Комментарии пользователей (573)

0 петко #
26 августа 2021 в 09:54 → В сердце Гагауз Ери.
безценен си иване
0 Курлиец #
24 августа 2021 в 11:39 → Бабник. новела
Възходът

Обаче в душата на техният герой цареше голямо смятение и обърканост. Той пише на Уляна едно писмо на четире листа, в което честно й разправи за своите постижения в московския живот и за набелязаните планове. Цели две седмици той с неясна тревога чакаше отговора. Разбира се, че той няма да промени своите намерения, но има голямо значение какво ще напише Уляна.
Накрая, когато той зърна дългоочакваният плик в пощенската кутия на общежитието, той направо се разтрепери, сякаш очакваше приговор, изправен пред съда.
А приговорът е не еднозначен: Уляна била бременна, преместила се в бащината къща, за нищо не го упреква или набедява и му удава пълна свобода.
Бесарабския левент се угади, че по бузите му текат сълзи едва когато забелязва учудените погледи на, минуващите покрай него, студенти.
След това цяла седмица Сашо отбягваше привичните ухажвания на Светлана и дори препуща една репетиция, което предизвика голямо възмущение от Виктория, но и опасение, че този своенравен и вироглав солист може и да ги напусне. Кой знае какво има в главата?
Алис към Новата Година «Вишнёвые косточки» беше готов да се представи пред хората. В състава влизат три московски ученика от същата школа, която завършиха Света и Вика и в която Сашо и Андрей се «засветиха».
Този път предстоеше да украсят новогодишният бал-маскарад. Сашо Танов, облекан с бяла, приталена, бродирана риза с широки ръкави, черни, кожени дънки, ботуши на висок ток, червен колан и с черна маска приличаше на героят от популярния филм «Зоро». Учениците и учителите, които добре го познаваха и помнят, не им се вярваше, че този новоизпекан Ален Делон е доскорошното момче от забутаното, бесарабско село с черешовите градини. Беше на маскарада и Андрей с булката си и не им стигаше думи да изразаят своето възхищение. Особенно ги впечатли изумителното съчетание на естрадната мелодичност на песните с рокови и рок-енд-ролските аранжировки.
Първият, рисковани опит да изпълни българска народна песен в стила на спиричуелз направо подлуди по напредналите фенове на афроамериканските изпълнители. Нищо подобно московската публика не била чувала и виждала, понеже «желязната завеса» е още непроницема за «тлетворната буржуазна, масова култура». Но какво бдителните идеологически пазачи могат да имат против една българска народна песен от времето на турско робство?
След няколко дни Виктория и Света са засипани с покани от съседните школи и Домата на културата, а на концертите се явиха и първите «акули» на музикадните рубрики от московските списания и вестници.
Използвайки ажиотажа. Виктория успява да сключи договор с администрацията на ресторанта «Загородный». Въпреки своето название ресторанта се намира в лесопарка, но в пределите на града , недалеч от метро «Сокол», но е известен като място на командировочните мъже и «нощни пеперуди». А иначе заведението беше прилично, оформено в ретро-стил, и в което музикантите се явяват с класически смокинги, «бабочки» и изпълняват «дореволюционни» шлягери, одески шансон и улични, градски песни.
Задачата на Виктория, Света и колективът на ансамбъла беше да изработят репертуар, който едновременно да крачи с времето и модата, но и да не разваля традиционната репутация на ресторанта. Решението си беше очевидно: да се вземат за основа малкоизвестните одески песни и да им се направи рок-н-ролска «прививка».
С тази цел Виктория заминава за Одеса и се завръща с няколко магнитофонни бобини с , записани от тамошните любители и изпълнители. След един месец на творческо напряжение са обработани четири одески песни и настъпва денят, когато «Вишнёвые косточки» трябваше за пръв път да се явят пред ресторантната публика и да сключат трудов договор, което е далеч не е лесна работа през годините, когато западната, поп-музика се смяташе за идеологическа диверсия. Но пак помагат влиятелните връзки на генерала и майката на Виктория и дружбата й с жената на директора на ресторанта.
Денят за дебют им беше избрат на 8 март. Ресторанта беше препълнен с клиенти и за да не ги изненадват изведнъж, праздничната вечер започва традиционно с програмата на старите, привични ретро-музиканти. След един час, както обикновенно, настъпва пауза и малко кой обърна внимание, че естрадната площадка се обнови с електронни уреди и нови музиканти.
Внезапно притихналия салон на ресторанта е разтърсен от непривичното тук електронно, магическо звучание и в следващия момент публиката е слисана от рок-н-ролската ритмика на «Жемчужина у моря» с изпълнение на същинските известни рибари : Костя и Сонята.
Най-темпераментните и пийнали посетители тутакси напускат претрупаните с ястия маси, заскачаха пред младите музиканти и кой както може, с жестове и възклицания, изразяват своето одобрение и възторг. На втората песен почти всичките маси са изоставени, а няколко срочно са избутани по на страна, за да има място за танцуващите.
Когато публиката се поумори, Сашо потегля своя бесарабско-българския спиричуэлс «Викат мамо на тежка сватба», изслушан в непривичната за това заведение, тишина. Триумфът беше очевиден и през същата вечер младите музиканти, обласкани от директора, получават първите гонорари.

Белата не дохожда сама.

Редовните репетиции, ресторантните представления и отчуждението от своите съжители в общежитието създават една верига от неблагополучни условия за каквото е било учение. Цял семестър Сашо практически не ходи на лекции и саде време от време посетява лабораторни или семинарски занятия. Малко кого от групата знаеше по име. Обаче неговите съкурсници научават за успехите му в музикалното творчество и разбират неговото поведение. Но въпреки доброжелателното отношение към бесарабеца от страната на студентите и деканата, Сашо проваля първата сесия и става кандидат за изключването от института.
След малко, подир Новата Година го връхлита нова бела. За първи път в живота си Сашо получава писмо от баща си. Изпъром той никак не можеше да проумее кой ли му написал писмо с един доста развален почерк и на български. Когато се угади - изтръпна и най-много от тона на това писмо. Накратко казано, баща му съобщава, че Улянка е родила, върна се при родителите и нямала повече намерение да е тяхна булка. И най-главното, баща му го набедява в нехайство, серсемлък , че опозорил тяхното семейство и по-добре в село повече да не се връща.
Последната човешка връзка оставаше Светлана. Обаче и тя,сигурно, под влияние на своят армейски баща, започва да се сряща с един млад полковник и възможното съперничество хич не е в полза на един безвестен , селски музикант и некадърен студент.
И тук настъпва дългоочакваният и, пресметнат от Виктория, момент. Тя великодушно подава сламката за спасение и те стават любовници по расчет.
Сашо няма никакви сили да преодолее матурата и напуска института, преселяйки се към Виктория.
Поне ресторантните представления вървят напълно успешно, но Виктория си има по-харен план и веднъж тя съобщава на младото си гадже, че го тъкми за участие в общосъюзната телепрограма «Ало, мы ищем таланты». Но окахърен от изключването от института и писмото на баща си, Сашо почти никак не реагира на това предложение.
Той повече е огрижен от нуждата да получи временна прописка и от вероятността, че есен ще го натирят в казармата. И не се страхуваше толкова от армейския живот, колкото от това свое неясно социално положение, откъснатост от родната среда…Кой сега ще го праща в казармата, което е един народен адет равнозначен на сватбата и кой ще го посрещне сетне?
С всеки изминат ден младият бесарабец все повече усещаше, че затъва в едно меланхолно, а понякога и паническо състояние. Той търпеше своята връзка с Виктория, но ясно разбираше, че рано или късно това съжителство ще се развали. А тя бързаше да се възползва с безисходното положение на горкото момче.

Гейшата от Рязан

Обаче Виктория не беше единствената, която «пасеше» младия бесарабец и доскоро тя усети интересът към него от страната на своята покровителка, секретарката на идеологическия отдел към райкома. Освен този, важен за музикалните дейци, пост нейната покровителка е и жена на директора на ресторанта «Загородный», в който тъй сполучливо се представиха «Вишнёвые косточки» и, особенно, Александр Танов.
Тази покровителка в по-сведущите среди имаше партиен прякор «гейшата» и той най-точно посочваше специализацията на тази енергична, амбициозна и сексапилна работничка на идеологическия фронт.
И тъй се случи, че Сашо става случаен свидетел на работния час на «гейшата» без да знае кого той наблюдава.
Групата «Вишнёвые косточки» с пълният си състав се настани в най-респектабилният ресторант «Новоарбатский» за да отбележи рождения ден на соло-гитариста Артём. Когато музикантите насядаха в един край на огромната зала и въпреки шумната гюрултия. Сашо изпъром случайно, а сетне заинтригуван забелзва една шикозна жена, осамотена на една масичка право до огромната стъклена стена. Седеше тази забележителна жена, почти обърната с гръб към залата, явно подчертавайки, че тукашната публика хич не я интересува. Но това не остава незабелязано от голямата компания пийнали кавказки мъже , известните по целият Съюз, гуляйджии. Партийните работници, чиновници и други съветски чорбаджийски кадри рядко си позволяваха ресторантни волности в това столично. «буржуазно» заведение.
А разгонените кавказки айгъри, които обичат мъжки, гуляйджийски компании и всякакви надпреварвания, тутакси хвърлят погледите към провокационното държане на тази самотна жена в разцвета на телесната й хубост. Обаче опитите на по-храбрите джигити да «похитят» беззащитната жена получават рязък и дори груб отпор. Нещо в нейното поведение и обноски подсказваше на ресторантните ухажьори да мирясат.
Сашо, който и той искаше да надвие каквказците в това увлекателно соревнование, като видя как жената «отшива» къде по-представителни и солидни мъже и той се смири с ролята на наблюдател.
Жената изглеждаше на един възраст с Виктория, «натурална блондинка», облекана с притален батник и модна миди-пола, които й придаваха вид на скучаеща «институтка и дочь камергера».На масичката й нямаши нищо освен стакана с минералка. Стройната, права снага с едва доловимата напрегнатост подсказваше, че жената е цялата в очакването и, може би, съдбоносното. Понякога тя леко извиваше главата към залата и бесарабеца успяваше да отбележи тънките, изящни черти на хубавото, руско лице, но големите й сиво-зелените очи, подчертани с искусен макияж, недостъпен за простите съветски жени, винаги бяха устремени в здрача извън стъклената стена на ресторанта.
Сашо се униса в наблюдението, забравил, че е поканен на конкретно, приятелско тържество, но се предава на различни фантастически предположения относно, очаквания от дамата, персонаж. Той не се съмняваше, че това ще е някакъв от «небожителите»- напет, едър, с импортни, лъскав костюм и златен часовник, който той непременно ще погледне, преди да седни на отсрещнатия стол.
Изведнъж жената застина, като хрътка, надушила заяка. Сашо последва погледа й, устремен навън, но нищо, съответстващото на неговата фантазия, той там не виждаше. А между другото, жената стремително става и се изсилва към входната врата…
Това суето поведение на дамата направо слисва изумения наблюдател. Как такава госпожа може да проявява чисто слугински обноски?
След малко жената се яви, съпровождана от един плах, прегърбен младеж, с джинсов, намачкан костюм и сякаш, с отколе познато лице, на което е запечатлена неясна тревога и изкуствената, прикачена усмивка издаваше душевното му терзание. Какво странно свидание…
Жената подава едва забележителен знак, и тутакси изниква келнерът с шампанско и два бокала. Започва разговора, но говори основно жената, а скапаният младеж саде пъзливо се оглеждаше, сякаш попаднал не в най-модерния, московски ресторант, а на някаква бандитска «малина».
В този момент колегите на Сашо започват да се забавляват с танци и известно време Сашо е принуден да раздели праздничното настроение с приятелите си. Когато музикантите пак насядоха на масата, Сашо обърна внимание, че жената и младежът са изчезнали, а шампанското е недопито. Може се отдалечили някаде временно? Обаче пак изведнъж се яви келнера и започва да прибира и освобождава масичката за нови клиенти, отстояли доста време на опашка пред вратите.
Но за бесарабеца беше много важно да научи с какво завърши тази наблюдавана ресторантна история и той побърза към изходната врата. Без да излиза, през стъклената стена той става свидетел на покъртителна картина: жената с двете ръце и цялата си сила мъчеше да отскубне скапания младеж от вратичката на таксито. Виждаше се, че жената хем го моли, хем го дърпа, но младежът по някаква причина не искаше нейната близост.
Накрая, таксито с младежа замина, а жената от недостъпна принцеса се превърна в банална, улична повлекана. Тя нещо ядосано изговаряйки и кълнейки, се запъти към тоалетната.
Финита ля комедия! Но тайната на станалото събитие засегна любопитния бесарабец и той се сподели с Виктория.
- Рядом с нами сидела странная женщина…
- Да, уж…Глаз оторвать не мог. Но она сегодня на работе.
- На работе?! Это как?
- Очень просто. Она партийный работник и у неё задание.
- Какое задание? Устроить свидание?
- Ты угадал. Её негласная кличка – «гейша». Она, между прочим, моя однокурсница и жена директора ресторана «Загородный», родом из Рязани. Благодаря ей мы там и выступаем.
- А почему – «гейша»?
- Гейшами называли в императорской Японии придворных женщин, умеющих развлекать гостей-мужчин и выуживать у них нужные сведения. Лариса еще на первом курсе пошла по комсомольской стезе и потом стала любовницей первого секретаря райкома.
- Так просто.
- Не совсем. Она понравилась Первому и по деловой хватке и , между прочим, она ему приглянулась в связи с разоблачением спиртной мафии, как раз, из ваших краёв: Молдавия, Одесса, Измаил.
- Она ловила мафиозников?!
- Достаточно было словить одного и она это виртуозно проделала.
- Как интересно она его ухитрилась захомутать?
- За этой мафией безрезультатно гонялись многие годы. Нити управления ею тянулись сюда, в Москву, но конспирация была налажена отменная и многие министерские чиновники Кишинева и Одессы были вовлечены в этот преступный круг. Огромное количество неучтённого спирта уходило через Дунайское пароходство в Измаиле. Как только предпринимались самые засекреченные меры по расследованию, они тут же становились известными на местах. Нужно было придумать иной ход и его придумал будущий Первый секретарь Перовского райкома. Тогда он был членом райкома комсомола и секретарём комсомольской организации нашего пединститута, где мы с Ларисой-гейшей учились. Антон Павлович тогда возглавлял и студенческий оперативный отряд, был смелым парнем и настоящим комсомольцем. Его дед погиб от руки кулаков, а отец отлавливал бандеровцев на Дальнем Востоке…так что у него есть свои счёты с антисоветскими элементами.
- А сегодняшнее задание у «гейши» какое?
- Это уже международного значения. Этот парень, с которым она встретилась, сын болгарского министра по энергетике. Он учится в МЭИ и очень важно, чтобы здесь, в Москве у него были крепкие… связи.
- Но со стороны выглядело как шантаж и принуждение к «дружбе»…
- Не всегда получается, как в кино. Этот парень подозревается в сбыте валюты и, видимо, он догадался, что его «пасут».
0 Курлиец #
19 августа 2021 в 19:56 → Бабник. новела
Москвички

И, ето настъпи дългоочаквания край на ученическите години , но предстояха екзамените. Право, не трябваше вече ката ден да ставаш рано дзаранта, но трябваше известна подготовка хем към школните изпити, хем за институтската матура в Одеския политехнически институт. Сашо Танов и Андрей Филатов изработват нужния стратегически план и за никой да не им пречи и закача в село, изнасят се в околната горичка, грижливо насадена по наставлението на съветската наука с цел да се заличат грозните ръпи и подобри селскостопанската дейност на Молдавска социалистическа република.
Тук, сред цъфналите салкъми, двамата другари целенасочено се готвят към следващия етап на младият им живот. След няколко часа занятия, другарите яхват желязното конче и обикалят с мотоциклетния «Минск» колхозните, черешеви градини.
Съвсем неочаквано, този техен катадневен ритуал е нарушен с, направо, съдбоносно събитие – пристигането на колхозния стан на два големи автобуси, от които започват да излизат момичета, но не някакви селски колхозници, а с панами, къси поли, слънчеви очила…Но това не беше и някаква делегация, защото през малко време автобусите заминават, а голямата група момичета и момчета остават с багажа си.
И тъй се получи, че Сашо и Андрей първите научават, че в колхоза «Путь Ильича» пристигат ученици да събират череши и то от самата Москва. Никога такива неща не се случвали.
Още първата вечер двамата другари се явяват на гости пред московците. Първите подозрения и недоверия от страната на отговорните учители и настрежените московски хлапета са благополучно преодолени. Тези симпатични аборигени малко, че говориха един чист руски език, но и играеха на китара и обещават да се явят с цял ансамбъл и да правят тук танци. Последното беше с голямо въодушевление прието от младежите, но с тревога у учителите. Те прекрасно знаеха какви са танците на московските танцплощадки и още повече, в провинциалните градчета. А тук е гол кър. Кой знае какви хайдамаци ще се досурнат, а те са отговорни за тридесет и пет момичета, надхвърлящи възраста на Наташа Ростова. Но с цялото си поведение и харизма Сашо и Андрей разтопяват сърцата на учителките и получават съгласие за танцови вечери.
И тази инициатива на двамата другари става съдбоносна. Известна е магията на електронната музика и още повече в такова екзотично място и с такъв хубав солист-истински естраден Есенин. Московските гости направо са очаровани и никак не очакваха в тези. забутани места хем съвременно, естрадно изпълнение, хем такива галантни музиканти. Естественно е, че тутакси започват романтични флиртувания между младите сърца, а слухът за гостенките от Москва стига до ушите и на многото селски кавалери. Колхозният полеви стан се превръща в истински хаджилък. Слава богу, авторитетът на Сашо и Иван Бизона позволяваше да се спазват нужните приличия сред сръбналите селяндури. Не остават на страна и младите колхозни бригадири и началство. Полевият стан е чудесно алиби за тяхното пребиваване тук до късните часове. А такава сполучлива дружба между столичните гости и тукашните млади жители не отминава вниманието на идеологическия отдел на райкома , а председателя на колхоза и парторга са отбелязани, като истински комунисти, които се грижат не само за икономически успехи, но и не забравят, че «не хлебом единым жив человек».

Выпускной бал

Сашо, след историята с Уляна става практически задомен мъж. Още тогава, на злополучното школно събрание, той гръмогласно обяви, че Уляна Арнаут пристанала у тях. Ана Петровна гаче гръмната се запира на половината път към вратата на класа, връща се и сяда обезсилена на стола. Този Есенин , алис е Сергей !
Сега Сашо,подлудил цялото село, семейството и школата със своите еротични лудории, избягваше по най-различен начин възможността да завърже романтични отношения и с московските ученички. А последните усетили, че са в пълна физическа безопасност дават си зор да омагьосват селските ергени и мъже с цялата си природна сила на разцъвтяващите млади жени.
Първият в мрежата се заплете Андрей. Като потомствен руснак, той усети с кожата си и сърцето вечният зов на родната кръв. Бъдейки умно, развито момче, той срещна момичета, които с нищо не му отстъпват в интелекта, придружен с моминско обаяние. Неговата избранница става една стройна волейболистка Лариса. Тя също пишеше стихове , от едното Андрей направи песен и с това й грабна душата.
Обаче наближаваше времето за выпускной бал и получаването на атестати. И тук се заражда интересна идея за съвместен концерт на този бал. Беше подбрана творческа група за създаването на концертната, музикална програма. И в тази група са избрани и Сашо с Андрей, Лариса и най-младата учителка Светлана.
До този момент Светлана твърде не се различаваше нито сред ученичките, които са един бой с нея, нито сред учителките, загрижени за дисциплина и трудовия разпорядък. Но когато започва творческия процес в избраната група, Светлана тутакси става истински водач и не саде според своята 20-годишна възраст, а благодарение на, характерната столична, разностранна образованост, в това число и музикална. Тя играеше на китара, свиреше на аккордеон, владееше нотната грамота и добре се разбираше в естрадните, музикални течения, форми и мода. Тя става истинска изненада за Сашо и Андрей. Те направо я гледаха в устата.
Творческата група имаше срок две седмици и трябваше да измисли нещо, с което да впечатли най- разностранните хора. По времето на обсъждането на възможните концертни форми, Андрей не изпусна момента да отбележи, че веднъж Сашо Танов в ролята на Есенин стана триумфиратор и тази неговата забележка пада на благоприятна почва. Неочаквано Светлана предложи да правят рок-опера. Момчетата само ококорено и слисани чакаха продължението и развитието на темата.. И Светлана избира пушкинската поема «Циганите».
За три дни Светлана разписва сценария, за който трябваше да бъдят написани пет песенни композиции: три по пушкинските стихове и две самодейни. Право тук, на колхозния стан, е направен отбора за испълнителите на главните роли. Освен Сашо, който беше извън конкуренцията, беше избрана кандидатурата на Иван Бизона, като най-колоритна фигура за съперник на Алеко и образа на цигански мачо.
Бизонът, разбира се, махаше с ръцете и не беше съгласен. Трябваше няколко дни Светлана
Да го ухажва в преносен и буквален смисъл. Москвичката, наистина, се влюбва в този черноок и мургав Отело, но умело спотайваше чувствата си. Обаче Иван с цялата си мъжка същност усети истинското влечение към него от страната на младата учителка и това гъдъличкаше честолюбивият му характер. Обаче всичко се завърта по шекспировската стезя: за няколко дни съвместно времепровождение Светлана залавя душата на Есенин и се образува класически любовни триъгълник, който трябваше да премине и в рок-операта.
Сашо ревниво забелязваше, как Светлана омагьосваше бесарабския ерген и идеята за свободната любов, възпявана от Пушкин и тук пораждаше душевна драма и противоречиви настроения. За Бизона нямаше в спектакъла никакви реплики и той трябваше само със своя екзотичен вид да обяснява на зрителите, защо циганката Замфира го предпочита пред цивилизования, но егоистичния Алеко. Душевните терзания на пушкинската троица и тримата от творците на спектакъла дотолкова се преплитат и подхранват едни други, че и спектакъла трябваше да излезе страхотен и в живота им нещо извънредно непременно ще се случи.
Допълнителното украшение на спектакъла ства и главната изпълнителка Оля. Баща й руснак, но цялата циганската хубост и обаяние й се предаде от майка й. Обикновенно тя, скромна ученичка, едва-едва завършила школата, дотолкова органично примери образа на Земфира, че сякаш, дремещите гени на майчиния род изведнъж покълват, избуяват и изпълват душата й с пламъка на изненадващата страст.
Директорът на школата и учителите с известно недоверие възприемат идеята да се изнесе музикален спектакъл на традиционния выпускной бал и, още повече, с такава двусмислена тема и с известния скандалджия в главната роля, какъвто е Сашо Танов. Обаче те не им се иска да изглеждат в очите на московските колеги като безнадежни ретрогради. Секретарят по идеологията в райкома също с риск за кариерата си дава съгласие.
Настъпва знаменателния ден на 22 июни 1969 година. Родителите, учителите, гостите от Москва, самите ученици за последен път, необикновенно применени, се събират в актовия зал, където им предстои да видят нещо необичайно за онези времена- музикален спектакъл, но не с класическа музика, а с естрадна, изпълнявана от вокално-инструментален ансмбъл. Някои от по- "колхозните» родители въобще никога досега не се чували тази «дяволска свирня» и никога не се били виждали театър и живи артисти. Рядко кой в село имаше вече телевизор.
И ето, светлината в залата угасва и започва магията на представлението. Финалната сцена с убийството на Земфира направо разтърсва душите на селските хора, още не свикнали с условностите на театралното действо и внася известен смут в патриархалната, морална нагласа. Рядко кой в българските, селски семейства се взимаха по любов. По-често това са родителски сговори и решение и строгите адети на земеделския бит никак не позволяваха такива волности, които си позволява тази циганка Земфира. Нали е циганка, ама и тя има човешка душа и да посегнеш с нож върху човек е също противно на православната нраственост. За първи път селските хора изпитват неясно раздвоение в душите си и дори смущение пред съпрузите си. Обаче спектакълът послужи, като повод да се завърже един общи разговор между хората от най-различен произход и социално положение, съпроводен с традиционното черпене, заздравици и оптимистични надежди за децата.
Но артистите, без да излизат от своите роли и да сменят сценичният си облик, продължават своята творческо-концертна дейност чак до първите петли. И докато възрастните още остават на масите, вчерашните школари на групи и двойки тръгват към единствената горичка и язовирче, където ще правят прощален костёр и безобидните любовни и другарски признания. Всичките маневри на Сашо остават ялови и той с известна горчевина отбеляза, как Бизона и Светлана изведнъж се изгубват в тъмнината от очите на пийналите колеги. На Сашо оставаше смирно да тръгне с Уляна към язовира, където той продължи своята артистическа мисия и организира хорови песнопения, чрез което позагаси пламналата ревност.
Но засуканата селска драма стига до своята развръзка. Уляна категорично заявява, че не го спъва, и ако намислили с Андрей да заминават за Москва и да постъпят в Автодорожный институт, нека тъй да бъде. А сетне-каквото ще стане: или Сашо ще повика Уляна и ще живеят като младо семейство в общежитието или ще наемат жилище. Там, както ще му уйдиса и когато се реши. Ако нещо не тръгне, Уляна ще се върнала в бащината къща.
Такава саможертвеност на едно селско момиче още повече обърква душата на някогашния донжуан , авантюрист и той за пръв път изпитва дълбоко смущаване, но реши , че ще бъди честен с Уляна доколкото ще е възможно.
Бизонът и той обяви, че ще ги придружи до Москва и, може би, ще се натъкми на някакъв завод, дорде ще го повикат в казармата. Обаче, когато тримата другари заедно с московските гости пристигат на железопътната гара, саде Сашо забеляза, че Бизонът няма никакъв багаж и носи само една спортна чанта, в която, сигурно, нямаше нищо. Но в суетата, която цареше на гарата, никой този факт не засече и, най-малко, Светлана, която счастливо вече си представяше, как ще се яви в богемната, московска публика с, изловения в Бесарабия, Бизон. Цялата нощ до Кишинев Светлана прекарва в предгръдките на българския мачо, застъпвайки всичките морални и дисциплинарни граници.
Но на другата дзаран, вече на кишиневската гара се случи неизбежното: Бизонът категорично обяви, че е раздумал да покорява столицата и се връща на село. Светлана едва се сдържаше да не изпадне в истерика. Цялата романтична история с любовник, изловен в черешевата, бесарабска градина изведнъж рухва.
Иван си позволи на известно време да отпусне юздите, за да не накърнява романтичната обвивка на любовното им приключение, но имаше здрав, практичен акъл, възпитан сред суровия бит , не се залъгва и навреме натисна спирачката.

Москва
Сашо и Андрей по настояването на учителите от черешовата бригада са настанени по квартирите на двама ученици от московския квартал Перово. Разбирайки, че гостуването не може да трае дълго, двамата бесарабци още в първите дни се запознават с една приказлива комшийка, работеща като чистачка алис в Автодорожный институт и тя с голяма охота им предложи да ги заведе в института и дори им предложи да си дават документите на факултет, където ще има най-малък конкурс, защото е новосъздаден. Цялата процедура с помоща на тази доброжелателна лелка минава без всякакви пречки и двамата провинциали веднага са устроени в общежитието сред също такива абитуриенти от целия Съветски Съюз.
Първият екзамен беше съчинението. Приятелите избират свободната тема: «Подвиг советского народа в Великой Отечественной войне» и понеже в школата имаха такава учителка, като Ана Петровна, Сашо и Андрей пишат съчинението на един дъх и без същественни грешки за разлика от своите съперници от Средна Азия и Кавказ.
Сполуката с първия изпит им дава кураж и по-нататък те, не тъй успешно, но благополучно преминават изпитанието и с голямо вълнение и радост обнаружават своите фамилии сред зачислените студенти.
Обаче, по-сетне, другарите се разделят: Андрей става, практически, приведен зет и преминава да живее у Лариса. Сашо остава в общежитието, но е определен в стаята с двама дипломника, които вече на занятия не ходят, често пиянствоват и довидат булки от съседния институт. Разбира се, че за учение нямаше никакви условия и не се знае до какво щяха тези безкрайни гуляища да доведят Сашо, но той имаше късмет.
Неочаквано, Андрей, с който те се виждат все по-рядко, според това, че Сашо почти престана да ходи на лекции, се яви право в общежитието и съобщава на другаря си, че учителките от черешовата бригада спомнили за тях и ги канят, като почетни гости на училищно празднество. Това беше доста странна покана и Сашо никакъв интерес към нея не прояви, но Андрей настояваше. Накрая, Сашо си въобрази, че, сигурно, приятелят му иска чрез жена си да се сблизи с московското общество и би трябвало с нещо да се «засвети».
Старите другари пак се сдружават на известно време, подновяват своите музикални навици и подготвят две песни на български и руски език. Сашо избра популярната песен на Лили Иванова «Безпокойното сърце», а Андрей авторското си произведение от рок-операта «Циганите». Но най голямата изненада за Сашо беше срещата със Светлана. Подир драматичната раздяла с Бизона, Светлана целият път до Москва седеше усамотена в купето, никъде не излизаше и по такъв начин съвсем изчезва от очите на двамата бесарабци.
А сега тя, усмихната, жизнерадостна, стилна красавица ги посрещна право на прага на школата и ги поведе към концертната зала, където момчетата трябваше да подготвят своите номери заедно с тукашните стршекласници. Светлана и тук беше организатор и сценарист на цялото мероприятие. Годеницата на Андрей, Лариса доволна от посещението на родната школа, радостно поздравяваше своите учители и ги запознаваше с годиника си и им разправяше за прекараните, щастливи дни в Бесарабия, черешите и тамошните ергени.
Учителите, които имаха късмет да събират череши в колхоза «Путь Ильича», също им беше драго пак да видят двамата герои от тогавашното време, искренно ги поздравявахе с попълването на студентските редици и с нетърпение очакваха началото на представлението им, за които толкова са разказвали на своите колеги. По техните думи излизаше, че се открили един неведом свят, където живеели българи и това било удивително.
И когато Сашо изпълни «Безпокойното сърце» всичките учители са покорени от този снажен, хубав момък и с чудесен глас. Сетне с циганския си романс Андрей добави нужният колорит и бесарабската тема изпълни съдържанието на вечера.
Но през цялото време, започвайки още от репетициите, Сашо не можеше да се раздели с мисълта, че тази покана не е случайна, но каква е крайната цел, естественно, не можеше да проумее. Възторгът от неговото пеене за него беше доста привично явление и не можеше да го развълнува. Затова пък в сърцето му пак се разпали въгленчето от миналото увлечение към младата учителка., която в родната си, градска среда, изглеждаше , направо, «размазващо». Не беше ли поканата повод учителката да подмени своят изгубен бесарабски мачо с неговия по-достъпен другарин ? В това Сашо не беше сигурен. Нещо го подсещаше, че причината беше друга и не се излъга.
Малко след като участниците на празника насядаха на, претрупаните с ястия и напитки, маси, Светлана прави знак на Сашо да напусни масата и да премине в фойето. А там той заварва Светлана, придружена със стилна и малко манерна, млада жена.

Виктория

Тя се представи като Виктория Соболева, ръководител на московски ВИА «Вишнёвые косточки» към Дома на културата на район Перово. Но се представи без да стане от канапето и по всичко личише, че привикнала да командова. Тя не беше красавица, хем се държеше като потомствена аристократка, хем всичките детайли в облеклото и макияжа сочеха, че не е от простите хора. Досега Сашо никога не е срещал хора от «богемата», но изведнъж усети непреклонната воля и остър ум на тази неординарна госпожа.
Виктория с жест поканва Светлана да седне до нея, но цялото внимание й беше насочено към студента.
- Света мне рассказывала о вас, о Бессарабии, о вишнях, которые они там собирали и это, кстати, послужило поводом назвать наш клубный ансамбль «Вишнёвые косточки». Но у нас возникла проблема с солистом и когда Светлана узнала, что ты стал московским студентом, предложила мне тебя посмотреть и послушать. Можно сказать, что Светлана придумала весь этот вечер ради твоего просмотра. Скажу сразу, что ты произвёл на меня приятное впечатление и у меня есть к тебе деловое предложение.
- Петь в вашем ансамбле?
- Но не просто петь. Мы решили принять участие в конкурсе «Алло, мы ищем таланты» и нам, как раз, не хватало подходящего солиста.
- Я должен буду приезжать на репетиции сюда, в Перово?
- Совсем нет. Мы числимся к перовскому дому культуры, но у нас есть что-то типа студии возле метро «Динамо», как раз. недалеко от вашего института и общежития.
- Ну, в принципе, я согласен…
- Если мы сработаемся и наиграем репертуар, то есть возможность выступать в молодёжных кафе, на свадьбах и других платных мероприятиях.
- Хорошо. Какие шаги я должен для этого предпринять?
- Об этом тебе подробнее расскажет Светлана. Она у нас режиссёр-постановщик. Я рада, что у нас состоялось деловое свидание и мы нашли общий язык и интерес. Следующая встреча состоится уже в студии.
Виктория прави знак, че разговорът е приключен, изправя се на крака и тръгва към изхода, съпроводена от Светлана, а Сашо остана да чака завръщането на учителката.
Предложението на Виктория беше дотолкова примамливо, че ба приличаше на приказка, ба променяше житейските планове. Вече не можеше да има дума за повикването на Уляна. Тя хич нямаше да се дурдиса в новият му живот, който му предстоеше да изживее, но и да изпуща късмета си би било голям серсемлък.
Светлана добави още повече доводи в ползата на музикалната му кариера. Обаче, когато Сашо споделя своите планове с Андрей и прави намек за съвместно творчество, то получи от другаря си категоричен отказ. Андрей намислил да се жени и да става инженер. Музикалното творчество за него е само душевно забавление и памет за годините на битломанията.
След този доверителни разговор, другарската връзка практически се прекъсва, и Сашо Танов остава насаме с Москва, а неговият проводник в столичният живот, в лицето на младата учителка става и любовница.

Богемният живот

Светлана е единствената дъщеря на армейски генерал, командващ десантни, елитни бригади. Като галено, обичано дете, Света не изпитваше никакви проблеми през младият си живот. Още през училищните години тя следва в музикална школа, сетне се записва в театрално студио, но защо се избира професия учител не беше твърде ясно нито на родителите, нито на самата Света.
Обаче, когато тя случайно научава за идеята да пратят в Бесарабия ученическа бригада, някаква неясна сила я накарва да убеди директора на школата, която тя била завършела, да я вземат с бригадата като практиканка. Светлана нямаше никаква представа за тези места, които им предстои да посетят. Редовно с родителите, те прекарват летните ваканции на Кавказа, били са и в Прибалтика, Средна Азия, но за Бесарабия знаеше саде « Цыгане шумною толпой по Бессарабии бродили…». А може я подтикнало известното желание на младите хора поне на време да останат извън надзора на влиятельните родители, да усетят личното достойнство далеч от привичния алай на столичните приятели.
Както да ни е, но любовната интермедия с Бизона, наистина, порастърсва душата й. тя, подобно на циганката Замфира ясно усети разликата между градската любов-развлечението на градските жени и мъже и любовта-страста, первобитна и безкомпромисна. Последното я накара да вика бесарабския мачо в Москва без докрай да осъзнае безрасъдността на това предложение. Също временно й се помътил акъла и саде отказът на Бизона да я последва, я връща в реалния свят на рационалното и компромисното поведение.
Светлана ясно разбра, че нейното «книжовно» мировозрение напълно се различава със света на селските хора от друга национална култура и това не може да се пренебрегва.
Първото време след пристигането от Бесарабия, тя не можеше спокойно да възприема манерното поведение на своите московски приятели-момчета и мъже. Те дотолкова изглеждат в нейните очи, като бездушни манекени, цинични и програмирани, че Света побърза останалите дни на лятната ваканция да прекара на дачата, далеч от градската суетност.
Винаги заботливите й родители тутакси забелязват големите промени в настроението на дъщеря си, разпитват я, но нищо свестно от нея не научават и дори се замислят да се обърнат към познатия професор-психолог.
Обаче с настъпването на последната учебна година в педагогическия институт Светлана лека-полеко се завръща в познатия свят на столичната младеж и бесарабският роман остава в паметта й, като гледан, художествен филм. Но не минават и два месеца, когато я намира отколешната приятелка от времето на театралната студия, Вика Соболева и се споделя с новината, че двама бесарабци, които тя, Света добре ги познава, станали студенти в МАДИ, били добри музиканти и би било голяма глупост да не ги използва за своят, амбициозен продуцентски проект. За тези бесарабци й разправял директора на школата, която те и двете завършили преди години и който бил много доволен с последствията на бесарабско-черешовата история. Вика тутакси предлага на Света да намери начин да видят бесарабци на сцената. Имало безброй случаи, когато именно провинциалите стават откритието на музикалните конкурси.

«Вишнёвые косточки»

Другото негласно задание, което Света получава от Вика е да «поизчука» от Сашо селските му обноски и да го въведе в алая на музикалната, московска младеж, която през онези времена се отдаваше на «хипизм» и « андерграунд». Растящата популярност на групите «Голубые гитары», «Весёлые ребята», «Орэра» хем предизвикваше завист у Виктория, хем трябваше да намери по-битломански стил, отколкото у тези първите съветски колективи. Трябваше й музикална група да бъде признавана и от официалното музикално началство и от «широките маси», но и да е «своя» сред опозиционната, московска публика. Таман неотколе се разпада една от първите, московски групи «Сокол», която изпълняваше западни рок и поп-композиции и важно е сега да се заеме тяхното място. Виктория има обширни връзки, които ще й позволят най-бързо да се «разкрути». Тя вече се сдоби с помещение за студия с нужната аппаратура и с легитимен статут към Дома на културата.
Под влияние на Светините разкази за прекараните дни в Бесарабия се ражда и названието на бъдещата група «Вишнёвые косточки», а след малко тя измисля и названието на първия хит, съчинен от нея- «Меричлери». Дали случайно името на прочутият български курорт, където произвеждаха и паста за зъби «Мери», «Поморин» става нещо като кръщелно за групата, в която е поканен бесарабски българин ?
« Мери, мери-зубная паста.
Тот, кто любит целоваться
С пастой этой должен знаться.
Мери-члери зубная паста.»
Голямата популярност на Лили Иванова, Емил Димитров, София Ротару, Радмила Караклаич сигурно подтикват Виктория към балканската тема и когато Света я заинтригува със своите възпоминания за рок-операта «Циганите» в главата на Виктория се зараждат още мъгливите контури за нещо страстно, романтично и бунтарско, но без този символизм и конформизм, с който бравират многото модни, западни групи и чийто език и форми признават само най-откачените им фенове.
Когато Виктория чу «Безпокойното сърце», изпято от Сашо Танов, тя се убеди, че набара нужната посока и нужният солист. Досега имаше ярки естрадни певци от Кавказ, Средна Азия, Молдавия, но никой още не подозираше за балканските мотиви в пределите на Съветския Съюз. Молдавската естрада нещо далеч е по-различно от това, което може да се роди у потомците на балканските преселници.
Към «Мери-члери» тутакси бяха добавени песенните композиции на Андрей към рок-операта «Циганите» и Сашовата аранжировка на «Черна кокошка», която сред московската публика ще е възприета като ориенталска екзотика.
Неочакваният отказ на Андрей за сътрудничество с групата изпъром притесни Света и Сашо, защото те вече се свикнали, че композиторските и поетичните способности на Андрей го правиха водач. А сега Света настоява Сашо да мобилизира своите душевни сили и да се опита нещо да съчини сам. И тук на помощ му пристигат полузабравените песнопойки от градинарската бригада и той приспособява две тъжни, трапезни песни и ги изпълни в блюзов стил, от което Света и Вика изпадат във възторг. Нищо подобно никой не би чувал и това ще стане музикална сенсация.
Виктория бърза да се възползва със своите запознанства и успява да нареди «Вишнёвые косточки» за участие в конкурса «Алло, мы ищем таланты». След това тя проявява извънредни командирски и организаторски качества: започват напрегнати репетиции.
Светлана доволна от съзнанието, че помогнала на другарката си с намирането на солист, сама неволно се увлича ба с музикалният проект, ба с самият Сашо. Стават чудни метаморфози: ликът на Бизона се забравя, а бесарабеца, когото тя не отличаваше, засенчен от своя колоритен приятел, сега в нейните очи и сърце заема почетното място.
Това не отбягва вниманието на Виктория, която също усети, че неотвратимо я тегли към този младеж със всеки изминат ден порастващ и като музикант, певец и както мъж: уверен и дързък.
За да не разваля преждевременно творческата нагласа, Вика гледаше през пръсти на новото увлечение на своята отколешна приятелка, но кроеше и свой план.
продолжение следует
0 Қарақалпақ #
Род Тараклы есть среди Каракалпаков и Узбеков.
У казахов Джалаиры происходят от Тарак и родовая тамга у них Тарак (гоебень).
Ещё у казахов есть рода Таракты
тоже с тамгой Тарак (гребень).
Джалаиры и Таракты по шежіре считаются родственниками и являются главенствуюшим родом среди Казахов.
Излиза, че имената скити, масагети, гети, хуни и т.н. са названия за хора от един и същ произход.
https://sparotok.blogspot.com/2019/09/blog-post_19.html?fbclid=IwAR0xhfDfqgMLTrAK3tJYD0_qh0Pl6wwnMW58OHwxpkyeqv-XMSKCdmWrTp8
0 Буджакский воин #
А румыны как всегда "на высоте", бредовая статейка с нацистским душком...
В 1844 году неподалеку от Кишинева открылось первое Бессарабское училище садоводства. В нем были созданы обширные питомники саженцев плодовых деревьев и сушильни для фруктов. После обучения воспитанники училища возвращались в родные места, где им для разведения садов выделялась общественная земля.

С 30-х годов XIX века в Бессарабской области начался настоящий хлебный бум. А еще через десятилетие регион занял лидирующее положение среди губерний Новороссийского края по количеству выращенного зерна. В этот период Пруто-Днестровье превзошло по среднедушевому сбору зерновых бывшую метрополию – Запрутскую Молдавию.

Буквально на глазах менялся облик Бессарабской области. Хлебопашество оттесняло на второй план ранее господствовавшее животноводство. Взрывной рост аграрного производства стимулировался ростом сбыта продукции внутри России и на внешних рынках. Понимая это, Воронцов прикладывал огромные усилия для развития пароходного сообщения.


Читать далее: https://ru.sputnik.md/columnists/20210530/34932505/graf-vorontsov-sozdatel-obschebessarabskoy-ekonomiki.html
https://m.ru.sputnik.md/columnists/20210522/34784487/Bessarabiya-do-1812-goda-kak-zhilos-moldavskomu-menshinstvu-Pruto-Dnestrovya.html?fbclid=IwAR00Nuylyj-WPwqoGaBHWp9Y1FyWxutVdrSmnnqvuboXPhnJaLcyZa7XaDQ
"Таким образом, по состоянию на 1807 год большинство населения будущей Бессарабской области составляли не молдаване, а мусульманское население (ногайцы и османы). В составе Молдавского княжества восточные цинуты являлись плохо освоенной и малолюдной окраиной."
Куда делись несколько государств из истории? Почему цифры по населению до переселения сильно занижены.... 38 тыс. .... только в одном Богоявленске на тот мемент более 15 тыс. было., а еще десятки поселений.
0 Унпштуук #
РЕГЛАМЕНТ НА КОНКУРС ЗА ЕСЕ

ОРГАНИЗАТОРИ НА КОНКУРСА:

Областна администрация - Сливен

Община Сливен

Обществен съвет за сътрудничество с Бесарабско - Таврийската диаспора Център Сливен

Фондация ПАМЕТ

ЦЕЛИ НА КОНКУРСА:

1.Да даде своя принос за превръщането на 2021 година в година на Раковски - интелектуалец от най-висока класа, енциклопедист, първият национален идеолог, личност от европейски и световен мащаб;

2. Да спомогне за по-отчетливото открояване на мястото му в националния пантеон на заслужилите доблестни синове на България в над 1300 годишната ни история;

3. Да свърже всеки ден от личният му живот, неговата дейност и творчество му с върховната добродетел - любовта към Родината – майка и с борбата за нейното освобождение.

4. На основата на двата века живот по стълбата на времето на преселилите се българи в Бесарабия и Таврия да се очертаят онези жалони, които са ги съхранили с български дух - да не забравят своя род , език, вяра, обичаи, традиции, прародина България

5. Да поощрим любознателността и интереса на техните потомци да изследват:

- защо не помръква и не гасне любовта към прародината, въпреки два века емигрантство;

- има ли и какви са скътаните реликви, донесени от прадедите им от България - документи, книги, икони, носии, бродерии, тъкани и други предмети;

- какви са обичаите и традициите, които се изповядват от българския етнос;

- каква е ролята на местните училища и на църквата за устойчивата връзка с прародината;

- има ли осъзната потребност за контакти със съвременна България –какъв е конкретният интерес към нея (географски, исторически, образователен, туристически, културен, икономически, търговски и т.н.);

- какви са каналите, които използват за информация от и за България.

6. В съвременните условия какви предложения имат за подобряване на взаимодействието и увеличаване на контактите.

УСЛОВИЯ ЗА УЧАСТИЕ В КОНКУРСА:

- ученици от oт 5 до 12 класове на бесарабска Молдова и на бесарабска и таврийска Украйна, разделени в 2 възрастови групи : 5 до 8 клас и 9 до 12 клас;

- всеки участник работи с научен ръководител – учител, музеен работник, историк, етнограф и др.

- във всяка разработка се използва необходимият научно - понятиен апарат: теза, доказателства, обобщения, използвани източници.

ИЗИСКВАНИЯ КЪМ РАЗРАБОТКИТЕ:

- конкретната тема да бъде обусловена от общата тема;

- обем на разработките - до 15 стандартни страници ( и допълнително до 5 страници за илюстрации - снимки или факсимилета на документи ) с оформление – шрифт Times New Roman – 12 ; настройка на страниците – горе, долу, дясно – 1,5 см; ляво – 2 см; фотографии, таблици, графики – вписани в текста.

Информацията за всяка от творбите да съдържа:

- име, презиме и фамилия на автора, клас, училище, населено място, електронен адрес, снимка ;

- име на научния ръководител, електронен адрес;

- декларация от родителя, че дава съгласие за публикация на снимката и конкурсната творба в сборника.

СРОКОВЕ: - изпращане на разработките до 30.06.2021 г. на адрес: bgkoreni@abv.bg

- журиране – до 20.08.2021 г.

- обявяване на резултатите : 01.09.2021 г.

/ за контакти : 0877 079 495; 0896 681 898 /

КРИТЕРИИ ЗА ОЦЕНКА:

- изследователска работа;

- творчество;

- аргументиране;

- езикова култура;

- подходящи илюстрации;

- използване научно понятиен апарат.

ЖУРИ:

1. Димитринка Петкова - председател, зам. областен управител;

2. проф. д-р Иван Русев - историк;

3. доц. д-р Господин Стефанов - преподавател;

4. д-р Татяна Караиванова – филолог, учител;

5. д-р Наталия Краско – етнолог;

6. Валентин Кирязов – заслужил журналист в Р Украйна, член на Българския писателски съюз – Одеса;

7. Иван Динев – гл. редактор на алманах „Бесарабски гердан“;

8. Анна Малешкова – писател;

9. Румяна Методиева – историк, учител;

10. Дора Чанева – гл. експерт в Дирекция „Образование, култура и връзки с обществеността” – Община Сливен;

11.инж. Ива Николова -– гл. експерт в Дирекция „Образование, култура и връзки с обществеността” – Община Сливен;

12. Анна Колева – историк, председател на фондация „Памет“.

НАГРАДИ:

1.За ученици, участници в конкурса, във всяка от двете възрастови групи:

Първа награда – 150 €

Втора награда - 100 €

Трета награда - 50 €

2.За научни ръководители на отличените участници в конкурса във всяка от двете възрастови групи:

Първа награда – 150 €

Втора награда - 100 €

Трета награда - 50 €

3.За научни ръководители със значителен принос за популяризи-рането, масовизирането и повишаване нивото на конкурса:

Първа награда – 150 €

Втора награда – 100 €

Трета награда – 50 €

4. Издаване на сборник с научните разработки:

„Любовта към Отечеството превъзходи всички световни добрини“

и разпространението му сред бесарабските и таврийски българи.

5. Специално изработени грамоти за всички участници в конкурса и техните научни ръководители.
ИСПОВЕДЬ И. Серт

Казалось бы,я говорю примитивные вещи,а они всегда меня задевали за живое. и я старался понять,что это за люди -убийцы,воры,насильники и т.д.Я часто задумывался над психологией начальников,и понимал,что мне не нравится быть начальниом потому,что я не могу быть жестоким и несправедливым,что в большей степени проявляется в начальниках,особенно к женщинам,которые не ответили на их домогания.Я часто задумывался над тем, а может ли начальник быть объективным,справедливым,добрым,отзывчивым,понимающим? Из собственного опыта делаю вывод,что бывают разные начальники,но все они заражены одним: чувством собственного превосходства над подчиненными и этот факт делает их несправедливыми и, подчас,жестокими.Вот ,например,когда меня разбирал чиновник из министерства в Москве.Я ему объясняю,что шофер нарушил инструкцию по обслуживанию иностранных турстов,что он был инициатором и провакатором конфликта,что он первый напал на меня,что я вынужден был защищаться,но мои доводы не имели успеха.Он стоял на своем и пытался всячески найти во мне недостатки, которые бы усиливали моя вину и рисовали меня черными красками.Вынося мне приговор в форме «волчьего билета»,он не думал что будет со мной,как сложится моя жизнь,а он знал,что у меня семья,двое детей,но он не знал,что я круглый сирота и всего в жизни добивался сам. «Короче,пшел вон и наплевать мне на твою судьбу-ты ведь набил морду нашему агенту-стукачу,а за него мы размажем по асфальту кого угодно».Советские люди-это особый контингент человечества.Что в Америке,что в СССР конструировали человека –стукача,человека-доносчика,человека-врага своему соседу.Говорят,раньше люди были душевнее.Люди,по -моему мнению, чем выше становится технологический прогресс,тем хуже становятся в морально-нравственном аспекте. После распада СССР советский человек показал свое истинное лицо:что стоят девяностые и их последствия!!!Люди,которые учили на политзанятиях(обязаловка-раз в неделю изучать документы партии) нормы морального кодекса строителя коммунизма стали бандитами,убийцами,ворами,проститутками(это –то в стране,где «не было секса!!!»),мошенниками и все в этом роде.
Я прожил жизнь, как я чувствовал, в несправедливой стране и дышал одним воздухом со Сталиным,Берией и его компанией.Я дышал одним воздухом с Маленковым и Хрущевым,Черненко и Брежнеым,Горбачевым и Ельциным. Я духовно наслаждался и дышал воздухом той эпохи нашими великими актёрами кино и театра.Образы Мити Карамазова, Идиота,Ксении Быстрицкой из Тихого Дона,Анной Карениной и многих других,которые на всю жизнь вошли в мой духовный мир и служили мерилом лучших людейсвоего времени.
А у всех руковоителей государства был один и тот же почерк управления-руководящая роль партии. Я жил, когда пикнуть нельзя было,а пикнешь-загремишь на Соловки. Когда нам обещали после войны лучшую жизнь, то каждый год в апреле месяце при Сталине снижали цены на продукты питания, а черная икра «валялась» на прилавках и никто не обращал на неё внимания. И это были реальные шаги в налаживании после военной жизни народа.. После голодной войны люди хотели чего-то вкусненького- хотя бы свежевыпеченного и пахнущего до умопомрачения хлеба да жареной картошки с салом,а икра соленая, как известно. Я был свидетелем как залеживалась черная икра,а люди предпочитали борщ или жареное мясо. Я жил, когда мужчины носили брюки-клёш и за это власти не ругали, но косились и строили осуждающую гримасу, пристально следя во что одевается их гражданин. Потом я буду свидетелем, как меня и всех молодых людей будут преследовать за узкие брюки и длинные волосы, и в тоже время к мини юбкам были терпимы;.видно, им нравились обнаженные женские ноги и они этим пользовались с лихвой.Я жил тогда, когда нельзя было в парке целоваться на скамейках и ходить в обнимку с девушкой и дожил до того, когда половой акт демонстрируется с экранов телевизоров и во всевозможных художественных фильмах, когда компьютеры переполнены порносайтами. Я жил в эпоху, когда строили Байкало-Амурскую железную дорогу и поднимали целину. Я жил тогда, когда чуть не началась третья мировая война, и в армии я первым записался добровольцем ехать на Кубу. Я был готов отдать свою жизнь за свободу кубинского народа в качестве механика-водителя танка. Слава Богу сия беда миновала наш народ, но поверхностный и больше импульсивный, чем разумный политик Хрущев был обуздан международной обстановкой.Я дожил до того,что на склоне лет вдруг запахло вновь третьей мировой войной,и этот запах завонял в несчастной Украине…Я жил тогда, когда мой двоюродный брат Дмитрий(так и не был обласкан материальной благодарностью ,как участника войны)был в составе советской армии, которая оккупировала Венгрию за ее строптивость и желание освободиться от тоталитарного коммунистического режима. Я жил тогда, когда нашим солдатам-оккупантам чехи отказывали в стакане воды. Я жил тогда, когда наши парни погибали в Афганистане, а мы ходил на футбол, пили пиво и гуляли в то время, когда соседи хоронили сына. Я жил вроде бы на общем фоне в мирное время, которое получило меткую метафору «застой». Да, большинство советского народа жили в мире и не испытывали ужасов бомбардировок, но отдельные семьи страдали и плакали горькими слезами над могилой ни за что погибшего сына, который не успел еще почувствовать вкус жизни, и был пожертвован цинично в угоду политическим интересам….И дожил до того,что тоже самое сегодня происходит в погибпющей Украине… Я живу в то время, когда та же самая единственно «руководящая и направляющая» сила в нашем обществе продолжает проповедавать свои несбыточные идеи, играя на ограниченность и некомпетентность старшего поколения, выдвигая в передовой отряд своих «бойцов» за коммунизм потомков той самой руководящей и направляющей.. Я живу в то время, когда пародокс олигархических кланов пропитал нашу жизнь насквозь, разделив общество на сверхбогатых и сверхбедных .И все понимают, что не может у одного человека быть миллиарды, не может один человек получить миллионную зарплату, а у другого нищенская пенсия, но продолжают жить в этом дерьме, осознавая, что олигарх может существовать только в союзе, в связке с властью, что олигарх кормит власть своими миллиардами, что они- близнецы-братья, что власть таким образом грабит народ вместе с назначенными ею же олигархами. И этот моральный урод- олигарх нашего общества продолжает существовать и никто не собирается поменять положение вещей. Да, говорят, что надо их уничтожить, то есть, вернуть государственные ресурсы в народные руки. Это же смешно, созданные всем народом богатства страны, отдавать в частные руки, нагло убеждая нас, что какой-то абрамович лучше справится с управлением предприятия или учреждения, чем специалист на государственной, т.е. народной службе. Получается, что отдельный человек богаче, чем государство, состоящее из многомиллионного народа. Получается, что совокупность денежных средств многомиллионного народа меньше по сумме, чем у отдельно взятого человека. Как это может быть? Вопросы, которые возникают из нашей жизни, раздражают и отравляют жизнь размышляющего и анализирующего человека. Поэтому некоторые мыслящие люди спиваются и опускаются на дно общества, а многие покидают свою родную землю в поисках счастья на чужбине. Сколько живу, столько и являюсь свидетелем того, что евреи- это самые активно не довольные члены нашего общества. Я сделал вывод, что евреи ни на секунду не могут терпеть нищенскую жизнь. Для еврея родина там, где хорошо живется, поэтому они легко меняют место своего жительства. Так сложилась их историческая судьба. Они не привязаны к березкам и палисаднику отцовского дома….Им не о ком ностальгировать…
Сколько я живу, столько слышу от властей,что завтра будем жить лучше,но ни на одном отрезке моей жизни не было хорошо жить ни в СССР,ни в Украине.А все потому,что правят страной люди некомпетентные,а грубо сказано-невежественные,но прагматичные,хитрые,ловкие,циничные,лживые и просто непорядочные.Люди умные создают этот мир нашей цивилизации.Трудно себе представить создателя компьютера американца болгарского происхождения Джона Атанасова президентом США или Болгарии,или любой другой страны.Можно ли представить себе королем Италии Леонардо Да Винчи? Или Льва Толстого царем России.Правда,в России цари были образованными людьми,но крепостное право и массовое невежество народа тормозило развитие всей страны,но даже при крепостном еще праве 19 век выдал выдающихся творцов искусства,литературы,живописи и музыки.А начало двадцатого века сулило России прекрасное будущее,но,видя этот прогресс, международное закулисье прервало бурное движение мощнешей в мире державы, и она рухнула.
Сегодня тоже закулисье пытается стать на пути прогрессирующей России,выбрасывая огромные деньги на этог грязное дело, используя подонков российского общества в качестве своих агентов.Мне всегда было непонятно,почему правители стран,особенно тех,кто был зачинщиком войн,не понимают,что жить в мире лучше,чем воевать и губить человеческие жизни.???Ведь это так просто.А.Македонский гробил свою армию и в результате после него осталась только Александрийская библиотека,благодаря которой Греция стала родиной философии,литературы и искусства.Если древние греки были такие умные,то почему же последующие поколение греков ничео путного не создали?Вообще ничего.Все открытия цивилизации происходили не в Греции.Почему?Да потому что А.Македонский собирал знания по всему миру и сосредочил их в Греции.У Аристотеля более трехсот открытий!!!А разве это под силу одному человеку?
Мы обязаны всем открытиям и техническому прогрессу человечества Италии,Испании,Англии,России,Болгарии(письменность) и многих других стран,но только не Греции. Наполеон хотел изменить жизнь в Европе вроде к лучшему,а только угробил сотни тысяч жизней и ничего хорошего не получилось из его полководческого таланта.Талант убивать людей!Какая жестокая гримаса нашей непутевой жизни!!! Гитлер хотел счастья для своего народа за счет несчастья всего человечества!!!А разве это справедливо? И что получилось? Миллионы безвинно убитых людей,море крови,слез,горя, и вместо счастья-разруха, и все начинать сначала.Это горе коснулось и меня своей самой жестокой стороной-голодом и круглым сиротством. В результате гитлеровского стремления сделать свой народ счастливым он сделал миллионы несчастными,разбросав их по всему миру.Меня эта война лишила этнической среды и забросила совсем в другой мир, образа мышления и стереотипа поведения. Меня начали переделавать: из болгарина ковали русского,румына и украинца-надо было учить сразу два языка.Но ничего не получилось. Я остался болгарином.
Но я очень доволен тем,что знаю русский язык,так как он дал мне возможность интегрироваться в русскоязычное общество и на основе русской литературы обогатить свой духовный мир.На русском языке я читал писателей других стран,что расширило мой кругозор,увеличило количество духовного материала,которым я наполнял свою душу,а душа,повторюсь,-это ум,чувство и воля.Вообще русский язык один из красивейших языков человечества,хотя каждый народ считает свой язык самым красивым,но есть такое понятие как музыкальность,певучесть языка.Этими качествами не все языки обладают.Есть языки,кторые похожи на езду по калдобинам,а русский, итальянский,испанский похожи то на водопад,то на горный ручей,то на величавое движение волжских вод.Конечно,для меня болгарский язык кровно мне близок,это язык матери и его ни с чем сравнивать нельзя,хотя по лексике болгарский язык не уступает русскому...Многие слова болгарского языка находят свои корни на территории Афганистана,а конкретнее в языке пушту.Полтысячелетия болгары жили на территории Северо-восточного Афганистана,там формировался древний болгарский язык,религии,нравы и народные обычаи.Конечно же,все эти категории,дающие характеристику любому народу в продолжении веков видоизменяются,что-то добавлялось,что –то изчезало под напором новых обстоятельств или новых соседей.Взаимное культурное обогащение разных народов всегда происходило и происходит по сей день.Не могу назвать духовным обогащением слепое подражание,как это у нас происходит сегодня.Вау!,-восклицает сегодняшний русский или украинец.Не могу слышать как поздравлют сегодня с днем рождения на американский манер.Америка-страна молодая и культура у них- доллар.У них учиться древним государствам не чему.Американцы-это сборная мира,чтобы ни сказать- человеческий сброд.Прошу заметить,что у американцев едва ли надутся пару задушевных песен,песен,которые разрывают душу и заставляют испытывать сильнейшее душевное волнение.Таких песен у болгар и русских,у итальянцев и французов-маса,что характеризует глубокий психологический и тонкий склад их душевного организма и певучесть их языков.
Больше всего на пртяжении всей жизни,начиная с раннего детства,меня раздражала и возмущала неспрведливость;несправедливость абсолютно во всех сферах человеческой жизни. И вот я дожил до фантастической несправедливости во все нашем обществе.Что может быть несправедливее,когда на протяжении всей истории государства народ создавал материальные ценности,проливал кровь на поле боя с врагом-нашественником,потом восстанавливал разрушенные города,села,заводы и фабрики,и вдруг,все эти багатства народа переходят в руки отдельных личностей,которые называются олигархами.Это же подлинное уродства человеческого общества! Я задаю естественный вопрос:если враг нападет на нашу страну,то смогут ли 100-200 олигархов защитить ее? И пойдет ли народ отдавать свою жизнь за завод или банк олигарха?А как распределены пенсии?Чем же чиновник лучше или,точнее,был для государства полезее строителя,токаря или пекаря,землепашца,доменщика или шахтера?Люди,которые создают материальные и духовные ценности находятся на последней ступени социальной лестницы.Над инженером в советское время смеялись и восхищались мясником.И эти люди назывались строителями коммунизма.Эти люди стояли в очереди всю жизнь,чтобы купить одеться и накормиться, не говоря уже об очередях на получение квартиры,но всё же давали,чего больше никогда не будет-плюсы и минусы-основная черта прошлого.
Несправедливость и неправда-два самых больших порока,разрушающих психику человека.Сколько спортсеменов пострадало из-за несправедливого судейства,сколько людей пролило слез из- за несправедливого решения судьи:посадил невиновного и освободил убийцу.А придирчивое отношение начальника к подчиненной,которая не ответила на его домогания,сколько женских судеб искалечило?! А что стоит несправедливость,основанная на лжи?! Ведь существуют слова:подлость,предательство,сплетня,наговор,оговор,лицемерие,ложь,донос,а в советское время появилось слово «сиксот»-секретный сотрудник.В народе он называется «стукач».Буквально вчера слышал выступления композитора Журбина на каком-то российском шоу.Он искренно говорил: вот в Америке;там невозможно ученику списать,так как сосед по парте тут же поднимет руку и доложит об этом учителю.И композитор Журбин считает,что это правильно,когда по личной инициативе человек предает друго человека.И предлагает,чтобы с детских лет в России приучать человека «стучать»,то есть быть предателем.И никто не оппонировал ему!А потому,что никто не хочет думать,а значит не замечают,что их облопошивают,разрушают их душу,вводя вирус подлости и человеческой мерзости.И если все вышеперечисленные слова существуют,значит все их содержание и есть содержание человека.Правда,в этом не весь человек,иначе мир бы рухнул уже давно.Но то,что существуют люди-носители качеств,называемыми вышеперечисленными эпитетами, уже как бы призывает быть бдительными и осторожными в этом столь опасном мире человеческого общества.Ведь есть такие люди,к которым ни при каких условиях нельзя пришить все эти негативные характеристики-ярлыки.Добра все-таки на земле больше,чем зла.Когда-то я прочитал роман «Все люди враги» Ричарда Олдингтона.Эту книгу и ее главных героев я помню всю жизнь.Имена героев я забыл,но сюжет,содержание-не забыл.После этой книги я всю жизнь,время от времени,задумывался о том,почему же все люди враги,хотя книга даёт ответ своим содержанием,но в книге всё же не все человечество представлено. Разумеется я не нашел ответа,но однажды наткнулся на такое высказывание-уже не помню чье:все люди ненавидят друг друга,а все вместе ненавидят евреев.Это высказывание вызвало целый рой новых вопросов,и размышления мои еще больше активизировались на эту тему.
Живут люди в соседстве квартир,домов,улиц,деревень,городов; люди живут дружескими компаниями,обществами по интересам,спортивными командами,профессиональными коллективами и т,д. и т.п.Живут себе и живут,а потом вдруг что-то в обществе происхоит,наступает какой- то катаклизм,восстание,бунт,революция,насильственный переворот, и тут начинает,как на фотопленке,проявлятся истинный образ каждого индивидиума:оказывается,что между ними существуют противоречия на предмет происходящего в данный момент их жизни.И вдруг,мгновенно, бывшие приятели,коллеги,друзья,даже родственники становтся по разные стороны «баррикад, превращаясь, если не в лютых врагов, то в яростных антиподах. Оказывается,что те морльные и нравственные принципы,на которых базировалось это сообщество людей не выдерживает конкуренции с новыми реалиями жизни,и бывшие связи мгновенно разрываются и люди становятся врагами.
Я всегда задумывался над тем,как же так получалось,что советские люди,мои вчерашние соседи подьезжают ночью на черном воронке к моему дому,врываются в квартиру и арестовывают по доносу,а потом расстреливают.Как могли так поступать «со мной» мои вчерашние соседи по квартире,условно говоря?А те,кто исполнял смертный приговор,расстреливая,вешая и просто убивя чем попало?Как их назвать?Откуда берутся эти безжалостные люди?Как назвать этих людей,которые сегодня стреляют по своим соплеменникам,согражданам?Как назвать этих тварей,которые убивали,насиловали,казнили одесситов в Доме профсоюзов?Кто эти звери,которые относятся к человеческому роду?Неужели,в самом деле,все люди враги?Почему человеческое общество столь уродливо?Почему люди так ярстно ненавидят друг друга?Почему актеры ,носители духовности,прекрасного,становятся преступниками,склочниками,доносчиками,завистниками до такой степени,что уничтожают своих коллег в прямом смысле этого слова?Кого же сегодня можно назвать носителями духовности и ДОБРА?На кого можно опереться молодому поколению человечества?С кого оно может брать пример?Кто может стать им образцом для подражания?Да,подражания.Так как человек входит в этот мир и развивается на примере ,прежде всего родителей,а потом уже на примере достоиных подражания взрослых образцов общества.Когда человек подрастет,он уже может брать за обрзец исторических личностей,людей из прошлого человечества.Здесь не важно имя этноса.Главное,чтобы духовный мир избранного образца ложился на духовные потребности подражателя-ученика,удовлетворял их и были ему симпатичны,приятны.О,если бы люди подражали только образцам морали и нравствености!Но это,как видно из истории человечества,не возможно.Кто-то сказал,что история человечества-это история войн.Печально.
Несмотря на социальное уродство нашего общества,жизнь продолжается,люди мирятся с существующими обстоятельствами и приспосабливаются к ним как могут.Радостно видеть,как в тяжелейших эконимических условиях продолжают работать люди искусства,руководители детской и юношеской художественной самодеятельности,создатели шоу-программ,в которых принимают участие дети разных возрастов.И мы,видя,какими талантами наделен маленький человечек-будущий гражданин страны-испытываем особое чувство радости и гордости за наших детей,в которых вложены наши же труд,заботы и здоровье.Вообще,талантливые люди являются украшением человечества,так как они своим талантом шлифуют человеческие нравы,улучшают генофонд человечества,увеличивают удельый вес добра над злом,красоты над уродством.Тут хотелось бы слегка поправить Достоевского:не красота спасет мир,а красивая душа человечества.
Я прожил жизнь, так и не дождавшись ни благоденствия и богатства государства, ни обеспеченности и комфорта обыкновенных людей.
Жизнь, жизнь…Она дается нам случайно, а уходим из нее каждый по- своему, но никто не знает об этом.
У каждого свой тайный личный мир,
Есть в этом мире самый лучший миг,
Есть в мире этом самый страшный час,
Но это все неведомо для нас.
Евгений .Евтушенко
К сожалению, все в этом мире имеет начало и конец, кроме Вселенной- человек так и не узнал ни ее начала, и никогда не узнает, тем более, ее конца. И это самая большая тайна для человечества.
Я прожил жизнь один на один с нею, без помощи и опоры кого бы то ни было. Я никогда не имел «страсти» подличать, подначивать, предавать, иронизировать над кем-то(кроме политиков и злых «дядей» и врагов моего народа) Я прожил жизнь наивным, веря в добро и борясь за справедливость, что приносило мне много неприятностей, подчас и трагических, но все же я всегда уповал на лучший удел, как и любой другой человек.
Моя жизнь подходит к своей последней «гавани»,свеча моей жизни догорает,но останутся мои родственники, которые в нужные по народной традиции дни придут и положат на моей могилке цветы, польют ее водой, чтобы утолить мою жажду, перекрестятся, скажут пару добрых слов в мой адрес и пойдут дальше к могилкам других наших близких. Жизнь и смерть- они одно целое. Будь же ты благословенна Жизнь!
Уходят люди, их не возвратить,
Их тайные миры не возродить,
И каждый раз мне хочется опять
От этой невозвратности кричать.
0 Величка Николова #
3 апреля 2021 в 21:46 → Богдан Калинка думаше.
Прекрасна песен.
Хваща те за гърлото, както казват хората и те кара да искаш да я слушаш непрестанно.
Не знам какво сърце носи тази песен, но знам, че е невероятна.
Мелодията е много лирична и завладяваща.
Текстът е толкова разтърсващ, че слушаш и плачеш.
Великолепна песен ни е оставила тази прекрасна безсарабска българка Ирина.
Наистина има живот в нея и по най-непринуден начин ни припомня историята, която не трябва да забравяме.
0 Мариан #
24 марта 2021 в 23:52 → Богдан Калинка думаше.
Няма такава песен .
Респект
0 Адриан Василев #
8 марта 2021 в 11:06 → Богдан Калинка думаше.
Гасподи, Боже, от къде се роди това чудо, този ураган, който нахлу в душата ми и измете толкова много наслоена патина! Български думи
(защо си с пушка на рамо,
защо си с сабя през кръстче,
защо си с мъжка примяна?),
молдованска мелодия, тежкият печат на миналото, руското мляко закърмило българското дете... Всичко събрано ведно. Тази песен я слагам до „Излел е Делю хайдутин!“
0 Румен #
3 марта 2021 в 14:15 → Богдан Калинка думаше.
Прекрасен тест и чудесна песен. Браво !!!
ЛИЛИЯ ОЛЕЙНИК КОТЛОВИНА
МЫ ДЕТИ БУДЖАКСКИХ СТЕПЕЙ
Мы дети Буджакских степей.
Мы – разнолики и многоязычны.
Переплелись виноградной лозой,
Нам речи друг друга привычны.
Поможет всегда гагауз,
Украинцу протянет руку.
Болгарин и молдаванин
Давно здесь родня друг другу.
Еврейская кровь в нас течет,
Русских, армян и греков.
Не важно, какой ты нации,
Главное – быть человеком.
Помнить о том, кто ты есть,
Традиции предков чтить.
Культуру свою передать,
Не дать её «пылью покрыть».
Танцуем все дружно хоро,
В ритме молдавском горим.
Мелодии слыша, родные,
На месте уже не стоим.
Историю наших народов
Помним с давних времен.
Чтоб помнить своих героев,
Чтоб не забыть их имен.
В горе и в радости вместе,
Взявшись за руки, идем.
Край наш родной – уникальный,
В краю мы прекрасном живем!
0 Димитър Бор #
БРАВО НА ИВАН ДИНЕВ-КУРЛИЕЦА ЗА ПИЕСАТА И СЦЕНИЧНИЯ ОБРАЗ НА ОЛИМПИЙ ПАНОВ! ЗА ТАЛАНТА МУ НА ДРАМАТУРГ ГОВОРЯТ ТАКИВА ИЗВЕСТНИ ПИСАТЕЛИ И ПУБЛИЦИСТИ, КАТО АНГЕЛ ХРИСТОВ И ВАЛЕНТИН КИРЯЗОВ. ДРАМАТА "ИДЕАЛИСТЪТ" НА ИВАН ДИНЕВ Е В РЕДИЦАТА СЪВРЕМЕННИ ДОКУМЕНТАЛНО-ИСТОРИЧЕСКИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ, КАТО ПИЕСАТА НА БЪЛГАРСКИЯ ПИСАТЕЛ ПЕЛИН ПЕЛИНОВ "ОЛИМПИЙ ИЛИ РЕКВИЕМ ЗА ПРИЯТЕЛИ", ДОКУМЕНТАЛНО-ХРОНИКАЛНИЯ ФИЛМ "ОЛИМПИЙ ПАНОВ" НА ВОЕННАТА КИНОСТУДИЯ, СОФИЯ, 1988 ГОДИНА, НА ТЕЛЕВИЗИОННАТА ПОСТАНОВКА "МЕТЕЖНИ СЕНКИ" НА ТЕЛЕВИЗИОННИЯ ЦЕНТЪР, ГР. РУСЕ. 1987 ГОДИНА. НА 22 ФЕВРУАРИ 2021 Г. СЕ НАВЪРШВАТ 134 ГОДИНИ ОТ ГИБЕЛТА НА ОЛ. ПАНОВ. ПОКЛОН!