всичко се нареждаше по най-естествен начин. Дорде Кевин с момченцето Пиер наближи портите на къщата, по стъпалките от входната врата се спуща напълняла, бременна жена, поддържана грижливо от другото момче и момиченце.
Тя причаква, когато Кевин наближи, прегръща го, съвсем естественно го поздравява и кани да седнат в беседката. Децата тутакси изчезват в храстите зад къщата.
- Винаги вярвах, че ще ме разбереш и ще дойдеш на гости. До момента, когато се запознах с Жан, ти ми беше единственно близък човек. Това го казах и на Жан, а той хич не възражава да си приятел на нашето семейство.
- Виждам, че и децата вече са твои.
- Да. И ми казват «мамо». Жан е много щастлив, че тъй всичко се нареди.
- А ти?
- И аз. Нали ти написах, че с Жан дотолкова се разбираме, както рядко става сред роднините. Откакто се взехме, крила му израстват. Жан разширява лозята, наема трима работници, гради страхотни планове…А какви са твоите? Знаем за твоята слава и успехи.
- Аз сега съм в отпуск и след него заминавам пак на Аляска…и, може би, на цяла година. А как ти тук се освои?
- О! Аз и досега не мога да повярвам, че такова в живота се случва. Уж съм чела много книги и всякакви журналистки описания, но хич не подозирах, че Европа има такива райски места и , най-удивителното, е собственно селското битие: хората, стопанския поминък, отношението към занаята си, земята, природата, всеотдайността на семейството…Това всичко ми напомня моята родина-Бесарабия, въпреки че там напълно го няма това природно великолепие, дарено на тукашните жители.
- Възможно и местните селяне повече се гордеят с постиженията на трудовата си дейност, отколкото с природните.
- Може и да е тъй. Това за градските хора, за писателите, поетите, туристите тукашните места за повод за възторжените елегии, а, например, Жан никога след училищните години не е ходил нито в планината, нито на морето. За него щастието е добрата реколта, здравия добитък и веселите деца
- А ти?
- За мен трябва да се пита него. Виждаш ли, в селския живот жената е неотделима от цялото битие и не е обект на някакво постоянно въжделение или преклонение. Например, в моят роден, български език няма дори специална дума, която да означава френската « femme». В нашият език жена въобще и съпруга са предават с една и съща дума, а се различават жените по положението в семейно-родовата общност: баба, кака, леля, вуйна, чина…Същото и е при мъжете. Няма «мъж» въобще. Има мъж-съпруг, дядо, чичо, вуйчо, бате…А сърцето на мъжът - стопанина побира грижите както за жената-съпруга, децата, така и за животните, растенията, работниците. Аз помня, как зимно време, когато се раждат ягнетата, баща ми цяла нощ се върти около кошарата и когато овцата роди, той донасяше горкото ягънце в къщи, го слагаше до топлата соба, го овиваше с овчи кожух и цяла седмица ягнето живееше в къщи с нас децата. А когато на празника трябваше да се коли ягне, баща ми канеше комшията, защото за него все едно да си заколе детето. А иначе прасета и стари овци колеше сам.
И най-бедния земеделец - селянин има универсални, необходими познания и навици, които в града са разпределени сред множеството специалности. И такъв специалист, колкото да е харен и почитан по сравнение с селския стопанин е като осакатен инвалид, неспособен да живее без кокилите на градската инфраструктура. Не способен и семейство истинско да създаде и родината да защити от по- нахалните мъже.
- Ти съвсем пък не признаваш достойнството на цивилизацията?
- Признавам, но всеки отделен човек по своя воля избира късмета си: да става винтик в една социална, урбанизирана суперсистема или да остане в известна степен на природната. Всъщност човеците в мегаполисите и на село са вече като нови две раси.
- И сблъсъкът е неизбежен?
- Неизбежен. Транснационалите със своята алчност и техногенност се втурват в природната организация, оцелелите биологически оазиси…Но слава богу има още и народни, природни водачи и закрилници. Тук, в Прованс, губернаторът е един бивш полковник, но той тъй милее за родния край, че никакви агенти на транснационалите не смеят да гъкнат и се пропъждане още отдалеч, както и всякакви мигранти. Той се грижи тукашните фермери да нямат никакви пречки с реализация на своята продукция. Тук такиви се правят шикозни панаири, пазари, фестивали, че цялата реколта се изкупва, потреблява и преработва на място. Може си чел или чувал за панаирите в Авиьон или рибените пазари в Марсел ? Имаме и Банк де Провас, който кредитува фермерите почти без лихва и печели чрез съучастието в съвместни проети. В това аз виждам новата роля на кредитните институции: в срастването на кредитните учреждения с местното самоуправление. И това ще истинската власт на Съветите.
- Говориш с думите на Мари ле Лепен.
- Значи сме близки до истината. Правото казвал Маркс, че комунизмът ще тръгне от Европа, а Франция е нейната душа.
- Бря! Тъй бързо си станала френска патриотка!
- Защо да не стана, като виждам хубавите неща.
- На твоята родина няма ли нещо подобно? Нали Ленин е ваш…
- Няма и скоро няма да има. С този социален експеримент ни извадиха душите. Сега дочакахме война и разруха…Преговаряме си с моята по-малка сестра, която е на село, с родителите. Уж са живи-здрави, но много са разтревожени, объркани и наплашени: вече заравят две наши момчета убити на фронта, границата е затворена, а Одеса редовно е обстрелвана с ракети, често няма ток…Абсолютно неясно бъдеще. Тъжно е.
Изведнъж иззад къщата изкачат децата и хукват към портите.
- Жан си дойде.
Чува се автомобилен сигнал, портите се отварят, впущайки микроавтобус. От там излизат четире мъжа, атакувани от децата. Боричкат се, смеят се и наближават беседката. Кевин различава Жан: по-върастен, едър, снажен, с загоряло лице.
- Жан, това е моят приятел и началник, за когото съм ти разправяла…, започва Оксана, без да става от плетеното кресло и вземена в плен от дечерлугатата.
- Да, да. Спомням си. Приятно ми е да се запозная с френски инженер, който слиса света с потресните мостове.. Трябва нещо да направите и у нас. тук толкова много туристи дохождат, че един такъв атракцион ще е много уместен.
- За съжеление той заминава на Аляска.
- Аляска? Но какво там може да има интересно? Безлюден край, забравен от времето на Джек Лондон?
- Планира се арктическа транспортна магистрала с мост през Беринговия провлак.
- Ха! Русия вече е във война с Щатите, а вие ще правите мост…За танковете ли?
- Осведомените хора казват, че войната на Украйна е делото на три зърнени корпорации, а това далеч не е в интересите на генералите от Пентагон или ЦРУ.
- И с какво ще се завърши според вас тази касапница на Украйна, където и нас вплитат?
- Както винаги. Големите хора рано или късно ще се договорят: ба ще променят държавни граници, ба ще намерят виновници и военни престъпници, ба ще се откупят с някакви преференции и . накрая, ще наложат някакви нови правила на международния ред.
- А какво ще е мястото на нашата обичана страна?
- Доколкото знам историята Франция е обичана не само от французите и но и, дори повече, от руснаците. А те ще й простят всичките прегрешения, извършени от сегашното марионеточно правление. Така, че по мое мнение, Франция ще има щастливо бъдеще.
- О! Отколе не съм чувал такъв оптимизъм за Франция. Оксана и тя не може да се нахваля от нашите места. Щом е такава работа: Пиер!Бруно! Я тичайте в бордея и върнете се с едно гърне от червеното пино, едно бутче свинско и голяма паница с черни маслини.
Децата през глава хукват да изпълняват нареждането на баща си: момчетата към бордея, а Кати към кухнята. През малко те дружно сурнат гърнето, паници, фужери, мезе…Оксана само с щастлив поглед ги насърчава и насочва тяхната инициатива в нужни места.
Другите трима по-млади мъжи са наемни работници от близкото градче. Но между стопанина и работниците няма никаква следа за високомерие или робска потиснатост, която Оксана забелязваше, след въстановяването на частното владение и появяването наред с трудолюбивите фермери и на спекулянти-«кулаци», така преследвани в миналото от болшевистката власт.
Бесарабия
Дорде родителите бяха по-млади, Оксана ходеше на щкола със сестра си и по-малкото братче, тяхното семейство само си гледа «квотите», които им дават след разтурянето на колхоза. Баща им, почетен механизатор през колхозното, време сега става «частник» и с трактора си изкарва хубави пари, обработвайки полетата на селските семейства по чужда воля станали и те «частници».
Обаче много скоро тази първоначална, илузиорна радост от «свободния труд» са сменя с горчиви разочарования и тормоз от страната на изникналите арендатори, лидери и обикновенни хайдамаци, изпращани от одеските мутри и западна Украйна.
По меджийска, българска традиция първото време своите «квоти» няколко гектара копаеха и прибираха реколтата с роднинска и комшийска помощ. Отглеждаше се, основно, пашой.
Купищата с чоканите са докарвани в улицата пред къщата, където жените, децата и по-дъртите дядовци кършат, белят и прибират махалките в пашойниците. Черпят се с вино, обсъждат селските новини и учат децата да се трудят.
Обаче с времето Оксана напуща родната къща, родителите поостаряват, младежите изчезват от село и се доведе «квотите» да се дават в аренда срещу десетина чували пашой, семучка и жито. Другите, изобщо продават земята за безценница на всякакви «бизнесмени». Стигна дотам, че бандитите с сила изнудват хората и дори фермерите да се разделят с земята.
В Одеса, където Оксана учи в строителния институт, също стават тревожни промени и тя забелязва, че в града се навъдиха изпъром вьетнамци с джипове, сетне китайци, кавказци, негри. Одеса явно променяше както външния облик, така и вътрешното съдържание, за през майската трагедия през 2014 година да изгуби лицето си.
Съвсем случайно Оксана сама не става жертва на това зверско престъпление. Обикновенно в неделя тя се разхождаше по обичания си маршрут през Гръцкия мегдан, Александровски парк и, накрая, клетия парк, в който се случи трагедията. Обаче преди няколко дни й се обажда сестричето и настоятелно я кани да си ходи на село за Великден. Там Оксана се задържа на цяла седмица защото падна голям сняг, но научава за страшното изгаряне на живи хора. И най-грозното, градът, като социален организъм не проявява никаква съпротива, или действени протест подобно на труп, който вече болки не усеща.
Това беше предвестието на голямата бела и Оксана това го усети с кожата си.
И как тъй да се случи, че през деня на страшната разправа с безвинни хора, за началник на одеската полиция е назначен нов човек и да бъде от бесарабските българи и комшийското село?
По-късно, вече като инженер-строител Оксана си има работа с всякакви новоизлюпени богаташи, некултурни и капризни. Да разговаряш с тях беше голямо нервно изпитание, а понякога и страх. Веднъж, за да направят парковка пред хотела на Ланжерон, хазяина нарежда да бъде изсечена цяла горичка от реликтови дървета, садени още през царското време. И това беше направено през ноща и с ръцете на строителните работници, родом от Тараклий и Твардица. Един одески депутат се обажда в прокуратурата, пристига «Беркут» и всичките бесарабски момчета са подложени на съдебно разбирателство и им свети до пет години затвор. Тогава Оксана моли своя близък приятел, адвокат, гагаузин да направи нещо. Адвокатът прави извънредно авантюристка крачка: възползвайки с забавянето на съдебното заседание според боледуването на съдията, той плаща на един друг съдия, който подменя протоколите, извизат момчетата на молдовската граница, там им лепват печат за депортация и ги препращат на молдовската страна.
Малко по-късно Оксана и адвокатът са поканени на сватба в Тараклий от едното от спасените момчета. На сватбата Оксана се запознава и с една далечна роднина и, въобще, Тараклий много й харесва. Това голямо българско селение със своите културни прояви явно засенчва славата на Болград. Оксана даже изпрати едно свое стихотворение в алманаха «Бесарабски гердан», издаван от тукашните родолюбци.
А когато адвокатът предупреди Оксана, че предстои военна операция от страната на Русия и й предложи да се възползва с беженарската вълна да се настани в Европа, Оксана изпъром пристига при роднините в Тараклий, оттам на рейса във Варна и по-късно в Париж.
Оксана се сеща, че пийналите в беседката мъже имат намерение да гуляят цяла нощ, тя прибира децата и се премества в къщата.
Париж
На другият ден беше неделя и още рано сутринта Жан и Кевин заминават на панаир в Авиньон. Там фермерът намисли да купува оборудование за мандра. Той винаги мечтаеше за нея, намери хубави ливади в предгорието на близките Алпи, имаше предварителен договор с тамошната комуна за аренда на полетата и с условие, че ще ги съдържа образцово: ще изсича боровия саморасляка, редовно ще коси високата трева. Обаче никак не можеше да събере нужната сума пари, а има неизплатени кредите за други неща. Когато вчера приказката стигна до мечтите и проектите, неочаквано за Жан, той получава предложение от Кевин да стане негов делови партньор в устройството на мандрата и обещава хем да оплати оборудованието, хем да прехвърле стотина хиляди евро на фермерската сметка. Благодарния Жан не можеше да се нарадва на такъв щастлив поврат и цяла нощ не можеше да заспи, градейки най-детално планът по освояването на новия занаят. Този парижски инженер също го изпрати Господ, а иначе как може да се обясни неговото великодушие, въпреки, че той, Жан Рабью му отвлече жената.
Авиньон гъмжеше от навалицата хора, събрали се от целия свят. Само тук може да се чуят оцелелите диалектни езици, а от многобройните продавачи на местните деликатеси те се вие свят. Но Жан и Кевин целенасочено обикалят нужните, специализирани павильони, правят заказите. Отбелязват сделката в една екзотична таверна и си тръгват. Жан откарва гостенина към едно, направено от него язовирче. Там те ловят риба и с нея се прибират в къщата на фермера.
Още два дни Кевин помага на Жан и неговите работници да прекрояват покрива на един склад за сено и тази съвместна работа направо ги прави големи другари.
Цялото семейство на фермера сърдечно се сбогува с новия си приятел и той натоварен с всякъкви подаръци потегля на север към столицата. Имаше чувство, че се връща от престоя сред своите роднини и изнамерил тази котва, която ще го удържа сред вълните на житейските бури.
Наближавайки столицата, Кевин отбелязва, че градът се готви към най-тачения празник на Франция- денят на превземането на Бастилия. Нищо, че Бастилия никой не охраняваше и Людовик е готов за всякакви буржуазни свободи. Трябваше някъква масова мистерия и жертвоприношение в името на Революцията и да остане в паметта на векове. Празничната нагласа още повече одухотворяваше Кевин и когато се явява на прага на своя дом, той щастливо прегръща месье Фаброн и те двамата пренасят подаръците в апартамента и обсъждат парижските събития.
След раздялата с привратника, Кевин започва да се готви за излизането в града и най-първото- да се измие. Кевин, с наметнат халат, вече се напътва към банята, когато чува звънеца на входната врата.
- Също месье Фаброн…нещо съм забравил долу,- си помисли Кевин и тръгва към вратата.
Открива я и…замръзва от изненада. На прага стоеше…Луиза, първата му жена. Изглеждаше тя весела, макар малко поослабняла.
- Не ме познаваш ли? И прикрий се малко.
Смутения Кевин едва сега осъзнава, че стои пред жената разпасан. Той троснато се огъва с халата.
- Познах те, ама…
- Нищо извънредно. За примерно поведение и в чест на годишнината на държавния празник съм амнистирана. През прага ли ще приказваме?
Кевин отстъпва навътре, кани с жест жената да премине вътре и по инерция влизат на кухнята.
- О! Какви тук стават промени. Усеща се женска ръка. Може би, аз съвсем несполучливо тук се явих?
- Нищо. Аз сега съм сам.
- Виждаш ли. Всичко става така стремително, че едва когато напуснах затвора, се угадих, че няма къде ходя. Единствени човек в целия Париж, към когото бих могла да се явя, това си ти. Но пак не бях твърде сигурна и дори се оставих куфарчето с личните дрехи на гарата.
- Добре. Аз сами едва се върнах и се приготвих за баня. Дорде ще се мия, ти можеш да направиш по едно кафе и ще отбележем твоето освобождение. Освен това, аз в близките дни заминавам на Аляска…и ти можеш тук да живееш.
- Ох, Кевин, както винаги си толкова великодушен, че право не знам как да те благодаря.
-Ще измислим как, - засмя се Кевин и тръгва към банята.
«Странно, как прекрасно се наредиха нещата…» и Кевин хулигански засвири една полузабравена мелодия от годините на безхаберния живот.
Жандармите, повикани от месье Фаброн, не успяват буквално няколко минута. Кевин Стюарт, водещия инженер на фирмата «Freyssinet» е заклан с кухненски нож, забит във врата му. А престъпницата успява да се слузи по водосточната тръба и да се изгуби в лабиринта на тукашните улички и сред праздничната парижска навалица.
Сhercher une femme !
Новият председател
Американският офицер на ЦРУ сдържа своята дума и компанията «Freyssinet» оглавя наистина млад и компетентен Антуан Жубер с азиатски корени. И веднага след избранието за Председател той звъни на Кевин и го кани на рандеву.
Разликата между бившия и сегашния председател е разителна. Антуан прилича на скромен, дребничък студент, случайно заварен в кабинета на истинския бос. Но в течението на разговора мнението за него у събеседника се променя ежеминутно.
- Месье Стюарт, аз добре вече познавам вашия послужен списък, постиженията и положението ви в компанията, за да имам възможност да преминем към главното- към проекта, който бих ви предложил за реализация.
- Но аз вече половин година съм зает с проектирането на арктическата траса на Ньюфауленда.
- Знам и дори се запознах с вече готовите материали…Те се изпълнени на должно ниво и трасата ще е построена. Но лично за вас имам друго предложение. Нашите основни акционери изказват недоволство с това, че слабо сме представени в Юго-Източна Азия, най-перспективния за инвестиции, регион. Но с какво и как там да се промъкнем никой не може да предложи нещо свестно.
Но понеже съм новия председател би било важно аз да внеся ново веяние и идеи. Реших, че най-разумно, да се споделям с вас.
- Благодаря ви за доверието и от своя страна вече съм заинтригуван. Досега все аз излизах с инициативи пред началството, а тук ролите ни се сменят и трябва да преценя чуждата идея и своите възможности да ги въплотя.
- Ако е за въплощението на техническата част, за вас няма абсолютно никакви сложности. Предлагания от мен проект носи в по-голяма степен маркетингови ход и пиар за нашата фирма, която досега е известна само сред солидни и традиционни клиенти в инфраструктурното строителство.
Според мен, дойде времето нашата компания да избухти в мас-медиите поне на две-три седмици и да станем прочути по целия свят.
-Не разбирам защо ни е тази долнопробна известност? С какво друго повече ще учудим света и професионалите и инвесторите, отколкото направихме с рекордите на строителството на мостовете в Владивосток и Крим?
- Там е работта, че според войната на Украйна и санкциите, наложени срещу Русия, нашето легално присътствие на руския терен става проблематично. Освен това, във връзка с диверсията на Кримския мост получаваме сигнали и косвени нарекания- лесната уязвимост на моста. Добре, че не стигна до съдебни искове. Но тук трябва да отбележа странното поведение на американския аташе, който забрани на журналистите без негова цензура да освещават диверсията. Благодарение на него избегнахме белата да бъдем оцапани от конкурентите. Но все пак, змийските клюки рано или късно ще ни клъвнат и трябва да изпреварим тяхните появявания с голям успех.
- И какво е вашето предложение?
- Да проектирате вантов мост от…стъкло…
- От стъкло?! Това шега ли е?
- И знаете ли на какво място? Над планинска клисура, с отвесни урви…широка около 300 метри и дълбока над един километър.
- Стъклен мост…над пропастта? Това го възприемам като майтап!
- И напразно! Този мост ще е туристки обект за най- откачените авантюристи по света. Може би, по този мост няма да премине нито един нормален човек, но затова пък желаещи да се опитат и да направят селфи, как той от страх лази по моста, когато другите и да стъпят на него се страхуват, този атракцион ще има десетки милиони почитатели, а фирмата която го направи става мигновенно най-прочута.
- Не знам. Това е тъй далеч от моята представа…
- Разбирам. Вие спокойно можете да размишлявате над моето предложение цяла седмица и можете да ми се обадете всеки миг.
Срещата
Кевин напуща кабинета на председателя дотолкова объркан в мислите си, че не му беше лесно да избере в коя посока да тръгва: в офиса ли, вкъщи или още нанякъде…
Накрая той се свести в Ботаническата градина сред клетките с пъстроцвените папагалчета. Те такъв интерес към живота изказваха със своето цфъртене и гълчава, че и най-отчаяния човек би се въодушевил от тях. За първи път в живота си Кевин усети непреодолимо, остро желание да поговори с някакъв близък човек, да се сподели със съмненията си, да поиска съвет…Но с кого? С колегите –инженерите освен технически теми и проблеми нищо друго не е прието да се обсъжда. Каквато да не беше Луиза, все пак- жива душа и можеше с нея да се прехвърле с някоя друга думичка.
Размишлявайки, Кевин машинално плъзваше с пръста по смартфона, надявайки се да намери нужния, спасителен номер. Но такъв явно нямаше и той случайно се спря на телефона на месье Лотар. Както и очакваше, той не получи никакъв отговор-нямаше връзка и продължи своето безцелно бродене.
От дълбокото, тъжното оцепенение, сковало душата и тялото на младия инженер пред мътните води на пролетната Сена, го раздруса смартфона. На екрана светеше непознат номер , снимка на съвсем млада девойка и нежния гласец му напя, че го чакали по адрес на болницата Сент-Антуан, а това е където закаран месье Лотар през онзи злополучен ден, когато ги запират жандармите.
Кевин тутакси запира таксито и с естествена тревога и вълнение се представи в приемната на тази старинна болница. Той очакваше да види бившия си началник проснат на леглото, обвързан със свякакви маркучи, жици , сред модерна електронна аппаратура и какви ли още чудесии на съврменната медицина.
Обаче видяното нямаше хич нищо общо с възпаленото му въображение. Месье Лотар, както винаги и преди, цветущ и енергичен, още от вратата на една доста комфортна стая сграбчва Кевин, здраво го мачка, целува го и доволен от обескураженния вид на гостенина, го кара да седне до една масичка, на която грациозна санитарка вече сложи поднос с две чаши кафе.
По това как се изчервиха ушенцата на момичето пред погледа на дъртия ловелас, Кевин ясно си представи какво лекуване тук става през нощните часове.
Предупреждавайки въпросите, които непременно изникват в главата на младия инженер, месье Лотар започва с разъясненията си:
- В тази болница главния врач е мой племенник и винаги, когато изпадам в двусмислена ситуация се спасявам в тази цитадела. Аз добре се научих да се преструвам на ударен в сърцето и на жандармите нищо друго не оставаше както да ме докарат тук.
- Но в това време наша компания е обезглавена…по-точно, вече имаме нов председател. Как такова може да стане при условие, че имаме стотина солидни и влиятелни акционери?
- За мен нищо чудно няма. Акционерите здраво се наплашени от санкциите срещу Русия и бързат да си изтеглят активите оттам. Ти среща ли се вече с новия председател?
- Да. Един съвсем млад човек…
- Въпитанник на Гарвард. Там е инкубаторът на новите управленци-глобалисти. Какво ли той те предложи?
- Даже и не знам как да ви кажа…Собственно затова поисках да се видим…да се посъветвам.
Кевин демонстративно набра въздух в гърдите и започва да предава разговора с новия председател.
- Да-а-а! Налице желанието им да заличат компанията ни чрез всякакви надлудничави предложения. Тези управници са от категорията «икономически убийци».
- А какво сега да се прави нямам представа…
- Главното е да не даваш вид, че си обневерен или искаш да напуснеш фирмата. Нека това да се смехотворни проекти, но времето е на нашата страна. След две-три години нещата непременно ще се променят.
-Защо сте тъй сигурни?
- Аз не съм вчерашен и имам връзки със стари, френски родове. Това американско иго вече им упря до гушата. Американци откровенно се гаврят с нас, съсипват френската икономика и посягат на най-високо технологични отрасли- атомната енергетика, подводници. Без руския обогатен уран и ние, и американци изпадаме от цивилизацията. И заместно да се договаряме, както делови хора с руснаците, американските кравари се надяват да подчинят Русия с сила, интриги, преврати и коварства…Но тази англо-саксонска наглост този път ще е тяхната лебедова песен. И нашата позиция засега-да не им пречим да си врътнат шайгуна.
Тъй, че залавяй се с този стъклен мост-този символ на обезумялата англо-саксонска цивилизация.
За нас, фактически, няма по-близка страна от Русия. През 19 век ние сме едно културно пространство. Идеите на френското Просвещение намират най- благодатната почва сред руското дворянство, чиновничество и интелигенция. Сме близки и с революциите, и с комунарите, и елитите се спасяват едни у други. Руската литература е естественно продължение на френските романисти, а френския език е практически държавен в Руската империя. Наполеон Бонапарт беше готов за една, съвместна с московските боери, евразийска империя, но вездесущите английски шпиони объркват и тази работа. Те вече двеста години заличават Френската империя, а сега и Руската.
Мостът
От инженерна гледна точка конструкцията на моста е чисто курсова работа за студенти: метални рами, нанизани на метални тросове. В рамите се монтират стъклени пакети, правени на китайския военен завод за производствр на океански дълбоководни батискафи. Единствената сериозна задача е да се определи местата за крепленията на разтяжките, които ще намаляват люлянето по времето на силните ветрове.
Едва Кевин изказва своето съгласие за участие в проекта, той е повикан в китайското посолство на среща с губернатора на провинцията Ханан, където предстои да направят този необичаен туристически обект. Поразителната оперативност явно е насърчавана от офицера на ЦРУ. Кевин безропотно си стяга багажа и излита за Гонконг.
През четири месеци авторитетна комисия вече пристига да прецени новото чудо на туристката развлекателна индустрия и остава слисана пред моста. Нито един от членовете на комисията не се решава дари да стъпи на моста. Обаче журналистите успяват да разнесат туристическата сенсация по соцмрежите и вестниците дотолкова, че през половина година
заказите за посещението на безумния атракцион надхвърлят най-оптимистичните очаквания, а към Новата Година стъкления мост в Ханан е номиниран за най- оригинален инженерни проект, а Кевин Стюарт е признат за инженер на годината.
Но не успява френския инженер да се отърве от прекаленото внимание на туристките агенти и журналисти, да се върни в Париж и да си поеме дъх след зашеметяващите интервюта, презентации и награждения, той пак е повикан към новия председател на акционерския съвет. Към това време председателят вече дотолкова усвоява новата си роля, че променя не само интериера на кабинета си, но и собствения облик: наедрява, отпуща модна брада и говори с началствени нотки.
- Как сте, месье Стюарт в ролята на най-популярен инженер? Драго ми е, че навремето намерихме общо разбирателство и успяхме. Акциите на нашата компания поскъпват тройно. И можехме малко да отпочинем на лаврите, обаче всякакво постижение е важно да се повтори, за конкурентите и клиентите да нямат никакви съмнения в нашите възможности.
- Сигурно,пак ще ме изпратите в някакво забутано местенце на планетата?
- Искате да останете в Париж? Какво тук ще правите? Хич не сте светски човек, за да търсете забавления из мегаполисните усои. Центърът на световното развитие вече явственно напуска Европа и Париж…Тук ще е дълбока планетарна провинция: без ресурси и претъпкана с мигранти, с безволно, некадърно правление.
- Ако ще е провинция, вие защо предпочитате да сте тук, в Париж?
- Аз нямах друг избор. Но сега, след успеха на нашия проект…впрочем не струва да бързаме.
- А какво ще предложите сега?
- О! Това е страхотна екзотика! Перуански Анди…
- И пак ли мост?
- Да. Но този път от един вид тамошна тръстика.
- И пак през клисура?
- Да. Рекламата ще твърди, че това ще е реставрация на древни, технологии на инките…Но в действителност, тръстиката само ще е вплетена в метална, скрита конструкция на моста. Но за непосветените туристи мостът ще е изпитание на нервите не по-малко от стъкления мост. А предложението постъпри от една американска туристическа агенция и те дори направиха авансов внос. Американците имат особенни усет за печалба.
Изолацията
Нещата в Перу тръгват съвсем мъчително: климатът в планините е много променлив, със силни ветрове, грамотни инженерни кадри няма, долу, в равнината вече почти няма хора, които да живеят сред, зарасналите с тръстика, блата или езера и да имат умение и желание да сечат тръстика. Единственното което позволяваше да се прави моста това е фантастическата упоритост на американските заказчици, въпреки пълното равнодушие и нехайството от страната на местната администрация.
Няколко пъти Кевин опитваше да напусне тази негостоприемна страна и да осуети контракта, но неприкритите заплахи от страната на американските клиенти и парижското началство карат той да се подчини и да тегли хомота.
А когато, накрая, това тегло се завърши, душевно изтерзания и телесно обезсиления Кевин се завръща в Париж, тук го очакват други разочарования. За две години негово отсътствие на фирмата стават промени хем в кадровия състав, хем в стратегията на компанията. Макар Кевин Стюарт да е още водещ инженер, някои от новите правила му се непривични, подчинените непознати, а самият Париж, необикновенно отчужден.
И към всичките тези бели се добавя още една- новата му секретарка. Освен това, че тя съвсем слабо говореше френски и предпочиташе английски с един разпевен, славянски акцент. Била беженарка от Украйна и трудоустроена по инициативата на миграционния център, където имало курсове за адаптация към тукашния живот.
Първото време Кевин изобщо не забелязваше секретарката, погълнат от своите лични и професионални проблеми след завръщането. А сетне, неочаквано, Кевин е нападнат от нова орис- ковидната зараза. Прекарвайки две години по най-забутаните места на планетата, той не е засегнат от тази вирусна вакханалия, стъкмена от обезумелите властелини на света.
Никога и от нищо този здрав ирландец не боледува и не знае какво е да си закован към леглото. Но и това дочака.
Изведнъж го връхлита висока температура, главобол и необикновенна отмалялост. Повикания дохтур поставя однозначен диагноз-ковид и като следствие-домашна изолация, защото в болницата няма места дори и за богатите клиенти.
А домашното заключение за Кевин е нещо свръхестественно. Първите дни, дорде има жар,нищо не му се иска да яде, повече прекарваше в леглото и с някой друг колеги по работата поддържаше връзка по смартфона. Веднъж го посещава привратникът месье Фаброн, донасяйки му лекарства, изписани и изпратени от дохтура чрез един велосипедист-волонтьор.
Но непривичното затворничество започва да измъчва Кевин и направо му взима акъла.
И една вечер той получава съобщение от секретарката: тя имала намерение да го посети. Сигурно, обадела се от подлеза, защото дорде началникът й съображаваше, той чува звънеца на входната врата. Това беше тя.
Кевин виждаше саде очите , понеже половината й лице е прикрито с ковидната маска. Но боже мой, какво искрящо очарование излъчват тези ориенталски, бадемови очи! А каква свежест лъхва от черната й, гъста коса свободно спадаща на женските рамена. От снагата й лъхваше хубав мирис на изтънчен парфюм и млада, моминска плът.
Кевин изведнъж му хрумнова, че сред тези, изминати две години, той съвсем е отвикнал от женско общество и как душата му загрубяла и омъртвяла.
- Донесох ви пилешка супа,- безхитростно започва разговора смутената секретарка, пристъпвайки около прага.
-Добре…но да преминем на кухнята.
Секретарката предава магазинната чанта на Кевин, съблича лекия шлифер, събува обувките и последва началника си към кухнята.
- Аз обиколих вашия квартал и намерих едно румънско ресторанче. И там правят зама-пилешка супа,- продължи своя разказ гостенката, за някак да прикрие двусмисленото си тук появление.
- У нас на родината, ако човекът го хване някаква болест, винаги го храним с пилешка супа. Но най-вкусно я правят молдованите.
- Но вие нали сте от Украйна…
- Да. Аз съм от Одеса, по-точно от одеската област, наричана Бесарабия . Аз съм от българско селение, но сред нас живеят и молдовани.
- А какво ви накара да напусните Украйна, Одеса? Да…и как се казвате? С тази суетност и командировки съвсем съм подивял и станал невнимателен.
- Казвам се Оксана. Завършила съм одески строителен институт, три години работих в частно, проектно-конструкторско бюро. Но откакто започват военните действия в Украйна, Одеса е блокирана и стройките спират. Една моя съкурсница ме повика в Париж и тук ме настанява в пансион за беженари от Украйна. Там аз минавам курс по изучаването на френски език и пак с съдействието на моята приятелка се явих на конкурса за вакантна длъжност секретарка. Спечелих, но с изпитателен срок. Имам трудности с езика ви, техническата терминология и всякакви сложности от юридически характер. Но друг изход нямах и сега се опитвам да се приспособя към парижския живот.
- А къде се намира вашия пансион?
- В окръга Сент-Жермен…Но какво съм се разприказвала?
Оксана изведнъж започва да шета из кухнята: съгря супата, я наля в единствената намерена паница за салата, поиска да направи гренки, но не намира нито яйца, нито олио, нито тиган.
- Боже, как тъй да нямате нищо на кухнята? И с какво се храните през тези три дни?
- С нищо.
- Как…с нищо?! То тъй бива ли? Добре, че вашият превратник се сети и ме се обади. И, въобще,човек не бива да е сам…Всичко се случва. Не сте ли били женен?
- Бил съм…но се разделихме.
- Странно. В вашето жилище няма никакви признаци на женско присътствие. Дори нямате кухненски прибори…Извинявайте за моята безпардонност, но аз такъв живот не разбирам.
- А какъв разбирате?
- В жилището стопанката е царица и нейната ръка трябва да се усеща във всякое кътче и в цялото пространство.
- А мъжът?
- Мъжът в къщи е посрящан като воин и победител на външното бойно поле…жената, децата, огнището, леглото са оплотът на мъжкия дух и оправдание пред Бога за своето тук въплъщение.
- Ти си вярваща?
- Не съм…религиозна, но съм израснала в такава семейно-патриархална среда, в която намирам спасителни моменти.
- Но нали си избрала и предпочела града.
- Да преминах в града, но Одеса далеч не е Париж и там още е живо селското влияние. В Одеса няма такова нещо-да не си готвят в семейството и поне вечерят заедно.
- А какво значение има, къде се хранят?
- Голямо! Може да се каже, че съвместното хранене е сакрален момент в семейния живот. У нас, у славянито, въобще, всякакво колективно общуване е съпроводено с хранителни ритуали. Семейната вечеря това е своеобразно събрание, парадни преглед: бащата преценява богатството на семейството, майката готви здравословна храна и с това опазва децата и старите родители от всякакви отрови. Децата получават социален опит за управление, подчинение, уважение , отговорност за своите всекидневни постижения, награди или порицания.
В мегаполисите цялата тази семейна мистерия и священодействие се разрушават до съвсем изхабен, формален ритуал, за накрая да бъде сменен на услуги от ресторана и общепита.
- Но това нали е рационално, общополезно и удобно за новата форма на цивилизацията, по-коммунистическа.
- Голяма цивилизация! Ви затворили вкъщи, гълтате химически хапчета и няма кой да ви сготви…Аз такава цивилизация не разбирам.
- Но нали ти предпочете да си в Париж, а не в родното си село?
- В известна степен аз съм жертва на собственното въображение и общественна пропаганда. И аз, като млада душа търсих своето място за професионална самореализаци, а европейската култура стигна и до най-глухите места
А сега съм в смятение и не мога да си представя своя нататъшния живот в този концлагер, наречен «Париж». А ми ако утре-другиден, да не дава господ, и аз ще легна болна…и в този многомилионен град няма нито една душичка да смисли за мен…няма мама, няма тате, бате, кака…Не. Това е страшно. В Одеса не беше тъй, ама и често си ходех у дома. Една милувка от майчина ръка, бащинска прегръдка , радостно подскачане на братчето или възклицание на сестричето ти дават душа и сили и смисъл на твоето битие.
Незабелязано денят угасва и двамата събеседници се сещат, погълнати от вечерния здрач.
- Оксана, ти с какво си ходеш до пансиона?
- На метрото.
- Но вече тъй късно…не ли те изстрах?
- Аз съм свикнала. Като натрупам малко парички, ще си купя кола. Аз имам вече френска шофьорска книжка.
- Така ли? В такъв случай ти можеш да ползваш моята кола, дорде съм в изолация.
- Не знам…уместно ли е.
- Защо да не е? Ти нали се страхуваш да не се фикна преждевременно от глад и утре ще ми докараш пак пилешка супа. Тя много ми се хареса! Собственно никога не съм ял…дори странно, че има на света такива прости радости.
Кевин донася ключовете от колата и тържественно ги вложи в ръката на Оксана.
- Месье Фаброн ще ви посочи, къде ми е колата.
- Хо. Благодаря ви. Но утре е неделя! Ако ми позволете, аз ще купя нужните продукти и неща за да направим един семеен обяд. В пансиона също няма никаква възможност да си готвим, а пък аз тъй ме домъчня за домашно ядене.
- Позволявам те!
Оксана сръчно шета, прибира в кухнята и си замина. Изведнъж Кевин усеща неясна и непозната тъга, оставяйки сам в апартамента си.
Празникът
На другия ден Кевин се чувства напълно оздравял и с непонятно нетърпение очаква пристигането на Оксана. Обаче тя нито се явява, нито се обажда, а Кевин смята за неприлично да й звъни. Сетне започват да му досажда мисълта за някакво нещастие, връхлетяло момичето. Все пак, тя за пръв път и с чужда кола потегля из улиците на Париж.
Към пладне тревогата му се усилва и Кевин вече посегна към телефона, когато чу дългоочаквания сигнал на вратата.
А в следващия момент той е слисан от видяната картина. Пред изумения му поглед изплува огромен букет с червени рози и зад него усмихнатите лица на трима гостенина: Оксана с цветята, още едно момиче с торта и едно младо момче с голяма, стопанска чанта.
Тримата изведнъж изпяват куплет от една детска английска песен за рождения ден.
И дорде Кевин съображава какво това всичко означава, Оксана му връчва розите, целува го по бузата и го поздравява.
Едва сега клетия инженер се сети, че днес навършва 45 години и не помнеше вече кога за последен път отбелязвал е тази дата.
- А това е моята землячка Марина,- казва весело Оксана. Марина кокетливо кимва с главата и подава на имениника кутията с тортата.
- Марина е шеф-кондитер в ресторанта и специално за вас прави тази торта…А това е нашия нов работник Ален. А това е армаганът от нашия колектив…
Ален вади от чантата картина- копия на натюрморта на ирландския художник Оуэн Роу.
Разтрогнатия Кевин, натоварен с букета, тортата и картината с очите кани гостите навътре.
Оксана тутакси примерва ролята на стопанка и започва да раздава указания. Изпраща началника си да лежи в стаята и да чака покана към следващото действие на тази изигравана пиеса.
Оксана и Марина започват да вадят от чантата продукти, купени на пазара и всякакви кухненски съдове. Кевин с объркани чувства и мисли само чуваше непривичното за това жилище тракане, пържене, шумолене, кискане, ходене, чукане…
И ето дойде момента за кулминацията: влиза зачервената Оксана, с изящно прибрана коса, стилна, червена рокля, подчертаваща закръглената, стройна снага, пълните гърди, стройните крака с обувки на висок ток. Тя дава полушеговита разпоредба на началника си да се примени по случай на тържеството и да се яви на празничната маса в кухнята.
А масата е препълнена с всякакви гостби, напитки, сладкиши, а в краят, където с ръкопляскане е настанен виновника е сложена тортата с 45 свещици.
На прозореца са окачени златисто-червеникави щори, създаващи нужния здрач и интим.
Гостите пак запяват, а Кевин надува бузи и старателно изгасва свещите.
Бря! Изминат е половината живот…
След преодоляването на първоначалното смущение, празнуването тръгва с веселата непренуденост благодарение на шеговитите подигравки между Оксана и Марина. Тези хубави славянки са способни да оживят дори египетските мумии, към които Кевин с горчивина отнасяше и себе си. Младият работник Ален и той намира начин да поддържа приказките на момите, разправяйки последните вицове и първите си впечатления от работата в конструкторския отдел. На Кевин му оставаше саде да се чуди, какви смешни истории и персонажи изпадали от неговото началническо внимание.
Към въхитителния ростбиф е подадено тъмночервено вино от България, което по думите на Марина, най обичал Черчил.
И,въобще, тези руски провинциалки толкова добре познават френската история, парижските тайни и тъй оостроумно се подиграват с снобските обноски на столичните жители, че последните ментални преградки между именинника и гостите рухват.
Незабелязано денят преминава в вечер, а сетне в късна нощ. Гостите повикват таксито и изчезват.
Кевин пак остава насаме, излиза на чардака, пак се връща в кухнята, където още му се чуват веселите гласове и смехът, предизвикан от хумористичните разкази на Ален и неговите подигравки над френската реч на Оксана.
- Какво забавно момче,- си помисли Кевин и изведнъж отбелязва, че Ален е от новото поколение младежи, а той вече е друга възрастна група , че времето безмилостно лети и той скоро ще е никому не нужен дъртак.
След няколко дни Кевин напълно оздравява, тръгва на работа, но подир работното време той редовно кани секретарката на разходка по обичайния му маршрут, отсядат на едно кафе в ресторанчето до Сена и стават истински приятели.
В неделя Оксана дохожда на гости сама или с Марина и правят всякакви вкусности, и най-обичаната от Кевин, една червена супа с название «борщ». А вечерта дамите карат своя кавалер да ги придружва на всякакви градски културни събития и мероприятия, за които по-рано нито му хрумваше, нито имаше някакъв интерес. Шега ли е? Той никога не е бил в Лувър, в залата «Олимпия» , не знае, че Меси играе в парижския клуб и няма никакви представления за светския живот на Париж.
Тези изпъром принудителни разходки го карат напълно да промени своя външен вид, гардероба и той забелязва, че навсякъде е съглеждван от любопитни женски очи. Логичния край на този възрожденски за ирландеца период се случи през една лятна, юнска седмица.
Прочутата строителна, транснационална корпорация, в която членуваше и фирмата на Кевин, прави традиционен преглед на своите най-успешни и талантливи кадри във вид на един събор в Ница. Понеже за последните години Кевин Стюарт става световно известен инженер благодарение на историите с планинските мостове, той за пръв път е поканен на това престижно събрание.
Естественно е, че не може да се яви сам и той кани Оксана да стане негова спътница, което също е нормално, понеже му е секретарка. Съгласно общоприетото правило двойките се настанявани в един номер в хотела и каютата на разкошната яхта, с която гостите правят круиз до Болерските острови и обратно.
Когато се завръщат в Париж Оксана и Кевин вече не се разделят и живеят един щастлив, семеен живот. Все по-често на Кевин му хрумва да оформят своите отношения, но изпъром той все не се решаваше, а после намисли това предложение да направи след набелязаната командировка на Аляска. Контрактът предвиждаше голяма печалба и това ще е добре за новия етап в живота му.
Със своите съкровенни мисли с Оксана той не се споделяше, но и тъй беше ясно към какво си вървят нещата.
Изненадата
Престоят на Аляска доста се забави според сложните природни условия, но Кевин и Оксана редовно се чуват и нищо не разваляше тяхното настроение и взаимната обич.
Но ето Кевин получава дългоочаквания отпуск и се завръща в Париж. След унилото арктическо еднообразие, той се отдава на парижското, градско очарование и цял квартал върви пеша до дома си. Ето той вече е на прага и месье Фаброн го сряща на вратата на своята стаичка. Обаче нещо в погледа на привратника подсеща Кевин, че не е всичко вред.
- Здравейте месье Фаброн! Как ми е драго да виждам родното лице! Обаче виждам в него и някаква тревога. Да не стана нещо?
- За съжеление, да.
- Какво ли? Нещо в семейството ви?
- В семейството…но във вашето. Вече цяла седмица не съм виждал мадам Оксана.
- Може да се преместила при нейната дружка?
- Може би…не знам.
Кевин развълнуван отваря вратата в апартамента и без да спира преминава на кухнята, сетне в спалнята и още отдалече вижда на леглото лист хартия.
« Скъпи Кевин! Не ме смятай за предателка. Това е съдбата…
Малко след твоето заминаване аз съвсем случайно на пазара се запознах с един фермер от Прованс. Този още млад и силен мъж остава с три деца, защото жена му умира от ковидни осложнения. И този фермер ми предложи съпружество. Аз не можах да откажа, защото отколе разбрах, че градския живот хич не е за мен. Аз съм закърмена на село, израснала сред природа, роднини, животни…
И когато се разприказвахме с Жан, сякаш срещнах…брат си.
Мили Кевин. Много те съм благодарна за нашето краткотрайно приятелство и обич. Аз завинаги оставам твоя другарка. Мисля, че ти ме разбираш и аз се надявам, че ще ни дойдеш на гости, за да се убедиш, че аз си намерих щастието макар и в чужда страна.
С голяма обич. Целувам те. Оксана.»
По-долу е изписан адреса .За пръв път през зрелия живот Кевин заплаква.
Предупреждението
Кевин Сюарт решава да прекъсне своя отпуск и да се върне на Аляска. За неговото пребиваване в Париж освен председателя на акционерския съвет никой друг не можеше да знае и затова неочакваното обаждане на месье Лотар хем съвсем е необяснимо, хем поражда смътна надежда.
Месье Лотар го посряща в своята вила в района Пасси, където той живее със семейството си през последното време след преизбранието. Обаче това хич не му пречи да остава влиятелно и бележито лице в парижското общество. Освен това той си остава важен акционер на «Freyssinet», което го караше внимателно да следи, как вървят нещата в строителната фирма и с това проявяваше нужната осведоменост и отговорност- този признак, различащ по-състоятелните акционери от техните по-бедни компаниони.
И месье Лотар не губи куражът и надеждата да се върне на председателския пост. Със своята природна жизненност и оптимизъм още от първите мигове на срещата с омърлушения инженер той го съживи и обгръща с бащинско обаяние.
- Не се учудвай, че те намерих и зная за твоето тук пребиваване. Аз винаги свързвам успехите на нашата компания през последните десет години с твоите професионални постижения. Искам и занапред да сме успешни, а като материално заинтересовано лице и благодарение на връзките ми сред политическия елит, винаги си давам сметка, как геополитическите трусове могат да засегнат и нас.
- Но ние нали, уж се оттегляхме в най-спокойните места на планетата, чак на Аляска.
- Сега няма спокойни места. Ще ти напомня, че твоята експертна преценка за диверсията на Кримския мост все пак стигна до президента въпреки всичките усилия и пречки на американските ни господари. Твоите заключения по диверсията позволи президента да направи нужната пауза по времето на оглушителният медийиа бумтеж и организаторите на поредния поход срещу Русия са принудени да затрият внманието към Кримския мост.
- Но от похода не се отказват.
- И измислят все нови и нови провокации…и едната от тях пак засяга нашето благополучие. В знак на благодарност за нашата своевременна справка по диверсията на Кримския мост аз получавам от сведущи хора хабер за една нова, тайна операция, която искат да прикрият с дейността на нашата компания. Сигурно, в най-близкото време ще ти предложат проектирането на мост през Дунава около румънския град Тулча. Натовските подразделения на Украйна остро се нуждаят за надежно транспортно съобщение с Евросъюза. Това вече е невъзможно през Галиция и никак не уйдисва през Молдова, която е блокирана от изток с сепаратиски район Транснистрия, контролиран от руските. Остава едно място, граничащо с Румъния, наричано Бесарабия. Но понеже и това място е под наблюдение от руските спътници важно е прехвърлянето на военната техника да става тайно и при особенни климатически условия: мъгла, облачност, снеговалежи. И най-главното: тя ще е прекарвана през тунел под реката.
- Защо тогава им нужен моста?
- Тунелът вече е изровен, но трябва обяснение защо към това място на Дунава се протегля шосе от украинската страна. Строителството на моста всичко ще обясни и освен това бетоният мост създава свеобразен, защитни екран, пречещ на спътниците да виждат какво превозват през тунела.
- Но съществуването на таен тунел нали все едно ще стане известно на руското разузнаване?
- И да стане…какво могат да направят? Това е румънска територия. И дорде намислят какво да правят с този тунел, в Бесарабия ще е създаден укрепен район, в който ще е настанена цяла армия. А Русия ще е отрязана от Балканите напълно и завинаги.
- Но каква опасност има за нашата фирма?
- Пряка. Рано или късно зърнените транснационални корпорации, които успяват легално да изкупят на Украйна една трета от черноземната, най-скъпата земя; тези компании, организаторите на военната касапница, ще се принудени да отстъпят. Земята ще остане тяхна, но крайбрежните черноморски земи с портовете ще преминат към Русия. Тя няма да позволи зърнената мафия да контролира половината пазар и да шантажира човечеството. А след като ще сключат премирие, руснаците ще напомнят кои компании пряко или косвено спомагаха на техните врагове. И тогава «Freyssinet» завинаги ще изтърве заказите в Русия.
-И моята задача да измисля, как да се откажа от участието в проектирането?
-Да. Нека да предложат на нашите конкуренти, а през 2-3 години ни еще хвърлем по една шепа пръст в тяхната могила.
- Добре, месье Лотар. Винаги съм се прислушвал към вашето мнение…още повече, че имама и лични причини по-скоро да се върна на Аляска.
- Но преди да напуснеш Париж трябва да направиш редица предпазни крачки и, най-главното е да прехвърлеш своите банковски депозити да друга надежна сметка. За акциите можеш да си сигурен, но банковските вложения винаги могат да блокират по най-различни предлози или измислени грешки. Най-добре парите да прехвърлеш на свой близък човек.
Последната забележка на месье Лотар трайно заседна в съзнанието на Кевин и целият път до дома си той размишлява над своята лична драма: никакви близки хора той няма. И ако има нужда да си запази парите, това е да се възползва с разположението към своята персона на месье Лотар.
Но когато инженерът се прибира в спалнята и си ляга, в главата му съзрява друга идея.
Американският офицер на ЦРУ сдържа своята дума и компанията «Freyssinet» оглавя наистина млад и компетентен Антуан Жубер с азиатски корени. И веднага след избранието за Председател той звъни на Кевин и го кани на рандеву.
Разликата между бившия и сегашния председател е разителна. Антуан прилича на скромен, дребничък студент, случайно заварен в кабинета на истинския бос. Но в течението на разговора мнението за него у събеседника се променя ежеминутно.
- Месье Стюарт, аз добре вече познавам вашия послужен списък, постиженията и положението ви в компанията, за да имам възможност да преминем към главното- към проекта, който бих ви предложил за реализация.
- Но аз вече половин година съм зает с проектирането на арктическата траса на Ньюфауленда.
- Знам и дори се запознах с вече готовите материали…Те се изпълнени на должно ниво и трасата ще е построена. Но лично за вас имам друго предложение. Нашите основни акционери изказват недоволство с това, че слабо сме представени в Юго-Източна Азия, най-перспективния за инвестиции, регион. Но с какво и как там да се промъкнем никой не може да предложи нещо свестно.
Но понеже съм новия председател би било важно аз да внеся ново веяние и идеи. Реших, че най-разумно, да се споделям с вас.
- Благодаря ви за доверието и от своя страна вече съм заинтригуван. Досега все аз излизах с инициативи пред началството, а тук ролите ни се сменят и трябва да преценя чуждата идея и своите възможности да ги въплотя.
- Ако е за въплощението на техническата част, за вас няма абсолютно никакви сложности. Предлагания от мен проект носи в по-голяма степен маркетингови ход и пиар за нашата фирма, която досега е известна само сред солидни и традиционни клиенти в инфраструктурното строителство.
Според мен, дойде времето нашата компания да избухти в мас-медиите поне на две-три седмици и да станем прочути по целия свят.
-Не разбирам защо ни е тази долнопробна известност? С какво друго повече ще учудим света и професионалите и инвесторите, отколкото направихме с рекордите на строителството на мостовете в Владивосток и Крим?
- Там е работта, че според войната на Украйна и санкциите, наложени срещу Русия, нашето легално присътствие на руския терен става проблематично. Освен това, във връзка с диверсията на Кримския мост получаваме сигнали и косвени нарекания- лесната уязвимост на моста. Добре, че не стигна до съдебни искове. Но тук трябва да отбележа странното поведение на американския аташе, който забрани на журналистите без негова цензура да освещават диверсията. Благодарение на него избегнахме белата да бъдем оцапани от конкурентите. Но все пак, змийските клюки рано или късно ще ни клъвнат и трябва да изпреварим тяхните появявания с голям успех.
- И какво е вашето предложение?
- Да проектирате вантов мост от…стъкло…
- От стъкло?! Това шега ли е?
- И знаете ли на какво място? Над планинска клисура, с отвесни урви…широка около 300 метри и дълбока над един километър.
- Стъклен мост…над пропастта? Това го възприемам като майтап!
- И напразно! Този мост ще е туристки обект за най- откачените авантюристи по света. Може би, по този мост няма да премине нито един нормален човек, но затова пък желаещи да се опитат и да направят селфи, как той от страх лази по моста, когато другите и да стъпят на него се страхуват, този атракцион ще има десетки милиони почитатели, а фирмата която го направи става мигновенно най-прочута.
- Не знам. Това е тъй далеч от моята представа…
- Разбирам. Вие спокойно можете да размишлявате над моето предложение цяла седмица и можете да ми се обадете всеки миг.
Срещата
Кевин напуща кабинета на председателя дотолкова объркан в мислите си, че не му беше лесно да избере в коя посока да тръгва: в офиса ли, вкъщи или още нанякъде…
Накрая той се свести в Ботаническата градина сред клетките с пъстроцвените папагалчета. Те такъв интерес към живота изказваха със своето цфъртене и гълчава, че и най-отчаяния човек би се въодушевил от тях. За първи път в живота си Кевин усети непреодолимо, остро желание да поговори с някакъв близък човек, да се сподели със съмненията си, да поиска съвет…Но с кого? С колегите –инженерите освен технически теми и проблеми нищо друго не е прието да се обсъжда. Каквато да не беше Луиза, все пак- жива душа и можеше с нея да се прехвърле с някоя друга думичка.
Размишлявайки, Кевин машинално плъзваше с пръста по смартфона, надявайки се да намери нужния, спасителен номер. Но такъв явно нямаше и той случайно се спря на телефона на месье Лотар. Както и очакваше, той не получи никакъв отговор-нямаше връзка и продължи своето безцелно бродене.
От дълбокото, тъжното оцепенение, сковало душата и тялото на младия инженер пред мътните води на пролетната Сена, го раздруса смартфона. На екрана светеше непознат номер , снимка на съвсем млада девойка и нежния гласец му напя, че го чакали по адрес на болницата Сент-Антуан, а това е където закаран месье Лотар през онзи злополучен ден, когато ги запират жандармите.
Кевин тутакси запира таксито и с естествена тревога и вълнение се представи в приемната на тази старинна болница. Той очакваше да види бившия си началник проснат на леглото, обвързан със свякакви маркучи, жици , сред модерна електронна аппаратура и какви ли още чудесии на съврменната медицина.
Обаче видяното нямаше хич нищо общо с възпаленото му въображение. Месье Лотар, както винаги и преди, цветущ и енергичен, още от вратата на една доста комфортна стая сграбчва Кевин, здраво го мачка, целува го и доволен от обескураженния вид на гостенина, го кара да седне до една масичка, на която грациозна санитарка вече сложи поднос с две чаши кафе.
По това как се изчервиха ушенцата на момичето пред погледа на дъртия ловелас, Кевин ясно си представи какво лекуване тук става през нощните часове.
Предупреждавайки въпросите, които непременно изникват в главата на младия инженер, месье Лотар започва с разъясненията си:
- В тази болница главния врач е мой племенник и винаги, когато изпадам в двусмислена ситуация се спасявам в тази цитадела. Аз добре се научих да се преструвам на ударен в сърцето и на жандармите нищо друго не оставаше както да ме докарат тук.
- Но в това време наша компания е обезглавена…по-точно, вече имаме нов председател. Как такова може да стане при условие, че имаме стотина солидни и влиятелни акционери?
- За мен нищо чудно няма. Акционерите здраво се наплашени от санкциите срещу Русия и бързат да си изтеглят активите оттам. Ти среща ли се вече с новия председател?
- Да. Един съвсем млад човек…
- Въпитанник на Гарвард. Там е инкубаторът на новите управленци-глобалисти. Какво ли той те предложи?
- Даже и не знам как да ви кажа…Собственно затова поисках да се видим…да се посъветвам.
Кевин демонстративно набра въздух в гърдите и започва да предава разговора с новия председател.
- Да-а-а! Налице желанието им да заличат компанията ни чрез всякакви надлудничави предложения. Тези управници са от категорията «икономически убийци».
- А какво сега да се прави нямам представа…
- Главното е да не даваш вид, че си обневерен или искаш да напуснеш фирмата. Нека това да се смехотворни проекти, но времето е на нашата страна. След две-три години нещата непременно ще се променят.
-Защо сте тъй сигурни?
- Аз не съм вчерашен и имам връзки със стари, френски родове. Това американско иго вече им упря до гушата. Американци откровенно се гаврят с нас, съсипват френската икономика и посягат на най-високо технологични отрасли- атомната енергетика, подводници. Без руския обогатен уран и ние, и американци изпадаме от цивилизацията. И заместно да се договаряме, както делови хора с руснаците, американските кравари се надяват да подчинят Русия с сила, интриги, преврати и коварства…Но тази англо-саксонска наглост този път ще е тяхната лебедова песен. И нашата позиция засега-да не им пречим да си врътнат шайгуна.
Тъй, че залавяй се с този стъклен мост-този символ на обезумялата англо-саксонска цивилизация.
За нас, фактически, няма по-близка страна от Русия. През 19 век ние сме едно културно пространство. Идеите на френското Просвещение намират най- благодатната почва сред руското дворянство, чиновничество и интелигенция. Сме близки и с революциите, и с комунарите, и елитите се спасяват едни у други. Руската литература е естественно продължение на френските романисти, а френския език е практически държавен в Руската империя. Наполеон Бонапарт беше готов за една, съвместна с московските боери, евразийска империя, но вездесущите английски шпиони объркват и тази работа. Те вече двеста години заличават Френската империя, а сега и Руската.
Мостът
От инженерна гледна точка конструкцията на моста е чисто курсова работа за студенти: метални рами, нанизани на метални тросове. В рамите се монтират стъклени пакети, правени на китайския военен завод за производствр на океански дълбоководни батискафи. Единствената сериозна задача е да се определи местата за крепленията на разтяжките, които ще намаляват люлянето по времето на силните ветрове.
Едва Кевин изказва своето съгласие за участие в проекта, той е повикан в китайското посолство на среща с губернатора на провинцията Ханан, където предстои да направят този необичаен туристически обект. Поразителната оперативност явно е насърчавана от офицера на ЦРУ. Кевин безропотно си стяга багажа и излита за Гонконг.
През четири месеци авторитетна комисия вече пристига да прецени новото чудо на туристката развлекателна индустрия и остава слисана пред моста. Нито един от членовете на комисията не се решава дари да стъпи на моста. Обаче журналистите успяват да разнесат туристическата сенсация по соцмрежите и вестниците дотолкова, че през половина година
заказите за посещението на безумния атракцион надхвърлят най-оптимистичните очаквания, а към Новата Година стъкления мост в Ханан е номиниран за най- оригинален инженерни проект, а Кевин Стюарт е признат за инженер на годината.
Но не успява френския инженер да се отърве от прекаленото внимание на туристките агенти и журналисти, да се върни в Париж и да си поеме дъх след зашеметяващите интервюта, презентации и награждения, той пак е повикан към новия председател на акционерския съвет. Към това време председателят вече дотолкова усвоява новата си роля, че променя не само интериера на кабинета си, но и собствения облик: наедрява, отпуща модна брада и говори с началствени нотки.
- Как сте, месье Стюарт в ролята на най-популярен инженер? Драго ми е, че навремето намерихме общо разбирателство и успяхме. Акциите на нашата компания поскъпват тройно. И можехме малко да отпочинем на лаврите, обаче всякакво постижение е важно да се повтори, за конкурентите и клиентите да нямат никакви съмнения в нашите възможности.
- Сигурно,пак ще ме изпратите в някакво забутано местенце на планетата?
- Искате да останете в Париж? Какво тук ще правите? Хич не сте светски човек, за да търсете забавления из мегаполисните усои. Центърът на световното развитие вече явственно напуска Европа и Париж…Тук ще е дълбока планетарна провинция: без ресурси и претъпкана с мигранти, с безволно, некадърно правление.
- Ако ще е провинция, вие защо предпочитате да сте тук, в Париж?
- Аз нямах друг избор. Но сега, след успеха на нашия проект…впрочем не струва да бързаме.
- А какво ще предложите сега?
- О! Това е страхотна екзотика! Перуански Анди…
- И пак ли мост?
- Да. Но този път от един вид тамошна тръстика.
- И пак през клисура?
- Да. Рекламата ще твърди, че това ще е реставрация на древни, технологии на инките…Но в действителност, тръстиката само ще е вплетена в метална, скрита конструкция на моста. Но за непосветените туристи мостът ще е изпитание на нервите не по-малко от стъкления мост. А предложението постъпри от една американска туристическа агенция и те дори направиха авансов внос. Американците имат особенни усет за печалба.
Изолацията
Нещата в Перу тръгват съвсем мъчително: климатът в планините е много променлив, със силни ветрове, грамотни инженерни кадри няма, долу, в равнината вече почти няма хора, които да живеят сред, зарасналите с тръстика, блата или езера и да имат умение и желание да сечат тръстика. Единственното което позволяваше да се прави моста това е фантастическата упоритост на американските заказчици, въпреки пълното равнодушие и нехайството от страната на местната администрация.
Няколко пъти Кевин опитваше да напусне тази негостоприемна страна и да осуети контракта, но неприкритите заплахи от страната на американските клиенти и парижското началство карат той да се подчини и да тегли хомота.
А когато, накрая, това тегло се завърши, душевно изтерзания и телесно обезсиления Кевин се завръща в Париж, тук го очакват други разочарования. За две години негово отсътствие на фирмата стават промени хем в кадровия състав, хем в стратегията на компанията. Макар Кевин Стюарт да е още водещ инженер, някои от новите правила му се непривични, подчинените непознати, а самият Париж, необикновенно отчужден.
И към всичките тези бели се добавя още една- новата му секретарка. Освен това, че тя съвсем слабо говореше френски и предпочиташе английски с един разпевен, славянски акцент. Била беженарка от Украйна и трудоустроена по инициативата на миграционния център, където имало курсове за адаптация към тукашния живот.
Първото време Кевин изобщо не забелязваше секретарката, погълнат от своите лични и професионални проблеми след завръщането. А сетне, неочаквано, Кевин е нападнат от нова орис- ковидната зараза. Прекарвайки две години по най-забутаните места на планетата, той не е засегнат от тази вирусна вакханалия, стъкмена от обезумелите властелини на света.
Никога и от нищо този здрав ирландец не боледува и не знае какво е да си закован към леглото. Но и това дочака.
Изведнъж го връхлита висока температура, главобол и необикновенна отмалялост. Повикания дохтур поставя однозначен диагноз-ковид и като следствие-домашна изолация, защото в болницата няма места дори и за богатите клиенти.
А домашното заключение за Кевин е нещо свръхестественно. Първите дни, дорде има жар,нищо не му се иска да яде, повече прекарваше в леглото и с някой друг колеги по работата поддържаше връзка по смартфона. Веднъж го посещава привратникът месье Фаброн, донасяйки му лекарства, изписани и изпратени от дохтура чрез един велосипедист-волонтьор.
Но непривичното затворничество започва да измъчва Кевин и направо му взима акъла.
И една вечер той получава съобщение от секретарката: тя имала намерение да го посети. Сигурно, обадела се от подлеза, защото дорде началникът й съображаваше, той чува звънеца на входната врата. Това беше тя.
Кевин виждаше саде очите , понеже половината й лице е прикрито с ковидната маска. Но боже мой, какво искрящо очарование излъчват тези ориенталски, бадемови очи! А каква свежест лъхва от черната й, гъста коса свободно спадаща на женските рамена. От снагата й лъхваше хубав мирис на изтънчен парфюм и млада, моминска плът.
Кевин изведнъж му хрумнова, че сред тези, изминати две години, той съвсем е отвикнал от женско общество и как душата му загрубяла и омъртвяла.
- Донесох ви пилешка супа,- безхитростно започва разговора смутената секретарка, пристъпвайки около прага.
-Добре…но да преминем на кухнята.
Секретарката предава магазинната чанта на Кевин, съблича лекия шлифер, събува обувките и последва началника си към кухнята.
- Аз обиколих вашия квартал и намерих едно румънско ресторанче. И там правят зама-пилешка супа,- продължи своя разказ гостенката, за някак да прикрие двусмисленото си тук появление.
- У нас на родината, ако човекът го хване някаква болест, винаги го храним с пилешка супа. Но най-вкусно я правят молдованите.
- Но вие нали сте от Украйна…
- Да. Аз съм от Одеса, по-точно от одеската област, наричана Бесарабия . Аз съм от българско селение, но сред нас живеят и молдовани.
- А какво ви накара да напусните Украйна, Одеса? Да…и как се казвате? С тази суетност и командировки съвсем съм подивял и станал невнимателен.
- Казвам се Оксана. Завършила съм одески строителен институт, три години работих в частно, проектно-конструкторско бюро. Но откакто започват военните действия в Украйна, Одеса е блокирана и стройките спират. Една моя съкурсница ме повика в Париж и тук ме настанява в пансион за беженари от Украйна. Там аз минавам курс по изучаването на френски език и пак с съдействието на моята приятелка се явих на конкурса за вакантна длъжност секретарка. Спечелих, но с изпитателен срок. Имам трудности с езика ви, техническата терминология и всякакви сложности от юридически характер. Но друг изход нямах и сега се опитвам да се приспособя към парижския живот.
- А къде се намира вашия пансион?
- В окръга Сент-Жермен…Но какво съм се разприказвала?
Оксана изведнъж започва да шета из кухнята: съгря супата, я наля в единствената намерена паница за салата, поиска да направи гренки, но не намира нито яйца, нито олио, нито тиган.
- Боже, как тъй да нямате нищо на кухнята? И с какво се храните през тези три дни?
- С нищо.
- Как…с нищо?! То тъй бива ли? Добре, че вашият превратник се сети и ме се обади. И, въобще,човек не бива да е сам…Всичко се случва. Не сте ли били женен?
- Бил съм…но се разделихме.
- Странно. В вашето жилище няма никакви признаци на женско присътствие. Дори нямате кухненски прибори…Извинявайте за моята безпардонност, но аз такъв живот не разбирам.
- А какъв разбирате?
- В жилището стопанката е царица и нейната ръка трябва да се усеща във всякое кътче и в цялото пространство.
- А мъжът?
- Мъжът в къщи е посрящан като воин и победител на външното бойно поле…жената, децата, огнището, леглото са оплотът на мъжкия дух и оправдание пред Бога за своето тук въплъщение.
- Ти си вярваща?
- Не съм…религиозна, но съм израснала в такава семейно-патриархална среда, в която намирам спасителни моменти.
- Но нали си избрала и предпочела града.
- Да преминах в града, но Одеса далеч не е Париж и там още е живо селското влияние. В Одеса няма такова нещо-да не си готвят в семейството и поне вечерят заедно.
- А какво значение има, къде се хранят?
- Голямо! Може да се каже, че съвместното хранене е сакрален момент в семейния живот. У нас, у славянито, въобще, всякакво колективно общуване е съпроводено с хранителни ритуали. Семейната вечеря това е своеобразно събрание, парадни преглед: бащата преценява богатството на семейството, майката готви здравословна храна и с това опазва децата и старите родители от всякакви отрови. Децата получават социален опит за управление, подчинение, уважение , отговорност за своите всекидневни постижения, награди или порицания.
В мегаполисите цялата тази семейна мистерия и священодействие се разрушават до съвсем изхабен, формален ритуал, за накрая да бъде сменен на услуги от ресторана и общепита.
- Но това нали е рационално, общополезно и удобно за новата форма на цивилизацията, по-коммунистическа.
- Голяма цивилизация! Ви затворили вкъщи, гълтате химически хапчета и няма кой да ви сготви…Аз такава цивилизация не разбирам.
- Но нали ти предпочете да си в Париж, а не в родното си село?
- В известна степен аз съм жертва на собственното въображение и общественна пропаганда. И аз, като млада душа търсих своето място за професионална самореализаци, а европейската култура стигна и до най-глухите места
А сега съм в смятение и не мога да си представя своя нататъшния живот в този концлагер, наречен «Париж». А ми ако утре-другиден, да не дава господ, и аз ще легна болна…и в този многомилионен град няма нито една душичка да смисли за мен…няма мама, няма тате, бате, кака…Не. Това е страшно. В Одеса не беше тъй, ама и често си ходех у дома. Една милувка от майчина ръка, бащинска прегръдка , радостно подскачане на братчето или възклицание на сестричето ти дават душа и сили и смисъл на твоето битие.
Незабелязано денят угасва и двамата събеседници се сещат, погълнати от вечерния здрач.
- Оксана, ти с какво си ходеш до пансиона?
- На метрото.
- Но вече тъй късно…не ли те изстрах?
- Аз съм свикнала. Като натрупам малко парички, ще си купя кола. Аз имам вече френска шофьорска книжка.
- Така ли? В такъв случай ти можеш да ползваш моята кола, дорде съм в изолация.
- Не знам…уместно ли е.
- Защо да не е? Ти нали се страхуваш да не се фикна преждевременно от глад и утре ще ми докараш пак пилешка супа. Тя много ми се хареса! Собственно никога не съм ял…дори странно, че има на света такива прости радости.
Кевин донася ключовете от колата и тържественно ги вложи в ръката на Оксана.
- Месье Фаброн ще ви посочи, къде ми е колата.
- Хо. Благодаря ви. Но утре е неделя! Ако ми позволете, аз ще купя нужните продукти и неща за да направим един семеен обяд. В пансиона също няма никаква възможност да си готвим, а пък аз тъй ме домъчня за домашно ядене.
- Позволявам те!
Оксана сръчно шета, прибира в кухнята и си замина. Изведнъж Кевин усеща неясна и непозната тъга, оставяйки сам в апартамента си.
Празникът
На другия ден Кевин се чувства напълно оздравял и с непонятно нетърпение очаква пристигането на Оксана. Обаче тя нито се явява, нито се обажда, а Кевин смята за неприлично да й звъни. Сетне започват да му досажда мисълта за някакво нещастие, връхлетяло момичето. Все пак, тя за пръв път и с чужда кола потегля из улиците на Париж.
Към пладне тревогата му се усилва и Кевин вече посегна към телефона, когато чу дългоочаквания сигнал на вратата.
А в следващия момент той е слисан от видяната картина. Пред изумения му поглед изплува огромен букет с червени рози и зад него усмихнатите лица на трима гостенина: Оксана с цветята, още едно момиче с торта и едно младо момче с голяма, стопанска чанта.
Тримата изведнъж изпяват куплет от една детска английска песен за рождения ден.
И дорде Кевин съображава какво това всичко означава, Оксана му връчва розите, целува го по бузата и го поздравява.
Едва сега клетия инженер се сети, че днес навършва 45 години и не помнеше вече кога за последен път отбелязвал е тази дата.
- А това е моята землячка Марина,- казва весело Оксана. Марина кокетливо кимва с главата и подава на имениника кутията с тортата.
- Марина е шеф-кондитер в ресторанта и специално за вас прави тази торта…А това е нашия нов работник Ален. А това е армаганът от нашия колектив…
Ален вади от чантата картина- копия на натюрморта на ирландския художник Оуэн Роу.
Разтрогнатия Кевин, натоварен с букета, тортата и картината с очите кани гостите навътре.
Оксана тутакси примерва ролята на стопанка и започва да раздава указания. Изпраща началника си да лежи в стаята и да чака покана към следващото действие на тази изигравана пиеса.
Оксана и Марина започват да вадят от чантата продукти, купени на пазара и всякакви кухненски съдове. Кевин с объркани чувства и мисли само чуваше непривичното за това жилище тракане, пържене, шумолене, кискане, ходене, чукане…
И ето дойде момента за кулминацията: влиза зачервената Оксана, с изящно прибрана коса, стилна, червена рокля, подчертаваща закръглената, стройна снага, пълните гърди, стройните крака с обувки на висок ток. Тя дава полушеговита разпоредба на началника си да се примени по случай на тържеството и да се яви на празничната маса в кухнята.
А масата е препълнена с всякакви гостби, напитки, сладкиши, а в краят, където с ръкопляскане е настанен виновника е сложена тортата с 45 свещици.
На прозореца са окачени златисто-червеникави щори, създаващи нужния здрач и интим.
Гостите пак запяват, а Кевин надува бузи и старателно изгасва свещите.
Бря! Изминат е половината живот…
След преодоляването на първоначалното смущение, празнуването тръгва с веселата непренуденост благодарение на шеговитите подигравки между Оксана и Марина. Тези хубави славянки са способни да оживят дори египетските мумии, към които Кевин с горчивина отнасяше и себе си. Младият работник Ален и той намира начин да поддържа приказките на момите, разправяйки последните вицове и първите си впечатления от работата в конструкторския отдел. На Кевин му оставаше саде да се чуди, какви смешни истории и персонажи изпадали от неговото началническо внимание.
Към въхитителния ростбиф е подадено тъмночервено вино от България, което по думите на Марина, най обичал Черчил.
И,въобще, тези руски провинциалки толкова добре познават френската история, парижските тайни и тъй оостроумно се подиграват с снобските обноски на столичните жители, че последните ментални преградки между именинника и гостите рухват.
Незабелязано денят преминава в вечер, а сетне в късна нощ. Гостите повикват таксито и изчезват.
Кевин пак остава насаме, излиза на чардака, пак се връща в кухнята, където още му се чуват веселите гласове и смехът, предизвикан от хумористичните разкази на Ален и неговите подигравки над френската реч на Оксана.
- Какво забавно момче,- си помисли Кевин и изведнъж отбелязва, че Ален е от новото поколение младежи, а той вече е друга възрастна група , че времето безмилостно лети и той скоро ще е никому не нужен дъртак.
След няколко дни Кевин напълно оздравява, тръгва на работа, но подир работното време той редовно кани секретарката на разходка по обичайния му маршрут, отсядат на едно кафе в ресторанчето до Сена и стават истински приятели.
В неделя Оксана дохожда на гости сама или с Марина и правят всякакви вкусности, и най-обичаната от Кевин, една червена супа с название «борщ». А вечерта дамите карат своя кавалер да ги придружва на всякакви градски културни събития и мероприятия, за които по-рано нито му хрумваше, нито имаше някакъв интерес. Шега ли е? Той никога не е бил в Лувър, в залата «Олимпия» , не знае, че Меси играе в парижския клуб и няма никакви представления за светския живот на Париж.
Тези изпъром принудителни разходки го карат напълно да промени своя външен вид, гардероба и той забелязва, че навсякъде е съглеждван от любопитни женски очи. Логичния край на този възрожденски за ирландеца период се случи през една лятна, юнска седмица.
Прочутата строителна, транснационална корпорация, в която членуваше и фирмата на Кевин, прави традиционен преглед на своите най-успешни и талантливи кадри във вид на един събор в Ница. Понеже за последните години Кевин Стюарт става световно известен инженер благодарение на историите с планинските мостове, той за пръв път е поканен на това престижно събрание.
Естественно е, че не може да се яви сам и той кани Оксана да стане негова спътница, което също е нормално, понеже му е секретарка. Съгласно общоприетото правило двойките се настанявани в един номер в хотела и каютата на разкошната яхта, с която гостите правят круиз до Болерските острови и обратно.
Когато се завръщат в Париж Оксана и Кевин вече не се разделят и живеят един щастлив, семеен живот. Все по-често на Кевин му хрумва да оформят своите отношения, но изпъром той все не се решаваше, а после намисли това предложение да направи след набелязаната командировка на Аляска. Контрактът предвиждаше голяма печалба и това ще е добре за новия етап в живота му.
Със своите съкровенни мисли с Оксана той не се споделяше, но и тъй беше ясно към какво си вървят нещата.
Изненадата
Престоят на Аляска доста се забави според сложните природни условия, но Кевин и Оксана редовно се чуват и нищо не разваляше тяхното настроение и взаимната обич.
Но ето Кевин получава дългоочаквания отпуск и се завръща в Париж. След унилото арктическо еднообразие, той се отдава на парижското, градско очарование и цял квартал върви пеша до дома си. Ето той вече е на прага и месье Фаброн го сряща на вратата на своята стаичка. Обаче нещо в погледа на привратника подсеща Кевин, че не е всичко вред.
- Здравейте месье Фаброн! Как ми е драго да виждам родното лице! Обаче виждам в него и някаква тревога. Да не стана нещо?
- За съжеление, да.
- Какво ли? Нещо в семейството ви?
- В семейството…но във вашето. Вече цяла седмица не съм виждал мадам Оксана.
- Може да се преместила при нейната дружка?
- Може би…не знам.
Кевин развълнуван отваря вратата в апартамента и без да спира преминава на кухнята, сетне в спалнята и още отдалече вижда на леглото лист хартия.
« Скъпи Кевин! Не ме смятай за предателка. Това е съдбата…
Малко след твоето заминаване аз съвсем случайно на пазара се запознах с един фермер от Прованс. Този още млад и силен мъж остава с три деца, защото жена му умира от ковидни осложнения. И този фермер ми предложи съпружество. Аз не можах да откажа, защото отколе разбрах, че градския живот хич не е за мен. Аз съм закърмена на село, израснала сред природа, роднини, животни…
И когато се разприказвахме с Жан, сякаш срещнах…брат си.
Мили Кевин. Много те съм благодарна за нашето краткотрайно приятелство и обич. Аз завинаги оставам твоя другарка. Мисля, че ти ме разбираш и аз се надявам, че ще ни дойдеш на гости, за да се убедиш, че аз си намерих щастието макар и в чужда страна.
С голяма обич. Целувам те. Оксана.»
По-долу е изписан адреса .За пръв път през зрелия живот Кевин заплаква.
Предупреждението
Кевин Сюарт решава да прекъсне своя отпуск и да се върне на Аляска. За неговото пребиваване в Париж освен председателя на акционерския съвет никой друг не можеше да знае и затова неочакваното обаждане на месье Лотар хем съвсем е необяснимо, хем поражда смътна надежда.
Месье Лотар го посряща в своята вила в района Пасси, където той живее със семейството си през последното време след преизбранието. Обаче това хич не му пречи да остава влиятелно и бележито лице в парижското общество. Освен това той си остава важен акционер на «Freyssinet», което го караше внимателно да следи, как вървят нещата в строителната фирма и с това проявяваше нужната осведоменост и отговорност- този признак, различащ по-състоятелните акционери от техните по-бедни компаниони.
И месье Лотар не губи куражът и надеждата да се върне на председателския пост. Със своята природна жизненност и оптимизъм още от първите мигове на срещата с омърлушения инженер той го съживи и обгръща с бащинско обаяние.
- Не се учудвай, че те намерих и зная за твоето тук пребиваване. Аз винаги свързвам успехите на нашата компания през последните десет години с твоите професионални постижения. Искам и занапред да сме успешни, а като материално заинтересовано лице и благодарение на връзките ми сред политическия елит, винаги си давам сметка, как геополитическите трусове могат да засегнат и нас.
- Но ние нали, уж се оттегляхме в най-спокойните места на планетата, чак на Аляска.
- Сега няма спокойни места. Ще ти напомня, че твоята експертна преценка за диверсията на Кримския мост все пак стигна до президента въпреки всичките усилия и пречки на американските ни господари. Твоите заключения по диверсията позволи президента да направи нужната пауза по времето на оглушителният медийиа бумтеж и организаторите на поредния поход срещу Русия са принудени да затрият внманието към Кримския мост.
- Но от похода не се отказват.
- И измислят все нови и нови провокации…и едната от тях пак засяга нашето благополучие. В знак на благодарност за нашата своевременна справка по диверсията на Кримския мост аз получавам от сведущи хора хабер за една нова, тайна операция, която искат да прикрият с дейността на нашата компания. Сигурно, в най-близкото време ще ти предложат проектирането на мост през Дунава около румънския град Тулча. Натовските подразделения на Украйна остро се нуждаят за надежно транспортно съобщение с Евросъюза. Това вече е невъзможно през Галиция и никак не уйдисва през Молдова, която е блокирана от изток с сепаратиски район Транснистрия, контролиран от руските. Остава едно място, граничащо с Румъния, наричано Бесарабия. Но понеже и това място е под наблюдение от руските спътници важно е прехвърлянето на военната техника да става тайно и при особенни климатически условия: мъгла, облачност, снеговалежи. И най-главното: тя ще е прекарвана през тунел под реката.
- Защо тогава им нужен моста?
- Тунелът вече е изровен, но трябва обяснение защо към това място на Дунава се протегля шосе от украинската страна. Строителството на моста всичко ще обясни и освен това бетоният мост създава свеобразен, защитни екран, пречещ на спътниците да виждат какво превозват през тунела.
- Но съществуването на таен тунел нали все едно ще стане известно на руското разузнаване?
- И да стане…какво могат да направят? Това е румънска територия. И дорде намислят какво да правят с този тунел, в Бесарабия ще е създаден укрепен район, в който ще е настанена цяла армия. А Русия ще е отрязана от Балканите напълно и завинаги.
- Но каква опасност има за нашата фирма?
- Пряка. Рано или късно зърнените транснационални корпорации, които успяват легално да изкупят на Украйна една трета от черноземната, най-скъпата земя; тези компании, организаторите на военната касапница, ще се принудени да отстъпят. Земята ще остане тяхна, но крайбрежните черноморски земи с портовете ще преминат към Русия. Тя няма да позволи зърнената мафия да контролира половината пазар и да шантажира човечеството. А след като ще сключат премирие, руснаците ще напомнят кои компании пряко или косвено спомагаха на техните врагове. И тогава «Freyssinet» завинаги ще изтърве заказите в Русия.
-И моята задача да измисля, как да се откажа от участието в проектирането?
-Да. Нека да предложат на нашите конкуренти, а през 2-3 години ни еще хвърлем по една шепа пръст в тяхната могила.
- Добре, месье Лотар. Винаги съм се прислушвал към вашето мнение…още повече, че имама и лични причини по-скоро да се върна на Аляска.
- Но преди да напуснеш Париж трябва да направиш редица предпазни крачки и, най-главното е да прехвърлеш своите банковски депозити да друга надежна сметка. За акциите можеш да си сигурен, но банковските вложения винаги могат да блокират по най-различни предлози или измислени грешки. Най-добре парите да прехвърлеш на свой близък човек.
Последната забележка на месье Лотар трайно заседна в съзнанието на Кевин и целият път до дома си той размишлява над своята лична драма: никакви близки хора той няма. И ако има нужда да си запази парите, това е да се възползва с разположението към своята персона на месье Лотар.
Но когато инженерът се прибира в спалнята и си ляга, в главата му съзрява друга идея.
Продължението
"...С оглед съобразяване с буквата на законите (поне
донякъде), българите изместиха датата на референдума
от 10 януари за 24 януари 1999 г. На него се явиха около
88% от имащите право на глас, а от тях – 92% гласуваха
„за“ запазване на района. Молдовската държава не при-
зна нито референдума, нито резултатите от него, но той
бе ясен сигнал за всички, че българите нямат намерение
да се отказват от борбата за постигане на своите иска-
ния. На референдума имаше кореспонденти на руски
вестници, от Молдовската телевизия, „Радио Украйна“,
радио „Би-Би-Си“, „Гласът на Америка“, българското ра-
дио и др., интерес проявиха чуждите посолства в Ки-
шинев, а също българи от Лондон, Женева, България
и т.н. Бяха получени десетки телеграми в подкрепа на
исканията на тараклийци.
Нашето посолство нямаше как да изпрати наблюда-
тели. От една страна, имах изрично нареждане от София
„да държа нисък профил“, а от друга – моментът беше
много деликатен, молдовската държава предварително
беше обявила референдума за незаконен и ако трябваше
България да изпрати наблюдатели, те в никакъв случай
не трябваше да са от Посолството, защото Молдова с
пълно право щеше след това да ги обяви за „персона
нон грата“, а това едва ли беше в наш интерес. Но си
позволих да разпространя съобщение до медиите, в което
с витиеват език да не кажа по въпроса за наблюдателите
нито „да“, нито „не“, защото към българите в страната не
биваше да се дава сигнал за отдръпване от каузата.
Кишинев не обърна внимание и на този демарш на
българите, което доведе до призиви от страна на някои
„луди глави“, че „ако няма Тараклийски район, ще има
Тараклийска република“.
След референдума молдовските медии отново ме по-
търсиха за интервю, аз казах в него, че със своите действия
Парламентът на Молдова тласка против волята им бъл-
гарите от Тараклия към присъединяване към Гагаузката
239
автономия и дори към Приднестровието. Националистите
пак нададоха вой и попитаха защо досега българският по-
сланик още не е изгонен за „насаждане на сепаратизъм“,
но аз изрично бях изтъкнал в интервюто, че България е
за цивилизовано решение на проблема с Тараклия и е за
запазване на териториалната цялост на страната. От Со-
фия получих с шифрована грама поредното „издърпване
на уши“ в посока да пазя „нисък профил“.
Постепенно въпросът за българския район Тараклия
започна да придобива все по-ясно очертани външнопо-
литически измерения. Българската общественост възприе
присърце проблемите на нашите сънародници в Молдова,
а наши депутати в Парламентарната Асамблея на Съвета
на Европа извършиха добра кулоарна работа. В крайна
сметка Венецианската комисия към Съвета на Европа за-
почна да се занимава с административно-териториалната
реформа на Молдова, като след време даде препоръки за
преразглеждане на някои текстове, включително по райо-
на на българите Тараклия (препоръките не бяха задължи-
телни, но всеки, който се занимава с външна политика,
знае, че ако една страна не се съобрази по един или друг
начин с подобни препоръки, то това би рефлектирало
негативно и асиметрично в други сфери).
В Молдова, меко казано, си правеха „оглушки“ – на-
ционалистическите кръгове продължаваха да окачествя-
ват като грешка на правителството „мекото поведение“
спрямо българския посланик, правителството изчакваше
(какво точно очакваха да се случи, не мога да кажа), а
българите, окуражени от подкрепата, продължаваха ра-
ботата по връщане на статута на района.
На няколко пъти се опитвах да заговоря шефа на Ми-
сията на ОССЕ в Молдова по въпроса за Тараклия, но
той отбягваше да се впуска в подробности, изглежда, не
само нямаше указания от Виена, но и смяташе, че като
си затвори очите, проблемът ще изчезне от само себе си.
240
Опитах на по-ниско ниво – същото. Затова веднъж из-
ползвах организирания от Мисията на ОССЕ брифинг за
посланиците по развитието на преговорите с Тираспол,
и пред останалите присъстващи запитах какъв е точно
мандатът на Мисията, дали в него се предвижда защита
на правата само на молдованите в Приднестровието, или
може да се защитават и правата на други малцинства,
например на българите от юга (много добре знаех какъв
е мандатът и че в него не са ограничени групите, чиито
права се защитават, но исках това да се чуе в Мисията
на ОССЕ и пред свидетели от другите посолства).
Това хвана дикиш, след две седмици шефът на ми-
сията ме покани на работен обяд, на който ме помоли
подробно да му разясня въпроса за българите, за мол-
довските закони, според които те имат права, района
Тараклия и т.н. А после мисията изпрати при мен един
от членовете си, за да запише точно и конкретно раз-
личните данни. Въз основа на тези разговори, мисията
изготви т.нар. „spot report“, който бе разпространен сред
делегациите на страните от ОССЕ във Виена. На осно-
вата на този „spot report“ българският посланик в ОССЕ
направи изказване.
Това наистина разтърси молдовското ръководство!
Молдовският посланик в ОССЕ (бивш външнополитиче-
ски съветник на президента Снегур, познавахме се с него
оттогава) бе написал екстрена информация за случилото
се; окачествяваше го като „абсолютен външнополитиче-
ски провал за Молдова, който може да окаже влияние
върху преговорите за Приднестровието“ и препоръчва-
ше въпросът за българския район Тараклия да намери
незабавно решение. Това донякъде наруши задрямалото
положение, в което се намираше въпросът – появи се
нова вълна публикации, различните партии поднасяха
нещата според своите възгледи, чуваха се гласове както
за изгонване на българския посланик, така и за възста-
новяване на статута на Тараклия.
241
На моя среща със заместник министър-председателя*, на
когото бе възложено да „се оправя“ с Тараклия, бях по-
питан защо България е предприела този „неприятелски“
акт с изказването на нашия посланик в ОССЕ. Аз носех
със себе си „spot report“-а, за който стана дума по-горе,
предоставих го на заместник-премиера, и го запитах как
биха могли да очакват България да си затрае, при нали-
чието на такъв доклад, разпространен сред всички пред-
ставители в ОССЕ във Виена? Как си представят те –
ОССЕ се занимава с българите в Молдова, а България
да си пасува? Изтъкнах, че в българското правителство
на Обединените демократични сили има и партии със
силна патриотична насоченост, българският министър-
председател досега постоянно ги е призовавал за сдържа-
но отношение спрямо Молдова, но след публикуването
на доклада на ОССЕ бихме изглеждали като предатели
пред българската общественост, ако не направехме нещо.
Призовах го да сравни доклада на Мисията на ОССЕ в
Кишинев с изказването на българския посланик във Вие-
на и сам да се увери, че изказването не излиза ни на йота
извън фактите и констатациите от доклада на Мисията.
Петър Парликов, шеф на агрофирмата в Твърдица,
човек с огромно влияние сред българите, ми каза загри-
жено „да избягвам да пътувам с кола през Румъния“. По-
питах го какво има предвид, но той не влезе в подроб-
ности, само каза, че „румънците са бесни на българския
посланик в Кишинев заради Тараклия“ и че знаел това
от „сигурен източник“. „Да не вземат да Ви направят
нещо, г-н посланик, пътувайте със самолет или, ако е с
кола, да не е през Румъния“.
На 23 май 1999 г. в Молдова се проведоха избори за
местни органи на властта. Тараклийци тотално ги бой-
котираха, като заявиха, че ги отлагат за времето, когато
Парламентът приеме решение за връщане на статута на
района. Президентът Лучински изрази „разочарование“
от този факт.
Междувременно, продължаваше да зрее в молдовско-
то ръководство идеята за удовлетворяване исканията на
българите. Още повече, че депутатите, които ходеха на
заседанията на Парламентарната Асамблея на Съвета
на Европа, отбелязваха с учудване, че там хората знаят
много добре думата „Тараклия“, и макар да я произнасят
с различен акцент, са много добре запознати с исканията
на българите.
На 12-13 август 1999 г. депутати от шест парламентар-
ни комисии, заедно с представители на правителствена-
та администрация и няколко заместник-министри, про-
ведоха срещи в различни населени места в Тараклийски
район, за да проверят „на място“ дали хората наистина
настояват за запазване на административната самостоя-
телност. На тези срещи дори в местата, където българите
са в малцинство, хората еднозначно са заявявали жела-
ние да се запази районът.
Това доведе до решение на правителството от 6 септем-
ври 1999 г. – да се предложи на Парламента да се предос-
тави статут на самостоятелен регион на „бившия Тараклий-
ски район“, с оглед да се избегне „напрежението в юга на
републиката“, като се отчитат „постулатите на Съвета на
Европа относно правата на националните малцинства“, а
също да се „съхранят добрите отношения със страните от
Югоизточна Европа, сред които е и България“.
Парламентът гласува това решение на 22 октомври
същата година, на първо и второ четене в един и същи
ден, дебатите бяха много разгорещени, като комунисти-
те и центристите гласуваха за, а против бяха депутатите
надясно от центъра.
244
Това бе победа! Бих казал, че заслугата за нея при-
надлежи напълно на българите в Молдова, на техните
дружества и ръководители, но преди всичко на обикно-
вените хора, които подкрепяха каузата, в която вярваха.
А това доведе и до „много деликатно и ненастойчиво
окуражаване“ в необходимата посока към Кишинев, от
страна на международната общност – Съвета на Европа
и ОССЕ, което спомогна за осъществяване исканията на
българите (в споменатите две организации бяха приети
документи по българския район Тараклия в Република
Молдова – а това казва немалко, особено на хората,
професионално занимаващи се с дипломация).
Доказано бе, че когато наистина желаят, когато са за-
дружни, българите могат да се обединят и да постигнат
целта си. Случаят с Тараклия показва как, при съчета-
ние на разумни действия на хората по места, при добра
работа на външно министерство в София в синхрон с
демаршите на българските представители в международ-
ните организации и при адекватни усилия на българско-
то посолство, може да се постигне много.
Българската позиция по отношение статута на район
Тараклия срещна най-различни реакции от страна на
обикновените хора. Една вечер отидох след работно вре-
ме в хотела, в който се помещаваше посолството. Там
в един от апартаментите се бе настанила някаква руска
фирма, която бе организирала празненство „по руски“ –
водка, сельодка, хайвер, сандвичи с бяла и червена риба
и пр. Празненството бе към края си, или по-точно казано,
вече беше на етап „след завършване“ на „приличната“
част и „събиране на телата“ на напилите се. Един от мол-
довските гости се беше излегнал нашироко в креслото
във фоайето и миролюбиво похъркваше. Когато се поя-
вих, се поразбуди и ме покани настойчиво да се присъе-
диня – нямаше как да откажа, защото в такъв момент от
пиянството, ако другият откаже да потвърди, че „уважава“
подпийналия, може да се стигне и до ексцесии.
245
Та, поседнах на другото кресло, заявих тържествено,
че „го уважавам“, поговорихме си спокойно за Молдова
и България, за бившия Съветски съюз, по едно време
той се усети, че разговаря с българския посланик, след
което свърза нещата с Тараклия и как българите „са се
запънали“ за своя район, а България им помага. Каза
ми: „Вие сега ни правите проблем с Тараклия, искате са-
мостоятелност, но да видите, като се върнат един ден тук
руснаците и станем отново силни, какво ще ви правим!
Ще ви покажем ние, ще съжалявате!“.
Както казват философите, независимостта започва от
главата, от съзнанието, останалото са подробности за
след това.
Иван Данилич Забунов, ръководител на дружество
„Възраждане“ – първото българско дружество в Молдо-
ва – ми каза, че „българите няма да забравят какво съм
направил за тях по време на мандата си като посланик“.
Подех подхвърлената закачка и го попитах: „Е, да не
би да искаш да ми издействаш паметник в Тараклия?“,
а той отговаря: „Ама нали в православната религия не
се допуска паметник приживе, г-н посланик?“ „Е какво
сега, да не искаш да взема да се спомина?“ – питам. „Не
бе, господин посланик, няма защо да бързаш, – казва
Иван Данилич, – все ще уредим нещо!“
Когато се върнах в София след възстановяването на
статута на Тараклия, не един и двама колеги от МВнР
ми казваха с одобрение в гласа: „Добре се получи това
с Тараклия, Пешо, добре се получи!“ От една страна –
благодаря за оценката, от друга – си мислех как изглеж-
дат нещата, когато се наблюдават отстрани: ето, „това“
с Тараклия сякаш „се е получило“ просто така, от само
себе си …"
"...С оглед съобразяване с буквата на законите (поне
донякъде), българите изместиха датата на референдума
от 10 януари за 24 януари 1999 г. На него се явиха около
88% от имащите право на глас, а от тях – 92% гласуваха
„за“ запазване на района. Молдовската държава не при-
зна нито референдума, нито резултатите от него, но той
бе ясен сигнал за всички, че българите нямат намерение
да се отказват от борбата за постигане на своите иска-
ния. На референдума имаше кореспонденти на руски
вестници, от Молдовската телевизия, „Радио Украйна“,
радио „Би-Би-Си“, „Гласът на Америка“, българското ра-
дио и др., интерес проявиха чуждите посолства в Ки-
шинев, а също българи от Лондон, Женева, България
и т.н. Бяха получени десетки телеграми в подкрепа на
исканията на тараклийци.
Нашето посолство нямаше как да изпрати наблюда-
тели. От една страна, имах изрично нареждане от София
„да държа нисък профил“, а от друга – моментът беше
много деликатен, молдовската държава предварително
беше обявила референдума за незаконен и ако трябваше
България да изпрати наблюдатели, те в никакъв случай
не трябваше да са от Посолството, защото Молдова с
пълно право щеше след това да ги обяви за „персона
нон грата“, а това едва ли беше в наш интерес. Но си
позволих да разпространя съобщение до медиите, в което
с витиеват език да не кажа по въпроса за наблюдателите
нито „да“, нито „не“, защото към българите в страната не
биваше да се дава сигнал за отдръпване от каузата.
Кишинев не обърна внимание и на този демарш на
българите, което доведе до призиви от страна на някои
„луди глави“, че „ако няма Тараклийски район, ще има
Тараклийска република“.
След референдума молдовските медии отново ме по-
търсиха за интервю, аз казах в него, че със своите действия
Парламентът на Молдова тласка против волята им бъл-
гарите от Тараклия към присъединяване към Гагаузката
239
автономия и дори към Приднестровието. Националистите
пак нададоха вой и попитаха защо досега българският по-
сланик още не е изгонен за „насаждане на сепаратизъм“,
но аз изрично бях изтъкнал в интервюто, че България е
за цивилизовано решение на проблема с Тараклия и е за
запазване на териториалната цялост на страната. От Со-
фия получих с шифрована грама поредното „издърпване
на уши“ в посока да пазя „нисък профил“.
Постепенно въпросът за българския район Тараклия
започна да придобива все по-ясно очертани външнопо-
литически измерения. Българската общественост възприе
присърце проблемите на нашите сънародници в Молдова,
а наши депутати в Парламентарната Асамблея на Съвета
на Европа извършиха добра кулоарна работа. В крайна
сметка Венецианската комисия към Съвета на Европа за-
почна да се занимава с административно-териториалната
реформа на Молдова, като след време даде препоръки за
преразглеждане на някои текстове, включително по райо-
на на българите Тараклия (препоръките не бяха задължи-
телни, но всеки, който се занимава с външна политика,
знае, че ако една страна не се съобрази по един или друг
начин с подобни препоръки, то това би рефлектирало
негативно и асиметрично в други сфери).
В Молдова, меко казано, си правеха „оглушки“ – на-
ционалистическите кръгове продължаваха да окачествя-
ват като грешка на правителството „мекото поведение“
спрямо българския посланик, правителството изчакваше
(какво точно очакваха да се случи, не мога да кажа), а
българите, окуражени от подкрепата, продължаваха ра-
ботата по връщане на статута на района.
На няколко пъти се опитвах да заговоря шефа на Ми-
сията на ОССЕ в Молдова по въпроса за Тараклия, но
той отбягваше да се впуска в подробности, изглежда, не
само нямаше указания от Виена, но и смяташе, че като
си затвори очите, проблемът ще изчезне от само себе си.
240
Опитах на по-ниско ниво – същото. Затова веднъж из-
ползвах организирания от Мисията на ОССЕ брифинг за
посланиците по развитието на преговорите с Тираспол,
и пред останалите присъстващи запитах какъв е точно
мандатът на Мисията, дали в него се предвижда защита
на правата само на молдованите в Приднестровието, или
може да се защитават и правата на други малцинства,
например на българите от юга (много добре знаех какъв
е мандатът и че в него не са ограничени групите, чиито
права се защитават, но исках това да се чуе в Мисията
на ОССЕ и пред свидетели от другите посолства).
Това хвана дикиш, след две седмици шефът на ми-
сията ме покани на работен обяд, на който ме помоли
подробно да му разясня въпроса за българите, за мол-
довските закони, според които те имат права, района
Тараклия и т.н. А после мисията изпрати при мен един
от членовете си, за да запише точно и конкретно раз-
личните данни. Въз основа на тези разговори, мисията
изготви т.нар. „spot report“, който бе разпространен сред
делегациите на страните от ОССЕ във Виена. На осно-
вата на този „spot report“ българският посланик в ОССЕ
направи изказване.
Това наистина разтърси молдовското ръководство!
Молдовският посланик в ОССЕ (бивш външнополитиче-
ски съветник на президента Снегур, познавахме се с него
оттогава) бе написал екстрена информация за случилото
се; окачествяваше го като „абсолютен външнополитиче-
ски провал за Молдова, който може да окаже влияние
върху преговорите за Приднестровието“ и препоръчва-
ше въпросът за българския район Тараклия да намери
незабавно решение. Това донякъде наруши задрямалото
положение, в което се намираше въпросът – появи се
нова вълна публикации, различните партии поднасяха
нещата според своите възгледи, чуваха се гласове както
за изгонване на българския посланик, така и за възста-
новяване на статута на Тараклия.
241
На моя среща със заместник министър-председателя*, на
когото бе възложено да „се оправя“ с Тараклия, бях по-
питан защо България е предприела този „неприятелски“
акт с изказването на нашия посланик в ОССЕ. Аз носех
със себе си „spot report“-а, за който стана дума по-горе,
предоставих го на заместник-премиера, и го запитах как
биха могли да очакват България да си затрае, при нали-
чието на такъв доклад, разпространен сред всички пред-
ставители в ОССЕ във Виена? Как си представят те –
ОССЕ се занимава с българите в Молдова, а България
да си пасува? Изтъкнах, че в българското правителство
на Обединените демократични сили има и партии със
силна патриотична насоченост, българският министър-
председател досега постоянно ги е призовавал за сдържа-
но отношение спрямо Молдова, но след публикуването
на доклада на ОССЕ бихме изглеждали като предатели
пред българската общественост, ако не направехме нещо.
Призовах го да сравни доклада на Мисията на ОССЕ в
Кишинев с изказването на българския посланик във Вие-
на и сам да се увери, че изказването не излиза ни на йота
извън фактите и констатациите от доклада на Мисията.
Петър Парликов, шеф на агрофирмата в Твърдица,
човек с огромно влияние сред българите, ми каза загри-
жено „да избягвам да пътувам с кола през Румъния“. По-
питах го какво има предвид, но той не влезе в подроб-
ности, само каза, че „румънците са бесни на българския
посланик в Кишинев заради Тараклия“ и че знаел това
от „сигурен източник“. „Да не вземат да Ви направят
нещо, г-н посланик, пътувайте със самолет или, ако е с
кола, да не е през Румъния“.
На 23 май 1999 г. в Молдова се проведоха избори за
местни органи на властта. Тараклийци тотално ги бой-
котираха, като заявиха, че ги отлагат за времето, когато
Парламентът приеме решение за връщане на статута на
района. Президентът Лучински изрази „разочарование“
от този факт.
Междувременно, продължаваше да зрее в молдовско-
то ръководство идеята за удовлетворяване исканията на
българите. Още повече, че депутатите, които ходеха на
заседанията на Парламентарната Асамблея на Съвета
на Европа, отбелязваха с учудване, че там хората знаят
много добре думата „Тараклия“, и макар да я произнасят
с различен акцент, са много добре запознати с исканията
на българите.
На 12-13 август 1999 г. депутати от шест парламентар-
ни комисии, заедно с представители на правителствена-
та администрация и няколко заместник-министри, про-
ведоха срещи в различни населени места в Тараклийски
район, за да проверят „на място“ дали хората наистина
настояват за запазване на административната самостоя-
телност. На тези срещи дори в местата, където българите
са в малцинство, хората еднозначно са заявявали жела-
ние да се запази районът.
Това доведе до решение на правителството от 6 септем-
ври 1999 г. – да се предложи на Парламента да се предос-
тави статут на самостоятелен регион на „бившия Тараклий-
ски район“, с оглед да се избегне „напрежението в юга на
републиката“, като се отчитат „постулатите на Съвета на
Европа относно правата на националните малцинства“, а
също да се „съхранят добрите отношения със страните от
Югоизточна Европа, сред които е и България“.
Парламентът гласува това решение на 22 октомври
същата година, на първо и второ четене в един и същи
ден, дебатите бяха много разгорещени, като комунисти-
те и центристите гласуваха за, а против бяха депутатите
надясно от центъра.
244
Това бе победа! Бих казал, че заслугата за нея при-
надлежи напълно на българите в Молдова, на техните
дружества и ръководители, но преди всичко на обикно-
вените хора, които подкрепяха каузата, в която вярваха.
А това доведе и до „много деликатно и ненастойчиво
окуражаване“ в необходимата посока към Кишинев, от
страна на международната общност – Съвета на Европа
и ОССЕ, което спомогна за осъществяване исканията на
българите (в споменатите две организации бяха приети
документи по българския район Тараклия в Република
Молдова – а това казва немалко, особено на хората,
професионално занимаващи се с дипломация).
Доказано бе, че когато наистина желаят, когато са за-
дружни, българите могат да се обединят и да постигнат
целта си. Случаят с Тараклия показва как, при съчета-
ние на разумни действия на хората по места, при добра
работа на външно министерство в София в синхрон с
демаршите на българските представители в международ-
ните организации и при адекватни усилия на българско-
то посолство, може да се постигне много.
Българската позиция по отношение статута на район
Тараклия срещна най-различни реакции от страна на
обикновените хора. Една вечер отидох след работно вре-
ме в хотела, в който се помещаваше посолството. Там
в един от апартаментите се бе настанила някаква руска
фирма, която бе организирала празненство „по руски“ –
водка, сельодка, хайвер, сандвичи с бяла и червена риба
и пр. Празненството бе към края си, или по-точно казано,
вече беше на етап „след завършване“ на „приличната“
част и „събиране на телата“ на напилите се. Един от мол-
довските гости се беше излегнал нашироко в креслото
във фоайето и миролюбиво похъркваше. Когато се поя-
вих, се поразбуди и ме покани настойчиво да се присъе-
диня – нямаше как да откажа, защото в такъв момент от
пиянството, ако другият откаже да потвърди, че „уважава“
подпийналия, може да се стигне и до ексцесии.
245
Та, поседнах на другото кресло, заявих тържествено,
че „го уважавам“, поговорихме си спокойно за Молдова
и България, за бившия Съветски съюз, по едно време
той се усети, че разговаря с българския посланик, след
което свърза нещата с Тараклия и как българите „са се
запънали“ за своя район, а България им помага. Каза
ми: „Вие сега ни правите проблем с Тараклия, искате са-
мостоятелност, но да видите, като се върнат един ден тук
руснаците и станем отново силни, какво ще ви правим!
Ще ви покажем ние, ще съжалявате!“.
Както казват философите, независимостта започва от
главата, от съзнанието, останалото са подробности за
след това.
Иван Данилич Забунов, ръководител на дружество
„Възраждане“ – първото българско дружество в Молдо-
ва – ми каза, че „българите няма да забравят какво съм
направил за тях по време на мандата си като посланик“.
Подех подхвърлената закачка и го попитах: „Е, да не
би да искаш да ми издействаш паметник в Тараклия?“,
а той отговаря: „Ама нали в православната религия не
се допуска паметник приживе, г-н посланик?“ „Е какво
сега, да не искаш да взема да се спомина?“ – питам. „Не
бе, господин посланик, няма защо да бързаш, – казва
Иван Данилич, – все ще уредим нещо!“
Когато се върнах в София след възстановяването на
статута на Тараклия, не един и двама колеги от МВнР
ми казваха с одобрение в гласа: „Добре се получи това
с Тараклия, Пешо, добре се получи!“ От една страна –
благодаря за оценката, от друга – си мислех как изглеж-
дат нещата, когато се наблюдават отстрани: ето, „това“
с Тараклия сякаш „се е получило“ просто така, от само
себе си …"
В Молдове чуть ли не в каждом селе живут потомки тех, чьи родные когда-то уехали жить на американский континент. Теперь об эмиграции мы знаем не понаслышке. Республику после распада СССР и за годы независимости покинули около миллиона человек. И исход продолжается…
Эмиграция, как ни готовься к ней, всегда огромный стресс. Одно дело – отъезд за границу сегодня, когда о стране назначения благодаря интернету можно узнать всё, даже погоду в день прибытия. И другая история – миграция почти 100 лет назад крестьян, не владевших чужим наречием, не имевших больших финансовых средств.
ПЬЯНЯЩИЙ АРОМАТ НАДЕЖДЫ
Бразильский кофе в XIX веке завоевал Европу и Америку. Страна-производитель из-за высокого спроса превратилась в крупнейшего поставщика кофейных зёрен в мире. Но после отмены рабства на кофейных плантациях некому было работать. Правительство Бразилии решило привлечь рабочую силу из бедных стран Европы. «Кофейные бароны», богатые владельцы плантаций, создали фонд, который оплачивал расходы по транспортировке мигрантов.
В 1925 году королевская Румыния подписала трёхлетний договор о переселении бессарабцев на неосвоенные земли Бразилии и Аргентины. Право распространялось в первую очередь на представителей национальных меньшинств: болгар, гагаузов, украинцев, русских, евреев, немцев.
Большинство из них не владело румынским языком и без пиетета относилось к новым порядкам румынской администрации. Аграрная реформа 1918 – 1924 годов привела к возрождению помещичьих землевладений и резкому обнищанию крестьян. А после засухи и неурожая 1923 года над каждой второй семьёй, особенно в безводном Буджаке, нависла угроза голода.
Крестьяне целыми сёлами устремились за лучшей долей в неведомую страну. Дорога в рай В портах Гамбурга, Амстердама и Триеста мигрантов ждали специальные пароходы. Морское путешествие из Европы к берегам Южной Америки длилось около месяца. Хотя переселенцев в пути сносно кормили, не все выдерживали суровое испытание…
Бразилия оказалась не раем. Город Сан-Паулу, куда свозили новоприбывших, не мог справиться с лавиной дешёвой рабочей силы со всей Европы. Крестьян из Бессарабии, не знавших ни слова по-португальски, отправляли на самые тяжёлые работы: на дальние кофейные и хлопковые плантации, рубку леса, в угольные шахты, на марганцевые рудники. «Каждый историк, который берётся за эту тему, сталкивался с нехваткой информации. Документы об той странице истории края находятся в Национальном архиве Румынии и в Музее иммиграции в Бразилии. Без воспоминаний переселенцев и их потомков об адаптации на чужбине картина тоже остаётся неполной».
ПО СЛЕДАМ ПЕРЕСЕЛЕНЦЕВ
Заведующий отделом истории и этнографии Научно-исследовательского центра Гагаузии им. М. В. Маруневич кандидат исторических наук Степан Булгар посвятил массовой миграции бессарабских гагаузов в 20-е годы не одну статью в научных изданиях.
– Каждый историк, который берётся за эту тему, сталкивался с нехваткой информации, – говорит учёный. – Документы об этой странице истории края находятся в Национальном архиве Румынии и в Музее иммиграции в Бразилии.
Без воспоминаний переселенцев и их потомков об адаптации на чужбине картина тоже остаётся неполной. Поэтому 10 лет назад Степан Булгар вместе с земляком-учёным, предпринимателем из Белоруссии, совершил поездку за океан. Встречались с внуками и правнуками переселенцев – членами Ассоциации бессарабских болгар и гагаузов в Бразилии. Из собранного видеоматериала историк смонтировал документальный фильм «Долгий путь к гагаузам Бразилии», который увидели жители Гагаузии.
Со студенческих лет интересовали перипетии бессарабских болгар в Бразилии и председателя научного общества болгаристов доктора хабилитат исторических наук Николая Червенкова. В 2015 году он написал вступление к третьей книге потомка бессарабских переселенцев Жоржа Косикова «Иммиграция в Бразилию. Бессарабские болгары и гагаузы». Она была издана в Бразилии и сразу же переведена в Болгарии. Презентация сборника прошла и в кишинёвской библиотеке «Христо Ботев». Все эти события каким-то образом послужили толчком к поездке Николая Червенкова в Бразилию.
Путевые заметки болгарист опубликовал во многих изданиях… Сто лет… исследований Выяснилось, что бразильские историки, потомки переселенцев, работают в том же направлении. Чего только стоит трёхтомный труд офицера запаса государственной военной полиции, судьи в отставке Жоржа Косикова. Журналист газеты Gazeta Regional de Lucélia, историк и писатель Маркос Антонио Вазняк тоже увлечён поиском. Он пишет историю колонии Балиса, основанную иммигрантами Бессарабии.
Одними из пионеров в расчистке леса в колонии были и предки журналиста. Георгий и Анна Вазняк приехали из села Каракуй (теперь Хынчештский район) вместе с четырьмя детьми: Дмитрием, Тимофеем, Палладием, Еленой. На месте Балисы потом вырос город Луселия, где теперь живёт Маркос. – Бессарабцы тяжело привыкали к климату и к тропическим лесам: страдали от тропических недугов – малярии, каучуковой язвы, которая передавалась укусами москитов, – написал журналист. – Не могли есть местные продукты. Даже пшеница, купленная на рынке, не имела вкуса европейской. Но всё это считалось пустяками по сравнению с тем, что бессарабцам, хоть они работали как проклятые, никто не выделял земель, как обещали румынские иммиграционные агентства. Разочарование, тоска по родине разъедали сердца. Алкоголизм прописался почти в каждом доме…
Маркос Вазняк сообщил, что переписывается с коллегами из Молдовы, Болгарии и Украины. Он в курсе расследований по интересующей его теме. В 2020 году журналист собирается приехать на родину своих предков вместе с группой бразильских историков.
Если так случится, то чуть ли не через столетие закроется последняя страница в бразильско-бессарабской истории – истории о наших земляках, простых людях безмерного смирения и невероятного трудолюбия, которые внесли свой вклад в развитие южноамериканской страны, ставшей им родным домом.
Автор: Татьяна СОЛОВЬЁВА
Сам Иречек похоронен в Праге на военном кладбище и на его надгробной плите написано «...офицер тайных служб Австро-Венгрии...». Хотя он занимал при жизни разные посты, в конечном счете похоронен как шпион и только очень наивные люди могут верить написанное ими о болгарах. Он явно выполнял политический заказ, так как когда «написал» Историю Болгарии ему было всего 22 года!Каким бы он не был ВундерКиндом, явно что кто-то ему дал определенные заготовки, которые он должен было только озвучить от своего имени. Разве возможно, что в те времена, когда информация собиралась по крупицам и требовалось не только солидное образование и финансирование, но и доступ к тем или иным государственным архивам (как впрочем и сейчас), путем ручного перевода с разных языков, за такой короткий срок чтоб он сумел найти, прочитать и проанализировать такого колоссального объема информации? Нет, конечно. На такое дело людям и всю жизнь не хватает. Более того этими вопросами занимаются не одно столетие государственные институты с соответствующем финансированием. А Иречек в своих 22 года был просто еще один Гаврош, которого спец.службы Австро-Венгии взяли в оборот.
ВАЛЕНТИН К
Теперь о Вашем репортаже с открытия памятника председателю колхоза. Чувствуется, что он похож на одесского Макара Посмитного (дважды Герой соцтруда) и на белорусского председателя колхоза Бедуля, тоже дважды Герой. Это были последние несгоревшие наследники тех помещиков-хозяев, которые в царское время со своими крепостными добивались невиданных успехов в сельском хозяйстве. Они описаны в русской классике: у Толстого это Николай Ростов в последних главах "Войны и мира", это Левин в "Анне Карениной", это антипод Обломова Андрей Штольц и многие другие ("Угрюм-рек" Шишкова и т.д.)
Колхозники тоже были подневольными крепостными, и кое-кто умел этим угнетенным народом вертеть. Это особый талант. Были такие председатели и в селе Кубей Болградского района. В основном фронтовики.
Теперь о Вашем репортаже с открытия памятника председателю колхоза. Чувствуется, что он похож на одесского Макара Посмитного (дважды Герой соцтруда) и на белорусского председателя колхоза Бедуля, тоже дважды Герой. Это были последние несгоревшие наследники тех помещиков-хозяев, которые в царское время со своими крепостными добивались невиданных успехов в сельском хозяйстве. Они описаны в русской классике: у Толстого это Николай Ростов в последних главах "Войны и мира", это Левин в "Анне Карениной", это антипод Обломова Андрей Штольц и многие другие ("Угрюм-рек" Шишкова и т.д.)
Колхозники тоже были подневольными крепостными, и кое-кто умел этим угнетенным народом вертеть. Это особый талант. Были такие председатели и в селе Кубей Болградского района. В основном фронтовики.
....самый большой ужас капитализма, это бывшие председатели райкомов и парторги ставшие ими. Сам капитализм, это модель со множественными вариантами, а вот наш капитализм- это порождение авторитаризма и бесправия плюс неограниченное ни чем стяжательство нескольких десятков человек стоящих при и во власти. Такого нет в том капитализме, которым нас пугали, уже давно нет, лет 100 минимум....))))
Мохо Боро
Проблема не в ПАС или Санду, а в любых прозападных кандидатах в президенты и их партиях на лидирующих позициях в парламенте, которых усиленно продвигал и продвигает Запад. Всё просто, обернитесь назад и вспомните с первых дней, так называемой, "независимости" - ни один прозападный правящий страной лидер не повысил ее благосостояние, не улучшил экономическое положение большинства граждан. Напротив, Западом, через этих прикормленных политиков и чиновников, убивалась всяческая местная конкурирующая промышленность и даже сельское хозяйство. В частные руки ушло всё, что приносило постоянную прибыль, даже стратегическая энергетическая отрасль. А почему так происходило, если Запад всегда обещал за прозападный курс кисельные берега? В том то и дело, что обещал... В действительности все их действия на протяжении веков несли в себе колониальный характер, целью которого было уничтожение конкурирующей экономики(если такова была), завоевание рынков сбыта для своей третьесортной, дешёвой по себестоимости продукции, специально выпускаемой для третьих стран, использование дешевой рабочей силы и скупки за бесценок полезных ископаемых, т.е их кража. Ничего в намерениях Запада не поменялось до сих пор. Кстати, коррупция в этих третьих странах, в действительности, Западу тоже необходима, так ему легче этими прозападными лидерами управлять, а так же для того, чтобы в последствии было кого и за что винить в результате ухудшения экономики в стране и отсутствия развития промышленности. В СССР и близко такого воровства, таких криминальных схем не было. Откуда они свалились на наши головы, вопрос риторический. Оттуда, где существовал вековой опыт этих схем. Исключение в нашем случае, был только период - в годы правления, в реальности пророссийского Воронина. Только в этот период страна стала возрождаться. Так же и пророссийский мэр Чебан возрождает Кишинев. И так происходит потому, что Россия никогда не ставила целью губить промышленность, разорять сельское хозяйство и плодить коррупцию... Поэтому нет никаких сомнений, что на исходе правления скомпрометирующей себя Санду - также протеже Запада, вместо нее, появится следующий прозападный лидер, который будет естественно критиковать политику Санду и снова обещать никогда не достижимые западные кисельные берега, а его патрон - Запад, по обыкновению своему, придерживаясь древней схемы будет опять держать народ впроголоть и с заработанных на Молдове денег кидать нам небольшие подачки в качестве кредитов. И заметьте все эти кредиты целевые, то есть исключительно только на какие-то мнимые реформы, на поддержание нищего бюджета, но никогда на развитие промышленности, экономики. Поэтому эти призрачные кисельные берега никогда не достижимы, так как Запад хорошо и живёт благодаря таким странам как Молдова и будет ещё лучше жить, если снова, как в 90-е разорит богатую на ресурсы Россию, поставив рулить ею подконтрольных Западу олигархов и чиновников.
Проблема не в ПАС или Санду, а в любых прозападных кандидатах в президенты и их партиях на лидирующих позициях в парламенте, которых усиленно продвигал и продвигает Запад. Всё просто, обернитесь назад и вспомните с первых дней, так называемой, "независимости" - ни один прозападный правящий страной лидер не повысил ее благосостояние, не улучшил экономическое положение большинства граждан. Напротив, Западом, через этих прикормленных политиков и чиновников, убивалась всяческая местная конкурирующая промышленность и даже сельское хозяйство. В частные руки ушло всё, что приносило постоянную прибыль, даже стратегическая энергетическая отрасль. А почему так происходило, если Запад всегда обещал за прозападный курс кисельные берега? В том то и дело, что обещал... В действительности все их действия на протяжении веков несли в себе колониальный характер, целью которого было уничтожение конкурирующей экономики(если такова была), завоевание рынков сбыта для своей третьесортной, дешёвой по себестоимости продукции, специально выпускаемой для третьих стран, использование дешевой рабочей силы и скупки за бесценок полезных ископаемых, т.е их кража. Ничего в намерениях Запада не поменялось до сих пор. Кстати, коррупция в этих третьих странах, в действительности, Западу тоже необходима, так ему легче этими прозападными лидерами управлять, а так же для того, чтобы в последствии было кого и за что винить в результате ухудшения экономики в стране и отсутствия развития промышленности. В СССР и близко такого воровства, таких криминальных схем не было. Откуда они свалились на наши головы, вопрос риторический. Оттуда, где существовал вековой опыт этих схем. Исключение в нашем случае, был только период - в годы правления, в реальности пророссийского Воронина. Только в этот период страна стала возрождаться. Так же и пророссийский мэр Чебан возрождает Кишинев. И так происходит потому, что Россия никогда не ставила целью губить промышленность, разорять сельское хозяйство и плодить коррупцию... Поэтому нет никаких сомнений, что на исходе правления скомпрометирующей себя Санду - также протеже Запада, вместо нее, появится следующий прозападный лидер, который будет естественно критиковать политику Санду и снова обещать никогда не достижимые западные кисельные берега, а его патрон - Запад, по обыкновению своему, придерживаясь древней схемы будет опять держать народ впроголоть и с заработанных на Молдове денег кидать нам небольшие подачки в качестве кредитов. И заметьте все эти кредиты целевые, то есть исключительно только на какие-то мнимые реформы, на поддержание нищего бюджета, но никогда на развитие промышленности, экономики. Поэтому эти призрачные кисельные берега никогда не достижимы, так как Запад хорошо и живёт благодаря таким странам как Молдова и будет ещё лучше жить, если снова, как в 90-е разорит богатую на ресурсы Россию, поставив рулить ею подконтрольных Западу олигархов и чиновников.
А Витю Шагана я помню. Они часто были у нас. Очень хорошо дружили.
Сейчас я в МО, г. Реутов
Anna Maleshkova
При нас, в село Валя - Пержа е невестулка. Смята се, че когато тя се появи в двора стопанството го чакат вести, по - скоро лоши. Трябва да и се хвърли парче месо за да бъде милостлива. В село Маладово преди години се появи на покрива на съседната къща невестулка. Цялата махала я гледаше със интерес и съжаление към нас, защото тя скачаше на земята по дърветата в нашия двор и отново се изкачваше на покрива на съседите. Като начало се изгуби петелът. Намерихме го без глава, тялото му беше абсолютно непокътнато. Невестулката не се плашеше от хората, обратното, гледаше ни от високо с интерес. Други загуби нямахме, но се изгуби стопанинът на фамилията. Почина съпругът ми. Съседите дружно повярваха, че тя идва да предупреждава хората за нещо лошо, което ще се случи в техния живот. Иди, че не вярвай след тази случка.
При нас, в село Валя - Пержа е невестулка. Смята се, че когато тя се появи в двора стопанството го чакат вести, по - скоро лоши. Трябва да и се хвърли парче месо за да бъде милостлива. В село Маладово преди години се появи на покрива на съседната къща невестулка. Цялата махала я гледаше със интерес и съжаление към нас, защото тя скачаше на земята по дърветата в нашия двор и отново се изкачваше на покрива на съседите. Като начало се изгуби петелът. Намерихме го без глава, тялото му беше абсолютно непокътнато. Невестулката не се плашеше от хората, обратното, гледаше ни от високо с интерес. Други загуби нямахме, но се изгуби стопанинът на фамилията. Почина съпругът ми. Съседите дружно повярваха, че тя идва да предупреждава хората за нещо лошо, което ще се случи в техния живот. Иди, че не вярвай след тази случка.
Дмитрий Балтажи
При нас в Твардица на невестулка казваме "Байнува булка". За да запази домашните животни и птици от байнувта булка моята майка слагаше в обора една вехта хурка превързана с червена нишка. И наистина нямаше загуба. Самсаря едруго - той е по голям и по безхитростен. Струва да му научиш пътеката и той лесно се лови на капан. Имам опит. Байнувта булка е по дребна. И при нас има същи отзиви, както в разказа на г-жа Манолова: тя преде на конете гривата, прави злини, ако не е почитат или я прогонват...
При нас в Твардица на невестулка казваме "Байнува булка". За да запази домашните животни и птици от байнувта булка моята майка слагаше в обора една вехта хурка превързана с червена нишка. И наистина нямаше загуба. Самсаря едруго - той е по голям и по безхитростен. Струва да му научиш пътеката и той лесно се лови на капан. Имам опит. Байнувта булка е по дребна. И при нас има същи отзиви, както в разказа на г-жа Манолова: тя преде на конете гривата, прави злини, ако не е почитат или я прогонват...
Българското самосъзнание на гагаузите в България е категоричен факт – толкова категоричен, че оспорването или поставянате му под съмнение по принцип води до обида от страна на самите хора. По-различно стоят нещата при гагаузите в днешните държави Молдова и Украйна, които, въпреки тесния досег с голямата общност на бесарабските българи, в продължение на повече от век са поставени в друга обществено-политическа среда, която им диктува специфичен път на развитие. Както стана дума, тяхната „гагаузизация“ е дълъг процес на относително отдалечаване от вековното българско самосъзнание, протичащ под въздействието на различни фактори – чуждата власт с вечното правило „разделяй и владей“, обособяването в собствени селища и относително хомогенна среда, израстването на местен елит, интелигенция, случаите на скрити или явни противоречия с местния бесарабски български елит и т.н., и т.н. При това изграждането на гагаузко самосъзнание, по едни или други причини, е насърчавано от руските, румънските и съветските власти в продължение на десетилетия. Не на последно място са културните и политически влияния както от страна на Турция, така и на тюркоезичните републики в състава на бившия СССР. Въпреки всичко, независимо от създаването на гагаузка идентичност сред българите тюркофони в днешните държави Молдова и Украйна, въпросът за генезиса на „гагаузкото“ у българите гагаузи остава открит. Игнорирането на българите и България при изследването на тази тематика е не само неправомерно, но и ненаучно." https://bulgarianhistory.org/proizhod-na-gagauzite/
Речь идет о кладе периода позднего бронзового века, вошедшем в мировую науку под названиями Бородинский или Бессарабский. Такое название объясняется тем, что найден он был в каменоломнях у села Бородино, которое в тот момент (1912 г.) входило в состав Аккерманского уезда Бессарабской губернии. https://zen.yandex.ru/media/id/602e25070e87b824ac90ab62/kak-drevnie-bessarabcy-s-pobeditelem-minotavra-voevali-62faa7496991f30ae93ee6b5?fbclid=IwAR39k-NDsdc4TkJh_07nNwvxG0KJhPpdVQE90iGJH_MBsyKps2TeT9uCRs8
Вова Медников был лепшим другом Вити Шаган. А где сейчас вы живёте?
Мой брат, Медников Владимир, тоже играл в футбол и был в команде Тараклии во времена Робсона. А чтоб Тунанов играл, я не помню....
През 2019 г. се срещнах с една от верните помощнички на Маруся Костова при превода и в цялостната организация по пребиваването на фестивала в Балчик на състава от гагаузкото село Казаклия, Чадърлунгски район, Молдова. Това беше Зинаида Головчук, с моминска фамилия Боева, която през 1976 г. се омъжва в българското с. Нови Троян, разположено отново в Бесарабия, но в нейната украинска част, в сегашния Болградски район.
И така, заживявайки в българско село, Зина научава езика (от комшийката през пътя, баба Степаница) и както самата тя се изрази – скоро става българка. Когато синовете й са още малки, тя отива на гости в родната Казаклия, а там чува от баща си, който си играел с децата, да им припява следната детска залагалка: "Хоро, хоро пипиляна. Твойта риза до коляна". Зина споделя, че баща й пеел това стихче, но сам не разбирал за какво става дума, просто го е чул от някъде... Чул или пък го е запомнил? Навярно от предците си!?
И ето на – най-вероятно случай на запазена следа от предишно българоезичие у гагаузите, останала в говора им, преповтаряна, но вече неразбираема... Не е ли това повод да се замислим, защо пък тези коло 150 000 души гагаузи в Молдова и Украйна, които освен всичко останало (близки и родни нам обичаи, традиции, музика), нямат друга прародина, а само и единствено България, откъдето тръгват преди 200 години, заедно с българоезичните си събратя, днес трябва да срещат откази за българско гражданство?!
И така, заживявайки в българско село, Зина научава езика (от комшийката през пътя, баба Степаница) и както самата тя се изрази – скоро става българка. Когато синовете й са още малки, тя отива на гости в родната Казаклия, а там чува от баща си, който си играел с децата, да им припява следната детска залагалка: "Хоро, хоро пипиляна. Твойта риза до коляна". Зина споделя, че баща й пеел това стихче, но сам не разбирал за какво става дума, просто го е чул от някъде... Чул или пък го е запомнил? Навярно от предците си!?
И ето на – най-вероятно случай на запазена следа от предишно българоезичие у гагаузите, останала в говора им, преповтаряна, но вече неразбираема... Не е ли това повод да се замислим, защо пък тези коло 150 000 души гагаузи в Молдова и Украйна, които освен всичко останало (близки и родни нам обичаи, традиции, музика), нямат друга прародина, а само и единствено България, откъдето тръгват преди 200 години, заедно с българоезичните си събратя, днес трябва да срещат откази за българско гражданство?!
В края на речта ми, произнесена по времето на Извънредното събрание на българите на Република Молдова (от 6 юли 2022 г.), прозвучаха следните думи: „Нашият и вашият глас заедно правят сила”. И ето днес можем да бъдем сигурни, че нашите гласове не останаха като „гласове на викащите в пустинята”. Днес, на заседанието на Правителството на Република Молдова, беше решено да се изключи Тараклийският държавен университет „Григорий Цамблак” от списъка на университетите, които трябваше да бъдат ликвидирани чрез поглъщането им от други големи кишиневски университети (Проект на Правителството на Република Молдова: https://gov.md/…/attachmen…/subiect-15-nu-462-mec-2022_0.pdf; Заседание на Правителството: https://www.youtube.com/watch?v=asDISVNX2Bk).
Ние, българите показахме за пореден път, че само заедно можем да защитим правата си. Днес всички защитихме едно от нашите национални културни средища – Тараклийския държавен университет. Това трябва да стане като ярък пример, как в бъдеще с един порив, използвайки потенциала на общноста, трябва да се борим за истината. Днес тази истина беше на наша страна. Но не трябва да спираме дотук, Тараклийският държавен университет трябва да стане още по-силен и привлекателен за студентите. Надяваме се, че в най-скоро време Република Молдова и Република България, чрез преговори и след публични консултации с българската общественост в Молдова, ще стигнат до ново междуправителствено споразумение относно Тараклийския университет.
Благодарим на всички, които от първия ден се включиха в борбата за запазването на това висше учебно заведение в Тараклийския район, сред които са: администрацията на Тараклийския район и на населени места от района, обществените и културни организации на българите от Република Молдова, Украйна и България, преподавателския състав и студенти (настоящи и бивши) на ТДУ, Посолството на Република България в Република Молдова, министър-председател в оставка Кирил Петков (който е имал телефонен разговор с президента на Молдова по въпроса), Антоанета Цонева, председател на Комисията по политиките за българите извън страната, Правителството на Република България и неговите структури: Министерството на образованието и науката, Министерството на външните работи, Народното събрание на България, депутат Костадин Костадинов („Възраждане”), български депутати в Европейските структури, депутат Ангел Джамбазки, Русенския университет „Ангел Кънчев”,
Дружеството за приятелство и културни връзки с бесарабските и таврийските българи „Родолюбец”, Асоциацията на българите по света и всички хора с добро сърце. Специални благодарности испращаме на Президента на България г-н Румен Радев, който се отзова на призива, изпратен от Извънредното събрание на българите на Република Молдова (от 6 юли) и вече на следващия ден проведе телефонен разговор с Президента на Република Молдова. Благодарим и на Президента ни – г-жа Мая Санду, а също така и на представителите на Правителството на Република Молдова и Министерството на образованието и изследванията, а и редица депутати от Парламента, които чуха и приеха нашите стремежи, молбата на гражданите на държавата, която е наш общ дом.
Моля да ме извенете, ако някой съм испуснал днес, но уверявам ви, че Историята никого няма да забрави....
Иван ДУМИНИКА, доктор на историческите науки,
Ние, българите показахме за пореден път, че само заедно можем да защитим правата си. Днес всички защитихме едно от нашите национални културни средища – Тараклийския държавен университет. Това трябва да стане като ярък пример, как в бъдеще с един порив, използвайки потенциала на общноста, трябва да се борим за истината. Днес тази истина беше на наша страна. Но не трябва да спираме дотук, Тараклийският държавен университет трябва да стане още по-силен и привлекателен за студентите. Надяваме се, че в най-скоро време Република Молдова и Република България, чрез преговори и след публични консултации с българската общественост в Молдова, ще стигнат до ново междуправителствено споразумение относно Тараклийския университет.
Благодарим на всички, които от първия ден се включиха в борбата за запазването на това висше учебно заведение в Тараклийския район, сред които са: администрацията на Тараклийския район и на населени места от района, обществените и културни организации на българите от Република Молдова, Украйна и България, преподавателския състав и студенти (настоящи и бивши) на ТДУ, Посолството на Република България в Република Молдова, министър-председател в оставка Кирил Петков (който е имал телефонен разговор с президента на Молдова по въпроса), Антоанета Цонева, председател на Комисията по политиките за българите извън страната, Правителството на Република България и неговите структури: Министерството на образованието и науката, Министерството на външните работи, Народното събрание на България, депутат Костадин Костадинов („Възраждане”), български депутати в Европейските структури, депутат Ангел Джамбазки, Русенския университет „Ангел Кънчев”,
Дружеството за приятелство и културни връзки с бесарабските и таврийските българи „Родолюбец”, Асоциацията на българите по света и всички хора с добро сърце. Специални благодарности испращаме на Президента на България г-н Румен Радев, който се отзова на призива, изпратен от Извънредното събрание на българите на Република Молдова (от 6 юли) и вече на следващия ден проведе телефонен разговор с Президента на Република Молдова. Благодарим и на Президента ни – г-жа Мая Санду, а също така и на представителите на Правителството на Република Молдова и Министерството на образованието и изследванията, а и редица депутати от Парламента, които чуха и приеха нашите стремежи, молбата на гражданите на държавата, която е наш общ дом.
Моля да ме извенете, ако някой съм испуснал днес, но уверявам ви, че Историята никого няма да забрави....
Иван ДУМИНИКА, доктор на историческите науки,