Гамлетовският въпрос. П. Бондар

Аз отдавна напуснах селото и живея сега надалеч. Не често дохождам да
си вида роднините и приятелите – ту работа, ту коронавирус, ту тази война,
тази безумната руска агресия. Но тъгата за родната земя натежнява, и за това,
въпреки на това неблагополучно време, решихме със жената тази година на
Мрътвия Великден(Проводъ, Радоница) да почтим паметта на родителите, на
починалите роднини и да се видим със живите роднини. На този ден се
срещнах до гробището със Тодор Галанов(Фьодор Баранов).
Тодор е вече шестдесет и пет годишен мъж, но остава все такъв едър и
физично корав, какъвто беше още на млади години. По-висок от среден ръст,
широкогърд и широк на кокала, плътно сбит в рамената и във всичката снага,
той има голяма физична сила, която я демонстрираше на селските фестивали,
когато излизаше да се бори на пред народа. Той беше увлечен с тази
национална традиция – волната борба. В нея получваш награда само тогава,
когато навиеш трима съперника. Тодор често е побеждал. Но има такива
опитни и хитри спортисти, майстори на спорта, които чакат той да се утъми
във предните двете схватки, и излизат срещу него във третото схващане. Той
и тогава ги навиваше, но не всякога. По- възрастния Тодоровият брат, Иван,
по-висок и тънкулкест, все обичаше спорта, се увличаше с футбол и беше
доста надьожен защитник във селската съборна футболна команда. По
професията и двамата бяха трактористи и комбайнери. И двамата
флегматични, с морови очи ,с доброжелателно мъжко лице, трудолюбиви,
изпълнителни, отговорни, честни.
Тодор е със загоряло на слънцето лице, малко утеснени азиатски очи, в
разговора не бърза, си изразява миселта не изведнъж, а ми сякаш я набарва в
тъмното и я изниса на видело на по-къси логически рязанчета, понякога
иронични, но всякога доброжелателни към събеседника. Аз обичам с него да
говоря, той всякога ме разполага към душевен разговор. Дълго с него не бях
се срещал, и затова се разговорихме. За сегашния живот говорихме кратко.
Разбрах саде, че семейството му е зад границата. Той сами и двора гледа, и
добитък дръжи, и във къра сами уработва земята, семейния пай. Говорихме
повечето за миналото. И той ме разказа за трагичната съдба на дядо си, Иван,
който загина в глада в сорок седмата година, когато в освободената от
Румъния Бесарабия Съветската власт започна колективизацията, както и
навсякъде, с доносителство, с жестоки «перегиби» на местните активисти-
«стрибоци», с разкулачване, с тотално обрано на хората зърно. И до това се
добави засуха и неурожай.
Тодор започна този разказ, който силно ме заинтересува, отдалеч. Аз
искам да ви передам това повествование от неговото име, май че слово в
слово. Се надявам, че ще разберете психологията на тоя човек.
«На млади години, – казва Тодор, – аз работих в Русията на
«лесозаготовката», в Новосибирската област. Бях там заедно със наши
троенци. Стигнахме до място, в едно малко градче недалече от горите.
Поселиха ни в една сграда – голяма стая, по сердата е дървена маса, от ляво и
от дясно железни кревати. Хората почиват. В стаята е силно напушено. Се
здрависах.
– Тъй, – казвам, – аз съм еде-кой, не пуша и на вас съветвам да не си
губите здравето и на другите хора да не го хабите. И затова от заран ще се
наложи да пушете вънка.
Хората не изведнъж, но разбраха, се съгласиха. Две седмици в стаята е
чисто, прибрано, можеш да починеш подир работата. Се връщам една вечер
от гората – на прага ме спират няколко мъжа. Казват: «Фьодор, ти караш нас
да не пушим във стаята, пък на своя едноселец нищо не викаш».
Влизам във стаята и виждам: един наш троенчин, легнал с обущата на
кревата, пуши и пепелта изтърсва прямо на пола(пода).
– Чуваш ли, бе, – му казвам, – ние требваме от другите хора да
съблюдават чистотата и хигиената, пък сами мърсуваме. Какво хората за нази
ще мислят?
– Аз ми е през читала, – отговаря той.
Аз полека му взимам цигарката от ръката и я загасвам. Той вади друга, я
запалва и издухва къдеша прямо в лицето ми. «А-а, тъй ли?» С правата ръка
го изсулих наляво и го обърнах през кревата. Той стана и изкокна от стаята –
отиде да се жалва от мен на милицията – техния пост е недалеч от нашето
общежитие. Аз седнах на табуретката, почаках , виждам, че ще ми направи
главоболии. Реших да излеза, да разбера, какво става.
Вахтьоршата, тьотя Клава, ме пита, защо моят земляк е така ядосан. Аз и
казах, че отиде да се жалва на милицията – не му дадох да пуши и да мърсува
в стаята. След малко той иде с двама милиционера. Тьотя Клава, едра, здрава
жена, е повече от сорок години, щом го видя, мигновенно се хвърли връз
него, му се вчепка за дрехата и започна да го бие – на пред тези, които пазят
закона. Те само гледат и не се вмесват. «Ах, ти, негодник, клеветаеш на
Федето!? Той ми помага тука да е подредено, да е чисто, пък ти мърсуваш!
Нате! Нате в зубалото!» Тя го би дорде не омаля.
–Добре, – казват милиционерите, – разбрахме. Ти, – казват му, – ако ще
направиш още един път така, ще бият не саде вашите хора, не саде тази жена,
но ще бием и ние.
И този нашият човек стана послушен. Всичкия сезон във гората се държа
на страни от мен, но ме гледаше криво и, мисля, че ако беше ме затиснало
някой дърво, нямаше много да се разстрой.
Се върнахме в село. Мина колкото си време, една или две години. Една
заран стоим с приятелите във центъра, им разказвам за този случай.
– А-а, – казват мъжете, – това той в глада зарови дядо ти жив.
– Как? Как жив!?
– Ми по село ходеше погребална команда и обираше мъртъвците, ги
зараваха в обща братска могила. Дядо ти беше много изтъщен, не можеше да
става от кревата, но говореше, беше в съзнание.
– Мъй Галан, – рекъл този «стрибок», – аз, какво, ще чакам чак до заран
или до друг ден, когато ти ще умреш и тогава пак да копам за теб отделно
гроб!? Я, карай заедно със другите.
– Почакйте, той е още жив човек, – казал който си от тези ритуални
работници.
– Няма да го бъде. Хващайте го, аз ви казах! – рекъл този изрод.
И го заровиха в общия гроб заедно с мъртвите, още жив.
– Едва дослушах тези думи, – продължи разказа си Тодор. – Ми блъсна
кръв във главата. Прекъсах общуването. Бягам, се връщам у дома.
– Тате, – викам, – как ти можа да не ми разкажеш за дядовата смърт!?
Защо мълча толкоз години, защо аз трябваше това да го чуя от чуждите хора?
– Синко, аз не щях да те късам душата. Това е голяма тяжест, сърцето ти
нямаше да може да я носи.
Аз посегнах, взех една монтировка.
– Къде отиваш?
– Отивам да го убивам!
– Тоте, – казва баща ми, – недей това го прави. Ако беше за убиване, щях
да го убия и аз. Щяха да го убият и всичките твоите чичовци. Недей. Ще те
затворят в тюрмата, ще те вземат там здравето. Ще се измъчи от тъга
всичкото нашето семейство, децата ти няма да видят закрила. Ще се
изкалечиш съдбата. И дори когато ще се върнеш от тюрмата, хората това
няма да те го забравят. Няма да можеш да живееш между тях. Не можем да
правим лошо. Никак не можем. Не можем да мъстим. И на децата му, и на
внуците не можем. Те не са виновати. Нале виждам, и ти сами виждаш: те са
достойни хора, лошо не вършат, все, както и ние, ядът хляба си със пот…
Тати се спря. Се замисли. Видя, че го слушам, и вече по-спокойно
продължи:
– Да не дава Бог, Тоте, да прекарате такъво време, както ние в глада. То е
по-лошо и от войната. Се пречупва народът през кръста. Навсякъде
несправедливост, няма от никаде помощ, жалост и съчувствие. В хората, от
дъното на човешката природа се повдигат тъмни, жестоки инстинкти, които
не можеш да ги контролираш – сякаш се давиш, потъваш и си готов да се
опреш, да се облегнеш на другия, не мислиш, че ще го удавиш – аби(лишь
бы) сами да изплуваш на брега. Някой се побърква в акъла, дохождат дори до
канибалство. Морални закони няма. Те се явяват тогава, в такъво време,
когато пак ставаш човек. Сега е, благодарение на Господ, такъво мирно,
благополучно време, когато хората живеят по утвърдените във народната
совест закони.
И затова нямаме ние право да убиваме жив човек. Ако направим това,
тогава напразно, даром четем «Отче наш». И вярата, твоята собствената вяра
във Господ, не е истинска, тя е лицемерна.
Аз дълго слушах баща си. Той никога така с мен не е говорил. Бях се
опрял на топлата, нагрятата от слънцето стена. Сърцето ми биеше ровно,
спокойно. Дълго стоях замислен… И останах у дома.
След една седмица – тъй ли да даде Господ – този изрод умря.
Боже, си мисля, благодаря ти, че си дал на бащами мъдро търпение да не
ми открива тази страница по-рано, и другите хора да не ми го кажат. Защото
там, във гората, всичко можеше да се случи. Благодаря ти, Господи, че свали
от сърцето ми този камък и не ми дади да взема аз грях на своята душата…»
Тодор завърши разказа. Сетне забърза, се извини, че ни залове много
време и си тръгна. Се обърна и рече: «Ех, този живот – цяла книга.»
Аз мисля, че Тодор не е чел шекспировския «Гамлет». И не му трябва да
го чете. Защото и той, и брат му, и баща му, и чичовците му преживяха
наистина това мъчителното душевно състояние , която го прекара
шекспировския герой, турнат пред избор да мъсти или не на убийцата на
неговия баща. Тодор и всичкият неговият род постъпиха по-нравствено, по-
мъдро, по-силно. Имаше в село още не един такъв момент, когато някой си
стоеше пред този избор – кровната мъст, пред тази морална пропаст. Но
всякога, всякога се отдръпваха назад, към живота. Такъв е характерът на този
скъп, наистина великодушен христиански народ.
22 - 28.04.2023г. Нови Трояни, Одеса.