Поканата към рая. "Romania mare"

0
Голосов: 0

231

Поканата към рая.  "Romania mare"
Партийни страсти

Георги Челарски все повече се увлича с партийната дейност, оставяйки стопанските и търговските работи на синовете и снахата.
Самата програма на национал-цэранистката партия, в която членува Георги, е напълно разумна и е в крак на социал-демократическите преобразования в следвоенното преустройство на Румънското кралство.
Обаче през началото на 30-те години се обозначава, ако не противоположна насоченост в политическия живот, то доста тревожна. За провинциалните страни е свойственно да копират и да подражават на метрополиите и което винаги прилича на «криворазбрана цивилизация» с всякакви гротескни и осакатени форми. Този път за образец на държавното устройство започва да служи режимът на Мусолини в Италия с неговата идея за възраждане на Римска империя.
Понеже румънските идеолози са смятат за езикови наследници на Романия, то тази надлудничаво бълнуване да дучето намира най-горещо одобрение в новата, карпатска миниимперия. Възбудените румънски националисти започват да кроят геополитически планове и виждат източната граница на Велика Румыния чак зад Одеска област.
Естественно е, че новоиспеканият румънски дуче Георги Куза, създател на национал-христианската партия търси свои последователи и в Бесарабия и даже сред българите и гагаузите. И тук стават интересни неща и показателни политически коварства.
От гледна точка на румънските националисти, гагаузите като тюрска народност е под естественна защита на Турция, а тя на свой ред се сближава с Румъния и посланика на Анкара с традиционно източно коварство и лицемерие започва да забива клин междк българското и гагаушкото население в Буджака.
Според Георги Куза гагаузите били истински потомци на великите селджуци, а българите и евреите винаги са били комунисти, предатели и способни саде да грабят честните гагаузи чрез търговия, интриги и измами.
Но най-удивителното, че сред гагаузите се намират младежи, които с радост приемат покровителството на турския посланик и предложението да следват в Турция, а предан активист на кузистите в Буджака става някой си Топчу от Комрат.
Тези нагли подигравки с тукашното население предизвиква у Геогиевския кавалер Челарски яростно възмущение.Към това се добавя позорната история с кортенските активисти на цэранската партия. Те са изпратени в Кахул да избират кандидат в парламента, но местните националисти, кузисти изпъром подкупват кортенци, а след изборите ги ограбват и бият с камшици. Горките политически несретници са принудени да се влачат и тепат пеша до Кортен и сетне да изслушват един бюлюк псувни, хули, подигравки. Това е страхотен удар по репутацията на Челарски, като местен партийни водач. И тогава в душата на дараклиеца пламват поугаснелите въглени на хайдушкия му характер.
Той събира гашка от по-смелите и безхаберни момчета и те започват да дебнат кузистките активисти и самият им водач Георги Куза, който едва се спасява с бягство от Московей, преследван и бит, уж, от местните, разинатени хора.
Отговорът на властта е светкавичен и след това всякакви партийни събрания, агитации и избори са под полицейско нагляване. Обаче славата на дараклийските политически хайдути плъзва по буджашките села и позволява на Георги Челарски да е избран за депутат в парламента и да се преселва в Букурещ. Но този успех на юнашкия петдесетгодишен дараклиец дължи не само на неговите страстни усилия, но и на цялата група бесарабски големци начело с Игнат Михайлов. И сега в столицата Игнат използва всичките си връзки и знакомства да натъкми Челарски в цивилизования свят и букурещската богема. Но това е много тежка работа с този опърничав, грубоват и прямодушен бесарабски българин.
Още през първите дни след изветряването на изборната магия, Георги изведнъж се усети вапцан гарван сред наперените пауни, къде по-тарикати в тази специфична, парламентска драматургия.
Другото неудобство- изоставеното семейство, което въпреки деспотичния и фудулития характер на главата му, оказва се е важен темел на воинствения му дух. Георги се мае и чуди какво да прави извън стените на парламента, а вътре е още по-тъжно. От многочасовите заседания и дискусии в комисиите и парламентските сесии, направо му се взима акъла.
Кокошерина Игнат, както може, се опитва да поразвее своя протеже: намира му добър апартамент в центъра, води го в театър, нощни клубове, ресторанти, но нищо не помагаше: георгиевския кавалер изгубва последните юначните следи.
Всичко изведнъж се променя през пролетта на 1930 година, когато румънския елит, основно помещиците,настоява да се водят преговори с краля Карол, напуснал Румъния и отказал се от престола през 1925 година по причина на осъждането му, че зарязва съпругата си, гръцка принцеса, заради любовница от еврейски произход.
Въпреки скандалното и неприличното поведение на Карол, оставил родината си на произвол, румънските селяни не искат да живеят без цар, хич не вярват на партийните самозванци и масово поддържат царанистката партия с идеята да извикат монарха.
Даже простите селски хора разбират, че румънската държава по волята на Антантата става почти империя с придобитите землища на Трансилвания, Буковина, Бесарабия, Южна Добруджа и се нуждае за извънредно умеятелно и преемственно управление, легитимност и стегнатост.
Сега настъпва момент за изпращането на делегация за преговори с Карол в Париж. С тази цел в делегацията се включени и представители от новите земи и национални малцинства, което би станало залог за съборност и равноправие в пределите на Велика Румъния. Бесарабецът Георги Челарски идеално подхожда да е член на делегацията.

Кралят Карол II

Към този момент румънския крал е герой на най – скандали в европейския живот на коронованите и аристократически фамилии. Самото отричане от престолонаследството не се побира в съзнанието на велможите, водещи безкомпромисни интриги за правото да се изкачат по-горе в властните иерархии, а гуляджийството на румънеца е извън всякакви приличия, както и целия му странен живот. Още 22-годишен офицер през Световната война той намислил да се ожени за една румънска простолюдинка при условие, че е тъкмен за дъщерята на Николай II.
Възмутените родители го карат да остави румънката и, както положено, да вземе гръцка принцеса. Ама и с нея съпружеството се разваля и без да прави развод, си намира любовница от еврейски произход, което само по себе е политическа бомба в кралството с неприкрит антисимитизъм. Младата румънска буржуазия с криво око наблюдава, как по-образованите и тарикати евреи заемат важни позиции в банките, търговията, науката. Евреите смело меняват си фамилните имена, минават в православие, научават румънски за да не се навират в очите на националистите, но това малко им помага и на всяка крачка са изобличавани.
И тази новата любовница на краля е давана в пансион за благородни девици, възпитвана в православна вяра и с румънска фамилия Лупеску става най- прочута в столицата куртизанка, омагьосала самият крал. По- голям срам не може да се измисли и на Карол му стига акъл да напусни родината, оставяйки жена си с малолетния син и възрастните родители. Баща му такъв позор не издържа и умира.
А безсъвестния му син обикаля парижките притони, увеселителни кабарета и със своята скъпа изгора Елена Лупеску изпълняват главните роли в голивудски филм, играейки собствения разпутни живот.
И въпреки това безнравствено поведение на румънския крал, заможните , влиятелни фамилии и царанистката партия стигат до решението да вразумят Карол и да го върнат на престола.
Най-вероятно, трагедията на Русия, загубила своя самодържавец е най –очебиен пример до какво се стига с лозунги за свобода, демокрация и равенство при условие, че повечето европейски страни имат свои монарси, за да не приличат на «цигански табор».
Вече и в Румъния вдигат глава карпатските «народоволци», водени от един чужденец, също подминал родното си фамилно име Зелински на Зеля Кодряну. Нали тази мода с псевдоними е характерен белег на безотговорните политически диверсанти-троцкистите и комунистите, срутили най-голямата империя. И «Желязната гвардия», уж се борила с бюрокрация и службогонство чрез убийства и тормоз на държавните институти вече проправя път към анархия и гибелта на Румъния.
И ето високата делегация пристига в Париж и от гарата е откарана с три автомобила в жилищното имение на Карол. След тромавите процедурни приветския и поздравления разговорът тръгва към по- рационална беседа.
Въпреки скромната обстановка в резиденцията, Георги Челарски е омаен от културните обноски на краля и повечето членове на делегацията, попаднали в културната столица на света, а те все са представители на стари, земеделски родове, получили образование тук, в европейските университети. Те с удоволствие поддържат разговора на френски, подчертавайки своята елитарност и компетентност в държавните работи, за общественното и политическо състояние на румънското кралство и защо Карол непременно трябва да се завърне и да вземи кормилото в ръцете си.
Специално се изслушвани и представителите на новите земи: трансилванските немци и хунгарци, които настояват за широко самоуправление, а бесарабецът отбелязва слабата администрация в края, довела до такива позорни явления, като въстания, масово изселване в Бразилия и необмислена земелна реформа според която излишното население не може да си намира работа и е принудено да напуща родните места. Отсътствието на ясен градивен план за промишлено развитие на Бесарабия я прави уязвима за руска и комунистическа агитация.
Кралят впечатлен от разговора и перспективите на Велика Румъния без всякакви оговорки дава съгласие за завръщане на престола.
А нататък за Георги Челарски събитията се развиват стремително и изненадващо.
В новото държавно устройство между монарха и парламента се изгражда нещо като съвещателен орган-сенат
В сената, освен монархическите особи, влиятелните държавни и съсловни персони са включени и представителите на новите земи. Това извънредно благоприятно обстоятелство позволи без най-малко усилие Георги Челарски да стане сенатор. Това и в най-смелите мечти не се допущаше не саде в главата на дараклиеца, но и в акъла на неговите, сенчести покровители.
Обаче политическата кариера на Челарски получава неочаквано и дори смущаващо развитие съвсем в друга посока. А то е свързано с една тайна болест на румънския крал, за която никой освен любовницата му Елена Лупеску не знае и никой дори не си представя, че такава болест е възможна и толково да влияе на поведението на кралския син.
А болестта се проявява в този, малко известен в медицината случай, когато мъжкото достойнство на пациента е в непрекъснато бъзбудено положение и нему дава нужното спокойствие за рационални, професионални и служебни задължения. Цялото внимание на такъв пациент е насочено към еротичните упражнения, позволяващи поне на кратко време да се освободи от такава неволя. И единственната, срещната от Карол жена, способна да загаси пожара на разбунтуваната плът е Елена Лупеску.Без нейната близост Карол става разгонен айгър и никой не може да разбере какви дяволи се грабнали душата на румънеца.
А Елена, разбрала, че румънския монарх изцяло е в нейните ръце или по-точно привързан към причинното й място, се стреми и тя да се навира в политическите игри.
Карол, осъзнавайки, че без Елена, оставената в Париж, той дълго няма да издържи неизбежното въздържание и решава тя да бъде докарана тайно в Букурещ.

Вълчицата

Но кой може да извърше такава деликатна работа и това да не се разчуе преждевременно? И тогава погледът на монарха пада върху един скромен сенатор от Бесарабия и който за голяма изненада на краля е кръстоносец, награждаван именно за разузнавателни подвизи във враждебен лагер. По-подходяща кандидатура няма из цялото кралство. Понеже георгиевският кавалер е провинциал и никой в столицата не познава, то за пристигането на Елена ще стане известно чак , когато Карол вече ще е ръкоположен.
В беседата с Георги кралът убеждава бесарабеца,че Елена е третирана от обществото заради еврейския я произход и той, кралят иска с тази крачка да се противопостави на антисимитизма и всякакви нацистки прояви по отношение към националните малцинства.
Георги прекрасно разбира за какъв «антисимитизъм» става думата, но както истински мъж е готов да прояви солидарност и дори изпитва уважение към монарха.
Георги Челарски трябва да организира преселването на Елена Лупеску с цялата си покъщнина, натоварена в два багажни вагона и да съпровожда дамата в спалния вагон, прекосвайки цялата Европа. И седмицата на това пътуване към Букурещ става нещо като прераждане на един бесарабски маргинал в светски и, ако не серцеед, то е в в един хубав и още в сила мъжка господин с нововусвоени, парижски обноски.
Геогиевския кавалер на практика се убеждава, как Елена захваща и пленява мъжките особи. Още когато сенаторът, развълнуван от отговорното, деликатното поручение престъпва прага парижското обиталище на кралската любовница и когато тя, с умело прикрита престореност, изказва радостни чувства от предстоящото съединение с неговото височество Карол, бесарабецът ясно осъзнава, че е покорен.
На него, леко разголената, рижокоса и зеленоока вълчица, с неописуемо женско обаяние дава ясно да разбере, че от същия момент и от първата вечер той ще разделя леглото й. И най-интересното, че леглото вълчицата дели не само с довереното лице на краля, но и с нейния шофьор-един млад провансалец.
Излиза, че Елена и Карол са от един дол дренки и са от ония сой хора, за които еротиката е на челно място в живота им. И то да е саде това. Още от първите часове след срещата Елена възприема посланика на Карол като отколешен семейни приятел, с който се споделя и с най-интимните тайни, едната от които слисва въображението на георгиевския кавалер. Той не може да си представи, че онова, за което бълнува всеки справен мъж, да е причината за големи кахъри и неимоверно да усложнява общественния живот, ако си един монарх.
Това пикантно откритие и доверително-приятелското поведение на Елена, съчетавано с всекидневни вечерни разходки по културни салони на Париж дотолкова поочукват селската тромавост на румънския сенатор, че той прави всичко възможно да остават с вълчицата в Париж както може по-дълго.
С пристигането в Букурещ и настаняването в новото и тайно местожителство позволяват срещите да им са редовни и увлекателни. Карол има съвсем малко време за тайните свидания, а за културни развлечения-хич. Сега това е работата на неговия таен съветник, който все повече му влиза под кожата.
Наблюдавайки чудесното кариерно възхождение на бесарабския сенатор, землякът му Игнат Михайлов хем е доволен, хем изпитва голяма досада от това. че не може да измисли, как да използва благоприятното положение за материални придобивки и да премине към по-висок статус сред румънските капиталисти. След горчивите размишления Игнат дава задание на сенатора да се вслушва и вникава в разговорите на краля с цел да научи за плановете му относно икономическото развитие на Румъния.
Сега Георги се сеща като шпионин, което обаче хич не го смущава и даже неговото малко символично положение в сената придобива някаква ценност.
Веднъж от своята зеленоока приятелка той изслушва нейното недоволство от поведението на Карол, който с главата се заровил в надналучав проект за развитие на авиация в Румъния, което по мнението на Елена е несусветна глупост и небъдница в една царанска страна.
Този разговор тутакси е изложен пред Игнат и той започва да гради план и след известно време Георги Челарски получава задание да предаде на краля писмо. В него Игнат излага проекта за строителство на база за школа на пилоти, летище и завод за аероплани, подготовка на инженери.И всичко това било най-изгодно да се прави в Галац-тези естествени врати към целия свят.Учудването на краля няма край. Това, което досега са само неясни мечти, изведнъж е оформено като готов, рационален план и би било недопустимо тази инициатива да пропадне и той, Карол да остане в паметта на потомците, като основател на румънска авиация.
През няколко дни Игнат е поканен за обстоятелен разговор с монарха и пътят към успешния живот на галацкия комерсант и конрабандист е отворен.
Настъпват великденската парламентска ваканция която Георги прекарва в родния Дараклий, получавайки покани за празнични и делови срещи от местните чорбаджии и големци, радвайки се на производствените и търговски успехи на синовете. Какво още трябва на един успешен мъж и щастлив баща?
Но веднъж настоява за среща с Георги един дараклиец, който бил се завърнал с семейството от Бразилия и слисва сенатора с много горчиво известие, че синът му Петър е осъден на пет години затвор за антидържавна дейност.

Поканата към рая.  "Romania mare"
Хаберът

Предупреждението на журналиста Мигел Коста, че бесарабци Петър Челарски и Емил Стойков могат да бъдат арестувани заради участието им в съпротивата на полицията и организацията на гражданско неповиновение в фавелата Пънтано, кара другарите да сменят местожителството.
Собственикът сениор Алвес на футболнияя клуб «Канто до Рио», в който играе Емил, добре познава тайния живот на Рио-де- Жанейро. В миналото Алвес е опитен контрабандист и тутакси настанява момчетата в една къща на дребен търговец, расположена в безопасен район Ипанема.
Този търговец си има трайни и отколешни връзки с контрабандистите, но има и полезни връзки с полицията. Една стая в къщата му има врата към бордея и оттам по подземен проход се излиза
-на морския бряг.
Първото време Эмил и Петър се стараят по-малко да се мяркат на новото място пред тукашните обитатели-все лоста заможни хора: търговци, парикмахери, аптекари, държавни служители.
Момчетата рано в тъмното се изтеглят към работата в строителната фирма, където са щатни шофьори на товарни камиони., а вечерно време, пак в тъмното, се завръщат. Така, че дълго време тяхното тук появяване с нищо не разваля местното, дребнобуржуазно общество и страхът, че ще ги арестуват, леко-полека се изветри.
Емил и Петър започват да канят на гости своите приятелки, мулатката и рижокосата немка. Всичко се движише към това, че двойките започват да се стягат за обща сватба, понеже техните приятели, колеги по работата са едни и същи.
Но ето една вечер през 1930 година на гости им се явява Мигел Коста, с когото не се виждали от срещата в ресторанта, когато той ги предупреди за опасността. Сега журналистът кани Петър Челарски на един важен разговор и те излизат от къщата, настанявайки се в близката бирария.
- Как се чувствате на новото място?,- започва разговора Мигел.
- Удобно е. Хората тук са културни, вежливи, спокойни. Никой не ни закача.
- Това е хубаво. Може би,полицията, заета с нови, по-важни работи, ще ви забрави. Обаче има други хора, които, например, теб помнят, макар че живеят на другия край на земното кълбо.
- В Румъния ли?
-Не. В Москва.
- В Москва?! Кой може там да ме познава? Това е абсурд.
- Не е така.
Мигел вади от вътрешния джоб на сакото сложен лист хартия
- Иван Симиновски…Сещаш ли се за такъв човек?
- Петър опулен разглежда хартията, но там повече нищо не пишеше.
- Познавам го…Но откъде ти си получил този хабер? И какво отношение към него има Москва? Той е мой, бесарабски земляк, почти комшия, беше примар на селото ни. Именно той ме спасява от румънските жандарми…но Москва? И кой те каза името? Някой от колониите?
- Не. Човекът, който познава Иван Симиновски пристига от самата Москва. Сега той е с чуждо име, но в Бразилия е известен герой на лейтенанското въстание през 1922 година. А сега той е нелегален пратеник на Коминтерна с цел да обедини комунистите, социалистите, профсоюзите, селяните в една политическа сила.
- Не виждам връзка…Москва, Иван, аз и някакъв герой на Бразилия…
- Там е работата, че този Иван, твоят земляк е нещо като съратник на нашия герой Луис Престес. Те заедно минават подготовка в щколата за управници към Коминтерна в Москва.
- Не мога това да осъзная…Как Иван Симиновски може да попадне в Москва и да е комунист?!Това е недоразумение.
-Аз те разправям каквото ме предават.
- Добре. Иван нещо на мен заръча ли?
- Не знам. Но това знае една дама, която, както аз разбрах, е близка с твоя Иван, макар че тук се смята за съпруга на Луис. И тази дама иска да се срещните и, сигурно, има какво да те каже.
- Тя тук ли е, в Рио?
- Не. Те са в Сан Паулу, Ако се решаваш, аз те придружвам до нужното място и това може да се случи другата неделя. Ти имаш време да обмислиш нещата.
Мигел си заминава, а Петър остава унесен в мислите и и със стиснато сърце.
Той не можеше да разбере защо това известие от Иван не толкова го зарадва, колкото зароди в душата му смут и тревога. Бразилския живот, колкото да ни го оцапват тукашните журналисти, подражавайки на европейските си колеги, в никакво сравнение с бесарабския не става. А Петър вече наближил възраста, когато семейството е най-желанната цел. Буйните, младежки страсти и копнежи се отаяват, усвоява добра професия в една приказна страна. А Бесарабия е нещо като полузабравен лош сън или избледняла от времето снимка. С какво ще говори с тази неизвестна дама, уж приятелка на Иван Симиновски?
Но любопитството надделява и Петър се обажда на Мигел, че морално е готовза срещата с сениората от Москва.
Промишлената и делова столица на Бразилия ги посряща с утренния шум и гълчава на милионен град. Срещата е назначена в парка Ибирапуэра до една статуя. Дамата ще е с небесна рокля и бяла чантичка.
Те я забелязват още отдалеч и дорде я наближават успяват да я преценят. И не само те. Уличния фотограф се върти около дамата с надежда да й предложи ангажемент, но тя нервно го отпъждаше, гаче бездомно кутре.
- Здравейте! Вие сте сениора Соуза?
- Здравейте. Аз съм. А вие?
-Аз съм приятел на вашият съпруг Мигел Коста, а това е сениорът Педро, с когото искахте да се запознаете.
Петър и дамата взаимно леко се покланят, а Мигел продължи:
- Моята мисия приключва и оставам да ви чакам тук.
Петър с дамата се отдалечават и сядат на първата срещната пейка.
-Сигурно, Мигел ни запозна задочно. С вашия земляк Иван Симиновски се познаваме две години, като колеги в учебно заведение. Когато става известно за нашето с Луис заминаване за Бразилия, Иван ме помоли да ви намеря и да науча как сте.
- Добре съм.
- Нали, не възражавате, че говорим на португалски? Аз имам нужда за езикова практика.
- Не съм против. И ако искате мога да ви поправям, защото тукашния португалски има свои особености.
-Че така. Преди да пристигнем в Бразилия половина година прекарваме в Букурещ също по препоръка на Иван, когото в Москва го знаем като Краснов. И там, в столицата на Румъния се запознаваме с друг ваш земляк, господин Михайлов, един импозантен търговец.Но ме впечатли съвсем с друго. Този търговец намислил да урежда школа за пилоти на аероплани. Да не бих свързана с бразилската командировка, щях първата да се запиша за летец. Обаче, знаете ли какво ми каза господин Михайлов? Предайте на Петър, че го чакам да стане първия летец в Велика Румъния…. Но най за вас ще е удивителното да чуете, че ставаме големи приятели…мислите с кого?
Петър повдига рамене.
- С вашият баща.
- С моят баща?!
- Да, представете си. Но това е още нищо. Гледайте да не паднете, когато ще ви кажа, какъв чин е баща ви.
-Какъв е ?
- Сенатор.
- Сенатор?! В румънския парламент?...баща ми?...Вие се подигравате с мен.
- Хич не се подигравам,- жената посяга към чантичката и вади от нея плик.
-Ето писмо от баща ви…Ще го прочетете сетне….Имахме с вашия баща няколко срещи, а веднъж сме поканени от него на оперета. Знаете ли, не всеки мъж от зрителите, а там се събира букурещтската богема, би могъл да съперничи с баща ви. Вие сте го запомнили в селска среда, а в града хората наскоро се променят. И да ви кажа за още една чисто женска забележка. Баща ви придружваше една елегантна дама от висшето общество. По-късно аз научавам, че била фаворитка на румънския крал. Но колкото ги наблюдавах си направих извод, че е любовница не само на краля,- и сениората Соузи многозначително се усмихва.
Петър прави вид, че опипва плика.
- Сещам се какво е написано в писмото.
- Какво ли?
- Да се завърна в Бесарабия…
- И? Не искате ли? Пред вас се разкрива примамлива перспектива в Румъния: баща ви –сенатор, братята ви-земеделци и предпринимачи, интригуващо предложение на господин Михайлов…Какво тук в Бразилия ви свети? Тук сте сам-самичък в една държава, едва се измъкнала от робско, колониално наследство. Цялата тази аферистка кампания с кафеените плантации, на която вие, бесарабци, ставате жертва, стигна до своя естествен край: кафето вече няма търсене и латифундистите са банкроти. Но искат за държавна сметка да оцелеят.
Тук, в Сан Паоло и рио има още някаква работа, но в останалата Бразилия е сиромашия. Безработица и бягство на чужестанният капитал. А друг няма. В САЩ е икономически крах.
- Този крах на американската икономика няма ли да се прехвърли в Европа?
- Може и да се прехвърли, но европейските общества имат голям опит в държавното правление, имат национален елит и ще намерят изхода. А кой тук ще търсе? Вчерашните рабовладелци или генералите?
- Но доколкото разбрах, вие с Луис сте тук не за да ме агитирате да се върна в Бесарабия, а сте пратени за друго.
- Да. Прави сте. Но освен комунистическите идеали, които аз искрено споделям има и обикновенни, личностни, човешки проблеми и аз чистосърдечно ви съчуствам. Аз не вярвам, че човек, отскубнат от родната среда, може в чужбина да цъфне. Може ще да намери комфорт, богатство …но това кога ще се случи? На стари години в най- добър случай.
- А какво друго може да е награда за деятелно старание ?
- Не знам. Аз съм комунистка по убеждение и извън общественно значими и колективистки програми друго не признавам. И това не съм го приела чрез агитация и пропаганда-това винаги съм го усещала, като инстинкт. Какво е човекът извън колектива, своя народ, страна ? Икономическа машина.
- Но какво друго може да накара човека елементарно да шава, да се стреми, да учи, развива? Трябва му някаква сила да го бъзика…И аз бях омагьосан от социалистическата идея, но сега вече не съм. Според моите наблюдения масата хора дотолкова са безнадежни и са по-безпомощни дори от животните. А парите съживяват и най- мързеливите и простите. Парите са голяма магия и който ги има той е господар, а който ги няма и да му ги дадеш-ще ги изгуби рано или късно.
- Да-а-а. А Иван ми разправяше какъв сте били социалист и бунтовник.
- Бил съм…но и Иван нямаше нищо обща с комунизма. Какво ли се е случило?
- За Иван е друга история. Той решава да служи на съветската държава. Според него държавата е тялото на обществото, а духът може да е различен за всеки народ или нация. Едните държави са водачи на човечеството, други жандарми, трети търговци…
- А духът на Съветския Съюз?
- СССР е закрилник на поробените народи.
- Да не пороби и своите…
- Всичко е възможно, но Иван смята, че капиталистите основно са банални изнудвачи и душмани и техния класови егоизъм трябва да е насилно ограничен, както огъня в пеща.
- И Съветския Съюз ще е тази пещ?
- Да и Иван иска да я гради.
- Нека. На него му привира да е началник…А вие с Луис тук в Бразилия какво се стягате да вършете? Да градите пещ или да стъквате огъня?
- Ха-ха. Остроумна забележка. От гледна точка на Коминтерна да стъкваме, но като бразилски патриот Луис се надява да следва ленинския модел на диктатурата на пролетариата. Вие сами казвате, че нито рабовладеците, нито генералите не ги бива за народни водачи. Още повече, че имаме пример с Царска Россия, където дворянството, помещиците и генералите не сумяват да я оправят и я изгубват.
Сениора Соуза забелязва, че Петър мисли саде за писмото и разговорът им бавно губи своето напрежение. Те стават и се връщат към статуята, където ги очаква Мигел. Сетне те прекарват някое време в сладкарницата и се разделят.

Писмото

Писмото е написано на три листа и, по всичко личеше, на няколко похвата. Георги Челарски, наистина, убеждава сина си да се завърне на родината. Като сенатор, той прави всичко, за да заличи всичките следи за петровото участие в Татарбунарския бунт. Баща му подчертава, че вече няколко семейства се завръщат от Бразилия, а той според новото си социално положение рядко си ходи в Дараклий, а стопанството им се нуждае за мъжка ръка. Братята му напредват, но все повече си гледат зора и се заети със своите стопански и семейни работи.
Писмота добява смут в душата на Петър и той се сеща съвсем объркан. Това забелязват и Эмил и годеницата му Хелен, но всеки си го тълкува по-своему: Эмил видя писмото и разбра истинската причина, а Хелен помисли, че това е свързано с предстоящето бракосъчетание, което за Петър е повече от съдбоносно.
И тъй да се случи, че към тези личностни кахъри се добавят и общественно-политически трусове. Както предвижда Лиза Винтер в ролята си на сениора Соуза Бразилия дочаква икономическо цунами, предизвикано от американската катострофа и «велика депресия».
Изведнъж борсата на кафето изпада в паника, чужестранните капитали се изтеглят, плантаторите нямат с какво да се разплащат с аргатите , арендаторите и кредиторите. Ту в един щат, ту в друг избухват въстания, а президентът и правителството се чудят как да спасяват държавата и правят фатална грешка.
Вместо да да спазват досегашното договорно правило, когато президентите избират по ред от двата най- развити и богати щати и сегашния президент трябва да отстъпи поста си на кандидата от съседния щат, той по неизвестна причина отказва да напуска поста. Тази необмислена крачка разтърсва цялата Бразилия и убиват заместника на президента. Пак въстание вдигат «лейтенантите», поддържани от селяни и градски работници с водачество на Луис Престес.
С голям труд военните загасват социалния пожар и за президент е издигнат Житулиу Варгас. Отсега нататък никаква демокрация не се допуща.
Опитът на Луис Престес, нелегалния пратеник на Москва и Коминтерна, да създава мощна лява опозиция се проваля и те с Лиза са принудени да бягат в Уругвай.
Обаче наскоро се оформя противоположна, дясна опозиция, така наречените «интегралисти», които са последователи на фашистките организации в Европа, а най- запалените поддръжници на бразилските интегралисти са младежите от немецките и италианските колонии. На руските и български колонисти погляват вече с нови очи и като на потенциални комунисти и агенти на СССР.
В Рио, където има доста работнически профсоюзи и сдружения интегралистите са по-осторожни, но с всеки изминат ден става ясно, че сблъсъкът е неизбежен. И това се случва на футболния мач на Капакабана.
Клубът на Эмил Стойков «Конти да Рио» играсе с клуб «Естрела» от една фабрика от Сан Паоло. Клубното им червено знаме и с надпис «Рот фронт», е намушено на един дълъг прът зад портите и когато забиват гол, вратарят върти пръта с байряка.
Пристигналата тълпа интегралисти с черни ризи започват да освиркват гостите и накрая изкачат на терена, свалят пръта с знамето и бият вратаря, декламирайки фашистки, антикомунистически и русофобски лозунги.Започва лобут между футболистите и интегралистите, в който се намесват запалянковци и «генералите на пясъчните кариери». Сражението се превръща в избиение на фашистите и няколко се захвърлени в морето. Но накрая пристигат камиони с полицейски. Те блокират плажа и «просяват» участниците на сбиването. Сред арестуваните са Эмил и Петър и през няколко дни са изправени пред съда. И тук началникът на градската полиция взима реванш и им напомня за унижението на държавните органи, които тези двама обвиняеми организират преди няколко месеци в фавелата Пънтано.
Мигел Кастро заедно с «кръстникът» му, влиятелен човек в Рио намират адвокат в лицето на млад писател и публицист Жоржи Амаду, който със своята блистателна реч покорява публиката, но не прокурора и съдиите. Эмил Стойкофф и Педро Челарски са осъждат на четире години затвор и се препращат на остров Алкатрас, омиван от студеното, океанско течение.
← Бессарабская ССР. Рождение и гибель. Мотивация при коммунизме. Заблуждения →

Комментарии