Блоги

Раздялата

Случаят с откраднатия часовник, изваден от джоба на френския държавен и политически деец оказва извънредно морално въздействие на умонастроението на Иван Симиновски-Краснов и поражда прекалено много въпроси
Този французин е първия представител на старата, европейска интелигентска общественост, издигнал глас, признавайки правото на съществуването на съветската държава.
За да убеди заможните европейци, че Съветска Русия вече е доста оформена, цивилизована организация, с която традиционното руско-френско културно сътрудничество е възможно, този Едурд Еррио пристига в столицата на пролетарската държава…за да е банално ограбен от московски джебчия.
И колко сега струват тези високопарни изречения за правото на водачите на руската работническа маса да се нарежда сред управленската аристокрация на Европа ? Кои са тези самозванци в лицето на Сталин и неговото, още по- съмнително, окръжение ? С какво те са по- цивилизовани от джебчията?
Не ли са тези, които не само ограбват руската аристокрация, но и изпъждат я от Отечеството или я избиват заедно с многото свещеннослужители, учени, купечество…? Какво достойнство видял френския интелектуал в болшевишкия режим?
Може би, видял пълнота прилика между Френската революция и Руската? И с какво корсиканеца Бонапарт Наполеон е по-достолепен от Иосиф Сталин? С нищо.
И двамата са издигнати от историческото цунами и когато водите на световния потоп ще отстъпят, привичният живот ще се възроди и продължи, а годините на грозната смут ще останат историческа реликвия и принос на световния, научен и културен алтар.
Защо парижските комунари се възпявани и са гордост на човечеството, а руските болшевики са подложени на демонизация от «просветената» Европа? Няма ли в това лицемерие изблик на на буржуазно-аристократическо чванство и вечния страх пред източните «варвари»?
Сигурно, месье Эдуард Эрио прозря през идеологическата, буржуазно-еснафска мъгла скелети на новото мироустройство и да усети очистителния полъх на Октомври.
Примерът на руските болшевики възпламенява душите на поробените народи из целия свят и този пламък непременно ще го промени. Но важно е плъмъкът да не избухне на гибелни пожар и това в голяма степен зависи от наличието на организованост и на център, който хем да е просветен, хем да има силна преобразователска воля. Нещо подобно на ново, религиозно раздвижване, но с реалистична, материална и градивна идея. Така се стигна до пролетарското евангелие- «Комунистическия манифест» и «От нийде няма избавление, от бог, ни цар, ни господар. Във нас е нашето спасение, в борбата, водена със жар!»
Интересното е, че дори прочутия и вдъхновенния пролетарския гимн не избягва меркантилното оцапване, от буржуазната среда, в която се родил. Правата на музиката на гимна са откраднати и присвоени от брата на истинския създател Пиер Дегейтер. В предсмъртната бележка крадецът се признава за злодеянието, но Пиер на стари години, лишен от гонорарите за песента, която се изпълнява по целият свят, съществува само благодарение на пенсията, назначена от Сталин.
Когато Иван научава, че Луис Престе и Лиза Винтер са подготвени да заминават за Бразилия и да вдигнат там червения байряк, структурно обединявайки, изникналите там социалистически партии и антифеодално движение, Краснов моли своя шеф, Васил Коларов също да бъде изпратен в Бразилия, защото имал познати сред емигрантите от Бесарабия. Но шефът му обяснява, че без знанието на езика никаква същественна полза от него няма да има, но понеже Иван знае испански и френски той ще бъде пратен в друго място, но по-късно.
Тогава Иван предлага на Луис и Лиза да минават нужната «аклиматизация» в Румъния, чието правителство е в добри отношения с бразилското и по-лесно ще получат визи. Предложението на бесарабеца е прието и двойката заминават за Галац, където са посрещнати от Игнат Михайлов, едновремешния компанион на Иван Симиновски по контрабандата с руска водка и игрите в преферанс.
По-късно Иван научава, че възстанието в Бразилия е загасено от правителството и фашистките групировки на «интегралистите», а следите на Луис и Лиза се изгубват. Вероятно, се забягнали в някоя от съседните, латиноамерикански страни и «лягат на дъното».