"Поканата за рая" ч.12 " Падението на републиката"

Падението на републиката.
Партизанският корпус, ръководен от камарадо Альфред и комисарът Иван Симиновски, не само успешно действат в тила на франкистите, но в нужния момент води боеве на фронтовата линия, укрепвайки слабите позиции. А на фронта се сложи едно състояние, когато силата на добре въоръжени франкисти е сдържана само с отважната саможертвеност на войниците от интернационалните бригади, съветската , държавна помощ и ръководството на съветските офицери, съветници, танкисти и летци. Обаче гражданската война в Испания прераства в по-значимо противостояние, имащо корени в Световната война и неотвратимо пораждащо още по-страшна касапница. Първат крачка към нея правят Германия и Япония, сключили «антикоминтерновски пакт» и с това обявяват, че най-главната опасност на цивилизования свят извира от комунистическото движение и съответно от СССР и Китай. Това оправдава намесата на Германия и Италия в испанските, вътрешни раздори.
И ето, в северно-източна Испания вече е пълно с германци. Тук се щурят не само офицери, но и пълно с инженери, подрядчици и търговци. Вече се мяркат журналисти и литератори, които изписват «романтиката» на наглото нахлуване и как главорезите по-детски се радват на новите трофеи- часовниците, свалени от пресните трупове. Ако фашистите измъчват безвинни хора в центъра на Европа, в Берлин, Гамбург, то кой ще се притеснява това да върше тук, в провинцията, на арагонските баири, своя садистки пир? Куршум, ако намират профсоюзна книжка, куршум за случайна дума или непокорен поглед.
Този двубой с черните фашистките сили кара целият свят да се стресне, да подкрепи слабите, да засрами пъзливите, да окуражи смелите и да смути равнодушните. Фашизмът промени тактиката срещу тези страни, които иска да овладее. Той продъджава да удря с юмрука по масата и това е главния аргумент срещу боязливите правители, но сега се добавя и гъдъличкането под гушата с лявата ръка. Сега в Франция, Белгия, Швейцария са завъдел фашистки гнус, който бръмчи над младите европейци и им натрапва съвети, ги плаши с война с Хитлер и доказва, че това може да се избегне със съглашателство, отстъпки и послушание. Ята от «гълъби» и пацифисти кротичко нареждат: за какво ни са толкова войници, за какво ни е да укрепваме границата, защо ни е франко-съветския договор? Някога безмълвните, весели баварски селца, някога живия, остроумен и талантлив Мюнхен..Какво става с вас? Сега тук е главната фашистка казарма, мегданът за хитлеристките паради. Как висчко се промени и на кого сега с думата «Мюнхен» му хрумва за изкуство? А Чехословакия я готвят за курбан…
Отчаяното съпротивление на беззащитната,неопитна Испания малко проясни акъла на многото, които по-рано припадаха от страх пред фашистите. Отбраната и отпорът са възможни, реални и необходими…Но. Под налягането на буржуазната, антикомунистическа пропаганда ръководството на републиканското правителство неочаквано настоява интербигадите да напуснат Испания.
Републиканското правителство още разполага с важни военни бази, значителни хорски и икономичски ресурси, но запасите на храна и въоръжение катастрофически намаляват. По времето, когато най-добрите синове на международната работническа класа- интернационалистите проливат кръвта за свобода и демокрация, правителствата на Англия, Франция тайно угождават на Хитлер, Мусолини и Франко за да удушат републиката.
Имаше и друг, неудобен за правителството момент. Голямата част на доброволците смятата, че са длъжни да се борят за социализъм и всяко мероприятие правят с пението на «Интернационал». Дори атакуват фашистките позиции с това пение.. . Командованието, както можеше, обясняваше,че че тук се борят не за социалистически ред, а за демократически свободи на испанския народ. Обаче да преодолее «революционните» настроения на тези войници и офицери не можеше.
Офицерите и съветниците на партизанския корпус с горчивина наблюдават суетността и люшкането на висшите военноначалници. Цяла година партизанските бригади без сън и почивка активно действат в тила на франкистките части, нанасят им големи загуби и посяват паника, създават благоприятни условия за наступление на редовните , пехотни части. Според невразумитеното поведение на испанското ръководство срещу партизаните са пратени многочислени войски и те, израсходвайки последните боеприпаси и храна са принудени да минават фронта с загуби и да се връщат на базите.А известието за напускане на Испания направо слисва доброволците…Обида, тревога и разочарование изпълват техните души. А пътят на Родината им вече отрязан. Правителството дава срок интербригадистите да се отттеглят към Барселона и Валенсия откъдето ще се изкарвани с пароходи.
Повечето участници се завръщат в родните си страни. Част от тях са от нацистка Германия, фашистка Италия или страни като Унгария, където на власт са авторитарни правителства. Те не могат да се завърнат у дома безопасно. Много от тях избират да останат в Испания – там получават испанско гражданство и са включени в подразделенията на испанската народна армия. Белгийците губят гражданството си, защото са участвали в армията на чужда държава.
Събрат се около 10 000 доброволци от всички националности. Към средата на октомври те са отправени за Барселона и временно настанени в казарми. На 28 октомври 1938 г. в Барселона става тържественото изпращане на интербригадистите с парад пред 300 хиляди местни жители. Това е не¬бивала дотогава в Испания грандиозна манифестация. Героите интербригадисти и улиците на Барцелона са обсипани с цветя.
Прекрасната испанска жена, символът на Испания, отважната комунистка Долорес Ибарури изпраща бойните другари с прочувствена реч:«Знамена на Испания ! Поздравете толкова герои ! Преклонете се пред толкова мъченици !. . .Майки ! Жени ! Когато преминат годините и се заличат раните на войната, когато споменът за скръбните и кър¬вави дни се стопи в едно настояще на свобода, мир и бла¬годенствие, когато злобата се притъпи и гордостта на сво-бодната родина бъде еднакво чувствувана от всички ис¬панци, говорете на вашите деца, говорете им за тези мъже от интернационалните бригади !»
Иван Симиновски хем развълнуван от тази манифестация на неукротимия, човешки дух, хем окахърен от съзнанието, че не намери време да се види с Петър Челарски и сега, напуснал партизанския корпус, преминал фронта с надежда да се срещнат, той научава, че това е невъзможно. Капитан Мирчев от батальона «Георги Димитров» му разправя, че Петър и Емил Стойков се разделят с другарите и тръгват с партизанска чета на запад към Португалия.
И как сега Иван Симиновски ще изглежда в очите на своя земляк, Георгиевски кавалер и сенатор? За цяла година пребиваването си в Испания не намери начин поне да се види с сина му. А трябваше и съветско гражданство да му уреди. А какво са сега бесарабско-бразилските момчета? Нелегални и преследвани навсякъде интербригадисти…А защо се напътили към Португалия? А какво друго? Френски не знаят, за да тръгнат на север. Остава Португалия, станала за тях, бесарабци, нещо като «алма матер»: оттук те отплават през океана към спасителния, бразилски рай. И то, май, тъй го има, въпреки прекараните дни в затвора. Но там къде е по-спокойно, отколкото сега в Европа.
Става ясно, че момчетата ще търсят начин да се върнат на новата си Родина и повторно да ги спаси. Сигурно ще стигнат до Порту и там, ако им повърви, ще се завербуват нелегално на някакъв търговски кораб.
Пътят на Запад
Когато става известно, че по постановлението на Лига на нациите републиканското правителство на испания настоява интербригадистите да напуснат страната, в батальона «Георги Димитров» се зараждат разногласия, които стигат до отделянето на голяма част балкански доброволци, които отказват да се подчиняват на правителственото, предателско нареждане и решават да действат партизански. Този партизански отред е оглавен от черногореца Милан Драгичевич и поддържан от група баски, за които поражението на републиканското правление означава изкореняването на тяхната вековна мечта и борба за автономия, а самите баски ще са подложени на фашистко насилие. Излизаше, че тези момчета и мъже нямат друг избор освен да продължат борбата марак и безнадеждна от военна гледна точка. Но хайдутите и революционерите от всички народности си имат своя представа за здравомислието.
С тези сурови и неудържими юнаци свързват своята съдба и двамата бесарабски бразилци Петър Челарски и Емил Стойков. Много трогателна е раздялата на Петър с бойния си другарин Здравко Чосич, този сръбски левент и воин. Стигна дотам, че Здравко помага на новите партизани с бой да се промушнат през фронта и да поемат път към Западна Кастилия. Дълго още, оглеждайки се, Петър вижда, как Здравко от една скала ги изпращаше с погледа, както изпращат близки хора в последен път към гробището.В сърцето на Петър се свива змия-усойница, породена от съмнения, тревога и смут. Те тръгват на…запад? А защо? Нали родителите му, роднините, родината са в другата посока…Но там за него няма място и остава саде едно: да се довери на провидението и каквото да става.
Първото време партизанския отред има доста храна и боеприпаси за да се справя с малките войнишки гарнизони на франкистите и така отреда стига до португалската граница, когато възникват естественните въпроси: как да действат нататък и какви ще се плановете. Баските настояват за движението на север, към тяхната страна, другите искат да се укрепят в планините. Става ясно, че пак е неизбежно разцепването и след мъчителни терзания и рассъждения Петър и Емил се решават да напуснат другарите си по неволя и да преминат в Португалия. И там пак щесе чужди, нелегали и гонени, но барем знаят езика, а добри хора има навсякъде. Една късна вечер, без да се прощават бесарабци изчезват в ноща.
Португалия
Времето е дъждовно, есенно и студено. Сивите облаци се снишват и влачат на парцали из долищата на кастилските планини. В такова време граничните дозори твърде не се мяркат и това позволява на втория ден скитане из мокрите, разкаляни долини бесарабци да стигнат до една планинска кошара. Те, може би, и нямаше да я забележат, но ги нападат чобанските кучета и младият овчарин трябваше да ги спасява. И от бясовете и от дъжда. Омалелите от безсънница и тежък път несретниците чистосърдечно се изповядват пред стария овчарин, който им внушава доверие с облика на библейски старец.
- Имате късмет, че кучетата ви спряха. Вървяхте по това надолище право в лапите на полицията. Тук границата здраво се опазва, защото от Испания много хора бягат насам: и граждански и военни. Ден-два можете да прекарате при нас дорде вали дъжд и дозорите ги няма. Сетне синът ми ще ви изведе на един път към близкото село. Там знаем един комунист и , може би, той с нещо ще ви помогне. А иначе тукашните комунисти са под строг надзор и практически са в нелегалност. Нашите правители напълно поддържат и помагат на Франко с цяла португалска армия.
След разговора и вечерята бесарабци заспиват като убити и чак другата вечер Антонио, синът на стареца ги вдига и им обяснява, че време е да тръгват. Към сутринта в здрача те се спущат в едно селце към една от крайните къщи. Заспаният стопанин кратък миг осъзнаваше казаното от Антонио и с жест поканва гостите към плевнята и им заръчва оттам да не излизат и да се затворят отвътре. Момчетата се заравят в сеното и чакат идването на стопанина. Той се яви чак вечерта в тъмното с един самун хляб, сирене и вино.
- Антонио ми разправя, че бягате от Испания…Какво се случи?
- Изпъдиха ни. Имало нареждане…да несе бъркаме във вътрешните работи на Испания.
- А вие откъде сте?
-От Бразилия
- Ясно. ще ви помогнем да стигнете до Порту. Там сред пристанищните хамали и моряци има и наши хора-комунисти. Тази вечер таман заминава за Порту камион с овци. Ще се доведе да прекарате пътя и сред такова миризливо общество. В нужното място ще ви свалят от камиона, а до пристанището вече ще стигнете самостоятелно. Но не бързайте на неговата територия-там има охрана. Единственното място, в което можете да се явите е пристанищния трактир. Там поразпитайте за камарадо Мануел и предайте му тази забележка след като ви отговори на паролата.
Порту
Камионът накрая запира и клетите беженари с облегчение се провират през рошавите овчи тела, за да скочат през борда на градската земя в един непознат град. До пристанището трябваше да тепат няколко километра. За техен късмет днес е събота и трактирът е претъпкан с клиенти още от дзаранта. Понеже Петър и Емил нямат и пукната пара, те направо се насочват към барменаи го питат за камарадо Мануел. Барменът изпъром преценяваще ги огледа, сетне им казва в коя кеше да седнат и да чакат.
След половин час те виждат как от бара, явно в тяхна посока, се движе слаб, висок мъж с черна барета. Той спира до тях и пита:
- Вие ли търсете камарадо Мануел? Това съм аз.
- Как да ви повярваме?
Мъжът казва паролата и Петър му подава бележката.
- Ясно. Сигурно се нуждаете за пари,- мъжът вади от портмонето няколко купюри и ги подава на Петър.
- Ще посидите тук и сетне ще ви настаня за нощувка, а сутрин ще ви кажа какво да правите.
На другия ден камарадо Мануел обяснява на бразилци, че ще ги представи на помощника на капитана на един търговски параход, пътуващ за Буенос-Айрес. Ако той е съгласен нелегално да ви вземе- ще имат късмет, ако не- ще работят в бригадата на хамалии и ще живеят право в пристанищния, товарен склад, дорде им извадят някакви документи. След това наставление камарадо Мануел ги повежда през един таен лабиринт, от който те изведнъж застават на океанския бряг. Безкрайната водна стихия събужда заспалото чувство за волност и романтични блянове. Малко настрани към закотвения товарен параходсе проточва дълга верига от хамали, пренасащи чували с брашно от склада.
Петър, Емил и техният водач обикалят склада и застават пред параходния трап, водещ към палубата. Камарадо Мануел нареди на момчетата да чакат долу, а самият се изкачва по трапа и се изгубва. Минава доста време на очакване, както пред един приговор: да останат немили-недраги в тази чужда страна или ще им се усмихне сполуката. Но ето отгоре се чува гласа на Мануел, а сетне бразилци виждат, как той уговаря един човек с форма да слезне долу. Човекът няма такова желание, но през малко Мануел маха с ръката на момчетата да се качват на палубата. Качвайки се нагоре с наведена глава, за да не се препъне, Петър изгубва от погледа стоящите на палубата мъже, но наближавайки ги, той все по-ясно чува един много познат глас. Той се сили да осъзнае тази галюцинация и защо гласът му е познат до момента, когато вдига главата и да види, че човекът с формата, стопанинът на гласа е Жозе Таварис.
Петър и Емил от изненада се стъписват и не знаят какво да кажат.
- Ето, момчета, запознайте се. Това е помощникът на капитана. Ако го убедите, че ще сте полезни, той, може би, ще ви вземе.
- Ние сме познати с него…
- Как?!-почти едновременно непроизволно възклицават Мануел и помощника.
- Вие сте Жозе Таварис…нашият учител на португалския език…Помнете ли? Параходът «Конти Верде»…Генуя …1925 година
- Ба! Как да не помня?! Ти, си сигурно, Педро ?
-Да.
- Но какво ви накара да се върнете в Европа?
- Сражавахме се за испанската република…
- Хо! Познавам те…ти си истински Педро! Романтик и революционер…Сега настъпват такива времена, че това е голям кусур…да си свободолюбив. Аз, пък, напълно скъсах с комунистическото увлечение и сега съм напълно дребен буржуа,- Жозе весело се засмя, тупайки се по напредналия си корем.- Но както първата любов е най-мила, най-драга така и първият опит за общественото преустройство ми е скъп. Не се отказвам от младежките си идеали, не осъждам новите комунисти, но се оттеглих от практическото, политическо участие. Миналото не може да ми позволи да се откажа и от вас и да не ви помогна още веднъж.