Бесарабски роман "Поканата към рая"

0
Голосов: 0

471

Бесарабски роман "Поканата към рая"

Дараклий
Бесарабското село Дараклий, притиснато до украинската брезна, едва се свести подир войната, голодовката, колхозния орталък, задигането на семействата с най-заможните стопани или по донос в пустите и страшните места на Сибир, Алтай, Монголо-Бурятия. Едва се връщат някои мъже от трудовите армии, донбаските мини, уралските заводи и заиграват първите сватби след десетината години, прекарани със свито сърце, потаени страхове и мизерия, когато из лафовете се чу, че имало амнистия и «диганите» могат да се върнат. Ако местното началство позволи, могат да се заселват и в родните села. Обаче техните къщи най-често са харизани от новата власт на селските съвети и в тях настаняват нужните управленски учреждения: кантори, военкомат, библиотеки, школи, магазини, квартири за учители, врачи, агрономи и други специалисти, изпратени да стъкмяват, невижданата досега, народно-стопанска икономическа модел: без частни владелци, лакоми чорбаджии, чифутски търговци и румънски жандарми.
Уж, все руска власт, ама хич не прилича на старата, царска, а е още военна. Още повече, че новодошлите специалисти и някои от дараклийските мъже, върнали се от фронта, расхождат се с войнишките си дрехи. Освен това и обноските им са войнишки и не траят да чуват всякакви заяждания или мъмрене от оцелелите дараклийци. Даже приказват със своите съселяни по-руски.
А дараклийци, облечени с едновремешните, селски дрехи и здраво наплашени от предишните военни власти, привично снишват глави, премълчават. Хем, май-лошо знаят руски, а жените хич и малко кой може да пише или чете. С една дума Дараклий, както и многото буджашки села е диво място, изгубило последните признаци на модерната цивилизация с напускането на тукашната интелигенция, бягаща ту от румънци, ту от съветските комисари.
Но не беше винаги тъй.
Когато първите румънски разузнавателни отреди наближават Дараклий, те са изненадени от организованата съпротива на тукашното, българско население. По всичко личеше, че сред населението има мъже, преминали през бойните полета на Първата световна война, а някои от тях и са тези, които поддържат болшевистката агитация и създават Дараклийски съвет на народни и войнишки депутати и заграбват земята на тукашния най- богат помещик Недов.
Всичките пътища към Дараклий са опазвани и когато откъм Болград се зададе румънска группа разузнавачи-кавалеристи, тревожно начева да бие черковната камбана и огромна тълпа дараклийци, и стар, и млад-цялото село, въоръжени с винтовки, пушки, вили, мотики, тояги потеглят към Къпчак баира. Огромната, разинатена тълпа дараклийци изведнъж се изпречва пред слисаните румънски войници и те подир някой друг изстрел от страната на тълпата, бързат да се оттеглят и бягат.
Но след малко, незабавно се яви, повиканото от разузнавачите, армейско подкрепление с картечница, оръдие и конница. Дават няколко артилерийски изстрели и изплашените дараклици хукват от баира надолу към селото, преследвани от румънци.
А на другият ден карателите тършуват из селските доврове, къщи, дамища, колиби. Започват разпити с жесток лобут и тутакси се намират издайници. Докладват кой бил командир и организатър, кои са от фронта, кой агитирал за болшевистка власт…Следват арести, пак сбивания, урежда се жандармски пост, всякакво предвижване по селото и извън него е дебнено. И на няколко години селото се вцепи и замря.
Обаче през 1925 година изведнъж из цялата Бесарабия започва една извънредно натрапчива агитация за преселването в една чудесна, приказна страна Бразилия, където хлябът расте по дърветата и земя дават колкото искаш. А известно е, че българина за земя дава всичко. Дори акъла си.
Приказките за възможното избавление от румънското тегло като вирусна зараза плъзват из къщите, лафове и души на хората, които остават без земя след клетата столыпинска реформа и сетне според румънската, либерално-капиталистическа политика.
Настъпва едно имущественно разслоение сред едновремешния колонистки, семейно-патриархален, общински организъм. По-харните и умеятелните дараклийци начеват да укрепват и да събират земя за сметка на своите по-слаби земляци. Зараждат се първите селски капиталисти, изникват гачи гъби еврейските лавки и местни работилници. Но повечето хора се чудят как да свържат двата края и се улавят за бразилската агитационна въдица.
Идеята за новият живот в Бразилия подобно на кърски пожар изпепелява естественните, разумни съмнения и подозрения към рекламните текстове.
А те са платени от международни мошенници, намислили да правят бизнес с кофейни плантации. Но бесарабци и ,най-много, българите и гагаузите през глава хукват да си правят документи и купуват билети към по-близките морски пристанища, където ги очакват, арендованите пак от същите шмекери, търговски кораби и по които с голяма гълчава изпълват трюмовете и палубите странните преселници с ориентски облик: старци, деца, бременни булки, изнервени, мустакати мъже и баби с черни, траурни дрехи. Всичко това приличаше на една фантасмогорична картина на бягство от някаква беля или вражеска войска…
Нищо не можеше да спре това умопомрачение на иначе здравомислещи българи. И малко кой разбираше, че не всеки ще издържи дългият път през океана към благословенния, обещаван рай.
Не «записани» за преселване в Бразилия остават саде една трета дараклийци. Това е истински Изход.
И саде сенсационните рабзоблачения на съвестливите американски журналисти за истинското робско положение на докараната «жива стока» в Бразилия сложи край на тази престъпна авантюра и румънското правителство е принудено да забрани тази позорна кампания.
А подир малко време начеват да се връщат от Бразилия и някои-други семейства или дори отделни хора. Те, разбира се, разправят за тамошната орисия, която ги връхлитя: диви гори, изпълнени с зверове, отровни мухи и змии, горещ, влажен климат и тежък, непоносим труд…
Обаче, както винаги, имало и късметлии, преживели първите испитания, учудели тамошните латифундисти, а това са основно американци, военни пенсионери, със своето трудолюбие и издръжливост, на което хич не се способни потомците на африканските роби и тези бесарабци пущат и там корени, а някои се преселват и в Уругвай.
Подир няколко години след тази преселническа треска в румынската вече Бесарабия животът започва да се нагажда. По-бедните хора намират изхода благодарение на гурбетлъка и кирията в Добруджа, където се наемат като аргати на български и румънски чифликчии.

Кокошерина Игнат

Семейството на бай Кольо Михайлов вече било извадило всичките документи, паспорти и купило билети за пресеването в Бразилия и трябваше през две седмици да са в Генуя, където би са качили на пароход « Белведере», но изведнъж се разболява 70-годишната баба Колювица. Можеха да я оставят в семейството на сестра й, но хем дядо Кольо обяви, че без бабата не гръгва, хем трябваше да се преправят пътническите документи, а това е пак нови парични разходи, ходене из букурещските кантори, пазаряване на преводачи и губене на време.
Дорде Михайлови търсят изхода от връхлитялата ги беля, изведнъж се чу, че правителството на Румъния слага край на вербовочната кампания и разкъсва договорите с бразилските акционери на кофейните латифундии и с пароходните компании.
Добре, че дядо Кольо не успява да изпродаде всичката земя, а десетина гектара бил харизал на братовчеда си. Сега той си ги иска и с двата си сина Иван и Димитър пак се залявят за селския, земеделчески поминък.
Обаче най-малкият си син, Игнашу, го дава да се изучи и го праща в Болграшката гимназия, станала вече румънска. Игнат е способно момче и подир гимназията завършва и френски, комерчески колеж в Браила. Още като студент той помага на брат си Димитър да отвори в пристанищния град Галац касапница и дюкян « Карне де гаина», в който продават кокошо месо, яйца, докарвани от Дараклий и околните селца. Другият брат, Иван с баща си изкупват от селските домакинства живи кокошки, урдечки, патки, яйца и ги препращат в Галац.
Лека-полека Михайлови заякват финансово. Купуват земя от румънските помещици, добитък и се нареждат сред най- първите чорбаджии в село. Понеже поминъкът им е традиционен, честен, а от търговията с живи гадини файда имат и съселяните им, цялото село уважава и почита дружното семейство Михайлови. Всеки търси начин да стане с тях приятел, роднина или компанион.
Обаче младият Игнат, поотъркал се в пристанищното, комерческо общество, сближава се с едни одески контрабандисти от бесарабски, български произход. Тези одески авантюристи предлагат на бесарабеца да го снабдяват с съветска водка, която е търсена навсякъде според своите пивни качества, наследени от царско време и чийто секрет на производството остава неотгатнат.
Пъргавият Игнашу не бърза да отговаря на това примамливо предложение докато не намери съобщници- и това са владелците на рестораните в Болград, Кагул и Дараклий.
Но освен тях Игнат примами и примара на Дараклий- Иван Симиновски. Иван знае, че примарът, въпреки репутацията на голям общественник, помагащ на семействата на загиналите във войната, въпреки това Симиновски имаше една група и по-точно банда от петима дараклийци, които изпълняват по нареждането на примара всякакви «деликатни» заповеди, с което с успоредно с румънската, са местна карателна власт. А има подозрения, че Симиновски има връзка с съветските органи и бил нещо като «антирумынское подполье».
И когато Игнат прави на примара предложение за сътрудничество с одеските «товарищи», което ще позволи хем да има трайна връзка с съветската Одеса, хем пари от търговията с водка, Симиновски не се бави да се съгласи. Той добре познаваше «кокошерите», а Игнашу, издокаран по градска мода, хубава снажен и умен момък е голяма надежда и гордост на Дараклий.
Иван Симиновски какъвто да ни е фудулист, все пак е патриот и родолюбец и такива хора с силен характер често изпадат в сентименталност. По тази причина Игнат му взима душата и цялата контрабандна верига успешно се завърта.

Иван Симиновски

Иван Симиновски е доведено в Дараклий момченце. Майка му, вдовица от Измаил, се омъжва за дараклиеца Васил Симиновски и с сина си Иванчо се преместват в Дараклий. Тук Иванчо, послушно и смирно дете, завършва двукласно училище още в царското време, а когато се настаняват румънци, той е един от първия набор в румънската армия. След завършването на службата, Иван се оженва, дели се от бащината къща и получава покана да стане секретар на Обществото на инвалиди, сираци и вдовици. Тази добросъвестна, отговорна общественна дейност прави благоприятно впечатление както сред дараклийци, получавали помощ от тази организация, така и от румънските представители на местната власт понеже Иван добре владее румънски език и става естествен посредник между властта и населението.
Също е естественно, че вниманието към активния и изпълнителния младеж обръщат и партийните активисти и, по-точно, от царанисткат партия «Октавиан Гога» с предложението да го издигнат за примар от тази партия. Изборът е сполучлив и дараклийци избират Иван за примар. И вече през първата година в Дараклий се изгражда училищна сграда и , още по- важното, и зданието на жандармерията, което внушава голямо доверие на румънци към дараклийския примар.
Обаче има и някакви малкоизвестни редове в стройната биография на Иван Симиновски.
Още като ученик, Иванчо се здружава с сина на Георги Челарски, Пенко. Бащата на Пенко е прочут герой на японската и световната война, пълен геогиевски кавалер и толкова буйна и непредсказуема натура, че никой в село не смееше да му се пречи. Имат страх от него и жандармите. Но понякога вдигат ръце от неговите шуротии като простите дараклийци, тъй и богаташите.
Румънските властници добре знаят, че Г. Челарски е бил сред тези, които създават в Дараклий болшевисткия Съвет през 1917 година, бил един от организаторите на военното съпротивление срещу първите румънски отреди, но от уважение към неговите бойни награди и подвизи гледат през пръсти на този скандалджия и тартор на всякакви майтапи.
А неговият син, Пенко има същински, бащин характер и по тази причина учителите често се оплакват на бащата. Тогава по няколко дни Пенко се крие от разядосания, георгиевски кавалер, който имаше много тежка ръка, доста позната и на японските и на австрийските солдати.
По неизвестна за околните причина, единственният ученик, когото Пенко хич не закачаше и към който изпитва истинско, другарско влечение е Ванката Симиновски. За разлика от въртоглавия, разпасан Петър, Иван е спокойно, разсъдително момче, прилежно учи и няма никакви нарекания и забележки от учителите.
Дружбата между тези две толкова различни момчета се заражда през един ден, когато Пенко яде един здрав лобут от баща си, и от яд и обида напусна къщата и се крие в една колиба, направена от него в дерето, към което упираше хармана на Симиновските.
Иван от състрадание към съученика си носи му ядене, прекарваше с него времето, играейки на ашик, на ножче…Това изгнание трае няколко дни, дорде не получи прошка, пратена със сестричето му. А сетне дорде баща му воюваше с немците в Галиция, 16-годишния левент Петър замества баща си ба в къщи, ба в къра, ба по седенките, помагаше на роднините, останали без мъжка ръка.
Обаче имаше едно нещо, за което знаеше саде верният му другарин Иван Симиновски. Петър Челарски намира пътеката към «социалистите». Не, че нещо разбира в политиката, а изпъром съвсем по природната причина. Веднъж на фестивала в Кубей, той задиря една хубава гагаузка, обаче и в Дараклий има севда и майка му вече се тъкми да го ожени, защото виждайки какъв едър дънгълак е станал. И понеже има и бащински характер, можеше и някаква беля да дочакат.
И то тъй стана.

Немирникът

За да може често да ходи в Кубей, Петър се сближава с брата на дараклийския староста Беров и още с трима момчета, членували в социал-демократическия кръжок, а в Кубей правели редовни събрания. На майка си Петър обяснява, че ходил на събрание, подобно на щундерските, само че там не се говори за Господ, а за народни правдини, за земята…
Обаче доста бързо Петър охладява към кубейската кадъна, но е зачислен в бойна, социал-демократическа чета и ще мине съответна, войнишка подготовка. Бойното кръщаване Петър получава през дните на октомврийският болшевишки преврат през 1917 година. Кубейската чета напада полицейската сграда и грабва военния арсенал, а малко по-късно Петър оглавя групата, която от името на новосъздадения Съвет захваща чифлика на побягналия помещик Недов.
А по-късно, вече с баща си, те се бият с румънци на Копчак баир, но успяват да се укрият от карателите в местността Гайдабулата. Това, забутано сред буджашките кърища, ръпи и тараклъци, място от край време е било свърталище на всякакви хайдамаци, дезертири и престъпници. Гайдабулата имаше много лоша слава на омагьосано място, където се въдят самодиви, приканващи закъснелите пътници-мъже и ги давели в гьола.
Саде троянските овчари знаят какво е Гайдабулата, ама прихапват езиците си, за да си опазят кожата. Те са принудени да носят на хайдутите ба самуни хляб, ба колят им ярета. Им се отплащаше с парите, от ограбваните богаташи, най-често – болграшките търговци, чифути.
А връзката с домашните и с Дараклий Петър осигуряваше пак с Иван Симиновски, който е извън всякакви подозрения с примерното си поведение.
През 1919 година Иван е мобилизуван на военна служба в градчето Текуч, а Петър напуща Дараклий и иска да премине в Русия. Но границата е здраво залостена и Петър остава на полулегално положение в Татарбунар, където е въвлечен в подготвянето на възстание. Съветската Русия обяви, че не признава Бесарабия румънска и генералния секретар на Коминтерна Коларов обявява подготовка към революция в Румъния и завръщането Бесарабия на Русия. В южните райони на Бесарабия се препращат винтовки, сабии, картечници, патрони, а дивизията на Г. Котовски е готова да премине границата.
Земелната реформа с връщането земите на помещиците и сушата през 1923 година изправя населението пред глад и възстанието започва.
В навечерието на Татарбунарското въстание изведнъж на Петър, като на командир на подразделението съобщават, че някакъв си селянин иска с него да гълчи. С голяма изненада Петър познава баща си.
- Тате! Ти какво тук търсиш?
- Аз търся сина си, а ти за какво се стягаш?
- Стягам се за бой с румънските душмани.
- Разбирам, че си юначен и безстрашен болшевик, ама нали знаеш, че за войналъка аз тепам къде повече от вас всички тук…Вие се готвите да се биете с пушки и сабии, но това няма хич да стане.
-А как жа бъде?
- Жа ви изтровят с газ като плъхове и няма да разберете каво става и защо сте си дали младия живот.
-Ти затва ли ми дойде-да ме отговаряш?
- Знам, че си луда глава и инатен колкото едно магаре. Но нали ми си син…но дойдох не като твой баща, а както разузнавач, досурнал през фронта не един японец или немец на допрос.
- А тук кого се стягаш да досурнеш?
- Един от германските офицери, които са инструктори по стрелбите с химически снаряди.
- Ти откъде знаеш, че има германски инструктори и такива снаряди?
- От твоят другарин. Той нали добре се знае с дараклийските жандари и е талмач в тяхното правление. Вчера той се явява у нас през ноща и ми разправя, че от Кагул през Дараклий към Татарбунар се движи германски конвой с химически снаряди. Иван настоя да ти се обадя и да те спасявам.
- Аз да оставя своите другари на смърт и да се спасявам?
- Аз мога и твоите другари да спася…имам предвид твоето подразделение. Вие таман сте на позицията откъм лимана. Сега вие сте обкръжени и утре жа бъдете атакувани с артилерия и без най малка надежда да останете живи и да наръчкате поне един румънец. Не те набедявам защо ти се вмъкна в тази клопка, но е глупаво да оставаш в нея.
-Какво предлагаш?
-Предлагам да стоите на позицията както сте си го намислили, но в един момент аз ще ви се явя рано дзаранта, още в тъмното с един гостенин . ние жа ви изведем през обръча и никой нищо няма да разбере. Ти мисли…но аз все едно ще се явя. Не мога, ай тъй да гледам, как жа ми трепят първородния син. И заради какво? Заради някаква болшевистка презумица за народовластие…Защо вие Русия? Там цар вече няма. Простия народ е същински добитьк и се нуждае от силна власт, защото нищо в управлението не разбира и няма да разбере. Това не е за селски акъл. Виждаш ли, и молдованите и немските колонисти не ви поддържат…и нашите българи също. Ялова работа излиза…Мисли. Чакай ме по първите петли.
А сетне Георги Челарски прави това, на което е способен само георгиевски кавалер и отива на вярна смрът. Но никога нямаше да си прости, че не направи нещо за да спаси сина си, толкова приличащ на него и в лошото и в доброто.
Като прост селянини, той се натъкми сред другите селски мъже, водени под конвой да разтоварват пристигналите камиони и каруци. Знаейки немски език, научен на австрийския фронт в Галиция, Георги се прислушва към приказките на офицерите и от тях разбира къде и как ще се настанени.
Когато се стъмни Георги се промъква по едно дере към къщата, в която спят германските офицери. Нищо не му струваше да издебни двата караулни войника, на които и в акъла не им влизаше, че тук, сред претъпканото с войници място може да има някакви разузнавачи. Те, млади румънчета, селски момчета весело се шушукат, обикаляйки къщата.
Понеже времето беше горещо и задушно, входната врата на къщата е разтворена, подпряна с един кютюк. Старшият офицер спеше в отделна стаичка и лесно беше пленен.
Изумените вардачи наблюдават, как полковникът излиза от къщата и тръгва, съпроводен от някакъв селяндур, за да изчезне в тъмнината.
В друго място двойката се натъква на караулен пост, но офицерът казва паролата, преминават оцеплението и наближават позицията на бунтовниците. Цялото време Георги не издава нито звук, упирайки пистолета в гърба на офицера. Пропяват първите петли, и пред слисания Петър от тъмното изникват два силуета. В единия той познава баща си, а когато наближават, другият бил офицер. Сетне става още по-изненадващо явление.
Изведнъж, с ясен, твърд глас, не допущаш никакви съмнения в реалността на текущата драма, бащата заговаря на чужд език с офицера. Полковникът, поразен от тази фантасмагория, саде кима с главата, като един сконфузен школарин.
Накрая, бащата заповядва на сина си да следва подир тях с подразделението си от двадесетина души. Те са изведени към караулния пост, сдават си пушките, сабиите и следват Георги към лиманските плавни. Германския офицер спазва дадената дума и метежниците благополучно се изгубват в камъша. Там те намират няколко рибарски гемийки и се прехвърлят на юг, към Черно море.

Измаил

Обаче през няколко километра групата бунтовници се разделят: Георги и Петър слизат на брега, където ги чакаше каруцата, с която Георги пристига от Дараклий, карана от неговия братовчед Зарю. Зарю го чакаше в оговореното преди място-до една рибарска хижа, а останалите мъже на три гемии потеглят през лимана към отсрещния бряг с надежда да стигнат Аккерман.
Челарските с каруцата се напътват към Измаил.
- Какво жа вършим в Измаил ?- учуден пита баща си плахо умисления Петър, който явно е окъхарен от съзнанието, че е предал въстанието за да си спаси кожата.
- Правим това, което го нареди Иван Симиновски. Сега жа те закараме в Измаил и жа те настаним у Ивановата леля. Мъжът й, калекото на Иван, работи в пристанищния зърнен склад. Ти жа му бъдеш работник и там в склада жа живееш, дорде румънци жа се умирят. Чуваш ли гърмежи? С артилерия бият…
- Да. Ялова работа излезе. Толкова приказки и закани се чуваха…и нито едно село не ни поддържа. Излиза, че бесарабци вече се смириха.
- А какво друго? Съветската власт ли? Това е нещо ново, невиждано и никой не знае на какво жа излезе…През 1917 година когато в Дараклий уредихме уж, народна власт, Съвет толкова караница имаше по тези заседания: всеки дърпа чергата към себе си и то по най-дребни въпроси, а на многото им зор да се перчат и командоват не че повече от другите знаят или разбират. Не. Саде според фудулия. Българинът орташко не признава…
Открай време народите си имат царе, князе, боери…за да има кой да ги води, да ги оправя…
- И да ги насилва, да ги граби…
- Ти, пък, с твоите ми болшевишки, глупави лафове!
- Що жа се глупави?
- Ако няма да те насилват твоите, жа те насилват чуждите. Без насилие животът спира.
- А къде е тогава справедливостта?
- Справедливо е там, дето силите се равни. Надделее ли едната страна- настъпва робски живот. Виж, сега румънци се отгоре, имат армия, закрила от Франция: те колят, те бесят. Каквото искат такова с нас , българите, жа правят. Ние тук в Бесарабия сме трън в очите им…И третата година все суша, многото хора кяр гладуват. А румънци все гледат да ти вземат и последното: такива безочливи данъци измислят, да се чудиш и маеш.
- Трябва да се бяга оттук…
- Накъдя? Едно време барем в Сибира се изселваха, а сега сме затворени тук в тва кеше, гаче в клопка: паспорти нямаме, езикът не разбираме, земята иззимат
- А аз докога жа седя в Измаил?
- Знам ли, Пенко. В Дараклий не можем да се върнем-тутакси жа те издадат и жа те затворят. Чува се, че и чийшийци жа бунтували. Жандармите денем и нощем кръстосват всичките пътища. И аз исках да се задомиш, есен сватба да направим…А то на какво изби?
Дорде стигнат Измаил два пъти каруцата е спирана от военен патрул. Георги им показва бумагата от примарията, че уж са пратени за зърно на инвалидите. Печат, подпис и на примара и на началника на жандармерията.
По всичко личеше, че Измаил е претъпкан с войски, в града е наложен комендантски режим и беше важно да успеят да намерят улицата и къщата, където живееше Ивановата леля. И тя, с мъжа си и три деца, живееше таман в къщата на сестра си- Ивановата майка и неговия родния дом. Къщата се намираше недалеч от пристанището с зърнения склад и беше затулена от овошката градина, лози. Дворът беше доста голям и дуварите високи, за да може да побере и крие от хорските очи каруцата и конете.
Калекото на Иван Симиновски, един висок, слаб, но жилист мъж явно ги чакаше и тутакси разтвори портите. Дорде мъжете разпрягат конете, запознават се.
Георги разрава сеното в каруцата, изваждайки три големи дини, буренце с вино, един кюп с свинска кавърма и два самуна хляб, увити с ленени месали.
Армаганът е приет от стопаните с неприкрита и голяма радост и въодушевление. Вече третата година буджашката степ почти не ражда: през зимата навява съвсем малко сняг, ама стискат яки студове, през пролетта тук-там се издуят бързите облаци и повече дъжд нямаше чак до есен.
Измаил живее саде с това, което даваше къра, земеделието и понеже селата занемогват и града страдае: пазарите опустяват, работилниците се затварят…а тук още и три роти румънски солдати настаняват. Да не би дунавското пристанище и рибения пазар жителите на Измаил отколе би напуснали града по причина на безработицата, глада и непоносимите данъци, наложени и измисляни от румънското правление.
Тъй, че дараклийския армаган разтопи сърцата на стопаните, прекарвали на много оскъдна трапеза с три деца.
Когато става ясно, че гостите са «свои», от къщата плахо излиза лелята на Иван: възрастна, ама с кръшен, момински стан, жена с градско облекло, а по стъклата на пенджерата залепват нослета и бузи деца, ококорени с три чифта очи.
- Не стесняйся, Анюта- обръща се стопанинът, Михаил Андреевич към жена си, - это гости из Дараклии с подарками от твоей сестры и племянника Ивана. Он стал там большим человеком, местным примаром.
- Боже! Неужели правда? Ванечка всегда был таким тихоней…скромным и добреньким, как девочка. И вдруг- примар! Кто же его слушать будет? Небось тяжело ему, бедненькому. Наши болгары и так себе на уме, а тут еще и…
Жената се сепва и неволно погледва портите, откъдето, сигурно, винаги чакат някаква беля.
- Да вы, уж проходите в дом. В нём спокойнее…
Зарю остава да разложи сеното в сандъка на каруцата, а Петър, баща му и стопанинът влизат в къщи, настаняват се край една кръгла маса, режат динята, резените на която мигновенно грабват децата.
Дорде Ана Петровна вади от кюпа свинско месо, вари мамалига, мъжете се изреждат по една чеша вино и започват лафа.
- Сегодня, как назло, в городе солдат больше, чем людей. Да еще два австнийских парохода подвезли еще одну роту и она тут же была конвоем отправлена куда-то на север. Говорят, что гле-то бунтуют.
- А у вас здесь спокойно?
- Сейчас-да, но прошлым летом у нас была стачка в порту…сотню рабочих арестовали, столько же поувольняли…а пятерых, организаторов- коммунистов расстреляли…Молодые совсем парни. Вот, как Петя…
- Мало платили?
- Это само собой. Расценки грузчикам урезали вдвое. Но за это не расстреляли бы. Разогнали бы их жандармы и всё. Но тут-другое, политическое. Румынское правительство объявило, что все местные советы и всеобщие выборы отменяются. Выбирать будут только богачи и глава города может быть только гражданин Румынии.
-А на что надеялись рабочие-коммунисты? Что они могут сделать против армии?
- Они надеялись и их обнадёжили из Одессы, что если в Бессарабии будут организованы стачки в городах и бунты в сёлах, то это даст право России перейти Днестр и выгнать румын. Но никто измаильских рабочих не поддержал, а молдаване и немецкие колонии были против.
- Это понятно. Городские молдаване, интеллигенция довольны тем, что Румыния стала «великой», а немцы в Бессарабии всегда жили особняком.
- Да, немцы всегда здесь чувствовали себя «белой костью» и даже болгарских колонистов царские власти заставляли строить дома немцам сначала, а потом себе. Но немцы и царские порядки не признавали: почти не знают русского языка, в колониях у них один начальник-староста марки. Церковь тоже у них другая…
- Но зато какие умелые и дисциплинированные, опрятные…Кони у них загляденье, а немки молодые, как кобылки: налитые и аппетитные…сильный народ
- И цыгане их боятся и в немецких колониях не крадут. Если не дай бог такому случиться, тут же мужчины организовывают погоню, догоняют и убивают. А тела выбрасывают на сельской меже. А какие рачительные…Болгарские сёла окружены кучами сора и навоза, который сбрасывают в рыпы, в речку или прямо по дорогам, а немцы каждую соломинку вывозят в поле на удобрение.
- Конечно. У них земля прикреплена к семье навечно-вот и ухаживают за ней, а у нас раньше каждый год перекраивали и участки давали в разных местах вокруг села. И теперь румынские порядки немцам больше по душе, чем русские и даже надеются, что здесь могут создать Бессарабскую Германию.
- Ну и что? Кто только не властвовал в здешних местах…и турки, и татары, молдаване, русские и теперь, вот, румыны. Глядишь, русские вернутся, а потом снова румыны. В таком месте угораздило нам проживать…
- Как бы нас отсюда не вытурили, как татар в своё время.
- А кто пахать вместо нас будет? Никуда мы не денемся…Так, временно, румыны покуражатся, а потом всё наладится. Незачем лезть на рожон. Обух плетью не перебить…
Буренцето обаче се поизпразни, гостите се понапиват и дойде реда ламбата да загасят.
Рано дзаранта дараклийци хващат пътя за назад, а Петър и Михаил Андреевич към пристанището. Петър Челарски сега хем ще е работник по склада, хем ще е пазач през ноща.

Поканване към рая.

След като едните бунтовниците в Татарбунар са жестоко избити , другите хвърлени в затворите; след като населението малко се утиши и наведе глава, из Буджака, гаче змии из треволяка, плъзват слухове за ново преселване.
Изпъром слуховете са откъсличеви , допълвани с буйните фантазии и измислици на разказвачите, но сетне придобиват по-ясни и правдоподобни очертания. Обаче малко кой ходи в града, да знае румънски език и никой няма паспорт за да се надява, че може нанякъде да тръгне.
Но ето се явява човек, който започва да разяснява на простите селяни за какво става приказките и какво трябва да се прави. И този човек е Иван Симиновски. Благодарение на своето служебно положение като примар, доста образован човек и лоялен към румънските власти, той научава, че румънското правителство сключва договор с бразилски, кафейни компании за вербовка на работна сила и основно от районите с немолдовско население, което тъй е измъчено от природните, социални и политически теготии без никаква надежда за оцеляване, че е готово да бяга и на край света. Обаче трябва някой вещ да уреди нужните бумаги с ходене по букурещските кабинети. За простия бесарабец това е непреодолима бариера и тогава за тази посредническа работа се пазаряват агенти от еврейски произход и някой-други от образованите селяни. Започват всякакви събрания с цел да се разяснява преселническата кампания, да се печелят пари от оформяването на нужните пътнически документи, билети и паспорти.
С времето избуява и пропагандата, агитацията с плакати, разлепвани по буджашките села. Лека-полека преселническата агитация наподобява един кърски пожар, захванал душите на отчаяните хора.
Може и да не е всичкото вярно, което обещават плакатите, но въможността да се измъкнат от бесарабската клопка надделява всякакви съмнения и разумни доводи. Процесът прераства в умопобъркваща треска. Записват се за бразилския рай по цели села, с деца-пеленачета, бременни булки, старци…но да има в семейната група поне две момченца.
В европейските пристанища пароходните компании отделят пароходи за преселниците, а понякога и търговски кораби без никакви специални подобрения за дългото пътуване през океана.
Най накрая агитацията за бразилския рай стига до ушите и на Петър Челарски, а веднъж на градския пазар той вижда и плакат с палми, «хлебни дървета» и друг екзотика. Петър вече разбираше румънски език и можеше да чете. Работата в склада изискваше редовно да си има разбрании с жандармските патрули, които проверяват всичките зърнени операции.
По природата юначната и деятелната натура на Петър много мъчно прекарваше дните в пустия склад и се чудеше как да се отскубне от това тегло.
А тук, те канят легално да заминаваш в нов свят, с кръглогодишно лято, безплатна, плодородна, но дива земя. Саде работи! Може ли младо, българско сърце да остане глухо към такъв приказен призив?
Сега Петър по цели нощи крои планът за своето освобождение от бесарабската безизходност, често сънува една слънчева, приказна страна с богати треви, угоен добитък и как той на един червен кон препуска сред кичести дървета, подплашвайки ята пъстроцветни птички.
Накрая, той не издържа и споделя своите мисли с Михаил Андреевич.
- Я тебя прекрасно понимаю и поддерживаю. Ты молодой. сильный, способный и я не представляю какме могут быть трудности, способные тебя сломить в этом возрасте. Даже если эти агитаторы жулики и жиды привирают, Бразилия, всё-же, какое-никакое, но государство, а не дикий край. В конце концов там есть порты и в них всегда можно найти работу…
Дело, однако в том, как тебе оформить паспорт?
- Может Иван поможет?
- Может. Пожалуй, это верная мысль…Через неделю я еду с обозом за зерном в Чадыр-Лунгу и увижусь с Иваном.
- Спасибо. Но отцу пока ничего не говори, а то он вздумает меня отсюда «освобождать».
И първата крачка към осъшествяването на Петровата мечта направи пак Михаил Андреевич, който с хитроумни, бюрократически комбинации и подкупи вади на Петър важно удостоверение, позволяващо на дараклиеца свободно да се разхожда както по зърнения терминал на пристанището така и по Измаил и към елеваторите на южна Бесарабия. Това ще позволи на Петър Челарски в нужния момент да посети и родното село, макар и с известни предпазни усилия. Разследованието по Татарбунарското възстание продължават вече няколко месеци, арестовани са десетки чийшийци и кубейци.
Обаче след завръщането от Чадыр-Лунга Михаил Андреевич докарва и добър хабер. Той се сряща с Иван Симиновски и с учудване научава, че примарът всичко вече пресметнал и включва Петър в семейния, групов паспорт на чичо си. Понеже семейството има критическо малко мъже, внесения в паспорта Петър, за тях е истински армаган. Сега остава да чакат известие от агента на пароходната компания.
Но минават месец, друг, дойде зима и целият Буджак се вцепи от върли студове. Бразилската мечта и тя също начева да избледнява и да прилича на един отколе сънуван блян.
И ето една вечер, заминалия в къщи Михаил Андреевич, изведнъж се завръща към склада с каруца, карана от Зарю Арнаудов, далечен роднина на Челарските и който преди половин година докара Петър тук. Каруцата била пратена от Иван Симиновски с заповед Петър да бъде докаран на болграшката гара към оговорения час и да се сбогува с Измаил завинаги.
Изведнъж неясна смесеца от тревога, вълнение и възторг обхваща юначната душа. Петър горещо прегръща началника си, праща много здраве на семействовто му и се овива в един голям, овчи кюрк, подаден от Зарю. Качва се на каруцата и дараклийци се изгубват в черно-синкавия здрач.
Продължението в коментариите
← Чийшия глазами имперца. Гамлетовският въпрос. П. Бондар →

Комментарии 1