Комментарии пользователей (586)

0 Курлиец #
сегодня в 15:21 → Бабник. Част 3
Панаирът

Уж, всичко се нарежда най-хубаво, и докато Зоран се утвърждаваше в непознатия свят, в новата си професия и съжителството с «момичето от Нагасаки», тревожните му терзания, свързани с пълната неясност какво да прави занататък, отстъпват на задна линия.
В крайна сметка, животът в Сидней с нищо съществено не се различава от многото пристанищни градове по целият свят, а цялата австралийска екзотика Зоран успява да я види саде в градския, природен резерват, където местните, пъстрорцветни и нахални папагали прелитат, стряскайки хората с най-долните псувни, научени от моряците-хулигани. А многобройните кенгуру са нещо привично, както одеските, бездомни кучета.
Зоран имаше съвсем смътни представления за географията на тази страна, нейните природни особености и аборигени. Няма кога да ходи по библиотеки: денем спи докъсно, след обед -репетиции, вечерта- ресторант, в неделя-концерт в парка.
А когато той се насища от еротическите забавления с «момичето от Нагасаки» и започва да търси в нея някакви признаци на домакинство, майчинство, съпружество, нищо подобно у тази азиатска кукличка не отбелязва. Келнерка ли е-келнерка. Хем да те сложи, хем да се подложи. Освен такива клиентски обноски Акеми нищо не познава и твърде не се интересува, както тук е прието, от къде си, какъв си, какви те са мечтите, какво обичаш или какво мразиш…
С цялата си същност и с голямо учудване бившия комсомолец Александр Танов открива за себе си какво е родното Православие, тъй бездумно заличено от съветската пропаганда в полза на всякакви имперски, нигилистки безобразия.. Но слава богу, в Бесарабия индустриализацията не успява да изкорени патриархалната, българска этическа култура.
Всъщност Православието е духовният темел на съветските хора, въпреки официалната декларация за отделянето на църквата от държавата.
Това откритие поражда силни носталгични чувства, и Зоран започва изпъром плахо, но с времето по-настойчиво да гради планът за устройството на живот, по-близък и привичен за натурата му и възпитанието. И тогава той си спомня, че по легендата е югославские мигрант от Македония и не би било лошо поне опит да направи за запознаванието с тези, натрапени «роднини». Но как реално да направи това не му стигаше нито акъл, нито време, свободно от работата. Ама, както често става в човешкия живот, това го прави случаят.
Веднъж, Зоран научава, че в парка, където те свирят в неделя, ще се организира голям, фермерски панаир, на който стоката е докарвана от всичките краища на австралийския континент. Подир концерта имаше доста време за разхождане по панаира. В едно място той минава покрай щандове с пчеларска продукция и до един от тях той ясно чува българска реч. Това са две момичета, обслужващи любопитните и купувачите. Заинтригуваният Зоран се обръща към тях на български, но, сигурно, според бесарабския акцент и архаичната словесност, момичетата не се сещат и му отговарят на английски, обаче Зоран повтаря въпросът. Момичетата троснато млъкват, се преглеждат и едната плахо проговори:
- Извинявайте, май не разбрахме за какво ни питате…
- Питах, пчелите ли изхранват такива хубави момичета?
- Ха-ха. Обратно е. Това ние отглеждаме хубавите, работни пчелички ?
- А кой тогава?
- Нас ли? Ха-ха. Имаме родители… българи. А вие от къде сте?
- От Македония.
- А нашите са от Странджа. Но ние вече тук сме родени.
- А тук къде обитавате?
- Щат Нови Уелс…градчето Берк е наблизо. Но ние живеем по чифлиците. Сме доста семейства: градинари, пчелари, земеделци…
- А може ли при вас да се присламчя ? Тук, в града хич не ми харесва.
- Хо! По-често знаем за забягването по градовете, а за провинцията за първи път чуваме. Някаква специалност фермерска имате ли ?
- Шофирам…електромонтьор съм работил…
- Това е добре, но ние нищо не решаваме. Трябва да поговорите с нашия шеф., - и едното момиче подава на Зоран визитката: « Michael Atanas Peycof…»
Ето, виждате ли онзи бокс с българско знаме? Там ще го намерите.
В бокса нямаше никой друг, освен възрастен, слаб мъж с ковбойска паралия и джинсов костюм, който струваше в Москва една месечна, а може и две, заплати. Майкл седеше зад бюрото и попълваше някаква бумага.
- Добър ви ден! Здрасти!
Майкл учудено повдига главата и посочва стола, на който Зоран трябваше да седне и въпросително се вренчва в очите му.
- Исках да попитам за наем на работа…
- За работа? Къде?
- При вас…в вашите места. Аз съм преселник от Македония, но в града не ми харесва да живея. Искам да се задомя някъде в провинцията и по възможност сред сънародниците…Чух вашите момичета да си говорят български, се разприказвах с тях и те ми дават вашата визитка.
- От Македония ли сте?,- фермерът, сякаш искаше нещо да добави, но се сдържа,
А каква специалност имате за работа в провинцията?
- Шофирам, но книжка тук не съм оформил…Работих и елетромонтьор на торговски кораб, ама документ също нямам…Учил съм още на родината.
- А от кои сте места?
Изведнъж, «Зоран» се угаде, че тъй банално се изложи със своята легенда и не знае нищо за своята «родина»…
Собственно, това не е толкова важно,- спасява положението умния фермер,-ще те видя, как се справяш с работата и там ще оправим нещата. Ето адресът и когато ще уйдиса, добре си дошъл.
Фермерът става и с това подсказва на Зоран, че е свободен.

Майкл Пейкоф

Майкл Петкоф, фермер от щата Нови Уелс не можеше да си намери място. Това, което се случи преди няколко минути е нещо неправдоподобно. През последното време на своя, шестдесет и кусур години, живот той безпрестанно береше кахър , че остарява и хем вече няма сила да хазаюва както преди, хем няма наследник. Да продаде стопанството също не е лесна работа. Няма сега такива хора, които да обичат земеделието. Това българите винаги копнеели за земя, защото от край време са земеделци, а другите народи и, още повече, тези, които навъдели Австралия, твърде нямат нито мерак, нито са мокаетни за този древен поминък. Ама и българите вече изгубват интереса към занаята, който ги създал.
И ето това момче, с този странен говор…
Майкл-Михаил заедно с родителите напуща България в края на 30-те години. Последната капка, преляла чашата на бащиното му търпение беше атентатът в църквата «Света Неделя» през 1925 година, извършен от коммунистите – терористи. Там под срутения купол на храма завинаги остават дядото и бабата на Мишо-големите почитатели на цар Борис III и Православието. Баща му, Атанас Пейков, български национал-патриот, земеделец-чифликчия в Трънско с цялата си душа мразеше и «земеделците» начало с откачения «социалист» Стамболийски и, още повече, комунистите. Той ясно си даваше сметка какво се случи в Русия и какви бели очакват България, ако «червената чума» я порази.
Атентатът в «Света Неделя» е грозното знамение на идните социални трусове, а гибелта на родителите от ръцете на червените изроди вбесява Атанас и стремежа да напусне клетата родина става неудържим. Изпъром той намисли да емигрират с семейството си в Америка, но и там започва «великата депресия» и тогава той се насочва към Австралия.
Тук, на края на света, Атанас пуща яки корени, успешно развива хазяйството си с двамата синове, Михаил и Асен. Обаче започва Световната война, синовете са мобилизовани за противостояние на японските милитаристи, и Асен загива в известната касапница на Пирл-Харбор.
След войната Мишо взима за булка една сънародничка Стана от близките чифлици и успешно продължи семейният занаят. Обаче господ не им дава син. Двете по-големите дъщери се изгубват в Мелбурн, а най-малката сега учи в медицински институт в Брисбен и, види се, че и тя ще остане там. А какво остава на него, Майкл Пейкоф ? Да се пресели към градските пенсионери ? Не. Това хич не е за неговата деятелна натура.
И сега този…той, явно не е македонец. Майкл редовно се сряща с македонските емигранти и добре им познава наречието.
- А защо тогава този младеж ме лъже? Странно.

Чифликът

Зоран се обявява на чифлика в най-напрегнатото време, когато започва събирането на реколтата на зеле, картофи, морков, дини. Всичките фермери остро се нуждаят за сезонна работна ръка и най-дефицитни са шофьорите и, особенно, поне елементарно грамотни, защото да си имаш работа с тарикатите оптови търговци е голямо изкуство, недостижимо за азиатските гастарбайтъри. Появяването на Зоран Цветковски в чифлика на Майкл Пейкоф е събитие сродно с пришествието на античен герой.
Още от първия ден и цял месец Зоран и Майкл практически не се виждат. Единият по цял ден е в къра или офиса, другият курсира с камиона от чифлика и до градчето с оптовата търговска фирма, където закупват селскостопанската стока. Няма време нито за формалното трудоустройство, нито за неформалните приказки. Разбира се, че опитния фермер не можеше да остави без надзор новия работник, но му беше достатъчно да проследи резултатите на първите рейсове със стоката, за да направи извод, че Господ по някаква причина иска да поправи съдбата на божия роб Майкл.
Изпъром Зоран изпълняваше саде шофьорско-експедиторски функции, но с времето, виждайки, че Майкл физически не успява да урежда работата на няколко десетки индуси, китайци, малайци и още какви не е «индейци», сам започва да им «флява в акъла» и от сутринта ги реди, разпределя по полетата, названачава бригадири, води табели. Заболялите откарва в болницата, на скандалджиите запушва устата…
Дойде ден, когато старият фермер разбира, че без Зоран никога нямаше да има толкова доход, като тази година. Комшиите саде цъкат с езиците и се чупят главите да разберат откъде се е взел този млад работник у Пейкоф и правят извод, че е някакъв роднина-емигрант.
Зеленчуците се се обрани, извезени, продадени и дойде времето за оран и Зоран спокойно сяда на трактора. Няколко урока, усвоени от Майкл, позволяват му да се справи и с тази работа.
От стаичката в една постройка до конюшнята, Зоран вече е преместен в къщата на стопанина и ката дзаран закусва заедно с чичо Майкл и неговата съпруга Стана. Нищо не може тъй да свързва хората като съвместния труд. Стана направо обикна работника като роден син. Имаше саде едно негласно табу: никога не се засяга темата за миналото на този чуден момък. А за чичото Майкл това явление беше като една детективна история с която той се интересуваше, както някой с кръстословици. И едната от неговите крачки в тази посока се прояви в това, че Майкл тайно записва на магнитофон тяхната беседа с Зоран и сетне се сряща с един познат професор-славист, поднасайки му записа с предложение да анализира речта на Зоран.
Изводът на професора шокира фермера: Зоран бил съветски шпион. Разбира се, професорът го казва на шега, но сериозно добавя, че такива словесни, български архаизми, смесени с русизми, може да има саде в Съветския Съюз, където преди двеста години имало голяма преселническа вълна в Северното Причерноморие.Професорът завери слисания Майкл, че този разговор остава само между тях.
След това знаменателно откритие, фермерът започва по-внимателно да наблюдава обноските на Зоран и му става ясно, защо Зоран винаги пие виските наведнъж, а не като той- на глътки. Обаче странен е този съветски шпион. Не да живее в Сидней или Канбера, където има нужна за шпионаж информация, а се досурнал в най-забутаната провинция. Сетне… тази неговата всестранна подготовка, умеятелност. Вижда се, че земеделския труд не му е чужд, а диалетната реч не може да бъде научена в друго място освен в естественна, българска среда. А къде ли е тази среда?
Следващото душевно потрясение стария фермер изпитва след зимната ваканция на дъщеря си, Емилия. Нищо чудно нямаше в това, че младото момиче с Зоран се сдружават, заедно прекарват времето, ходят заедно на гости и вечеринки. Обаче преди да замине в Брисбен, Эмилия учудва баща си с намерението да не остава в града и че й харесвало и тук.
Това беше повече от ясен намек: дъщеря му обикнала Зоран.

Zoran Tsvetkovsky
Дорде отгатката за тайната на Зоран си беше като детективна забава на, изпънения с подозрения, фермер, никакви фатални последствия тази «кръстословица» не носеше. Но когато започва явно да се набелязва, че Зоран може и приведен зет да стане, нещата кардинално се променят. Едното е фалшивите документи на някакъв си случаен работник и друго е брачната регистрация, имуществените отношения, завещанието и всякакви делови, данъчни взаимоотношения, възможните съдебни разбирателства с участие на тарикати юристи.
Без дълго да отлага, Майкл скришната прави копия на Зорановия паспорт и го изпраща в Перт с цел да проучи истината. Както той и предполагаше, отговорът беше лаконичен: в настоящия момент такъв човек в града не живее, а го напуснал преди две години. Но такъв отговор нищо не прояснява и трябваше да се продължи следствието. Майкл намира време, таман през зимното време, и пристига в Перт самолично. Пак се обръща в полицейския участък, оттам в градската мерия и, накрая, намира адреса, по който живеел Зоран Цветковски. Обаче това бил адрес, даван колкото да получи паспорт един югославские мигрант. Платил за услугата и получил паспорта, този емигрант никога повече не се е показвал. По думите на стопаните Зоран искал да се трудоустрои на риболовен траулер в Мелбурн. Последва визит на морската биржа в Мелбурн, където Майкл научава, че Зоран бил завербуван на една риболовна шхуна, която ще се завърне в пристанището след няколко дни. Обаче капитанът на шхуната бил новак и нищо не знае. Едва когато фермерът започва да разпитва моряците в пристанищния паб, става му известно, че въпросния югославски емигрант бил наркоман и заклан в Сингапур по времето на сбиването с местните наркотърговци.
Излизаше, че паспортът на Зоран бил откраднат и продаден.
Сближаването на Зоран и Емилия заяква дотолкова, че няколко пъти младия работник прекарва по цяла седмица на гости в Брисбен, а когато Эмилия успешно завършва медицинския институт, тя съобщава на родителите си, че нейното решение да се омъжи за Зоран е окончателно. Дорде родителите се освояват с новата реалност, Эмилия добавя, че сватбата ще се играе не в родния чифлик, а в поместието на нейната студенческа приятелка Лиз в предградието на Брисбен.
Майкл съгласно своите представи за ролята на сватбата помъчи да се намеси в организацията на това, най-важното в живота, мероприятие, но трябваше да отстъпи и да се смири с доводите на дъщеря си, че всичко сега се прави доста по-различно от едновремешните адети. А главната за себе си задача Емилия виждаше в това как да промени годеника и родителите, за да не изглеждат селяндурски сред шикозната публика, към която спадаше нейната приятелка и родителите й.
Какво свързваше провинциалката Эмилия и нейната богемна дружка Лиз оставаше за непосветените пълна тайна. Но родителите на Лиз, владелците на магазинна обущарска мрежа, искрено обикват Эмилия и често я даваха за пример да изхайтената дъщеря, когато те прекарваха ваканцията в тяхното имение. Когато родителите на Лиз научават за сгодяването на Эмилия, те тутакси й предлагат армаганът- сватбата да се играе у тях. Това хем няма да им струва много, хем има повод да се засветят в местната, светска хроника, хем тяхната Лиз малко да се замисли над своето нехайство и дай хрумне за вечния зов.
Эмилия с голям хазарт и мерак започва своята задумка за промяната на външния вид на своите близки хора. Най-тежкото беше да се преодолее бащинския инат. Майкл освен своя джинсов костюм нищо друго не признаваше и рядко кога е бивал на тържества и то, саде у все тавива като него фермерски семейства.
А сега се доведе да ходят по салони, да избират облекло, обуща и дори трябваше да купят небесен, моден кабриолет. Най-успешно тези преобразования минава Зоран, който с всяка измината фризьорска и визажистка акция право пред очите на възхитената годиница и учудените сватове се превръща в истински денди и писан, блондинисти хубавец, сред масата почернени, австралийски мелези.
Лека-полека и Майкл усвоява новата си «униформа», причьоска. По-сложно беше с май-тромавата Стана. Тя трябваше да се учи да ходи на висок ток, с тясна поля, доста разгърдена и с лятна паралия с фередже. Всичката тази суета, накрая, заприличаше на подготовка за някакъв карнавал: вълнителен и обещаващ щастливи изненади. Виждайки как се променят в очите един на друг, Пейкови с голямо въодушевление се готвят да не се изложат пред градските богаташи.
Съвместното сватбено творчество разтърсва и главния кахър на Майкл относно фалшивия паспорт на Зоран. Веднъж фермерът намира момент и повод да предложи на бъдещия зет да вземе фамилното име на жена си и с облегчение отбелязва, че Зоран, сякаш, чакал това предложение.

Зетът
И настъпи денят, когато семейството Пейкови, пременени и развълнувани, чакат пристигането на Лиз, която ще е главния «сталкер» към намислинето мероприятие. И тя пристига навремето-ярка, стилна и деловита, придружена още с две коли на техните с Эмилия студенчески приятели. Кортежът от шест коли с кабриолета в средата потегля към Брисбен. В тамошната мерия се провежда нужната церемония и Лиз повежда кортежа към Свято-Николския, православен събор, построен от руските емигранти и в който литургиите са провеждат на църковно-славянски език.Едно време руските преселница са били трети по количеството жители в Брисбен.
За първи път Пейкови прекрачват прага на христианския храм и остават много впечатлени от ритуала на венчаването и близкия им език.
Тази Лиз, изглежда, е много по-дълбока натура, отколкото я преценяват нейните родители. След венчавката маршрутът минава по брега на океана, за след обед да се завърше в една приказна местност, в която се намираше поместитето: голяма, белоснежна сграда в викториански стил на брега на затворена лагуна, посред която се люляше закотвена, голяма платноходна яхта.
Голямата поляна с подстриганата трева до зданието е обкръжена с природен ботанически резерват, поразяващ с екзотичното буйство и разнообразие на местната флора. Това си имаше и известни опасности, свързани с множеството змии, влечуги, отровни паяци, обитаващи тези места, но снобизмът на богаташите е по-силен и по границата на поляната, по дърветата са окачени разноцветни гирлянди, а просторната веранда на хазяйския дом е превърната в сцена, на която вече е натъкмена музикалната аппаратура. Около верандата в сянката на величествените еквалипти се разположени масите, на които вече тук-там насядали по-възрастните гости. По-младите с децата си обикалят потайностите на парка, плават на лодки из лагуната и чакат пристигането на сватбения караван.
Когато се чуват сигналите на кортежа, гостите правят жив коридор, по който бавно се движат колите. Лиз, Эмилия и Зоран, изправени в кабриолета, приветсват скъпите гости, а те ги засипват с цветя и конфети.
Стопаните великодушно посрящат младоженците, подчертавайки особенно уважение към родителите на Эмилия, които изглеждат далеч не такива провинциали, каквито би могли да бъдят. Особенно се открояваше Майкл с стройната си, младежка фигура, подчертавана с безукоризнено ушития, бежев костюм и тъмните модни очила на мъжественото, ковбойско лице. Копия на Данди-Крокодилът. И с това става мигновенно обект на всеобщото обсъждане и внимание и, особенно, на децата и жените.
Но основната част на тържеството започва по-късно, след почивката и спадането на първата летна горещина. След ритуалните сватбени речи, чествования, подаръци започват танците и импровизирания концерт, в който гостите изказват своите чувства и способности към музикалното, поетично и театрално изкуство. Когато дойде реда млаждоженикът да яви пред хората своята дарба, той направо изби рибата с изпълнението на «Момичето от Нагасаки» и тутакси попада под обстрел на местните хроникьори, фотографи и тележурналисти.
Погалян от всеобщото внимание и възхищение, Зоран май изгубва самоконтрола в тира, където сръбналите мъже, потомците на едновремешните британски затворници: бандити, грабители, убийци устрояват състезание по скорострелност и меткост. Тук за победител се набелязваше Майкл Пейков, тъстът на младоженика, но разгорещените сватбари започват да подкокоросват Майкл да се срази с зета си и да видят, кой в дома ще е хазяин.
Майкл без всякакво съмнение приема тази закана и Зоран е повикан на своеобразен дуел. Тази мъжкарска инициатива предизвиква цял фурор сред развеселелите се гости и те се струпват около тира.
Условието за дуелянтите беше просто: да стрелят със седмозареден винчестер по пробягващото «кенгуру», на който е закрепен плакат-мишена. Резултатът на двубоя беше за Майкл «гибелни». Зетът му успява да изстреля всичките патрони и точно в «ябълката» на мишената, а тъстът порязява «кенгуруто» саде с пет патрона и само с два в «ябълката».
Славата на Зоран още по-порасва, а тъстът хем хич не беше окахърен от загубата на състезанието с зета си, хем още веднъж се убеждава, че си има работа със «съветски шпион».
0 Курлиец #
1 декабря 2021 в 20:39 → Бабник. Част 3
Сватбата

Такава сватба в Анучино никога не имало и няма да има. Не е шега работа: сценарият е написан и мистерията е изиграна от цяла група дипломници от театралното отделение на института на искуствата. Това изглеждаше като една композиция от народни елементи и съветски, граждански форми на масовото мероприятие, участничките на което отколе изгубили всякакви връзки с едновремешните адети и, още повече, сред потомците на преселници от западните краища. Нямаше и венчаване, защото в приморските села няма църкви и попове, нямаше и сватове. Сашовата страна беше представена от приятелите му от английската група, бъдещите работници на търговския флот, която носеше червения байряк. А страната на булката беше цялото й родно село и нейната студентска група с белия пешкир. След регистрацията в селсъвета и двата отбора сватбари тръгват към къщата на невестата, събирайки по пътя цялото активно население, за накрая тази процесия да прилича на първомайска демонстрация. До разстворените порти младоженците и гостите са посрещнати от родителите и близките роднини на Оля: трите й сестри с мъжете си и един бюлюк деца. Тук студентите разиграват адетът на признаването на новото семейство: една смесеца от руски, украински обичаи с добавлението на българския, когато младженците захапват една голяма, червена ябълка.
Сетне «манифестантите» се настаняват по дългите маси, направени под специален сайван за този тържествен момент. Големите паници с изюбрятина, червена риба и хайвер, трепанги и всякакви милинки, салати, изпекани прасенца, тукашно усурийско грозде, дини и, незаменимите за самогонката, солените грузди, рыжики, лисички обкръжаваха високите, трилитрови бутели с самогон, който се пиеше със стакани, както в Бесарабия пият вино.
На челното място с младоженците насядоха трите сестри с мъжете си и ролите на кума и кумата изпълняват най-възрастните от тях. За музиканти са пазарени група от Арсеньев и именно от Дома на културата, в който е разпределена Оля.
Игорь Николяевич, явно смутен хем от тези сложни и непознати церемонии и толкова сватбари, хем от необичайното положение, когато тържеството е ръководено без най-малка негова намеса. Той седеше с лъскаво, сияеще лице, макар и закован в непривичното облекло с бяла, найлонова риза, вратовръзка, напоминаваща връвта на бесилото, с костюм от кремплен, най-престижния материал, докарван от моряците. Лидия Петровна също прекарваше най- щастливите мигове на живота: всичките й деца са задомени, здрави и днес са събрани заедно. Внуците заедно с тукашнате дечерлуга с радостни викове тичат покрай сватбарския лагер, се промушват под масите, за тук - там да ги смушне някой пийнал чичко. Времето е чудесно-началото на септември, с което много прилича на бесарабската есен. Малката й дъщеря, днескашната булка и зетя й са писани красавци. Едно майчинско, сърдечно умиление и щастие на една селска, природна душа.
Сашо, като един от главните персонажи, събирайки цялата си воля в юмрука, нито на миг не дава вид, какво има на сърцето, на сърцето и душата, и че това е само още един спектакъл, в който той играе заради Оля. За нея обаче беше по-лесно да играе ролята си – нали на това я учили в института и сега тя е специалист по тази работа: да гради един театрален свят, в който има всякакви горещи страсти, изчезнали в това, регламентирано битие. Единственото беше естествено, че те се обичат с Сергей и не е тяхната вина, че сегашният живот е нещо по-сложно, отколкото малко преди в затворения, патриархален бит. За новият живот още няма съответна форма за съружество ли, сдружение ли, и не остава друго, като да караме по стария коловоз.
Затова пък, когато настъпи момента за импровизиран концерт на всички желаещи, а те са
доста много, младоженекът Сергей си дава душа с цяла песенна програма и сватбата тутакси се преобръща в танцевална вечер, които Есенин правеше в московския ресторан «Загородный». Музикантите от Арсеньев очакваха от владивостокци обяснимо музикално образование и умение, но чак такова…Покорени от харизмата и изпълнителното майсторство на младоженика, арсеньевци само ловят знаците на Сергей и тутакси наиграват нужните мелодии. Всичко започва от «Черемшина», преминават към одески шансон, а сетне и български песни, за да стигнат към англоезичните, световни шлагери. А сетне и «Белый вальс», «Ах, свадьба пела и плясала» дорде сватбарите, напуснали масите не стават една, еднородна, ликуваща тълпа, покорена от този, незвестно от къде паднал, магьосник.
Въпреки общоприетото правило за първата брачна нощ, Сергей и Оля изчезват от очите на гуляджиите, за да посрещнат възходът на слънцето на брега на тукашната рекичка Даубихе.

Последните дни

Подир сватбата Оля постъпва на работа в Арсеньевския Дом на културата съгласно разпределението, а Сашо остава във Владивосток, където продължава усвояването на английския език и професията на електрик. И в едното и в другото той успява и напредва: сега той вече разбира текстовете на английските музикални групи и певци, някои от техните хитове изпълнява пред своите колеги и дори се опитва да съчинява песнички на английски. Като електромонтьор, той все по-често практикува в дока и на различни рибарски корабчета, на които го пазаруват да проверява или сменя електрооборудованието. Той вече се знае с многото капитани, боцмани и повари, понеже най-често си има работа кухненски плити, хладилници и резачки.
В петък Сашо обикновенно заминава за Арсеньев и двата почивни дни прекарва със своята законна супруга. Тогава те излизат извън градчето и бродят из тайгата. Таман му дойде времето за реколтата на кедровите орехи. Техните шишарки и самите орехите са два-три пъти по-големи от сибирските. Нейде намират някакво живописно място, правят си чай от лимонник и се предават на мълчаливото щастие, достъпно само за влюбените сърца. Никакви далечни планове младите съпрузи не градят, но надяватся техния съоз да е по-дълъг. Късно вечерта те се прибират в общежитието, където Оля живее с две момичета, работнички на вертолетния завод. Но те са от близките села и се ходят на гости при родителите. Но хубавата усурийска есен един ден се сменя с също хубавата зима: слънчева, снежна и студена. Оля вече се тъкмеше за майчинство, когато дойде очакваната бела.
През една късна ноембрийска вечер, когато Сашо се завръщаше от работата в дока, той още отдалеч забелязва, че прозорецът на неговата квартира свети. Това никак не можеше да е Оля и, значи, това е, най-вероятно, Рашид и му носи съдбоносен хабер.
Че рано или късно това ще се случи, Сашо разбираше и донякъде беше се примирил с неизбежното. Но все пак, е друго, когато този час пробие.
Рашид седеше на кухнята пред, разгънатия на масата, вестник «Советское Приморье».
-Наконец-то, - Рашид става, прави насреща няколко крачки, прегръща Сашо, но има нещо предупредително в неговото поведение.
- На этот раз, Саша, всё обстоит совсем, если честно, хреново. Полковника, который тебя крышевал, вынудили уйти в отставку. Тебе пытаются пришить соучастие в укрывательстве преступника. Это постарался тип, который должен был контролировать тебя в Иркутской области и которого ты обвёл вокруг пальца. Если тебя захомутают и напаяют срок, то в зоне тебя уже ждут и сразу же замочат…
Наш командир подписал приказ об осенней демобилизации, но поставит число следующего дня, после твоего отбытия.
- Отбытия? Куда это?
- В Австралию.
- Ты не шутишь?
- Совсем нет. Твой покровитель всё давно продумал и подготовил.
Рашид бръква в пазвата на кителя и подаде на омърлушения «Музикант» плик, от който Сашо вади паспорт и двеста долара.
- Твоя задача в кратчайший срок попасть на сухогруз «Аскольд», а в порту Перт ты должен…
- Сбежать
- Да. И дороги назад для тебя не будет.
Сашо инстинктивно разкри паспорта: « Zoran Tsvetkovski Western Australian state Pert city…»
- Балканские имя и фамилия
- Да. Македонские. В этом году наблюдалась эмиграция большой группы югославов. В этом штате им продали по дешёвке в собственность какие-то болота и югославы собираются их осушить и заниматься на них земледелием. Поскольку процесс оформления гражданства и всяких имущественных бумаг идёт долго, то тебе удастся в это общество каким-либо образом встроиться, если что.
- А почему сухогруз «Аскольд» ?
- Не знаю. Тебе какая разница? Видимо, был уговор с капитаном…Но тебе надо продумать, как пронести и где хранить паспорт и деньги. На всех судах загранплавания есть помощник капитана, задача которого следить за моряками и у него среди них имеются стукачи.
Я буду у тебя до последней минуты. Как только ты отплывёшь, выйдет приказ о дембеле. За тобой тут же явятся особисты.
- А ты?
- Я тоже прохожу по приказу и улетаю в свой солнечный Таджикистан.
- Счастливый.
- Не совсем. Я надеялся пригласить тебя в гости…на «крышу мира». А получилось, что прощаюсь с тобой навсегда.
- Да-а. Но пока у меня в голове всё это совсем не укладывается.

Изгнанието

Когато Сергей Смирнов намери капитана на балкера «Аскольд» Валерий Иванович Лопатин, един хубав, едър белорус и го запита не ли му трябва в екипа електромонтьор, капитанът без да отговаря, го отведе по настрана от канторските врати.
- С документами електрика у тебя всё в порядке?
- Да
- Хорошо. Один из наших, как раз в очередном запое. Надоело с ним цацкаться. Приходи завтра на испытание. Если одобрят, через два дня снимаемся.
Изпитът правеше един възрастен, болнав електромеханик. Той поразпита Сергей за туй-онуй, предложи да смени датчика за пожарната сигнализация, да подобри режима на гидрофора и остана доволен от Сашовата кадърност. Сетне той му посочи най-сложните за демонтаж на електроуредите места в машинното отделение и доложи на капитана, че Сергей Смирнов може да е приет.
Балкерът «Аскольд» следваше за Северна Корея, където ще е натоварен с азотни удобрения и оттам поема курс за Австралия. Това е двупалубен кораб с екипаж 32 човека, разместен по каютите по 6 човека. Нямаше никаква възможност нещо да къташ и никой да не го види или набара.
Сергей Смирнов с голям риск, приравняван към смертоносния, за тайник използва кутията, в която държеше тестера и всякъкви детектори, със които електрика не се раздяла. Помощникът на капитана, когото моряците споменават саде с псувни и прякора «самоед», защото е представител на едно племе от северните народи, е един лемов и коварен дебеланко, преместен от военен крейсер, където служеше като политрук, по причината на изгубената физическа форма пред стройните млади моряци и офицери.
Уязвеното чувство за непълноценност този вреден и лош човек компенсираше с изострената подозрителност и омраза към непокорните. Към тях спадат тези, които се отказват да «сътрудничат» с него, правейки доноси, избягват утренните часове с политинформация или откровенно дремят на тях. Самоедът водеше специална картотека с «досиета» на всеки член на екипажа и ги попълваше с новите доноси на «стукачите».
Когато кораба се завръщаше във Владивосток, митничарите по наводка на Самоеда точно знаят къде и какво да търсят. Обикновенно това е «контрабанда», състояща от дребен ширпотреб, купуван с оскъдната «валютна заплата» по лавките на морските пристанища. По тях имаше специални «бутики» за съветските моряци, които за кратко време пуснати на брега, бързат да се отоварват и с този «дефицит» да оправдаят пред очите на роднините своето многомесечно отсътствие. С такова взаимоизгодно сътрудничество с митничарите Самоедът избягваше уволнението. А иначе капитанът Лопатин тъй мразеше своя помощник, че му забраняваше да се мярка пред очите му.
Сергей с всичките си сили се стараеше с нищо да не бъде отличен от другите колеги и спазваше всичките писани и неписани правила на вътрешния живот на този подневолен колектив. Обаче един случай разваля всичкото му старание. Веднъж в едното от трюмните помещения се случва пожар, причинен от вехтата електропроводка, която гореше и пръскаше искри. Вдига се голяма врява, която стига до ушите на Самоеда. Той бърза да се навре в станалата беля, започва да кряска, да вика моряците да не стоят гаче овци, а да гасят пожара с вода. Кой знае с какво щеше да се завърше изпълнението на неговите чудовещни заповеди, да не беше се явил Сергей. Той вече беше облечен със специален защитни комбинизон, шлем и започна да избутва всичките дзяпачи от трюма, обяснявайки с висок глас, че използването на водата е недопустимо и смъртелно. Целият «авторитет» на Самоеда беше безцеремонно разтъпкан от този самонадеен електромонтьор, който си позволи да командова и да науква помощника на капитана поради неговата безграмотност.
Сергей сръчно и наскоро гаси пожара със специална пяна, възстановява проводката. А това неговото умение поражда зверинна злоба в душата на Самоеда.

Забягването
Една седмица балкарът «Аскольд» е натоварван с азотен тор в северокорейското пристанище Чхонджин. Никаква механизация тук нямаше. Безкрайна вереница от дрипави мъже и жени се проточваше от дъсчените складове до трюмовете. Торът го носеха с чували.
Екипажът на «Аскольд» на пристанището не стъпваше и нямаше затова никаква нужда. Освен складовете и няколко фабрични, почерняли сгради нищо на брега не се виждаше, а наличието на валута за всеки е шанс да е затворен. Но Сергей разбираше, че и в другите пристанища: Сингапур или Индонезия, Австралия също няма да го пуснат. Обикновенно, помощникът на капитана дава разрешително на група от три човека, един от които е страши и отговаря за поведението на колегите и е проверен човек от Самоеда. Но даже по някакво чудо Сергей да получи разрешение, то бягството си той подлага на тежко наказание старшия на групата и това според него е аморално.
Сергей си чупеше главата, как да се измъкне от тази клопка и нищо свестно на акъла не му идваше.
Балкарът вече се промъква през Индонезия и остават броени дни да стигнат Австралия. Сергей е в отчаяние.
И ето веднъж го викат в капитанската рубка, което никога по –рано не се случвало. Той си има свой началник и да ходи до капитана нямаше никаква нужда. Когато Сергей пита разрешение и влиза, там освен Лопатин никой нямаше. Капитанът заключва вратата и подбутва сергей към масата, на която е простряна голяма карта с всякакви цветни линии, стрелки, надписи.
- Смотри. Мы движемся вот по этому красному маршруту к Сиднею. Но тебе туда не надо. Всё- равно, Самоед тебя не выпустит , мы долго будем стоять на рейде и там везде шныряет береговая охрана. Самое верное место, куда тебе следует выбраться, это вот здесь, на севере, в Коралловом море. Тут только рыбацкие посёлки и сейчас, летом они превращаются к курортные пляжи для любителей острых ощущений. Но попасть сюда можно только вот с этим течением, идущим вдоль берега. Через два дня мы будем это течение пересекать и ночью ты в него спрыгнешь.
- Спрыгнуть в море?!
- Не трусь. Акулы здесь бывают редко, но и выхода у тебя нет. Вот, здесь хранится гидрокостюм. В него удобно будет запрятать паспорт с деньгами. Около полуночи тебя вызовет дневальный, чтобы отремонтировать габаритный фонарь на правом борту. Там же будет висеть спасательный круг. Но сначала заходишь сюда, в рубку и одеваешь гидрокостюм…Ты всё понял?
- Так точно, товарищ капитан.
Обаче целият план започна да се разваля вече на другия ден. От южната, полярната страна се задават черни, рошави облаци, задухва силен вятър и започва щорма. На следващия ден той малко се поутиши, но беше страшно да се хвърляш в тази разбунтувана, водна и пенлива пучина .
В уречения час в каютата влиза дневалния и «буди» електромонтьора тъй, за да чуят и другите, че трябвало срочно да се оправи сигналния фар. Сергей прихваща, вече приготвения плик и бърза да напусне каютата. В капитанската рубка, освен дневалния, нямаше никой. Той помага на Сергей да нахлузи гидрокостюма, защото палубата от дясната страна я заливат врълитащите вълни.
Когато Сергей се промъкна на нужното място, колкото да е спецназовец и голям юнак, той изпада в паника. Едното е да виждаш вълните през белия ден и в Черно море и друго е през ноща в океана. Все едно, че се стягаш в пресподнята. Дълго време електромонтьора, с омекнали от страх, крака стоеше до оградителната мрежа, здраво захванал спасителния кръг и съжеляваше , че е атеист и не знае никаква молитва.
В един момент разсъдъкът му се замътнява и Сергей се хвърля в бездната от десетметровата височина…и несполучливо. Поредния воден вал се тъкмеше да размаже некадърния гмуркач по борта на балкера. Но верховното, морско божество е снисходително в този момент и Сергей префуча покрай кормата, за да се изгуби в мрака.

Австралия

Измъченият от нощния двубой с морската стихия, Сергей наближаваше брега, но вълните са толкова високи и грамадни и с такъв рев се сгромолясват по кораловите, безформени нагромождения, че освен смъртта нищо друго там не го очакваше. Но и в водата страшно: той забелязва време от време перките на акули и, сигурно, гидрокостюма донякъде го спасяваше да не е надушкан от тях. Трябваше още почти цял ден да бере страх и да се отдава на течението, дорде то не зави на запад, обикаляйки най северния нос на австралийския континент и да не изнесе нещстния плувец на подветрената страна на полуострова.
Вече се смрачаваше и брегът изглеждаше пустинен. Но ето Сергей стъпва с вцепенените крака на «зеления континент» и рухва от изнемождение.
Събуждат го чайките със своите пронзителни писъци. Изпъром «робинзонът» вижда тъмно-синьото небе и сетне се мъчи да осъзнае случилото се. След малко той се свестява, съблича гидрокостюма, отбелязвайки, че плика с паспорта и парите е сух. Това му дава кураж и той започва да шава, както бил научен в специалния полк. Гидрокостюмът е засипан с камъни и пясък. По брега тук-там вече се задават по-откачените плажници, търсещи по-диви места в това ранно време. Сергей с фланелката и плувките с нищо не се различава от тези неканени гости. Той бавно се движи къи далечните, пъстроцветни къщички, от които пристигат плажниците. Мъчи се да разбере нещо от случайно чутите реплики и с досадност обнаружава, че почти нищо не разбира.. Обаче това не е кой знае какъв е кусур в тези места, където през сезона се събират хора от цялата планета, освен тези, от соцлагерите.
Ето, той стига до първите търговски павилиони и в един от тях си купува шорти, сандали, тъмни очила и бейсболна кепка. И едвам сега той се угажда, че е страшно гладен и побърза да се насити.
Сидней

И еднам сега, когато гладът отстъпи, а Сашо се поразгледа и видя всякъкви предупредителни надписи той разбира, че по чудо останал, изобщо жив, защото тук е било единственното място в света, където се въдели крокодили в солената, морска вода и, сигурно, благодарение на щорма избягнал участта да стане жертва на влечугите. Плажниците се къпиха в специално оградени с телена мрежа волиери, около които се влачеха страшните чудовища. Но нали има джаснати туристи, можеше и от това да се печели. С тукашният английски език не беше лесно да свикнеш, но с търговците, свикнали да се нагаждат към купувачите, Сашо се разбираше. Обаче той няма какво да търсе в тези малолюдни и опасни места. Още няколко дни и парите ще се свършат. Никаква работа тук нямаше и трябваше да се премести в голям град и най-големия от тях е Сидней. Никакво друго съобщение, освен частните превози нямаше и Сашо тръгва автостопом.
Постепенно, с предвижването на юг, се меняваше и климата, и природните изгледи. Влажната, тропическа горещина на севера се сменя с напълно търпима, лятна температура по пътя по обширната, цветуща долина и по която течеше единствената на континента непресъхваща река Мурей.
По-късно на горизонта се извисяват върховете на Австралийските Алпи и зад тях се открива безкрйният, океански простор и панорамата на прочутия порт. Последният транспорт, с който Сашо стига до Сидней е камион, следващ таман към
Пристанището, където трябваше да очаква на опашката до сутринта. Шофьорът великодушно позволи на Сашо да пренощува в кабината му.
На другият ден Сашо намира трудовата биржа, където имаше хамалска работа, но нямаше къде да спи. От случайните събеседници научава, че имало частна гостилница за строителни работници,.ако те вземат на работа. Сашо обикаля околните стройки и в едно място го взимат временно, като чистач, а през една седмица таман навремето получава първата седмична заплата и си позволи малко да се поразходи по града, който му напоминаваше Владивосток. Най-впечатляващото в Сидней е новопостроената сграда на Оперния театър, станала символ на града.
В гостилницата той нощува с двама индуси, но с тях почти не се виждат, понеже са в различни смени и дълго време освен прашните етажи, по които Сашо смиташе и изнасяше строителния боклук, той нищо не виждаше, а съзнанието му отказваше да прави някакви аналитически построения на своето незвидно положение. Това е едно иррационално несвястно бдение, подобно на постояннен махмурлук.
Нямаше също и никакви хора, с които би можел да размени дума, а до края на временната работа оставаше поледната седмица. В неделя, преди нея, Сашо се настанява с вестника в близкия градски парк. Недалеч от него на естрадата няколко музиканти без всякъкво вдохновение тананикаха и дрънкаха нещо минорно и фалшиво. В един момент те млъкват, слизат от сцената и започват да закусват и пият бира.
Неизвестно какво бъзикна Сашо да им предложи докато музикантите закусват, той да посвири на, скучащите по пейките и пътеките, хора. Ръководителят на групата, един рошав, черен малаец безучастно му маха с ръката в знак на съгласие, а едно младо момче поиска да думти на тъпаните, акомпанирайки на Сашо.
Изпъром Сашо изпълнява Yesteday,Girl, сетне Eleanor Rigby и с това привлече вниманието на многото туристи. После той минава на одески шансон и всякакви шлягери, с които събра около сцената цяла тълпа дзяпачи. Става по-весело и когато музикантите се връщат на сцената, те безропотно оставят Сашо да солира.
Групата са били музиканти към местната префектура на Сидней и ката неделя ансамбъла е задължен да свири в приморския парк, а през другите дни те печелят в ресторанта «Коала» и ако Зоран има интерес, може да бъде приет стига да се яви на преглед. Ако издържи изпита, ще може да се намери стая под наем.
Сашо реши да не рискува, отработи договорния срок на стройката, получи обещаната заплата и тогава отново се яви в парка при музикантите, а през два дни пред директора на ресторанта. Беше прието решение да го вземат с изпитателен срок на един месец, а малаеца намира на Зоран стаичка в един, от близките до парка, дом, изграден в колониален стил, но с мансардни надстройки в вид на килии, сдавани под наем.
Първите дни на новото място Зоран Цветковски старателно усвояваше репертуара на новите колеги и в това нямаше големи сложности, защото посетителите на ресторанта са основно пристанищна, космополитна публика: моряци, търговци, туристи – сиреч потребители на масовата, англоезична култура.
Лека-полека Зоран придобива позиции на един от тримата солисти и е приет в щата с доста прилична заплата.
Обаче еднообразния живот и одиночеството извън ресторанта пак започват да чевъркат душата на бесарабеца, захвърлен на краят на света в най-буквален смисъл на думата. Тукашното смесване на раси, езици, адети донякъде го учудваше, но сетне започва да го дразне отсътствието на разумен консерватизъм, обстойност и предсказуемост. А тук дори по града ходят боси и разголени, без всякакви намеци на социално положение, културна или национална идентичност. Дори тукашния английски език, колкото и сам по себе си е пародия на своите латински корени е съвсем опростен до жаркон.



Момичето от Нагасаки

Но веднъж, когато музикантите прекъсват своято представление,за да закусят и изпият по едно кафе, в гримьорната влиза келнерката, носеща поръчената закуска. Още от вратата тя грабва погледа на Зоран и колкото се намираше тук, разливайки кафето и раздавайки съндвичите, Зоран се пулеше в нея с дзяпната уста. Никога през живота си той не виждал такова крехко и учудващо женственно, грациозно създание и с дръпнати очи, излъчващи магичската тайна на азиатската душа.
Дорде келнерката се въртеше сред музикантите, Зоран нито кафето побарна, нито шавна.
Това чудесно създание била тукашната келнерка, японката Акеми, която обикновенно работи в дневната смена, но днес подменява колежката си.
През следващите вечери Зоран никъде не вижда загадочната японка, но нейният образ дотолкова се загмезди в главата му и душата, че трябваше нещо да направи, за да се облегчи. Понеже повече не я вижда, Зоран неволно гради един идеален образ, свойственото за поетичните натури. Лека-полека, изпъром изникват нужните думички, а сетне в възпаленото съзнание зазвучава и музиката.
Толкова са малки нейни гърди
И алените устни, са алени кат маки
Капитанът заминава надалеч,
Обичайки момиче от Нагасаки.
Няколко дни зоран превежда текста на английски и скришната гаиграва мелодията:
She's got so small breasts,
And lips, lips as red as poppies...
Captain starts a long way out,
Leaving the girl from Nagasaki.
Не знаеше струва ли да се споделя с колегите и не е ли твърде интимна песен. Обаче всичко се разреши по най-естествен начин. Полредният път, когато музикантите се настаняват на сцената, зоран вижда, че тази вечер Акеми е в залата. През известно време, когато дойде реда да е солист Зоран, той неочаквано, и за музикантите и за посетителите на ресторанта се обръща към тях с встъпителна, кратка реч. За първи път той го прави това на английски и с характерен акцент. Това предизвика оживление в залата, а Акеми, принимаваща заказа, неволно забравя за клиентите си.
- Скъпи приятели! Днес ще си позволя да изпея една песничка, специално написана и посвещавана на нашата колега, келнерката Акеми.
Първите акорди и няколко минута звучат само от китарата на Зоран, но с всяка измината нататък мелодията се обогатява с нововстъпващите инструменти, за накрая, саксофонът да разтрепери и най- закоравелите сърца.
Става нещо невъобразимо за ресторанната публика. Хората, станали от масата, плескат ръце с одобрителни посвирквания ивъзклицания. Но Зоран виждаше саде Акеми, напълно забравила своите професионални задължения. Тя ококорена, доколкото й позволяват природните тесни очи, стоеше слисана и онемяла. Сетне тя, явно подбутвана от колежките си, трогателно прегръща Зоран, го благодари и го моли да пее на бис, което е горещо поддържано от въторжената публика.
През тази вечер се ражда хем песента, хем любовта. Двегодишното въздържание на младия, здрав ерген изведнъж избуява с съкрушителна сила. Нямаше никакъв шанс Акеми да устои пред този еротичен напор, а тя хем нямаше нищо против, хем имаше голям опит на рестранна «гейша». Вече същата нощ те прекарват в апартамента на Акеми, без да склопят очи. Ама и следващите нощи повече приличат на светопредставление, дорде до директора на ресторанта не стигат слухоете, че едната от многото негови «наложници» се подвела с новоприетия музикант Зоран Цветковски. Не, че директорът ревнуваше. Този китайски, възрастен еротоман си имаше цял гарем кадъни от всичките раси и възрасти. Но новината за любовната връзка на Акеми е съпровождана с хвалебните епитети в адрес на музиканта, а това е явно на полза за бизнеса му. И Зоран Цветковски получава възможност да има свой индивидуален репертуар и двойно по голяма заплата.
0 Курлиец #
29 ноября 2021 в 10:11 → Еничерите.

Ликвидацията на еничарския корпус – „dura necessitas“

Периодът между 1808-1826 г. е лебедовата песен на еничарския корпус. Макар и с методите на самовластен източен деспот, Махмуд II (1808-1839) налага постепенно волята си над непримиримите бойци от корпуса и подготвя своя окончателен удар. След смъртта на Алемдар Мустафа Паша везирският пост е твърде неустойчив и за 18 години (до 1826 г.) той е заеман последователно от 13 души. Мехмед Селим Паша (1824-1828) е човекът, който поема заедно със султана риска за ликвидирането на еничарството. Събитията до „вдигането на казаните“, както някои специалисти определят унищожаването на оджака, в хронологичен план изглеждат по-долу така. След примирието с Русия (март 1809 г.) Махмуд II започва да подготвя внимателно своя план, за да се справи с вътрешната опозиция. Султанът отдавна е осъзнал факта, че възстановяването на стабилността и целостта на политическата власт е свързано с отстраняването на еничарския корпус на всяка цена. „На всяка цена“ в политическия език буквално означава чрез убийство или за случая трябва да употребим по подходящо определение – примерно чистка. На историческата наука изглежда неправдоподобно и дори невъзможно една институция да бъде изкоренена чрез отрова и нож, но за ликвидацията на еничарския корпус е валидно единствено римското правило „Dura necessitas“ – т. е. жестока необходимост. Еничарите са идеална мишена за този вълчи закон: те не само не се вписвали в нормите на късния османски феодализъм, но са и стратегически опасни. Исторически извадимо, еничарството окончателно започва да заглъхва като самостоятелен компонент на анархията и закономерно изчезва от сцената при по-значимите военни и административни реформи в Османска Турция.
физическото сломяване на еничарската опозиция става чрез масово клане през 1826 г. Преди това централната власт предприема редица стъпки за умиротворяване и нормализиране на цялостния вътрешен живот на империята. Известията за еничарски безредици през периода 1810-1826 г. са твърде оскъдни, но все пак той е „оцветен“ с някои техни прояви. В документите от това време често се подчертава, че техният основен „поминък“ и пера за забогатяване са лихварството, грабежите и проституцията. Като тартори на подземния свят се откроявали Джанбаз Кюрд Юсуф и Хабиб Одабашъ – имена, които били символ на безгранична жестокост и които предизвиквали паника и страх сред масите. Именно те, заедно с кетхюдата Мустафа ага, стояли в основата на поредния комплот срещу султана. Но владетелят ги изпреварва и им дава да разберат, че песента им вече е изпята.
Последните еничари се подвизават, ако може да се нарече така, по кафенетата и механите и се занимават най-вече със сводничество и рекет. Главен декор по стените на въпросните увеселителни заведения са били многобройните закачени кафези с пойни птички, най-вече канарчета. В много квартали и махали като Юскюдар, Галата, Каракьой, Топхане, Салъпазаръ, Ункапъ, Тахтакале, Йемиш Искелеси и Бахчекапусу гъмжало ден и нощ от еничари, а в късните часове само луд човек можел да припари там. Нямало никаква гаранция за живота на хората в тези носещи се с лоша слава места, а в жандармерийските сводки често се споменавало за ограбени, насилени и убити. Особено опасен бил един район в Бахчекапусу, наричан „Мелек Гирмез Сокагъ“ (нещо като „Улица на ангелите“), но не за ангелите, дори за дявола било опасно там. За да изкарат по някой грош, еничарите често превозвали с лодките си хора от пристана до отсрещния бряг, но само един господ знае колко девойки са били отвлечени и продадени в публичните домове и по островите за сексуални робини и слугини.
През 1826 г. Махмуд II решава да реализира плана си и пристъпва към унищожението на корпуса. Този исторически момент се отбелязва в османските анали още като „Вак’аи Хайрие“ („Денят на благополучието“). И за предубедения било ясно, че за еничарите има само едно-единствено решение и това е силата на огъня, топовете, куршумите и сабята. Решаваща роля за ликвидацията на оджака изиграва новият армейски корпус по западен образец, който е толкова отричан и мразен от еничарите. „Тези воини, пръкнали от девширмето, са истинска болест – споделя със своя велик везир султанът. – Здравите сили трябва да се намесят тук, както човек се намесва, за да излекува едно болно дете и да го приучи как да ходи. Трябва да се въведе дисциплина и ред в държавата, трябва ни нов аскер по френски образец.“ Садръазамът Мехмед Селим Паша напълно подкрепя действията на своя владетел и призовава „да се стиснат за гърлото фалшивите приятели на държавата“.
Често в хрониките, посветени на ликвидацията на корпуса, се казва, че султанът събрал еничарите на Хиподрума, където те били избити от новосформираната войска. Но това не е точно така, операцията по изкореняването на оджака е била добре премерена и осъществена. Изтъкнатият английски учен и писател Годфри Гудуин (между другото, преподавател в Босфорския университет в Истанбул от 1957 до 1968 г.) дава интересни сведения за тези буреносни за империята събития. Той посочва, че зад султана срещу еничарите се опълчил и столичният плебс и еснафът, които също били пропищели от безчинствата им. Близо 500-годишното господство на еничарската каста било поставено на карта. Войната през 1822 г. в Пелопонес (Морея) показала, че воините рекрути не са боеспособни и са под всякаква критика, що се отнася до определението армия.
Реформата на войската започва поетапно, като се търсят обективни причини за намаляване членовете на оджака. На първо време в пенсия били изпратени по-старите войници и ранените във войните – така броят им бил намален почти наполовина. Но хората, на които можел да разчита султанът за по-мащабни действия, се брояли на пръсти. Везирите били възрастни, инертни и безидейни. Изключение от тази тенденция е бил само садръазамът Селим Паша, който бил достатъчно амбициозен, човек, натрупал немалък негативизъм спрямо еничарите, един от малкото сановници, на които воините от корпуса не успели да вземат страха. Пашата все пак успял да намери човек, на когото можел да разчита – Ага Хюсеин Паша – командир на калетата в Богазичи (Златния рог). Агата познавал из основи корпуса и могъл да предвиди кой може да бъде „троянски кон“ отвътре. Благодарение на авторитета си той успял да привлече на своя страна сериозни и мислещи хора като еничарския кетхюда Хасан ага и началника на снабдяването Ибрахим ага.
Зелена светлина за по-активни действия дава свиканият от Мехмед Паша Диван на 25 май 1826 г., което, разбира се, става по внушение на султана. По изключение за място на това събиране е определен конакът на шейхюлисляма. На съвещанието, което е било тайна за мнозина, са поканени най-доверените хора. На следващото съвещание на 28 май садръазамът отново свиква отговорните фактори, в т. ч. висшия команден състав, улемата, чиновници от хазната и командирите на някои военни подразделения, които са подготвяни и набирани по западен модел. Тук са и най-важните еничарски аги. Мехмед Паша, без да губи време, започва словесна атака срещу еничарите и присъстващите им тук аги, като подчертава, че те са главният виновник за нестабилното положение и военните неуспехи на империята. Накрая той размахва нарочно ирадето (указа) на султана и го дава за прочит на един от кятипите си. В ирадето точка по точка са посочени предстоящите мерки, в които първо място заема преустройството на армията и отмяната на еничарския корпус. Във възванието на султана се посочва, че новата войска ще бъде възпитавана по канона на ортодоксията, а бекташийският суфийски орден, който е патрон на корпуса и който е пуснал корени с идеите си в него, ще бъде забранен. В края на мероприятието шейхюлислямът прочита и своя фетва, в която корпусът е заклеймен като вреден и опасен не само за държавата, но и за чистотата на духовното дело и ръководните му институции. След всичко това следва покана към присъстващите да уважат препоръката на височайшия господар и да положат своя подпис под него.
Въпросното ираде дава ход, от друга страна, на по-бързото набиране и сформиране на султанската армия, като за неин командир е избран силовият министър и началник на митницата Ибрахим Сеид ефенди. Първият набор се състои от 5000 души, които са облечени в нови униформи .Тяхното обучение се провежда в Кягътхане и други отдалечени от града местности. Голяма част от тези войници са въоръжени с модерно стрелково оръжие, в т.ч. и с артилерийски топове последен модел.
Но какво правят по същото време еничарите в оджака? Техните шпиони вече са узнали за решенията на Имперския съвет, а някои от тарторите им като Мустафа ага и Кюрд Юсуф, както и заместникът на кетхюдата, са присъствали на Съвета и не удостоверили с подписите си решенията на султан Махмуд II. Това на практика означава несъгласие с неговите виждания и те започват да обикалят по ортите в къшлите и да сформират опозиция. Казанът, както се казва, започва да ври, а не след дълго ще избумти. Казано на прост език, това означава пореден комплот срещу султана и верните му привърженици, което естествено предвещава много жертви и пролята кръв.
Един месец след тези събития, на 15 юни 1826 г. в сряда вечер, еничарите решават да предприемат първи атака и се групират пред голямата порта на Ет Мейдан. На първо време съзаклятниците решават да вземат главата на еничарския ага, който според тях е предал интересите на оджака. Когато те нападат конака на агата, той току-що се е върнал от обичайната си обиколка по занданите в „Йеди Куле“ и се е приготвил за лягане. За разлика от „Йеди Куле“ вратите и прозорците на Мехмеджи Етин ага се оказали твърде крехки за напора на уж неговите еничари, които по стара традиция опожаряват конака. Само след няколко минути тялото на Мехмеджи ага представлявало ужасна гледка, а близките в района кучета ръфали и разнасяли по ъглите на конака неговите черва.
Същата вечер еничарите нарочват за виновник на събитията и един висш офицер, който бил капъкяхия (командир на сеймените) в Мъсър (Египет), но той за щастие вместо в конака си, решил да свърши работата си в кьошка (лятна къща) до Канлъджа. Огорчени от това, че са изпуснали поредната си жертва, еничарите нападнали сарая на най-омразния си човек – садръазам пашата. Първият министър отсъствал също от дома си, но това не можело да се каже за неговия харем и прислугата му, които, за да спасят живота си, се залостили в избата и бузлука (хладилно помещение). След като хвърлили дежурните камъни и произвели няколко изстрела, неудовлетворените еничари с псувни и закани се насочили на тълпи към главните сокаци, където крещели наляво и надясно, че ще изпият кръвта на всички мекерета, които са подписали ирадето на султана. Водени от Йемишчи Мустафа (продавал в миналото плодове на пазарите) и Аяш Мустафа, метежниците нападнали по пътя си и вакъфите, и къщите на улемата, а техните деца и кадъни са подигравани и продавани за по 10 гроша на случайни минувачи и търговци. Еснафът бил спрял да работи и спуснал кепенците на дюкяните и работилниците си, в очакване на новите зулуми на воините от оджака.
В същия момент здравите сили се обединили около садръазама, който се намирал в двореца „Бейлербей“. Шейхюлислямът, кетхюдата Ага Хюсеин Паша и Махмуд Паша събират от своя страна опълчение в района на „Ялъ Кьошк“. На помощ се притичват много младши офицери, моряци, артилеристи (които докарват 9 топа), както и други доброволци. Всички очакват султан Махмуд Адли, за да преминат от отбрана в настъпление.
Не след дълго султанът пристига под охраната на Къбръслъ Мехмед Емчи Паша. Всички влизат в един от салоните и започват да обсъждат тактиката и бъдещите действия; сред събраните се чуват смели гласове, които призовават към победа или смърт. Възрастният мюдерис Абдурахман ефенди въртял нервно броеницата в ръцете си и след като я запокитил на пода, заявил твърдо: „Какво чакаме, хайде да ударим бунтарите!“ По идея на други султанът е бил призован да отвори златния сандък със свещените знаци и да разгърне санджака (знамето).
Падишахът и първият министър дават своята заповед за атака и назначават от името на двореца за командири Ага Хюсеин Паша и Мехмед Паша. Всеки от тях набързо разпределя задачата сред своите подчинени, като една част от тях издигат масивна барикада в един от стратегическите участъци на Узунчаршъ. Първият удар срещу метежниците е нанесен при Чорхер Чешмеси, където опитният канонир Джехеннем Ибрахим ага с два топа хвърля в паника екзалтираните и самозабравили се еничари, като направил на кървава каша първите им редици. Останалите живи от артилерийския огън се оттеглили бързо и се скрили в къшлите си, като не забравили да затрупат главната си порта отвътре с едри камъни. Еничарите открили отвътре огън по султанските привърженици, но Хюсеин Паша без никакво бавене наредил на топчията Мустафа да обстрелва портата, която след няколко точни изстрела се разпаднала на камък, греди и трески. След като преодолели тази бариера, Мехмед Паша и Ибрахим ага нахлули с аскера си в територията на оджака и започнали да прочистват къшлите от еничари. Една част от еничарите успява да се измъкне и да се укрие в дервишкото обиталище в Ет Мейдан, но Топчу Мустафа и неговите авери ги следвали като хрътки и с факли подпалили сградата на братството и оставили на огъня да свърши своята ужасна работа. Чарлз Едисон, който посетил същите места след десетина години, посочва в своите мемоари, че в този граждански сблъсък са загинали около 1000 еничари.
През следващите няколко дена се провежда истински лов на еничари, които един по един, или на малки групи, са докарвани с вързани за гърба ръце на сборното място пред Султанахмет Мейдан, след което са закарвани по етапен ред по каушите и занданите на града. По-върлите аги и еничари са обесвани по бързата процедура по яките клони на чинарите в мейдана. За да се затвори пътят за бягство, са, завардени и поставени под контрол всички по-главни изходи на Истанбул като Юскюдар, Касъм-паша, Галата и Еюп. Спасилите се еничари потърсили сигурност в близката Белградска гора, но хората на султана ги обградили там и след като подпалили растителността от всички страни, ги опекли живи като агнета.
По заповед на садръазама по високите чинари увисва и тялото на командира на тулумбаджиите (пожарникарите) Неджиб ефенди. Един офицер на име Осман ага получил специална задача да открие и ликвидира башбабаитите и палачите на еничарите: Йемишчи Мустафа, Кюрд Юсуф и Сархош (Пияницата) Мустафа. Йемишчи Мустафа е заловен в едно кафене, не след дълго е хванат и Сархош Мустафа. Първият е обесен на импровизирано бесило пред един дюкян, вторият е ликвидиран по подобен начин и увисва на вратата на „Хасан Паша Хан“. Друг един от тарторите е довършен от тълпата с усукана тел около врата, както се казва: „На зла круша зъл прът!“ Последните 200 еничари също са удушени по законите на войната, а телата им са хвърлени върху общия куп пред Султанахмет Мейданъ.
На 15 юли на обеден намаз в джамията „Зейнеп“, която е разположена близо до „Ая софия“ (Св. София) и „Бабъали“, султан Махмуд II Адли обявява с ферман края на съществуването на еничарския корпус. Скоро след това са подпалени и сринати и казармите на оджака: „Йени Одалар“ и „Ески Одалар“. На 22 юли с ферман е разтурен и орденът „Бекташии“, а имотите им са разрушени или харизани на други религиозни братства и институции. Трима от най-известните „баби“ на тарикатите дервиши са арестувани и обезглавени. Така мюсюлманите в империята окончателно минават в лоното на сунизма, но днес следите на бекташизма и хетеродоксията все още са живи и техните привърженици живеят както в Турция, така и в други съседни страни, в т.ч. и в България (алиани, къзълбаши).
Българският историк Страшимир Димитров описва тези буреносни събития в монографията си „Султан Махмуд II и краят на еничарите“ по следния начин: „Казармата на Етмегдан била съставена от много сгради... Те не можели да дадат надеждно укритие срещу артилерийската стрелба. Хюсеин Паша закрил пътищата на еничарите за бягство, след което по заповед на султана наредил да се подпалят казармените помещения. Неговите артилеристи започнали да хвърлят запалителни фитили и смеси, от които старите постройки бързо пламнали. В невъзможност да се защитават повече, еничарите на няколко пъти се опитвали да измолят пощада от султана, но техните депутации дори не били изслушвани. Всички пратеници били насечени на късове. Шейхюлислямът издал нови фетви, в които обявявал изтреблението на еничарите за богоугодно дело, а всеки загинал в стълкновенията с тях се провъзгласявал за „мъченик на вярата“ (шехид). Фетвите развързали ръцете на султанските сили за безмилостно избиване на попадналите в ръцете им еничари...
Привечер на 15 юни еничарските казарми на Етмегдан представлявали купища димящи развалини, пълни с трупове на избити и обгорени еничари...
Еничарският корпус, който векове бил стълб на военната мощ на империята, бил напълно ликвидиран, и то така, че да се заличи всеки белег за неговото съществуване. Никому повече не било разрешено да се появява по улиците с еничарски дрехи. Казаните на всички орти, които се пазели като символи на другарството и единството между хранещите се от тях люде, чието изнасяне на площада означавало недоволство и метеж... сега били наплескани с нечистотии и намачкани. Отличителните знаци на отделните орти били тъпкани с крака от шейхюлисляма и унищожени.“
Така бил затрит в зародиш еничарският корпус, един истински тумор в организма на Османската империя. Султан Махмуд не се спрял дотук и осъществил редица реформи извън сферата на армията, но те нямали така желания ефект, защото процесът на дестабилизация в османската държава бил напреднал твърде много. Въпреки това „гяурският султан“, както наричат консервативните среди владетеля, успял да възстанови авторитета на централната власт след десетилетия анархия. Второто му желание е било да върне престижа на империята. Махмуд II бил убеден, че това е осъществимо само чрез реална и дълбока модернизация и европеизация. Както видяхме, първите му действия в тази насока засягат армията, а в началото на 30-те години султанът се заема с модернизирането и на административната система. Междувременно той се разделя с чалмата и кафтана, налага фес и облича европейски костюм; изоставя стария императорски дворец и научава френски; въвежда западната музика в двореца и в армията. За мнозина реформите на Махмуд II остават показни и повърхностни, като реално обновена е само военната машина. Но голямата му заслуга е в неговата воля за промяна. Той се нагърбва с най-неблагоприятната работа – да разчисти пътя за радикалните промени, осъществени от неговите наследници. Унищожаването на еничарския корпус е сигнал за нововъведенията в империята.
През 1839 г. е обнародван първият значим султански указ, наречен Гюлхански хатишериф. Реформите, предвидени в него, дават названието на целия период – Танзимат (от арабски tanzimat – реформи). Епохата на Танзимата укрепва централизма, но от друга страна, довежда до невиждани политически, институционални и социални промени. През 1856 г. се издава втори реформен документ, наречен Хатихумаюн. Според него немюсюлманите получават право да заемат държавни постове, да служат в армията и да постъпват в османските учебни заведения. Икономическата зависимост на империята от Запада обаче довежда малко по-късно страната до политически и стопански банкрут. Този дълъг път завършва през 20-те години на XX в. с превръщането на Османската империя в Република Турция (1923 г.). Османската династия остава безвъзвратно в миналото – на дневен ред е нова турска държава, в конституцията на която са залегнали светски принципи. Човекът, който променя из основи устоите на монархията, е Мустафа Кемал Ататюрк, определян често като „бащата на турската нация“.
Тюркский язык
тюркский язык "возник" не сам по себе - в каком-то племени, а был искусственно и искусно сконструирован для общего пользования для подданных племён каганата - это был единый имперский язык межплеменного общения и для единого войска турков - воинов - טוראי / turai - Солдат, стоящий в шеренге, в ряду - рядовой - тюрк תיורך / tiurkh - "ты будешь стрелять твой стрелок"
В великой Степи было множество племён и каждое племя имело свой язык. Положение в Степи было подобно положению в Дагестане, где в каждой обособленной долине, на каждой горе говорили на своём языке, который был не похож на язык другого племени в соседней долине, на соседней горе, в соседнем селении (от סלעו / сэло - "скала его", так как люди старались селиться на скалах, в хорошо недоступных для чужаков местах).
И сегодня дагестанцы, его разные народности говорят меж собой на русском едином для всех языке.
Такое же положение было и Степи, где племена всегда соперничали и враждовали меж собой.
Тю́ркский кагана́т, Тю́ркютский кагана́т (Кёктюрк — небесные тюрки) — крупное средневековое государство в Азии, созданное племенным союзом тюрок (всадников – тюркютов תורך עוט – «всадник твой ++ нападает, как орёл») во главе с правителями из рода Ашина. Одно из крупнейших государств в истории. В период наибольшего расширения (конец VI века) контролировало территории Северо-Восточного Китая (Маньчжурии), Монголии, Алтая, Восточного Туркестана, Западного Туркестана (Средней Азии),Казахстана и Северного Кавказа.
И вот, в V веке в районе Алтая появились («выехали в панцирях и кольчугах из лесов») некие тюрки. Тюрки - это некие алтайцы, которые усвоили от неких умных мастеров и мудрецов искусство не только плавить железо, но и изготовлять из железа стальные мечи и наконечники копий, доспехи и, самое главное - они придумали СТРЕМЕНА! Из-за стремён изменилась техника конного боя. До того, как не было стремян, с коня можно было ТОЛЬКО стрелять из лука, да и то только со стоящего коня. С введением стремян стало возможным управлять конём без помощи рук, которые освободились для меча, щита и копья. И это сделали алтайцы, которых стали называть словом "ТюрОк, ТУРок" תורוק / турОк = "езди, осматривай, объезжай ++ жало, стрекало (меч, копьё, шпоры)"; תורוך / торок = "Тора, учение, закон ++ 100/231 С.Е. - быть твёрдым»; держаться; быть правым; гематрия Великого Имени Господа Б-га = = 26 = = יהוה" Т.е. Тюрки - это не какое-то определённое племя, а всадники, мастера, люди Торы, которые стали консолидировать вокруг Закона, Ясы (יעשה /Йаасэ - "он сделает"), вокруг священной династии Ашина (השנה /а-Шина - "Изменяющие; Год" = = 360) людей Степи, создавая ГОСУДАРСТВА.
Для создания государства по закону Бога (по Торе - Второзаконие 1:15) нужно дать людям десятников, пятидесятников, сотников, тысячников, т.е. начальников. И нужна письменность, и ЕДИНЫЙ ЯЗЫК для того, чтобы отдавать приказы, контролировать выполнение приказов, исчислять дани и налоги, собирать эти н
алоги так, чтобы сборщики налогов-мытари не воровали. Одним из важнейших институтов государства был Архив приказов и отчётов по их исполнениям.
И на основе трёх священных языков Талмуда а также, возможно, каких-то древнеперсидских языков и был создан единый язык СВЯЗИ, который един от Якутии до Стамбула, от Казани до Гагаузии. Его и назвали древнетюркским языком
древнетюркский язык
Итак, для государства Великий Эль (или Великий тюркский каганат в VI веке н.э.) был, по-видимому, разработан древнетюркский язык, который по мыслям О. Сулейменова несёт словокорни не только аккадского, но и шумерского языка (см. книгу «Аз и Я»).
Древнетюркский язык был, по-видимому, разработан либо в Согдиане, либо в Хорезме, либо в древней Уйгурии (ныне – Синьцзян в Китае) опять же семитскими учёными. Он был распространён на всей гигантской территории Великого тюркского каганата, а затем на территории всех каганатов Азии и в Тюрко - Сельджукской империи XI века, основателем которой был беглец из Хазарии, т.е. этнический израильтянин.


Скифы
Скифы НЕ были скитальцами, они даже и полными кочевниками не были. Их образ жизни был очень схож с жизнью донских казаков, которые НЕ кочевали, а жили на берегах Тихого Дона и занимались и животноводством, только не отгонным, а в округе станицы, и земледелием, и рыбачили как в Доне или Донце, или в Азовском море (Меотидском болоте). Кочевать на Дону нельзя, так как зимы там не похожи на монгольские, выпадают глубокие снега и лошади и другой скот нуждаются в запасенных кормах, стогах сена, а это не кочевья.
Происхождение русского языка ·
Виктор Ермолаев · 21 ч ·
Казаки обоснованно считаются потомками скифов.
Византийский император Константин VII Багрянородный в 948 году упомянул о территории на Северном Кавказе, как о стране Касахия.
Этому факту историки придали особенное значение лишь после того, как капитаном А. Г. Туманским в 1892 году в Бухаре была обнаружена персидская география «Гудуд ал Алэм», составленная в 982 году.
Оказывается и там встречается «Земля Касак», которая находилась в Приазовье.
Интересно, что и арабский историк, географ и путешественник Абу-ль-Хасан Али ибн аль-Хусейн (896–956 годы), получивший прозвище имама всех историков, в своих трудах сообщал, что касаки, жившие за Кавказским хребтом, не являются горцами.
Скупое описание некоего военного народа, обитавшего в Причерноморье и в Закавказье, встречается еще в географическом труде грека Страбона, творившего на стыке старой и новой эры. Страбон назвал их коссахами.
Современные же этнографы приводят данные о скифах из туранских племен Кос-Сака, первые упоминания о которых датируются примерно 720 годом до нашей эры. Считается, что именно эти скифы проделали путь из Западного Туркестана в причерноморские земли, где и остановились.
Многочисленные следы скифов сохранились на территории Украины и юга России.
Вдоль всего нижнего течения Днепра протянулись сотни скифских курганов.
Огромный курган, стоящий на левом берегу Днепра, неподалёку от Никополя, окрестные жители окрестили Солохой.
В этом кургане был похоронен скифский царь. Захоронение царя было сделано две с половиной тысячи лет тому назад. Археологи, нашедшие царский грот, были поражены обилием золота и серебра. В захоронении обнаружены лук и 180 истлевших стрел, которые идентифицировали по бронзовым наконечникам. Обнаружена серебряная пластина, украшенная рельефными изображениями, идущими в несколько поясов. В верхнем поясе изображена сцена: лев и грифон терзают оленя. В среднем изображена схватка конных и пеших воинов. Фотография этого пояса прилагается к посту. По этому изображению мы можем судить, как в древности выглядели предки современных казаков.
У воинов длинные, ниспадающие на плечи волосы, короткие, типично скифские мечи-акинаки, боевые секиры. Одеты воины в подпоясанные кафтаны, отороченные мехом и длинные штаны.
По типичным золотым украшения и генетике народов Евразии мы можем выявить все Земли, где жили скифы. Это Крым, юг Украины, юг России, север Казахстана, Алтай, Саяны, Прииртышье, Забайкалье, северный Китай (Земли севернее Великой Китайской стены).
Скифы и их потомки причастны к завоеваниям Хунну, «Татаромонгольскому игу», строительству Великой Китайской стены, массовому героизму во всех войнах.
Именно казаки, потомки скифов, всегда были символом свободы, воли, товарищества, одержимости в защите родных земель от врагов.
Именно казаки, потомки скифов, поднимали восстания против порабощения народа. Болотников, Разин, Пугачёв пожертвовали своими жизнями ради воли народной.
Казак Ермак Тимофеевич со своими соратниками, понимая кровное родство славян и скифов, присоединил древние скифские Земли Сибири к России, положив за воплощение Великой цели объединения славянских и скифских земель свою голову.
0 Курлиец #
15 ноября 2021 в 21:02 → Бабник. Част 2

Планът
Още същата вечер, след разговора и напътствието на командира, подир краткото прощаване с Рашид, «Музикантът» напуща полка и с пощенската кола стига до Петропавловск и оттам излита в Хабаровск. Никой, освен Рашид, не знаеше и не трябваше да знае закъде замина «Музиканта». И саде тук, в аеропорта, далеч от всякакви любопитни очи Сашо може спокойно да премисли своето положение и нататъшните крачки.
Преди всичко, той трябваше да се запознае със съдържанието на пакета, предаден от полковника. Сашо примерно си предствяше какво там трябва да има: пари, паспорт с негова снимка, но измислено име и фамилия и, може би, трудова книжка…Обаче той обнаружава още един паспорт и дорде се оправяше от тази изненада, той машинално го разкрива и вижда снимката с физиономията на Иван Бизона, но «Ковальчук Семён Михайлович…украинец… Кременчуг …прописан г. Дудинка».
В другият паспорт с Сашовата снимка пишеше « Смирнов Сергей Анатольевич…русский…Владивосток…прописан ул. Менжинского 4 кв 15»
Какво това всичко означаваше?
А означаваше, че той, Смирнов Сергей трябва да предаде паспорта на Ковальчук и да се върне във Владивосток по посочения адрес. Сигурно, ще постъпи указание какво там да върше. Но сега е задачата Ковальчук да получи паспорта.
Сашо трябваше да възстанови в акъла си станалото в «пещерния град». Вероятно, бандата забелязва пристигането на натрапчивите «туристи» и се сети, че непременно ще се хванати. Като първата крачка за спасение от разправата беше пленението на «Музиканта», за да имат заложник, ако същата вечер бъдят блокирани. И сигурно, «туриста»-наблюдател е пленен от тези двамата бандити, които по-късно са трупове, а Иван трябваше да ликвидира вече ненужният свидетел, защото групата решава да се изтегли същата нощ от «пещерния град» на север. Но Иван, осъзнаваше, че никаква файда за него от това забягване няма да има и той, може би, и не по своя воля се озова сред тези случайни другари. След убийството на тримата стражари, освен пожизнен срок, нищо не му свети и още повече на «Бугая». И сега, ако утрепи «туриста», Бизона си подписва смъртен приговор. Тогава Иван се решава на доста рискована и отчаяна крачка. Изпъром той, сигурно, убеждава «Бугая», че «туриста» има смисъл да бъде казнен малко преди да напуснат скривалището. И докато бандитите започват трескаво да се стягат за бягството, изнасяйки от пещерата навън нужните вещи, Иван извардва момента, когато единият от бандитите остава сам в помещението и го коли. Другият бил дочакан все там, а когато бригадирът изгубва търпението да чака и се връща, до входа го чакаше затаения Иван с брадвата. «Туриста» оставаше зачулен и Иван никак не можеше да знае кого спасил.
А какво той трябваше да предприеме сетне? Нямаше никакъв друг вариант, отколкото да се движе саде по тайгата на север. Храна той имаше, а първите дни, сигурно, и автоматът е с него. Понеже досега не е изловен, той можеше да измине повече от стотина километри. Единственият начин да пресрещне своят другарин или поне да надири някакъв след това е да се спусне по Енисей или Лена на същото разстояние и да мине през тайгата от едната река към другата. Но по коя да тръгне? Сашо решава по Лена.

Лена

Бесарабецът, облекан с ловджийски дрехи, стоеше на едно глухо пристанище и чакаше речния теплоход, започнал неотколе навигацията по, освободената от ледовете, река. А реката не беше кой знае коя, а самата Лена. Тук тя е широка само километр и нещо, но притегля погледа с синята си шир, обрамлена с мораво-зелените гайтани на пролетната тайга, безкрайна, примамлива и дива.
От школната програма се знае за «ленски разстрел», грозните гулаги, сибирските каторжници, пламените революционери «во глубине сибирских руд», но нищо не се знае за магията на тукашната, первобитна природа.
От бавните води на Лена лъхваше зимна, сурова студенина, а от близката тайга мирисът на хвоя, смола и мокър мъх…Тук-там към пролетното, майско слънце се изтеглят тукашните килими с бяло-жълтите кокичета, а откритите поляни и баири се разцветяват с люлякавата боя на багулника- родендрон. Гората е изпълнена с веселото чуруликане, писъци и крясоци на пристигналите от южните краища и тукашните птици…Не се виждат никакви сгради, тръби, элетропроводи…Неправдоподобно откъсване от това, което му се вика «цивилизация».
Размишленията на новоиспеканият Смирнов Сергей изведнъж се прекъсват от пронзително-протеглен гудок на теплохода. Той още не се виждаше зад завоя, но предупреждава събралите се пътници да се стягат. Едва сега Сашо забелязва, че не е сам, а около десетина мъже, жени и деца също чакат транспортното чудо.
И ето - белият теплоход.
« Теплоходный гудок разбудил городок, На причале толпится народ…На теплоходе музыка играет, А я одна стою на берегу. Машу рукой, а сердце замирает, И ничего поделать не могу…» Вълнителното чувство от жаждата за приключения и комфортното пътешествие.
Сашо се настанява на откритата палуба, за да продължи обзорът на чудесните, първозданни и непознати пейзажи. Пасажирите за него дълго време въобще не съществуваха и се мяркаха като досадливи, безплътни сенки.
И чак на третата станция Сашо си спомня, че не е на туристкия излет, а е на армейско задание. Доста волно, но отговорно. Тутакси се включи специалната му подготовка и той досадливо отбелязва, че двамата от мъжете-пасажири явно изпадат от образите на местните аборигени с характерните руски или азиатски черти. Единият от тях с парикмахерска прическа пушеше цигари с филтър, а не е папироси «Север». Другият се издаваше с откровенно разбойническото, садистко лице.
Това означаваше, че още от самото начало има две «опашки». Едната от КГБ-то, а другата-лагерна.
При други обстоятелства кгбшника нямаше да му попречи и даже наоборот, можеше да бъде помощник, сътрудник, другарин. Но сега Смирнов Сергей ясно осъзна, че той макар е в своята държава, но трябва да действа, както ги учиха в чужеземна или враждебна. И този факт настояваше Сергей да се освободи от «опашките» до пристигането в Усть-Кут, където той по Ленски волок ще се прехвърли на Енисей и по такъв начин ще се отскубне от преследователите.
Изпъром Сашо се премества в долната, трюмна зала, отбелязвайки, че двамата подозрителните субекта също изгубват интереса към природните красоти.
Сетне той издебва момента, когато и двамата преследователи излизат на палубата да пушат и бързо се втурва в рубката на капитана, дорде той се оправяше с пасажирите на поредната спирка.
За двеста рубли капитанът дава на Сашо матроско облекло, и на следващото пристанище матросът, който хвърля на брега стопорното въже, подхваща един вързоп и се напътва към кантората на пристанището. Там той набързо се преоблича в ловджийските си дрехи пред учуденият поглед на касирката и благополучно се изгубва в близката тайга.

Енисей

Да мине за два дни през тайгата до Ленски волок за спецназовеца е нещо като разходка и възможност да се убеди, че е в нужната физическа форма. На друмът Ленски волок той безпроблемно се качва на един лесовоз и стига до Братск и по Ангара продължи своето пътешествие към Енисей. Този път никакви «шпиони» не биха забелязвани и още два дни Смирнов Сергей прекарва в душевно спокойствие и съзерцателност.
Енисей сред безкрайната тайга приличаше на великанско тяло, досущ една анаконда сред множеството други змийски реки. Цялното, налято тело на красноярската река почти никъде не е разделена от острови: това е монолит, търкалещ се по дълбокото, изровеното за милиони години и неизменното каменно корито и право на Север.
У великата река и характерът й сибирски: целни, неизменно чист и корав, суров, преодоляващ всичките прегради. И такъв простор се отваря наоколо от горната палуба на теплохода, такава водна шир, такава небесна синева, такъв плътен въздух,че не може човек да се надиша. Гърдите се издухват от щастието на пролетния живот.
Енисей храни всичките. Енисей и енисейската тайга. Само, че трябва много да се трудиш. Трябва много далеч да се отдалечаваш от жилището, много да сурнеш на гърба си, да се потиш на горещината, намазвайки откритите места с мас от гнус, много да киснеш на студа в лодката, много да мръзнеш, нощувайки в тайгата и при това е важно в кратък срок да е свършена много тежка и кална работа. И тогава ще те се въздаде. Ще си сит и ще нахраниш, напоиш, стоплиш семейството си през дългата, северна зима. И децата ти, гледайки на твоят труд, ще знаят, че саде е такъв правилен и нравствен животът. Сигурно оттук, от Сибир извира прочутата руска жажда за справедливост и омразата към всякакъв вид нехайство, лъжливост и предателство.
Имаше време Александр Танов да преосмисли младият живот под влиянието на тази природна мощ и тези хора, които без суета и с естественно достойнство се качват на теплохода или слизат от него в прибрежните селца.
На третият ден Сашо решава да слезне до един дърводелски комбинат с надежда пак да хване лесовоз. Няколко десетки километра, той наистина успява да измине с лесовоз. По-нататък, на Изток имаше стар, зараснал път към някогашните лесоповали, на които се работили пленените немци. За тях Сашо научава на теплохода, ухажвайки една приказлива учителка. След армейското принудително въздържание общуването със случайната спътница разгонва кръвта на някогашния, еротически палавник, но на пристанището учителката е посрещната от снажен, брадат мъж.Като спомен остават сведенията за пътят към едновремешните леспромхози и макар, че са зараснали, да вървиш по тези пътища е много по-голямо удоволствие, отколкото да се сурнеш и провираш през бурелома и по случайните зверинни пътеки.
В краят на хванатия път имаше изоставени, полусрутени казарми, бараци, в един от които Сашо пренощува с относителен комфорт. Оттам вече встъпваше в царството на дивата тайга. Но имаше късмет-времето беше ясно и през няколко дни Сашо се натъква на зимовьё, къщичка правена за ловци, геологи. Освен сол там никакви продукти нямаше, но за нощувка беше прекрасно пристанище.
Но изминват още няколко дни и в душата на спецназовеца започват да никнат всякакви съмнения и той вече не беше сигурен, че избрал верен маршрут и оставаше обречене да се провира на изток към Лена и там може нещо ще измисли друго.
Обаче веднъж той ясно вижда къдеж, който се протегляше като бял чаршаф по върховете на рошавите кедри, а след малко чува и лай. Сигурно, ще срещни ловджии.
Използвайки научената техника, Сашо безшумно наближава мястото, откъдето се чуваше лая. За неговото учудване той обнаружава цяло домакинство, нещо като горски чифлик от няколко дървени сруба. До чифлика пасеше кон, а сибирската лайка джавкаше според една нахална катеричка, която шеташе по покривите на домакинството. По всичко личише, че хора засега на чифлика нямаше и Сашо избира за наблюдателен пункт един повален дънер и зачака.
Вече май се стъмняваше, когато кучето остави катеричката и с весел лай се изсили към близките храсти. След малко от там излиза възрастен човек с дълга бяла брада, ушанка, с пушка на рамото и раница на гърба. На пояса му се окачени две убити яребици.
Ловджията погали кучето по главата и му подхвърли някакъв армаган, с който лайката побърза да се скрие зад купата сено. Сетне човекът потупа по лъскавата грива, доближилия го кон и седна на стъпалките пред вратата. В бинокъла се виждаше спокойното, одухотворено, хубаво лице на мъж в години, но с яка снага и силни, мазолисте ръце. Няколко пъти човекът поглежда право по посоката към скривалището на нечакания гост.
След малко време, когато вече доста се смрачи, старецът става и влиза в сруба. Единственният прозорец светва и къдежа от комина се засили и се виеше на къдели. Докато кучето се бавеше зад купата, Сашо се промъкна към къщичката и плахо почука.
- Заходи, гостем будешь, - чува учудения гостенин и нерешително отваря вратата.
- Проходи и садись. Я сейчас подкину дров и присоединюсь…
В единствената стая, освен руската печка, имаше дървени масичка и одър, постлан с войнишко одеяло. Над масата на поличката сред многото капачета и буркани стоеше газена лампа. Това означаваше, че стопанинът има връзка с цивилизацията.
- Ну, вот…разгорелась. Сейчас я посталю чайник. И пока будем чаёвничать, куропатки сварятся.
Стопанинът се изправя, обърсе се от треските и добродушно се усмихва
- Ну, чтож…Давай знакомиться…Наум Нилович
- Сергей…Анатольевич
- Небось, заплутал? Хотя шибко далече тебя занесло и не похоже, что ты охотник.
-Почти заблудился.
- А откуда вышел ?
- Из Вилюя
- Странно очень. Я живу здесь уже сто лет, с перерывом на войны и за это время через мою обитель прошли только двое чужаков: ты и один бродяга, беглый месяц тому назад. Не правда ли удивительно и похоже, что ты ищешь именно его, а иначе как понять, что вместо того, чтобы плыть на теплоходе по Ангаре и далее до Лены по нормальному тракту за два дня, ты уже вторую неделю прёшься сквозь тайгу…Конечно, это не моё дело, но всё-же удивительно.
Сашо без да отговаря, разкопчава ловджийското яке, бръква в пазвата, изважда плика и оттам паспорта. Разкрива го.
- Это он?
Нито един мускул по лицето на Наум не подтвърди очаквания отговор.
- Я понимаю вас…Но не знаю как вам доказать, что это мой земляк , друг детства и он попал в большой передел…
- А ничего доказывать и не надо. Ты не сможешь его увидеть.
- Почему?
- Этот бродяга был найден без сознания, весь в крови…Нарвался на медведя. Его нашли охотники из эвенков. В стойбище его выходила молодая женщина и по обычаю он пренадлежит ей. Как только твой друг оправился, эвенки собрали чумы и ушли на север в тундру. А там уже искать, всё равно, что ловить ветер поле.

Наум Нилович

Сашо затвори паспорта и го натири пак в вътрешния джоб. Седна омислен и за да разкъса несръчната тишина попита:
- А вы, правда живёте здесь сто лет?
- Правда. Мне сто два года.
- Один живёте?
-Один. Шесть лет назад умерла моя супруга, а двое сыновей ушли в город. Они специально выучились на вертолётчиков и иногда залетают сюда.
-Не скучно здесь?
- Мне-нет. Я же сросся с тайгой. Наш род из страрообрядцев-беспоповцев. Не согласны были мои предки с насаждением церковного начальства, Вера должна быть в душе человека и никаких посредников для связи с Господом не нужны. Но царские власти за такое поведение и речи преследовало и мои прадеды оказались здесь вместе с более поздними революционерами-большевиками.
- А разве без церквей, как сейчас, лучше?
- Ну, свято место пусто не бывает. Вместо попов развели комиссаров, партторгов, секретарей…Та же церковь, только коммунистическая
- Может без церкви нельзя?
- Какое-то время может и польза имеется: обряды всякие, венчание, похороны…без этого тоже нельзя. Но со временем и церковники, и комиссары с секретарями становятся паразитами и сосут кровинушку народную. Рассказывают нам сказки про кущи райские или про коммунизм, а сами народ снова в крепостничество загнали. Правда не дворянско-помещичье, а в государственное: колхозо-совхозное, заводское, идеологическое. А это еще хуже , чем при царях. Тогда хоть царь-батюшка был, а сейчас кто? Хрущёв, Брежнев ? Так они сами из простолюдинов. Их буржуи вокруг пальца обведут на раз и пропадут все страния Сталина и большевиков.
- Неужели будет снова что-то типа революции?
- А ты, что думал? Сколько народу в лагерях и тюрьмах сидит…Сотни тысяч мужиков. А отчего сидят? Некуда мужику свою природную страсть давать- всюду командиры всякие и без бумажки ты букашка. Вот и множатся преступления, пьянство и воровство.
- А в других странах разве не то же самое?
- А нам какое дело до других? Нам предки оставили великую, природой богатую страну. Живи и радуйся. И не нужны нам всякие торговско-жидовские хитрости. Нет же! Манит больших начальников закордонная жизнь. Хочется пановать, едрёныть! И продадут страну вместе с нами- вот увидишь. Они просто не знают, что делать с Советским Союзом и для чего его строили большевики. А если продать-это им понятно.
- По – вашему выходит, что у нас нет будущего ?
- Нету. Растащат страну и Сибирь угробят. Одна отрада-я, может, этого позора не увижу.
Так что ты за своего друга не переживай. Лет через десять-пятьнадцать всё развалится и никто его искать не будет…А, может, ты и прав с паспортом. Он не помешает…Я знаю как связаться с эвенками. Могу и передать.
Сашо пак бръква в пазвата и предава паспорта.
- Ну, как раз, чай и заварился. Сегодня мы будем чаёвничать, а завтра я баньку раскочегарю. Попаримся. Я-то и дожил до ста лет благодаря баньке и печке. Это великое наследие, доставшееся нам от мудрых предков. Баня выводит из тела всю ненужную организму грязь. И не только физическую, но и душевную. Высокая температура всякие паразитные наслоения в душе разваливает и человек обновляется. То же самое происходит, когда человек лежит на печи. Русские потому всех побеждали, что лежали на печи. Теперь печей нет и нас бьют отовсюду.
Нилович се оказва дотолкова удивителен и вещ старец, че Смирнов Сергей нямаше никакво желание да се раздели с него. Те двамата ходят на лов, обикалят тукашните забележитости, а през вечерните часове Сашо слушаше история, която никога да бъде написана, но много по истинска от написаните.
Веднъж засегват темата за проиходът им и когато Нилович научава, че събеседникът му е по произход българин, той отбеляза, че и великорусите, малорусите, белорусите и българите в древността са управлявани от царските скити, чието потомци са неотколешните казаци. Преди войната Нилович слушал един учен евреин, минавал с експедицията по тукашните места. По думите на учения сегашното човечество живее по плана, наричан «библейски проект» и го наредили този план жриците от Акад по известната свещена книга Тора. Тези жреци и езици създавали за управлението: латински, гръцки и основата им била от иврит, който се смятал за свещен и давал корените на новите думи. Това управление започнало с разпространяването на църковното христианство, а за да подчинят и нашите народи, потомците на скитите, трябвало и за тях да се направи нужен език и пак с основите на иврит. За тази цел били използвани свещенниците от България, които и азбуката съставят и церковно-славянския език, който бил искуствен за разлика от племенните езици. Понеже този църковно-славянски език съдържал голям брой думи и корени от иврит, той беше също признат за свещенни и е распространяван по земите на славяните. Самата дума «славян» също е била семитска и образувана от корена «сла», означаващ «достойнство, цена» и по тази причина робите им казвали «слави», т.е хора, за които са давало пари. По късно с приемането на христианството и «Словото» се явяват «словене», хора приели христианското учение. Но в иврит «сла» и «сло» се пишели с еднакви букви и тези двете названия стават тождествени. От тук израза «Раб Божий»: хем христианин, хем роб.
Неизвестно колко щеше да гостува още Смирнов Сергей у гостоприемния старец, но веднъж се чу пукането на вертолет, който кацна право в чифлика. От него излизат жизнерадостни пилоти. Макар, че са в пенсионна възраст с униформата те изглеждат юнашки левенти. Няколко часа те прекарват с баща си, оставят някакви свитъци, торби и неочаквано предлагат на Сергей да го вземат до Братск.
0 Курлиец #
11 ноября 2021 в 09:34 → Бабник. Част 2

Облавата

Умело изиграната, екзотична ръченица на «Музиканта» послужи като парола Александр Танов да бъде приет в азиатския алай въпреки своя славянски облик. Имаше някаква тайна в това сближаване на бесарабеца с «чурките» от Средна Азия и Кавказ, но не с «хохлыте», «бульбашите», «кацапите».
Главатарът на «чурките» Рашид Мансуров, по образование учител по история и география, проявява истински интерес към музикалната и поетичната дарба на «Музиканта» и недвусмислено го взима под свое покровителство. Като представител на националната таджишка интелигенция Рашид имаше голямо уважение сред своите прости земляци, израснали в планинските и степните аули и едва можещи да свържат няколко предложения в една цялостна мисъл. Самият той, израснал в райцентъра Хорог в семейство на потомствени священослужители и учители, получава добро възпитание и образование освен школната програма. Той свободно говореше руски , фарси и съответно е познат с иранската литература, прочутата поезия на Саади, Омар Хайям, Фирдуоси. Имаше музикално образование и свиреше на зурна, близката роднина на кавала. По тази причина Рашид признава в «Музиканта» свой двойник и още повече, че жителите на Горен Бадахшан са в същото положение в Таджикистан, както и бесарабските българите на Украйна и Молдавия. През онази вечер в армейския клуб, българската ръченица засегна душевните струни на този азиатски интелигент и вече в същата вечер те с Сашо обсъждат идеята за създаването на армейски вокално-инструментален ансамбъл и първата песен в репертуара ще е «Ангелы света», с която «Музикантът» става победител в конкурса.
Оттогава Сашо и Рашид започват да прекарват заедно всеки свободен от службата час и набелязват плановете за осъществяването на техния музикален проект.
Обаче се случва непредвиденото, но естественното за тяхната служба, събитие и още повече за техния специален полк. В Забайкалието от лагера на строг режим забягва група от четирима затворници, водена от един бивши офицер. В това, че с настъпването на пролетните дни редовно се случват «побеги» от сибирските лагери, нищо извънредно за специалните, конвойни армейски подразделения нямаше. Може даже да се каже, че това е един ритуал и винаги бегълците са изловени след 5-6 дни и често са застреляни по времето на преследването. Но зовът на свободата е дотолкова е силен, че потокът на беженарите не може да бъде спрян, а изобретателността на затворниците и нехайството на лагерната охрана нямат синори.
Но този път случаят е извъреден и стига до ушите и очите на московското, министерско началство. Две седмици хиляди солдати и милиционери с вертолети, кучета и моторни лодки стягат обръча около възможното скривалище на избягналите зъки, но всичките усилия остават ялови и цялата тази операция избиваше на величественна некадърност, последствията на която ще раздруса цялото ведомство на министерството на вътрешните работи. Генералските чинове в Москва започват да бълват гущери и закани, предусещайки кадровия трус.
А всичко започва от това, че началството на лагера « Витим» решило да спечели пари като използва затворниците за строителство на дървени «сруби»-къщички, които ще ги продават по дачите на сибирските чорбаджии. За по-лесно «срубите» да се преместват с кран от зоната на камионска платформа, изграждането на «сруба» се правеше близо до бетонно-телената ограда. Бригадата затворници трябваше да стъкмява «сруба» и да прави вътрешна отделка в най-кратък възможен срок, за да не би някоя ревизия да завари тази предпринимателска самодейност на лагерното началство. За бригадир е назначен един бивш майор от Западна Украйна, застрелил жена си и нейният любовник. На гражданката той служеше в стройбата прораб, а тук на зоната носеше прякорът «Бугай» и наскоро сумява от случайно събраните затворници да стъкми дисциплиниран, сплотен ортак. Бригадата усвоява цялото плотницко искуство и работи практически денонощно, а когато «срубът» е сглобен, нощуват право в него. За кратко време се продадени няколко къщички и от спечелените пари лагерните службаши изгубват нужната бдителност.
С настъпването на топлите, пролетни дни, бригадирът, осъден на 25 години, внушава на бригадата си от четирима човека, че таман е времето да забягнат, защото по-добре да загинеш на свободата, отколкото да гниеш в този проклет лагер.
Идеята беше да изровят подкоп от «сруба» и под охранната зона примерно 30 метри.. Земята е глинеста , вече отпусната и лазът ще е 70-80 см. Колкото да се промуши бригадирът, най-едрият от тях.
За два месеци изравят подкопа, събират сухари, и когато всичкото беше готово, за да напуснат лагера, неочаквано постъпва заповед бригадата да бъде преместена в бараката, а «срубът» срочно да бъде извезен. Сигурно, очаква се някаква проверка.
За да се измъкнат от бараката, бригадирът, който се ползваше с всеобщо доверие със своята трудова всеотдайност, дейност и отговорност, наближава двамата млади солдатченца-пазачи достаточно близко, за мгновенно да ги съсече с хърлеца. Към двата автомата бригадата добавя и автомата на стражара, отреден да наглява за «сруба» и своевременно да го закачи и премести с крана извън зоната.
Всичко се нареди по най-сполучлив начин. Проверяващата комисия обнаружава в лагера «бизнесменлъка», и началството нямаше как няколко дни да разгласява за трите трупа и «побега». За тези дни бегълците се отдалечават в тайгата на стотина километри и задачата да бъдят изловени многократно се усложни: пролетната тайга в низините е залята с вода, блатата омекнаха, по реките ледоход, тайгата почерня и от вертолетите вече е лесно да се крият.
В общем, положението на ръководството на лагерите и охранните армейски и милицейски служби става катастрофично и позорно. Но тук встъпва в силата принципът на съсловната солидарност и сибирските, армейски чинове се обръщат за помощ към специалния полк на Камчатка.

Тревогата
Специалният полк беше вдигнат по тревога и бригадата, в която служи «Музиканта» срочно е прехвърлена в Улан –Удэ. Цялата територия на тайгата до пределите, до които могли да стигнат бегълците е разбита на сектори, в които се изпращат групите спецназовци и те на местата вече действат самостоятелно. «Музиканта» е определен в групата с командира Рашид Мансуров. Може би е случайност, а може и не. Психологическата съвместимост в тези бойни отреди е по-важен елемент и съответната служба си знае работата.
Групата на Мансуров е оформена като туристка и се движела към прочутият сред туристите планински край Кодар - една мрачна местност, предизвикваща запален интерес саде у откачените туристи. Този статус на групата позволяваше естественно да разпитват хората, да посетяват геологически станции, леспромхози, таежни селца без да предизвикват някакво подозрение.
Анализирайки възможните места, където могли да се намират търсените затворници, «туристите» стигат до един напълно обоснуван извод: това може да е междуречието на Ангара и Лена. Първо защото там е напълно девственна тайга, без блата и в която винаги може да се намери храна и подслон. Другото е възможността по Лена и Ангара да се предвижват от Транссибирската железопътна магистрала на юг и до Северния Океан. Но да се местят трябват пари. И дорде трае обсадата бегълците ще се принудени да се настанят в по-затънтено място, но недалеч от реките и най-вероятно, близо до прочутия Ленски волок-един таежен друм съединяващ Ангара и Лена.
И ето постъпва първата новина: ограбен е продуктовия склад в село Солнечный. Пазачът бил оглушен, но успял да забележи, че крадците били с автомати.
«Туристите» пристигат в Солнечный и посетяват местния, краеведски музей, в който радушно и като дългоочаквани гости ги посряща директорката, която ги води из трите зали и безпрестанно им разправя за местните, чудесни места. «Туристите» внимателно преглеждат картите с местната топонимика, археологическите артефакти и разпитват приказливата директорка, една възрастна, суха женичка с аристократическа осанка и обноски. Просто удивително как е попаднала в това первобитно, сибирско място. И тя, наистина, е била внучка на един от руските революционери-разночинци, които в тези заповедни места освен учителската и просветната дейност правели и археологически изследования. А пример е им подал прочутият Радищев, изпратен в ссылка според своето «Путешествие из Петербурга в Москву». Тук писателят и неговите последователи обнаружават следи на древни неолитни поселения и цивилизация, загинала по неизвестна причина. Най- впечатляващата, археологическата достопримечателност в тези места е един пещерен град, состоящ от многото помещения, издълбани по неизвестен начин в скалната порода. Имаше в музея и снимки на някои от тези катакомбни обекти.
Подир музея «туристите» приемат решение да наблюдават околностите на «пещерния град».

Пещерният град
Два дни «туристите» се щурят из пещерите, сухи и обширни, но никакви признаци на обитатели не обнаружават. На третия ден Рашид заповядва на «Музиканта» да продължава наблюдението от същото място, една, зараснала с орешник, височина, а другите ще изследват по-отдалечените места.
Нищо не предвестяваше някаква опасност или промени. Времето беше чудесно: топло и слънчево. Сашо поредния път разгледа с бинокъла околностите и никакви изменения не отбеляза. Тогава той се облегна на един пън, предлагайки на ласкавото, пролетно слънце да го погаля. Неусетно «Музиканта» задреми.
Сънят беше странен и ужасен. Но когато се оборави, разбира че не било сън, а най жестока реалност. Бил пленен. Бил оглушен, зачулен и вързан. Сега той чува приглушени гласове и един от тях, сякаш, му е познат. Но това е, сигурно, някаква галюцинация. От това, което разчу, разбра, че часовете на земния му живот са броени. Нищо не оставаше освен да лежи, като гергьовско агне и да чака края си.
След известно време настъпва тишина. Сигурно, времето е късно и обладателите на гласовете са заспали, а ще го казнят вече дзаранта.
Сетне Сащо изпада в несвяст и едно полусъзнателно състояние, завършило се от болки в главата и снагата от неподвижното положение. От отчаяние «Музиканта» прави едно усилие да мръдне с ръцете, вързани зад гърба му. И успя! Същото направи с краката, а сетне сваля и качулката…Той бил свободен!
Но наоколо цареше пълен мрак. Сашо плахо се изправи, малко поседя, ослушвайки се. Но тишината беше направо могилна. И тук му хрумна, че са го погребали жив в някоя от пещерите и от тази мисъл се стряска и го хвърля в пот. Той прави няколко крачки и се спрепва в нещо. «Нещото» да бъде човешки крак и той даже не мръдна.
Преодолявайки страха, Сашо започва да опипва тялото и когато стигна до гърдите, ръкато му усети нещо лепкаво. Това беше кръв. Човекът бил убит, по-точно-заклан и то съвсем неотколе. През малко Сашо се натъква на още един труп.
Сега става ясно защо е такава тишина. Той обара двата трупа, намира в джоба на единия цигари и серники. Драсна серника и пламъчето освети свода на грота с двата трупа и сводестия проход в другото помещение. Той се напътва към прхода и там отново запалва огънче с няколко серника. Гледката е ужасяваща: на пода е проснат едър мъж с брадва, забита в главата му.
Серниките угасват. «Музикантът» се мъчи да осмисли видяното. Извършена е някаква разправия и го направи един от тази банда. Но защо него развързал? Дали е някакъв оригинален филантроп?
Но както да не е, той сега трябва да се измъкне на бял свят. Този път «Музикантът» набарва едно капаче със свещ, я запалва и тръгва да опипва стените. Отворът е бил забулен с един брезентов плащ, а зад него продължаваше тесен и нисък лаз, който се упря в една купица от листа, съчки и хвоя. Тази купица трябваше да се разрови и сетне да се излезе от ямата. Мястото беше гъст тараклък от шипка, затулено с грамадни, лапести елхи.

Назначението
Александр Танов, получил воинско звание сержант и похвална благодарност от генералския щаб, след една седмица е повикан в кабинета на командира на полка. Сержантът плахо почуква и отваря вратата.
- Разрешите войти, товарищ полковник?
- Входи. Рад тебя видеть. Присаживайся. Есть разговор, точнее поручение. Как у тебя с настроением?
- Самое боевое, товарищ полковник.
- Хорошо. С такими воинами нас никто не победит. Тут, вот какое дело…Как известно из той истории с зыками, один из них, который порешил своих соучастников, скрылся. И хотя, он косвенно нам помог и спас тебя, московское начальство осталось недовольным и озабочено тем, что скандальный побег с шестью трупами ликвидирован не столько нами, армией и милицией, сколько с помощью одного из бежавших. И это, мол, непорядок и надо его устранить.
-Устранить непорядок? Это как?
- Разыскать убийцу… своих товарищей по побегу.
- Зачем? Он же нам помог.
- Я понимаю. Но начальство желает всё довести до конца, т.е судьбу четвертого, живого беглеца должен решить суд.
- Но…
- Понимаю. Суд примет во внимание его поступок и вполне возможно, что ему присудят год-два лагерей и при первой же возможности амнистируют. Но закон должен восторжествовать.
- Но его же на зоне убъют!
- Я тоже так думаю, но что делать?
- Пусть тогда ищут те, кому положено по штату…охранники, милиция…
- Так-то оно так…но есть одно обстоятельство, которое вынудило меня предложить это дело тебе.
- Какое же?
Полковникът без да сваля очи от Сашо, бръква в чекмеджето и бавно изважда нещо, приличаще на снимка и изведнъж я подниса пред взора на сержанта. От снимката гледаше Иван Бизона.
- Не может быть!
- Может…может. От наших кгбышников ничего невозможно утаить. Они всё знают…и про Ивана…и про тебя.
- И что? Теперь я должен найти и сдать своего друга и спасителя?
- В том-то и дело. Но если ты не согласишься, то его найдут другие, причём с обоих сторон: одни, чтобы отомстить, а другие, чтобы отличиться…А потом еще и вспомнят, что ты, Александр Танов, подельник Кирова по винному делу…
- Да-а-а. Кажется, я влип основательно…
- Но у меня есть предчувствие, что ты сумеешь найти решение этой замысловатой задачи.
Полковникът става, престъпва към железният сейф и вади от там пакет.
- Знаешь еще почему именно тебя я посылаю?
- Почему?
- В этой истории, как говорят французы «шерше ла фам» и их две москвички. Одна влиятельная в высших партийных кругах, воительница за законность, а другая жена моего армейского друга, который тебя к нам устроил. Его жена заявила, что если с тобой и Иваном случится худшее, она возьмёт развод. А у них двое детей и мой друг без Светланы и детей жизнь себе не представляет…Вот здесь деньги и необходимые документы. В сроках ты неограничен, но держи меня в курсе шифрограмами.
Командирът подава пакета на Сашо.
-А это от меня лично. Он тебе пригодится,- полковникът пак посяга към сейфа и явява лъскав пистолет, безшумен и направен специално за разузнавачите. «Музикантът» замислен, пъхва пистолета в джоба, а пакета в пазвата.
- Разрешите идти ?
- Разрешаю…Почаще давай о себе знать.
0 Георгий Синельщиков #
6 ноября 2021 в 12:28 → Начало трудовой биографии
Привет
0 Макс Фрумузаки #
Отличная статья!!!
У древних славян слово "смерть" вряд ли ассоциировалось с "неприятным запахом"....
Слово означало "сменить мерность = смерть"...
0 Макс Фрумузаки #
ДАКАМИ их называли только ромеи-римляне, остальные же звали их ГЕТЫ! У древних славян ГЕТЫ - это каста профессиональных воинов-жрецов, боевые дружины составленные в сотни! Одна из возможных версий происхождения названия ЭТРУСКИ это ГЕТЫ-РУСЫ/РУССКИЕ = ГЕТРУСКИ = ЭТРУСКИ!
0 Курлиец #
27 октября 2021 в 19:51 → Бабник. Част 2

Хаберът

След завръщането в Москва Сашо Танов изпада в едно упадническо състояние, необяснимо и тревожно за Виктория. «Есенин» изведнъж изгубва всякакъв интерес към ансамбъла, ресторанта и към нея. Защо тъй се случи не можеше ясно да отговори и самият Александр. Мяза, че началото на това душевно опустошение възникна през ноща, прекарана на «дивия» плаж на Ланжерона. Там Сашо Танов не можеше да отвърне със съгласие на настойчивата покана на своите земляци да замине с тях на родината, в родното село. И този негов отказ предизвика у бесарабци дълбоко недоумение и обида, имайки предвид общосоюзната, макар и мимолетната, слава на «Есенин». Обяснението знаеше саде Иван Бизона, но той не се намесваше в разговора, а раздялата на Одеския вокзал се получи двусмислена и горчива.
Другата причина на душевното униние беше преображението на Иван Киров. Едно време Сашо имаше пред другарина си явно интелектуално и мирогледно предимство и лидерско самочувствие. Но сега Сашо усещаше, че пред възмъжалият Бизон той се претясняваше като неопитен младок. Това пораждаше известния армейския комплекс на млад мъж, отминал казармата. Подир обичайното в село питане «От кои си?» и « Де работиш?» следваше «Де си служил?». И ако не си служил, за какво може с теб да се приказва? В известна степен, ти още не си пълноценен мъж: не знаеш какво е строга отговорност, изпълнителна дисциплина, субординация и войнишка закалка.
Артист, музикант, бабник…това ли са твоите постижения?
Все по-често Александр Танов се уединява в бирарията, намираща се в лесопарка недалеч от ресторанта «Загородный» и до една пригородна платформа за електричка. Тук имаше и първите в Москва автомати за продажба на вино, водка, бира, но Сашо избираше павильона, където бирата се продаваше наливна от една юначна, крясъклива буфетчица Тоня. Имаше кръгли стойки, около които винаги се бутаха възбудени пиеници: работници, студенти, служащи. Тук, сред непознатите хора можеше човек да си «излее» душата и да получи нужното съчувствие, поддръжка и кураж.
През онзи съдбоносен ден, Сашо беше особенно омърлушен след ресторантното, полунощно представление. Не можеше да го хване и съня в предутренните часове. Щом се развиделя, той напуща колегите си от ансамбъла и побърза да се настани в бирарията на една още празна стойка.
Той изпиваше поредния бокал с бира, когато към него се притули един дребен «человек с простым лицом». В едната ръка той държеше бокала с пенистата бира, а с другата модния «дипломат». Подбутван от всичките страни от оживените мъже, човекът търсеше по-спокойно място и го намери до Сашо.
- К вам можно приземлиться?
- Да, конечно. Вы, видимо, здесь впервой?
- Да. Я здесь проездом, но не случайно.
- Командировка? И откуда сами?
- Из Одессы.
- О! Ах, Адеса, любимый милый край..
- Вам она тоже мама?
- Скорее родная тётя…Я родом почти оттуда, из Бесарабии, Молдавии.
- Очень приятно. Получается, что мы, вроде как, земляки.
- Получается…
- А я, вот, как раз, привет вам передаю от земляков.
- В смысле?
- В самом прямом…
Човекът изважда от вътрешния джоб едно ключенце и го слага пред учудения, малко зашамаден от изпитата бира, музикант. Дорде Сашо с недоумение втренчено разгляваше «привета», човекът изпива своята бира, демонстративно поставя «дипломата» в краката на Сашо, намигна и побърза да се изгуби.
Няколко минута Сашо пребиваше в състояние подобно на нокдаун. Сетне той плахо прибра ключенцето, огледа го и го скри в джоба на ризата. Изпи третия си бокал с бирата и преди да тръгне се спрепна в «дипломата». Нищо друго не оставаше, освен да го вземе.
Преди да се напъти към тролейбусната спирка на Волоколамското шосе, любопитството го накара да седне на една паркова пейка и да щракне замките на «дипломата». Нищо, освен лекото разочарование Сашо не изпитва: наредени книги по музика, нотни сбирки и два песенника. Той грижливо прелистна книжата, но никакви забележки нямаше.
- Странно…Но няма нищо…»Дипломатът» е хубав подарък…Но кой ли го изпратил? Може би, Виктория знае ? Тя нали ходеше едно време да събира одески песни…
Когато замисленият музикант се яви на квартирата, недалеч от метростанцията «Беговая», Виктория вече я нямаше. За малко да се освежи, Сашо се окъпа в ваната, обръсна се, откри пак «дипломата», извади всичките книги и ги нареди на полицата. Но преди да го затвори, той отбеляза, че дебелината на «дипломата» явно е по голяма от вътрешната дълбина. Опипа дъното, но никакви признаци за «двойно» дъно не намира. Започва да се облича и в джоба на ризата набарва ключенцето. Когато го бушна в замока и го повърна, дъното мръдна и се повдигна.В следващия момент Сашо вади дъното и се вцепява: на истинското дъно се наредени пачки с банкноти. Парите явно не се нови и различно достойнство. Значи не се фалшиви.
Той провери заключена ли е входната врата и наскоро пресметна сумата пари. Излизат около десет хиляди рубли. Какво да се прави сега с тези пари? Къде да ги държи и какви ще са последствията.? Главата започва да бумти от напряжение: парите трябва да се скрият извън квартирата-тук няма къде.
Сашо сваля от антресола риболовната, ожулена раница, шиба в нея пачките с парите и побърза към градския аеровокзал, където вече имаше автоматически камери за багажа. Записал номера на камерата, шифровия код, конспираторът намира по-свободно място в залата на вокзала, за да се събере с мислите и да набележи по-нататашните крачки след такова зашеметяваще събитие. Още дълго Сашо не можеше да се успокои и да състави план. Лека-полека в акъла му проникват нужните, рационални мисли.
Най-вероятно, че хаберът е пратен от Виктор Сергеевич или от други подобни цеховики. В сберкасата с такава сума да се явява е абсолютна глупост.
Изведнъж му хрумна за кооперативна квартира, но без московска прописка никой няма да го приеме в кооперативно дружество.. Но да имаш собственно жилище-това е голяма сполука и свобода от принуденото съжителство с Виктория.
Тутакси от дълбините на съзнанието му изкочи името на полузабравения приятел – Андрей Филатов.. Те с жена си и детето живеят у родителите и имат нужда за допълнително жилище. Дядото-тъста на Андрей е строителен инженер и, сигурно, добре познава нещата в кооперативния сектор. На другият ден той намира приятеля си - третокурсника и му обяснява, че благодарение на своята почти денонощен музикален аргатлък е спечелил пари за един одностаен апартамент и го моли да му помогне с този проблем: да купи квартирата на свое име и да му я даде под наем дорде той, Александр ще се намира в Москва и това нямало да трае повече от година-две. Вероятност да придобие някаква жилплощ преди да започне да работи за Андрей беше нулева, но затова пък, ако Сашо напуща Москва, той има къде да живее с семейството си.
Тъстът на Андрей издирва нужният вариант и Андрей оформи кооперативна квартира в новия микрорайон Черёмушки и нямаше никакви съмнения за произхода на парите, защото знаеше за всесъюзната слава на Александр Танов. Квартирата струваше 5 хиляди рубли, а в знак на благодарност «Есенин» харизва на приятеля си три хиляди рубли като безсрочен и безпроцентни заем, с помоща на който тъстът тутакси купува дългоочаквания на опашката «Москвич». Останалите пари са пръснати на нужните мебел, хладилник, телевизор…
През известно време Сашо обявява на разстроената Виктория, че приятелят му дава квартира под наем, в която той има намерение да се изсели.
Такова изменение в бита си напълно е обяснимо за един 22 годишен, свободен мъж , популярен музикант, и Виктория се смирява с обстоятелствата, които обаче никак не се отразяват на творческите планове на ансамбъла «Вишнёвые косточки». Рано или късно това щеше да се случи. А това, че «Есенин» започва по-често да има пари също е обяснимо: техните официални зарплати в ресторанта се увеличават двойно-тройно, а има още и бакшиши. В най-близките дни ансамбъла получава аванс от директора, намислил да прави юбилейна вечер на своя делови партньор, 60-годишния Мурад Кусумов. Директорът искаше групата и Сашо да направят впечатление на възрастния азербайджанец с някакъв извънреден сюрприз.

Сюрпризът

Без дълго да си чупи главата над сюрприза, Сашо пише писмо на Иван Киров-Бизона да намери някой от гагаузските интелигенти-поети, способни да преведат на гагаузски «Королева красоты» и «Восточная песня». Имената на тогавашните кумири: Магомаев, Гаджикасимов, Бюль-Бюль оглы са повсеместно тачени и въхвалявани.
Иван превъзходно се справя с заданието и в назначения ден в Москва пристигат с песните трима гагаузи- певци.
През кулминациония момент на юбилейната вечер, на която присътстваха около триста души арменци и азербайджанци , родом от Карабах- родината на Арсен Урутян, самият Арсен обяви, че в чест на приятеля си ще се изпълнят прочутите песни. Гостите, настроени да чуят познатите песни на руски език, изпъром се стъписват от изненада, а сетне се разраждат с такива овации и възторг, че нямаше как да бъдят успокоени. Гагаузите, слисани от горещото посрящане от страната, на близките по езика, съветски съграждани, стават истинска сенсация.
Мълвата за юбилея плъзва сред кавказските диаспори и след известно време Виктория съобщи, че юбилейна вечер искала и жената на един министър-грузинец. Понеже жена му била москвичка и «битломанка», искала нейния юбилей да е в стила на «рок-н-рол»на танцова вечеринка. Без всякакви съветски или народни простотии.
Започват репетициите на нов репертуар, написването на нови композиции и веднъж след поредната репетиция на изхода от ресторанта Сашо вижда човека, който едно време му хариза «дипломата». Човекът прави знак и те се отдалечават в тъмнината на парка.
- Только не подумай, что я буду напоминать о нашей прошлой встрече. Совсем нет. То уже закрытая страница.
- А сейчас открывается новая?
- Для тебя это не страница, а скорее пара строк…Меня прислал очень близкий тебе человек и ему от тебя нужно только одно: кое-что передать заместителю министра Ломидзе.
- Министру?! Это как?
- Ну, вы же готовите вечер для его жены ? Значит, он там будет, а ты, как я понимаю, будешь на этом вечере ведущим, солистом, т.е парнем заметным и вездесущным…А министру нужно будет сказать только такую фразу: « Знакомый мне человек сообщил, что стрелки переведены на Житомир». Остальное министру известно.
- Хорошо.
- Ну, тогда прощай, - и човекът побърза да се изгуби.
«Есенин» разбра, че трябва да се «разплати» за сюрприза на азербайджанеца, а «близкия человек» е Иван Бизона.
Когато водещия на празничната вечер улучи момента и след изпития фужер с шампанско на «брудершафт» с жената на заместника на министра- една разкрепостена, весела актриса, той успява да каже нужната фраза на мъжа й. Този високопоставен грузинец не изказа никакво недоволство или учудване, но само изтърва, възможно, дежурна реплика: « Интересные, однако у тебя знакомые…».

Кармен
Юбилейната вечер на 40-годишната жена на заместника на началника «Главвино» към министерството на хранителната промишленост Левон Ломидзе никак не беше случайно направена в ресторанта «Загородный». А причината на избора на това заведение извира от амбициите на жена му Каролина Метлицкая да направи в Советския Съюз, ако не революция, то поне пробив в масовата култура, заплесневяла от изкуфелите, пролетарско-селяндурски прояви на Культпросвета. Освен нейните вродени бунтарски качества, младата актриса на театъра Станиславски е въодушевена на такъв подвиг от движението на «битниките», а по-късно е овладяна от битломанията – едно загадочно социално-музикално движение, смитащо всякакви граници подобно на тайфун.
В нейната артистическа дейност още от началото нямаше никакъв просвет: хем получаваше второстепенни роли, хем пиесите на съветските автори потискваха със своято изкуствено и праволинейно морализаторство на соцреализма. За някак да разнообрази своя живот, Каролина завършва и режисьорски курсове с тайна мечта да направи нещо като мюзикъл, но без пошлата оперетечност, а с новата музикална култура, ритмика и страстност.
За да постигне целта Каролина трябваше хем да намери нужните изпълнители: актьори и музиканти, хем да има финансова подкрепа, което в Съветския Съюз без съдействието на държавните институции на Госконцерта е невъзможно. А чиновниците на Госконцерта никакви «западни, тлетворни влияния» не допущат.
Тогава младата, московска актриса обръща внимание на каквказките мъже, които все по-често й привличат вниманието със своите финансови безрассъдства по московските ресторанти. Тя не знае откъде те извличат големите парични суми, но се чуди на тяхното дивашко прахосничество. Израснала в скромно семейство на бащата-милиционер и майката-възпитателка в детската градина, Каролина познаваше цената на материалното възнаграждение, но за да постигне своята творческа мечта и да се утвърди в московския бомонд, трябваше да прекраче очертания алай «советского образа жизни» и съдбата я подтиква към енергичния грузинец Левон. Той беше достатъчно възпитан и образован да произвежда впечатление на културен, съветски, министерски работник, но по всичко личеше, че води «двоен живот», а артистите ги учат по някакви косвени, малозначими признаци да опознават важните черти на характера на персонажа, който трябва да въплътят на сцената или екрана. Тъй Левон Ломидзе става обект на изучението от страната на московската актриса и след известно време той «случайно» я забелязва на едно чисто корпоративно мероприятие, започва да я ухажва и накрая й поиска ръката.
Първата крачка в реализацията на творческия проект беше успешно направена, но със следващата дълго време нищо не излизаше: ба музикантите са излишно конформистни, ба артистите нямат вкус към «битломанията»…Перспективата да остарее в театъра, като изпълнителка на второстепенни роли, направо, удручаваха Каролина и я караше да търси изхода. И тя го намира …в Константиново. Изпълнителят на Есенин я покорява и тя прави необходимите проучвания и й хрумва да предложи на «Вишневые косточки» и нейния солист да празнуват нейния юбилей в «рок-н-ролски» стил.
Изпиването на «брудершафт» с Александр Танов означаваше неговото признание в качеството на възможният изпълнител в мечтаният проект. Сега оставаше да намери някаква литературна основа на бъдещия мюзикъл. Още през същата празнична вечер Каролина, впечатлена от музиката и изпълнението на «Вишнёвые косточки» се споделя със своята творческа идея с Виктория, а последната й разправя за рок-операта «Циганите» и първият опит на Александър Танов да приложи съвремената, ритмична и електронна музика към класическото произведение. Този разговор не пропада безследно и през известно време Каролина се угади, че размишлява над възможността да използва сюжета за Кармен. Но как да го направи актуален за сегашното, съветско битие? С тази цел тя дори посетява репетициите на театъра «Ромэн»» понеже добре се познаваха с Борис Ташкентский, млад евреин от Ташкент, сумял да стане «вторият циганин» след Сличенко. Борис също освояваше режисерското майстерство в една студия с Каролина и сега тя с интерес наблюдаваше, как нейният колега вписва циганската екзотика в сегашният «соцреализм». И лека-полека в нейната глава започват да никнат още твърде неясните, но бликащи като светкавици, нишки на бъдещото сюжетно платно. И накрая, то беше изтъкано: една млада, московска оперна актриса, редовно играе в операта на Бизе «Кармен», но класическата музика и примитивните страсти на Кармен и нейните контрабандисти хич не отговарят на душеното настроение на съветската актриса, член на райком комсомола, но поразена от вълната на битломанията и хипизма, разтърсваща бастиона на официалната идеология на Червената империя. Такова душевно разтроение на младото момиче не можеше да се търпи безкрайно и искаше някакъв изход и тя го намира в това, което по-късно, ще го нарекат «диссидентство». Но нейното инакомислие ще се изразява най-първо чрез музиката, противостояща на класическата, а «Кармен» след репетициите и спектаклите, с облегчение съблича едновремешното циганско, пъстро облекло, а друг път и комсомолското, строго и униформено, за вечерно време да нахлузи ожулените джинси, дългият до колени свитер, да изпуши две-три цигари от дефицитният «Къмъл» и сетне, подобно на Сюзи Кватро и с китарата да си изкара тъгата и да изрази своят протест срещу лицемерието на «старшите товарищи». И ето веднъж съветската Кармен сряща своята любов…
Каролина не успява докрай да развие сюжетната линия на замисления мюзикъл, но пък намира подходящия младеж за осъществяването на своята мечта и бърза да се сподели с нея тутакси след изпитото на «брудершафт» шампанско. И това споделяне повече приличаше на едно предварително признание, ако не за влюбеност, но много близко за такова чувство.
«Есенин» също се угади, че това предложение може да стане за него повратен момент в настъпилото творческо еднообразие.
Уреждането на квартирният въпрос го прави напълно свободен от Виктория и той дава съгласие на новата си дружка-актриса. Обаче тази неговата самодейност и самонадеяност разбуни дяволите в душите на Виктория и Лариса.
«Гейшата» по времето на разследованието по делото на винената мафия правеше нужните усилия името на Александр Танов да не се «засвети», макар че още преди «Вишнёвые косточки» да пристигнат в санатория, Лариса вече получава оперативни сведения за подозирания бригадир от Молдавия и че с Сашо са хем земляци, хем са приятели от детството. Такова чудно и случайно совпадение не избягва вниманието на оперативната група, но поведението на бесарабеца, помогнал на своя другарин, донякъде впечатлява «гейшата» и тя сумява да скрие съучастието на музиканта.
Но неговото нахално пособничество с известяването на Левон Ломидзе за пренасането на сборния пункт за нужните цистерни от Одеса в Житомир, вече е осмислено престъпление и никак не можеше да се прикрие. Заместникът на началника «Главино» Левон Ломидзе, като истински ученик на легендарния съветски подполен «олигарх» Николай Мирзоянц, прекарал десет години в лагерите на Колыма, тутакси след ареста на боса попада под непрекъснато наблюдение от службата на ОБХСС. Тя търпеливо чакаше до момента, когато цялата верига от колхози, винзаводи, министри и посредници ще е грижливо нанизана, за един ден да извърши операцията «Белый аист».
Може би, и този път Александр Танов щеше да е «отмазан» с помоща на своята потенциална, могущественна любовница, но хаберът получен от омърлушената Виктория за попадането на «Есенин» в мрежата на жената на Ломидзе, предизвика у «гейшата» справедлив гняв и желание да отъмсти на този неблагодарен женкар.
И вече само след един месец започват арестите и този министър е осъден на 10 години затвор и по някъкво чудо избягвайки разстрел. Стигна до Москва и известитето, че Иван Киров също е заловен и осъден на пет години колония със строг режим.
По прозрачни и, уж случайно изтървани изказвания и намеци на Виктория, Сашо разбира, че «гейшата» стягала обръча и саде интересът на мъжа й и Виктория ансамбъла да не пропадне донякъде го спасяват, но неизвестно докога.
Трябваше да се направи някаква извънредна крачка и той се сряща с полузабравената Светлана и се споделя с нея със своята беля. Към този момент тя вече е омъжена за полковник, но «първото либе, най-мило, най-драго» не е забравено, и Света искрено съчувства на едновремешните нейни близки приятели. Като изход от клопката «Есенин» предлага да го призоват в казармата и някъде да го скрият.
Оказва се, че това напълно е възможно даже в такава тоталитарна държава, и Александр Танов е определен в специален, секретни полк на Камчатка, а всичките неговите данни стават недостъпни за възможното следствие. Самата служба в този секретни полк е равнозначно на изкуплението за много по- тежки престъпления пред държавата, отколкото пособничеството на благополучно разкритата винена, мафиотска банда.

Службата

В секретния полк, в който се озова Александр Танов, съветското командование прави опит за създаването на мобилни бригади, способни да воюват откъснати от основните подразделения, щабове, бази и връзка. На Западът такива автономни бойни групи вече се използват за държавни преврати в колониите и за борба с партизанските движения, в голяма степен стимулирани от Съветския Съюз.
По своите физически данни и здравословие Александр Танов, получил армейски прякор «музыкант», успешно минава медкомисията, но относително слабото физическо състояние, като следствие на тригодишният «бохемски» живот в Москва, му прави големи трудности и предизвиква известна неприязън от страната на съслуживците по-млади от него на 2-3 години.
Бесарабецът стиска зъби и мобилизува цялата си воля да противостои на негласният тормоз и саде покровителството на полковника донякъде го спасява от насилието на по-силните, но груби и безпощадни съратници, мразещи всякакви «интелигенти» и още повече-московски. Няколко пъти го принуждават да изпълни и неформалния, казармени устав. Тук нямаше я прочутата «дедовщина», но в по-прикрита форма и тук плъзваше.
Първото разкъсване на този «дедовски» обръч се случи през първите учения « на выживание». Войниците се разхвърляни през ноща с парашути над усурийската тайга без всякакво оръжие, храна, карти, кибрит и всичко това, без което ловците, туристите и нормалните хора в тайгата не влизат и, още повече, лятната- гъмжеща с гнус, комари, стършели…Тигрите и мечките са най-безобидните обитатели в тайгата през това време. И таман започна сезонът на морските тайфуни, допринасащи поройни дъждове, наводнения и бурелом.
Всеки от десантниците трябваше от мястото на приземлението да стигне до съборният пункт, отстоящ средно над сто километра в една скалиста местност с название «Жандармите».
От петдесетте войника до мястото на събора стигат тридесет шест, а Сашо е сред първите двадесет. Останалите се явяват в милицията по селата или са изнамерени с вертолети.

Вторият пробив в жестоките сърца на съслуживците «Музикантът» прави като става победител в конкурса сред армейските поети и музиканти на Дальневосточния военен окръг. Александр Танов съчинява словата и музиката, посветени на тяхната особенна, военна професия:

Разрежет крыло тускло серое небо,
Знакомых созвездий, увы, больше нет.
Тебя не поймёт, кто ни разу здесь не был,
В горах с автоматом встречая рассвет.
Бросали нас в бездну, а мы лишь шутили,
Кто просто молчал, а кто нервно курил…
Там, на Западе мамы и сёстры
Нас ожидают в тревоге сердечной
Мы падаем с неба, как ангелы света
На демонов злых и в борьбе с ними вечной.
Появява се и първия армейски другарин Рашид Мансуров от Таджикистан. Веднъж в армейския клуб Сашо наигра българската ръченица, а когато завърши чу ръкопляскането на събралите се «азиатци».
0 Марианна Чепразова #
16 октября 2021 в 17:41 → Бесарабски гердан 2021
Благодаря!
0 Курлиец #
12 октября 2021 в 10:33 → Идеология бессарабизма.
Широко известно, что инициатива создания новой Молдавской республики исходила от советских деятелей бессарабского происхождения и румынских политических эмигрантов в СССР. Для продвижения этой идеи была создана инициативная группа, формальным лидером которой стал красноармейский командир Григорий Котовский, а идейным вдохновителем политэмигрант Ион Дическу — Дик. Плодом работы инициативной группы стала докладная записка "О необходимости создания Молдавской Советской Социалистической Республики".
https://ru.sputnik.md/20211012/ukrainskaya-byurokratiya-moldavskaia-avtonomnaia-ssr-45415468.html?fbclid=IwAR1pYQDsegtnesFtM-xLhfbqMSrsASqnqBdoBrctjSWewTNKos0ah0d3LwA
0 Владимир Черняк #
10 октября 2021 в 06:09 → Начало трудовой биографии
Ваня, привет!
Отлично написано, прочитал с удовольствием, передам Соболевым!!! Не хватает только дат и фоток!?
И язык прекрасный, здорово!!!
0 петко #
26 августа 2021 в 09:54 → В сердце Гагауз Ери.
безценен си иване
0 Курлиец #
24 августа 2021 в 11:39 → Бабник. новела
Възходът

Обаче в душата на техният герой цареше голямо смятение и обърканост. Той пише на Уляна едно писмо на четире листа, в което честно й разправи за своите постижения в московския живот и за набелязаните планове. Цели две седмици той с неясна тревога чакаше отговора. Разбира се, че той няма да промени своите намерения, но има голямо значение какво ще напише Уляна.
Накрая, когато той зърна дългоочакваният плик в пощенската кутия на общежитието, той направо се разтрепери, сякаш очакваше приговор, изправен пред съда.
А приговорът е не еднозначен: Уляна била бременна, преместила се в бащината къща, за нищо не го упреква или набедява и му удава пълна свобода.
Бесарабския левент се угади, че по бузите му текат сълзи едва когато забелязва учудените погледи на, минуващите покрай него, студенти.
След това цяла седмица Сашо отбягваше привичните ухажвания на Светлана и дори препуща една репетиция, което предизвика голямо възмущение от Виктория, но и опасение, че този своенравен и вироглав солист може и да ги напусне. Кой знае какво има в главата?
Алис към Новата Година «Вишнёвые косточки» беше готов да се представи пред хората. В състава влизат три московски ученика от същата школа, която завършиха Света и Вика и в която Сашо и Андрей се «засветиха».
Този път предстоеше да украсят новогодишният бал-маскарад. Сашо Танов, облекан с бяла, приталена, бродирана риза с широки ръкави, черни, кожени дънки, ботуши на висок ток, червен колан и с черна маска приличаше на героят от популярния филм «Зоро». Учениците и учителите, които добре го познаваха и помнят, не им се вярваше, че този новоизпекан Ален Делон е доскорошното момче от забутаното, бесарабско село с черешовите градини. Беше на маскарада и Андрей с булката си и не им стигаше думи да изразаят своето възхищение. Особенно ги впечатли изумителното съчетание на естрадната мелодичност на песните с рокови и рок-енд-ролските аранжировки.
Първият, рисковани опит да изпълни българска народна песен в стила на спиричуелз направо подлуди по напредналите фенове на афроамериканските изпълнители. Нищо подобно московската публика не била чувала и виждала, понеже «желязната завеса» е още непроницема за «тлетворната буржуазна, масова култура». Но какво бдителните идеологически пазачи могат да имат против една българска народна песен от времето на турско робство?
След няколко дни Виктория и Света са засипани с покани от съседните школи и Домата на културата, а на концертите се явиха и първите «акули» на музикадните рубрики от московските списания и вестници.
Използвайки ажиотажа. Виктория успява да сключи договор с администрацията на ресторанта «Загородный». Въпреки своето название ресторанта се намира в лесопарка, но в пределите на града , недалеч от метро «Сокол», но е известен като място на командировочните мъже и «нощни пеперуди». А иначе заведението беше прилично, оформено в ретро-стил, и в което музикантите се явяват с класически смокинги, «бабочки» и изпълняват «дореволюционни» шлягери, одески шансон и улични, градски песни.
Задачата на Виктория, Света и колективът на ансамбъла беше да изработят репертуар, който едновременно да крачи с времето и модата, но и да не разваля традиционната репутация на ресторанта. Решението си беше очевидно: да се вземат за основа малкоизвестните одески песни и да им се направи рок-н-ролска «прививка».
С тази цел Виктория заминава за Одеса и се завръща с няколко магнитофонни бобини с , записани от тамошните любители и изпълнители. След един месец на творческо напряжение са обработани четири одески песни и настъпва денят, когато «Вишнёвые косточки» трябваше за пръв път да се явят пред ресторантната публика и да сключат трудов договор, което е далеч не е лесна работа през годините, когато западната, поп-музика се смяташе за идеологическа диверсия. Но пак помагат влиятелните връзки на генерала и майката на Виктория и дружбата й с жената на директора на ресторанта.
Денят за дебют им беше избрат на 8 март. Ресторанта беше препълнен с клиенти и за да не ги изненадват изведнъж, праздничната вечер започва традиционно с програмата на старите, привични ретро-музиканти. След един час, както обикновенно, настъпва пауза и малко кой обърна внимание, че естрадната площадка се обнови с електронни уреди и нови музиканти.
Внезапно притихналия салон на ресторанта е разтърсен от непривичното тук електронно, магическо звучание и в следващия момент публиката е слисана от рок-н-ролската ритмика на «Жемчужина у моря» с изпълнение на същинските известни рибари : Костя и Сонята.
Най-темпераментните и пийнали посетители тутакси напускат претрупаните с ястия маси, заскачаха пред младите музиканти и кой както може, с жестове и възклицания, изразяват своето одобрение и възторг. На втората песен почти всичките маси са изоставени, а няколко срочно са избутани по на страна, за да има място за танцуващите.
Когато публиката се поумори, Сашо потегля своя бесарабско-българския спиричуэлс «Викат мамо на тежка сватба», изслушан в непривичната за това заведение, тишина. Триумфът беше очевиден и през същата вечер младите музиканти, обласкани от директора, получават първите гонорари.

Белата не дохожда сама.

Редовните репетиции, ресторантните представления и отчуждението от своите съжители в общежитието създават една верига от неблагополучни условия за каквото е било учение. Цял семестър Сашо практически не ходи на лекции и саде време от време посетява лабораторни или семинарски занятия. Малко кого от групата знаеше по име. Обаче неговите съкурсници научават за успехите му в музикалното творчество и разбират неговото поведение. Но въпреки доброжелателното отношение към бесарабеца от страната на студентите и деканата, Сашо проваля първата сесия и става кандидат за изключването от института.
След малко, подир Новата Година го връхлита нова бела. За първи път в живота си Сашо получава писмо от баща си. Изпъром той никак не можеше да проумее кой ли му написал писмо с един доста развален почерк и на български. Когато се угади - изтръпна и най-много от тона на това писмо. Накратко казано, баща му съобщава, че Улянка е родила, върна се при родителите и нямала повече намерение да е тяхна булка. И най-главното, баща му го набедява в нехайство, серсемлък , че опозорил тяхното семейство и по-добре в село повече да не се връща.
Последната човешка връзка оставаше Светлана. Обаче и тя,сигурно, под влияние на своят армейски баща, започва да се сряща с един млад полковник и възможното съперничество хич не е в полза на един безвестен , селски музикант и некадърен студент.
И тук настъпва дългоочакваният и, пресметнат от Виктория, момент. Тя великодушно подава сламката за спасение и те стават любовници по расчет.
Сашо няма никакви сили да преодолее матурата и напуска института, преселяйки се към Виктория.
Поне ресторантните представления вървят напълно успешно, но Виктория си има по-харен план и веднъж тя съобщава на младото си гадже, че го тъкми за участие в общосъюзната телепрограма «Ало, мы ищем таланты». Но окахърен от изключването от института и писмото на баща си, Сашо почти никак не реагира на това предложение.
Той повече е огрижен от нуждата да получи временна прописка и от вероятността, че есен ще го натирят в казармата. И не се страхуваше толкова от армейския живот, колкото от това свое неясно социално положение, откъснатост от родната среда…Кой сега ще го праща в казармата, което е един народен адет равнозначен на сватбата и кой ще го посрещне сетне?
С всеки изминат ден младият бесарабец все повече усещаше, че затъва в едно меланхолно, а понякога и паническо състояние. Той търпеше своята връзка с Виктория, но ясно разбираше, че рано или късно това съжителство ще се развали. А тя бързаше да се възползва с безисходното положение на горкото момче.

Гейшата от Рязан

Обаче Виктория не беше единствената, която «пасеше» младия бесарабец и доскоро тя усети интересът към него от страната на своята покровителка, секретарката на идеологическия отдел към райкома. Освен този, важен за музикалните дейци, пост нейната покровителка е и жена на директора на ресторанта «Загородный», в който тъй сполучливо се представиха «Вишнёвые косточки» и, особенно, Александр Танов.
Тази покровителка в по-сведущите среди имаше партиен прякор «гейшата» и той най-точно посочваше специализацията на тази енергична, амбициозна и сексапилна работничка на идеологическия фронт.
И тъй се случи, че Сашо става случаен свидетел на работния час на «гейшата» без да знае кого той наблюдава.
Групата «Вишнёвые косточки» с пълният си състав се настани в най-респектабилният ресторант «Новоарбатский» за да отбележи рождения ден на соло-гитариста Артём. Когато музикантите насядаха в един край на огромната зала и въпреки шумната гюрултия. Сашо изпъром случайно, а сетне заинтригуван забелзва една шикозна жена, осамотена на една масичка право до огромната стъклена стена. Седеше тази забележителна жена, почти обърната с гръб към залата, явно подчертавайки, че тукашната публика хич не я интересува. Но това не остава незабелязано от голямата компания пийнали кавказки мъже , известните по целият Съюз, гуляйджии. Партийните работници, чиновници и други съветски чорбаджийски кадри рядко си позволяваха ресторантни волности в това столично. «буржуазно» заведение.
А разгонените кавказки айгъри, които обичат мъжки, гуляйджийски компании и всякакви надпреварвания, тутакси хвърлят погледите към провокационното държане на тази самотна жена в разцвета на телесната й хубост. Обаче опитите на по-храбрите джигити да «похитят» беззащитната жена получават рязък и дори груб отпор. Нещо в нейното поведение и обноски подсказваше на ресторантните ухажьори да мирясат.
Сашо, който и той искаше да надвие каквказците в това увлекателно соревнование, като видя как жената «отшива» къде по-представителни и солидни мъже и той се смири с ролята на наблюдател.
Жената изглеждаше на един възраст с Виктория, «натурална блондинка», облекана с притален батник и модна миди-пола, които й придаваха вид на скучаеща «институтка и дочь камергера».На масичката й нямаши нищо освен стакана с минералка. Стройната, права снага с едва доловимата напрегнатост подсказваше, че жената е цялата в очакването и, може би, съдбоносното. Понякога тя леко извиваше главата към залата и бесарабеца успяваше да отбележи тънките, изящни черти на хубавото, руско лице, но големите й сиво-зелените очи, подчертани с искусен макияж, недостъпен за простите съветски жени, винаги бяха устремени в здрача извън стъклената стена на ресторанта.
Сашо се униса в наблюдението, забравил, че е поканен на конкретно, приятелско тържество, но се предава на различни фантастически предположения относно, очаквания от дамата, персонаж. Той не се съмняваше, че това ще е някакъв от «небожителите»- напет, едър, с импортни, лъскав костюм и златен часовник, който той непременно ще погледне, преди да седни на отсрещнатия стол.
Изведнъж жената застина, като хрътка, надушила заяка. Сашо последва погледа й, устремен навън, но нищо, съответстващото на неговата фантазия, той там не виждаше. А между другото, жената стремително става и се изсилва към входната врата…
Това суето поведение на дамата направо слисва изумения наблюдател. Как такава госпожа може да проявява чисто слугински обноски?
След малко жената се яви, съпровождана от един плах, прегърбен младеж, с джинсов, намачкан костюм и сякаш, с отколе познато лице, на което е запечатлена неясна тревога и изкуствената, прикачена усмивка издаваше душевното му терзание. Какво странно свидание…
Жената подава едва забележителен знак, и тутакси изниква келнерът с шампанско и два бокала. Започва разговора, но говори основно жената, а скапаният младеж саде пъзливо се оглеждаше, сякаш попаднал не в най-модерния, московски ресторант, а на някаква бандитска «малина».
В този момент колегите на Сашо започват да се забавляват с танци и известно време Сашо е принуден да раздели праздничното настроение с приятелите си. Когато музикантите пак насядоха на масата, Сашо обърна внимание, че жената и младежът са изчезнали, а шампанското е недопито. Може се отдалечили някаде временно? Обаче пак изведнъж се яви келнера и започва да прибира и освобождава масичката за нови клиенти, отстояли доста време на опашка пред вратите.
Но за бесарабеца беше много важно да научи с какво завърши тази наблюдавана ресторантна история и той побърза към изходната врата. Без да излиза, през стъклената стена той става свидетел на покъртителна картина: жената с двете ръце и цялата си сила мъчеше да отскубне скапания младеж от вратичката на таксито. Виждаше се, че жената хем го моли, хем го дърпа, но младежът по някаква причина не искаше нейната близост.
Накрая, таксито с младежа замина, а жената от недостъпна принцеса се превърна в банална, улична повлекана. Тя нещо ядосано изговаряйки и кълнейки, се запъти към тоалетната.
Финита ля комедия! Но тайната на станалото събитие засегна любопитния бесарабец и той се сподели с Виктория.
- Рядом с нами сидела странная женщина…
- Да, уж…Глаз оторвать не мог. Но она сегодня на работе.
- На работе?! Это как?
- Очень просто. Она партийный работник и у неё задание.
- Какое задание? Устроить свидание?
- Ты угадал. Её негласная кличка – «гейша». Она, между прочим, моя однокурсница и жена директора ресторана «Загородный», родом из Рязани. Благодаря ей мы там и выступаем.
- А почему – «гейша»?
- Гейшами называли в императорской Японии придворных женщин, умеющих развлекать гостей-мужчин и выуживать у них нужные сведения. Лариса еще на первом курсе пошла по комсомольской стезе и потом стала любовницей первого секретаря райкома.
- Так просто.
- Не совсем. Она понравилась Первому и по деловой хватке и , между прочим, она ему приглянулась в связи с разоблачением спиртной мафии, как раз, из ваших краёв: Молдавия, Одесса, Измаил.
- Она ловила мафиозников?!
- Достаточно было словить одного и она это виртуозно проделала.
- Как интересно она его ухитрилась захомутать?
- За этой мафией безрезультатно гонялись многие годы. Нити управления ею тянулись сюда, в Москву, но конспирация была налажена отменная и многие министерские чиновники Кишинева и Одессы были вовлечены в этот преступный круг. Огромное количество неучтённого спирта уходило через Дунайское пароходство в Измаиле. Как только предпринимались самые засекреченные меры по расследованию, они тут же становились известными на местах. Нужно было придумать иной ход и его придумал будущий Первый секретарь Перовского райкома. Тогда он был членом райкома комсомола и секретарём комсомольской организации нашего пединститута, где мы с Ларисой-гейшей учились. Антон Павлович тогда возглавлял и студенческий оперативный отряд, был смелым парнем и настоящим комсомольцем. Его дед погиб от руки кулаков, а отец отлавливал бандеровцев на Дальнем Востоке…так что у него есть свои счёты с антисоветскими элементами.
- А сегодняшнее задание у «гейши» какое?
- Это уже международного значения. Этот парень, с которым она встретилась, сын болгарского министра по энергетике. Он учится в МЭИ и очень важно, чтобы здесь, в Москве у него были крепкие… связи.
- Но со стороны выглядело как шантаж и принуждение к «дружбе»…
- Не всегда получается, как в кино. Этот парень подозревается в сбыте валюты и, видимо, он догадался, что его «пасут».
Продължението на http://megdan.ru/blogs/pendzher-km-sveta/babnik-chast-2.html
0 Курлиец #
19 августа 2021 в 19:56 → Бабник. новела
Москвички

И, ето настъпи дългоочаквания край на ученическите години , но предстояха екзамените. Право, не трябваше вече ката ден да ставаш рано дзаранта, но трябваше известна подготовка хем към школните изпити, хем за институтската матура в Одеския политехнически институт. Сашо Танов и Андрей Филатов изработват нужния стратегически план и за никой да не им пречи и закача в село, изнасят се в околната горичка, грижливо насадена по наставлението на съветската наука с цел да се заличат грозните ръпи и подобри селскостопанската дейност на Молдавска социалистическа република.
Тук, сред цъфналите салкъми, двамата другари целенасочено се готвят към следващия етап на младият им живот. След няколко часа занятия, другарите яхват желязното конче и обикалят с мотоциклетния «Минск» колхозните, черешеви градини.
Съвсем неочаквано, този техен катадневен ритуал е нарушен с, направо, съдбоносно събитие – пристигането на колхозния стан на два големи автобуси, от които започват да излизат момичета, но не някакви селски колхозници, а с панами, къси поли, слънчеви очила…Но това не беше и някаква делегация, защото през малко време автобусите заминават, а голямата група момичета и момчета остават с багажа си.
И тъй се получи, че Сашо и Андрей първите научават, че в колхоза «Путь Ильича» пристигат ученици да събират череши и то от самата Москва. Никога такива неща не се случвали.
Още първата вечер двамата другари се явяват на гости пред московците. Първите подозрения и недоверия от страната на отговорните учители и настрежените московски хлапета са благополучно преодолени. Тези симпатични аборигени малко, че говориха един чист руски език, но и играеха на китара и обещават да се явят с цял ансамбъл и да правят тук танци. Последното беше с голямо въодушевление прието от младежите, но с тревога у учителите. Те прекрасно знаеха какви са танците на московските танцплощадки и още повече, в провинциалните градчета. А тук е гол кър. Кой знае какви хайдамаци ще се досурнат, а те са отговорни за тридесет и пет момичета, надхвърлящи възраста на Наташа Ростова. Но с цялото си поведение и харизма Сашо и Андрей разтопяват сърцата на учителките и получават съгласие за танцови вечери.
И тази инициатива на двамата другари става съдбоносна. Известна е магията на електронната музика и още повече в такова екзотично място и с такъв хубав солист-истински естраден Есенин. Московските гости направо са очаровани и никак не очакваха в тези. забутани места хем съвременно, естрадно изпълнение, хем такива галантни музиканти. Естественно е, че тутакси започват романтични флиртувания между младите сърца, а слухът за гостенките от Москва стига до ушите и на многото селски кавалери. Колхозният полеви стан се превръща в истински хаджилък. Слава богу, авторитетът на Сашо и Иван Бизона позволяваше да се спазват нужните приличия сред сръбналите селяндури. Не остават на страна и младите колхозни бригадири и началство. Полевият стан е чудесно алиби за тяхното пребиваване тук до късните часове. А такава сполучлива дружба между столичните гости и тукашните млади жители не отминава вниманието на идеологическия отдел на райкома , а председателя на колхоза и парторга са отбелязани, като истински комунисти, които се грижат не само за икономически успехи, но и не забравят, че «не хлебом единым жив человек».

Выпускной бал

Сашо, след историята с Уляна става практически задомен мъж. Още тогава, на злополучното школно събрание, той гръмогласно обяви, че Уляна Арнаут пристанала у тях. Ана Петровна гаче гръмната се запира на половината път към вратата на класа, връща се и сяда обезсилена на стола. Този Есенин , алис е Сергей !
Сега Сашо,подлудил цялото село, семейството и школата със своите еротични лудории, избягваше по най-различен начин възможността да завърже романтични отношения и с московските ученички. А последните усетили, че са в пълна физическа безопасност дават си зор да омагьосват селските ергени и мъже с цялата си природна сила на разцъвтяващите млади жени.
Първият в мрежата се заплете Андрей. Като потомствен руснак, той усети с кожата си и сърцето вечният зов на родната кръв. Бъдейки умно, развито момче, той срещна момичета, които с нищо не му отстъпват в интелекта, придружен с моминско обаяние. Неговата избранница става една стройна волейболистка Лариса. Тя също пишеше стихове , от едното Андрей направи песен и с това й грабна душата.
Обаче наближаваше времето за выпускной бал и получаването на атестати. И тук се заражда интересна идея за съвместен концерт на този бал. Беше подбрана творческа група за създаването на концертната, музикална програма. И в тази група са избрани и Сашо с Андрей, Лариса и най-младата учителка Светлана.
До този момент Светлана твърде не се различаваше нито сред ученичките, които са един бой с нея, нито сред учителките, загрижени за дисциплина и трудовия разпорядък. Но когато започва творческия процес в избраната група, Светлана тутакси става истински водач и не саде според своята 20-годишна възраст, а благодарение на, характерната столична, разностранна образованост, в това число и музикална. Тя играеше на китара, свиреше на аккордеон, владееше нотната грамота и добре се разбираше в естрадните, музикални течения, форми и мода. Тя става истинска изненада за Сашо и Андрей. Те направо я гледаха в устата.
Творческата група имаше срок две седмици и трябваше да измисли нещо, с което да впечатли най- разностранните хора. По времето на обсъждането на възможните концертни форми, Андрей не изпусна момента да отбележи, че веднъж Сашо Танов в ролята на Есенин стана триумфиратор и тази неговата забележка пада на благоприятна почва. Неочаквано Светлана предложи да правят рок-опера. Момчетата само ококорено и слисани чакаха продължението и развитието на темата.. И Светлана избира пушкинската поема «Циганите».
За три дни Светлана разписва сценария, за който трябваше да бъдят написани пет песенни композиции: три по пушкинските стихове и две самодейни. Право тук, на колхозния стан, е направен отбора за испълнителите на главните роли. Освен Сашо, който беше извън конкуренцията, беше избрана кандидатурата на Иван Бизона, като най-колоритна фигура за съперник на Алеко и образа на цигански мачо.
Бизонът, разбира се, махаше с ръцете и не беше съгласен. Трябваше няколко дни Светлана
Да го ухажва в преносен и буквален смисъл. Москвичката, наистина, се влюбва в този черноок и мургав Отело, но умело спотайваше чувствата си. Обаче Иван с цялата си мъжка същност усети истинското влечение към него от страната на младата учителка и това гъдъличкаше честолюбивият му характер. Обаче всичко се завърта по шекспировската стезя: за няколко дни съвместно времепровождение Светлана залавя душата на Есенин и се образува класически любовни триъгълник, който трябваше да премине и в рок-операта.
Сашо ревниво забелязваше, как Светлана омагьосваше бесарабския ерген и идеята за свободната любов, възпявана от Пушкин и тук пораждаше душевна драма и противоречиви настроения. За Бизона нямаше в спектакъла никакви реплики и той трябваше само със своя екзотичен вид да обяснява на зрителите, защо циганката Замфира го предпочита пред цивилизования, но егоистичния Алеко. Душевните терзания на пушкинската троица и тримата от творците на спектакъла дотолкова се преплитат и подхранват едни други, че и спектакъла трябваше да излезе страхотен и в живота им нещо извънредно непременно ще се случи.
Допълнителното украшение на спектакъла ства и главната изпълнителка Оля. Баща й руснак, но цялата циганската хубост и обаяние й се предаде от майка й. Обикновенно тя, скромна ученичка, едва-едва завършила школата, дотолкова органично примери образа на Земфира, че сякаш, дремещите гени на майчиния род изведнъж покълват, избуяват и изпълват душата й с пламъка на изненадващата страст.
Директорът на школата и учителите с известно недоверие възприемат идеята да се изнесе музикален спектакъл на традиционния выпускной бал и, още повече, с такава двусмислена тема и с известния скандалджия в главната роля, какъвто е Сашо Танов. Обаче те не им се иска да изглеждат в очите на московските колеги като безнадежни ретрогради. Секретарят по идеологията в райкома също с риск за кариерата си дава съгласие.
Настъпва знаменателния ден на 22 июни 1969 година. Родителите, учителите, гостите от Москва, самите ученици за последен път, необикновенно применени, се събират в актовия зал, където им предстои да видят нещо необичайно за онези времена- музикален спектакъл, но не с класическа музика, а с естрадна, изпълнявана от вокално-инструментален ансмбъл. Някои от по- "колхозните» родители въобще никога досега не се чували тази «дяволска свирня» и никога не се били виждали театър и живи артисти. Рядко кой в село имаше вече телевизор.
И ето, светлината в залата угасва и започва магията на представлението. Финалната сцена с убийството на Земфира направо разтърсва душите на селските хора, още не свикнали с условностите на театралното действо и внася известен смут в патриархалната, морална нагласа. Рядко кой в българските, селски семейства се взимаха по любов. По-често това са родителски сговори и решение и строгите адети на земеделския бит никак не позволяваха такива волности, които си позволява тази циганка Земфира. Нали е циганка, ама и тя има човешка душа и да посегнеш с нож върху човек е също противно на православната нраственост. За първи път селските хора изпитват неясно раздвоение в душите си и дори смущение пред съпрузите си. Обаче спектакълът послужи, като повод да се завърже един общи разговор между хората от най-различен произход и социално положение, съпроводен с традиционното черпене, заздравици и оптимистични надежди за децата.
Но артистите, без да излизат от своите роли и да сменят сценичният си облик, продължават своята творческо-концертна дейност чак до първите петли. И докато възрастните още остават на масите, вчерашните школари на групи и двойки тръгват към единствената горичка и язовирче, където ще правят прощален костёр и безобидните любовни и другарски признания. Всичките маневри на Сашо остават ялови и той с известна горчевина отбеляза, как Бизона и Светлана изведнъж се изгубват в тъмнината от очите на пийналите колеги. На Сашо оставаше смирно да тръгне с Уляна към язовира, където той продължи своята артистическа мисия и организира хорови песнопения, чрез което позагаси пламналата ревност.
Но засуканата селска драма стига до своята развръзка. Уляна категорично заявява, че не го спъва, и ако намислили с Андрей да заминават за Москва и да постъпят в Автодорожный институт, нека тъй да бъде. А сетне-каквото ще стане: или Сашо ще повика Уляна и ще живеят като младо семейство в общежитието или ще наемат жилище. Там, както ще му уйдиса и когато се реши. Ако нещо не тръгне, Уляна ще се върнала в бащината къща.
Такава саможертвеност на едно селско момиче още повече обърква душата на някогашния донжуан , авантюрист и той за пръв път изпитва дълбоко смущаване, но реши , че ще бъди честен с Уляна доколкото ще е възможно.
Бизонът и той обяви, че ще ги придружи до Москва и, може би, ще се натъкми на някакъв завод, дорде ще го повикат в казармата. Обаче, когато тримата другари заедно с московските гости пристигат на железопътната гара, саде Сашо забеляза, че Бизонът няма никакъв багаж и носи само една спортна чанта, в която, сигурно, нямаше нищо. Но в суетата, която цареше на гарата, никой този факт не засече и, най-малко, Светлана, която счастливо вече си представяше, как ще се яви в богемната, московска публика с, изловения в Бесарабия, Бизон. Цялата нощ до Кишинев Светлана прекарва в предгръдките на българския мачо, застъпвайки всичките морални и дисциплинарни граници.
Но на другата дзаран, вече на кишиневската гара се случи неизбежното: Бизонът категорично обяви, че е раздумал да покорява столицата и се връща на село. Светлана едва се сдържаше да не изпадне в истерика. Цялата романтична история с любовник, изловен в черешевата, бесарабска градина изведнъж рухва.
Иван си позволи на известно време да отпусне юздите, за да не накърнява романтичната обвивка на любовното им приключение, но имаше здрав, практичен акъл, възпитан сред суровия бит , не се залъгва и навреме натисна спирачката.

Москва
Сашо и Андрей по настояването на учителите от черешовата бригада са настанени по квартирите на двама ученици от московския квартал Перово. Разбирайки, че гостуването не може да трае дълго, двамата бесарабци още в първите дни се запознават с една приказлива комшийка, работеща като чистачка алис в Автодорожный институт и тя с голяма охота им предложи да ги заведе в института и дори им предложи да си дават документите на факултет, където ще има най-малък конкурс, защото е новосъздаден. Цялата процедура с помоща на тази доброжелателна лелка минава без всякакви пречки и двамата провинциали веднага са устроени в общежитието сред също такива абитуриенти от целия Съветски Съюз.
Първият екзамен беше съчинението. Приятелите избират свободната тема: «Подвиг советского народа в Великой Отечественной войне» и понеже в школата имаха такава учителка, като Ана Петровна, Сашо и Андрей пишат съчинението на един дъх и без същественни грешки за разлика от своите съперници от Средна Азия и Кавказ.
Сполуката с първия изпит им дава кураж и по-нататък те, не тъй успешно, но благополучно преминават изпитанието и с голямо вълнение и радост обнаружават своите фамилии сред зачислените студенти.
Обаче, по-сетне, другарите се разделят: Андрей става, практически, приведен зет и преминава да живее у Лариса. Сашо остава в общежитието, но е определен в стаята с двама дипломника, които вече на занятия не ходят, често пиянствоват и довидат булки от съседния институт. Разбира се, че за учение нямаше никакви условия и не се знае до какво щяха тези безкрайни гуляища да доведят Сашо, но той имаше късмет.
Неочаквано, Андрей, с който те се виждат все по-рядко, според това, че Сашо почти престана да ходи на лекции, се яви право в общежитието и съобщава на другаря си, че учителките от черешовата бригада спомнили за тях и ги канят, като почетни гости на училищно празднество. Това беше доста странна покана и Сашо никакъв интерес към нея не прояви, но Андрей настояваше. Накрая, Сашо си въобрази, че, сигурно, приятелят му иска чрез жена си да се сблизи с московското общество и би трябвало с нещо да се «засвети».
Старите другари пак се сдружават на известно време, подновяват своите музикални навици и подготвят две песни на български и руски език. Сашо избра популярната песен на Лили Иванова «Безпокойното сърце», а Андрей авторското си произведение от рок-операта «Циганите». Но най голямата изненада за Сашо беше срещата със Светлана. Подир драматичната раздяла с Бизона, Светлана целият път до Москва седеше усамотена в купето, никъде не излизаше и по такъв начин съвсем изчезва от очите на двамата бесарабци.
А сега тя, усмихната, жизнерадостна, стилна красавица ги посрещна право на прага на школата и ги поведе към концертната зала, където момчетата трябваше да подготвят своите номери заедно с тукашните стршекласници. Светлана и тук беше организатор и сценарист на цялото мероприятие. Годеницата на Андрей, Лариса доволна от посещението на родната школа, радостно поздравяваше своите учители и ги запознаваше с годиника си и им разправяше за прекараните, щастливи дни в Бесарабия, черешите и тамошните ергени.
Учителите, които имаха късмет да събират череши в колхоза «Путь Ильича», също им беше драго пак да видят двамата герои от тогавашното време, искренно ги поздравявахе с попълването на студентските редици и с нетърпение очакваха началото на представлението им, за които толкова са разказвали на своите колеги. По техните думи излизаше, че се открили един неведом свят, където живеели българи и това било удивително.
И когато Сашо изпълни «Безпокойното сърце» всичките учители са покорени от този снажен, хубав момък и с чудесен глас. Сетне с циганския си романс Андрей добави нужният колорит и бесарабската тема изпълни съдържанието на вечера.
Но през цялото време, започвайки още от репетициите, Сашо не можеше да се раздели с мисълта, че тази покана не е случайна, но каква е крайната цел, естественно, не можеше да проумее. Възторгът от неговото пеене за него беше доста привично явление и не можеше да го развълнува. Затова пък в сърцето му пак се разпали въгленчето от миналото увлечение към младата учителка., която в родната си, градска среда, изглеждаше , направо, «размазващо». Не беше ли поканата повод учителката да подмени своят изгубен бесарабски мачо с неговия по-достъпен другарин ? В това Сашо не беше сигурен. Нещо го подсещаше, че причината беше друга и не се излъга.
Малко след като участниците на празника насядаха на, претрупаните с ястия и напитки, маси, Светлана прави знак на Сашо да напусни масата и да премине в фойето. А там той заварва Светлана, придружена със стилна и малко манерна, млада жена.

Виктория

Тя се представи като Виктория Соболева, ръководител на московски ВИА «Вишнёвые косточки» към Дома на културата на район Перово. Но се представи без да стане от канапето и по всичко личише, че привикнала да командова. Тя не беше красавица, хем се държеше като потомствена аристократка, хем всичките детайли в облеклото и макияжа сочеха, че не е от простите хора. Досега Сашо никога не е срещал хора от «богемата», но изведнъж усети непреклонната воля и остър ум на тази неординарна госпожа.
Виктория с жест поканва Светлана да седне до нея, но цялото внимание й беше насочено към студента.
- Света мне рассказывала о вас, о Бессарабии, о вишнях, которые они там собирали и это, кстати, послужило поводом назвать наш клубный ансамбль «Вишнёвые косточки». Но у нас возникла проблема с солистом и когда Светлана узнала, что ты стал московским студентом, предложила мне тебя посмотреть и послушать. Можно сказать, что Светлана придумала весь этот вечер ради твоего просмотра. Скажу сразу, что ты произвёл на меня приятное впечатление и у меня есть к тебе деловое предложение.
- Петь в вашем ансамбле?
- Но не просто петь. Мы решили принять участие в конкурсе «Алло, мы ищем таланты» и нам, как раз, не хватало подходящего солиста.
- Я должен буду приезжать на репетиции сюда, в Перово?
- Совсем нет. Мы числимся к перовскому дому культуры, но у нас есть что-то типа студии возле метро «Динамо», как раз. недалеко от вашего института и общежития.
- Ну, в принципе, я согласен…
- Если мы сработаемся и наиграем репертуар, то есть возможность выступать в молодёжных кафе, на свадьбах и других платных мероприятиях.
- Хорошо. Какие шаги я должен для этого предпринять?
- Об этом тебе подробнее расскажет Светлана. Она у нас режиссёр-постановщик. Я рада, что у нас состоялось деловое свидание и мы нашли общий язык и интерес. Следующая встреча состоится уже в студии.
Виктория прави знак, че разговорът е приключен, изправя се на крака и тръгва към изхода, съпроводена от Светлана, а Сашо остана да чака завръщането на учителката.
Предложението на Виктория беше дотолкова примамливо, че ба приличаше на приказка, ба променяше житейските планове. Вече не можеше да има дума за повикването на Уляна. Тя хич нямаше да се дурдиса в новият му живот, който му предстоеше да изживее, но и да изпуща късмета си би било голям серсемлък.
Светлана добави още повече доводи в ползата на музикалната му кариера. Обаче, когато Сашо споделя своите планове с Андрей и прави намек за съвместно творчество, то получи от другаря си категоричен отказ. Андрей намислил да се жени и да става инженер. Музикалното творчество за него е само душевно забавление и памет за годините на битломанията.
След този доверителни разговор, другарската връзка практически се прекъсва, и Сашо Танов остава насаме с Москва, а неговият проводник в столичният живот, в лицето на младата учителка става и любовница.

Богемният живот

Светлана е единствената дъщеря на армейски генерал, командващ десантни, елитни бригади. Като галено, обичано дете, Света не изпитваше никакви проблеми през младият си живот. Още през училищните години тя следва в музикална школа, сетне се записва в театрално студио, но защо се избира професия учител не беше твърде ясно нито на родителите, нито на самата Света.
Обаче, когато тя случайно научава за идеята да пратят в Бесарабия ученическа бригада, някаква неясна сила я накарва да убеди директора на школата, която тя била завършела, да я вземат с бригадата като практиканка. Светлана нямаше никаква представа за тези места, които им предстои да посетят. Редовно с родителите, те прекарват летните ваканции на Кавказа, били са и в Прибалтика, Средна Азия, но за Бесарабия знаеше саде « Цыгане шумною толпой по Бессарабии бродили…». А може я подтикнало известното желание на младите хора поне на време да останат извън надзора на влиятельните родители, да усетят личното достойнство далеч от привичния алай на столичните приятели.
Както да ни е, но любовната интермедия с Бизона, наистина, порастърсва душата й. тя, подобно на циганката Замфира ясно усети разликата между градската любов-развлечението на градските жени и мъже и любовта-страста, первобитна и безкомпромисна. Последното я накара да вика бесарабския мачо в Москва без докрай да осъзнае безрасъдността на това предложение. Също временно й се помътил акъла и саде отказът на Бизона да я последва, я връща в реалния свят на рационалното и компромисното поведение.
Светлана ясно разбра, че нейното «книжовно» мировозрение напълно се различава със света на селските хора от друга национална култура и това не може да се пренебрегва.
Първото време след пристигането от Бесарабия, тя не можеше спокойно да възприема манерното поведение на своите московски приятели-момчета и мъже. Те дотолкова изглеждат в нейните очи, като бездушни манекени, цинични и програмирани, че Света побърза останалите дни на лятната ваканция да прекара на дачата, далеч от градската суетност.
Винаги заботливите й родители тутакси забелязват големите промени в настроението на дъщеря си, разпитват я, но нищо свестно от нея не научават и дори се замислят да се обърнат към познатия професор-психолог.
Обаче с настъпването на последната учебна година в педагогическия институт Светлана лека-полеко се завръща в познатия свят на столичната младеж и бесарабският роман остава в паметта й, като гледан, художествен филм. Но не минават и два месеца, когато я намира отколешната приятелка от времето на театралната студия, Вика Соболева и се споделя с новината, че двама бесарабци, които тя, Света добре ги познава, станали студенти в МАДИ, били добри музиканти и би било голяма глупост да не ги използва за своят, амбициозен продуцентски проект. За тези бесарабци й разправял директора на школата, която те и двете завършили преди години и който бил много доволен с последствията на бесарабско-черешовата история. Вика тутакси предлага на Света да намери начин да видят бесарабци на сцената. Имало безброй случаи, когато именно провинциалите стават откритието на музикалните конкурси.

«Вишнёвые косточки»

Другото негласно задание, което Света получава от Вика е да «поизчука» от Сашо селските му обноски и да го въведе в алая на музикалната, московска младеж, която през онези времена се отдаваше на «хипизм» и « андерграунд». Растящата популярност на групите «Голубые гитары», «Весёлые ребята», «Орэра» хем предизвикваше завист у Виктория, хем трябваше да намери по-битломански стил, отколкото у тези първите съветски колективи. Трябваше й музикална група да бъде признавана и от официалното музикално началство и от «широките маси», но и да е «своя» сред опозиционната, московска публика. Таман неотколе се разпада една от първите, московски групи «Сокол», която изпълняваше западни рок и поп-композиции и важно е сега да се заеме тяхното място. Виктория има обширни връзки, които ще й позволят най-бързо да се «разкрути». Тя вече се сдоби с помещение за студия с нужната аппаратура и с легитимен статут към Дома на културата.
Под влияние на Светините разкази за прекараните дни в Бесарабия се ражда и названието на бъдещата група «Вишнёвые косточки», а след малко тя измисля и названието на първия хит, съчинен от нея- «Меричлери». Дали случайно името на прочутият български курорт, където произвеждаха и паста за зъби «Мери», «Поморин» става нещо като кръщелно за групата, в която е поканен бесарабски българин ?
« Мери, мери-зубная паста.
Тот, кто любит целоваться
С пастой этой должен знаться.
Мери-члери зубная паста.»
Голямата популярност на Лили Иванова, Емил Димитров, София Ротару, Радмила Караклаич сигурно подтикват Виктория към балканската тема и когато Света я заинтригува със своите възпоминания за рок-операта «Циганите» в главата на Виктория се зараждат още мъгливите контури за нещо страстно, романтично и бунтарско, но без този символизм и конформизм, с който бравират многото модни, западни групи и чийто език и форми признават само най-откачените им фенове.
Когато Виктория чу «Безпокойното сърце», изпято от Сашо Танов, тя се убеди, че набара нужната посока и нужният солист. Досега имаше ярки естрадни певци от Кавказ, Средна Азия, Молдавия, но никой още не подозираше за балканските мотиви в пределите на Съветския Съюз. Молдавската естрада нещо далеч е по-различно от това, което може да се роди у потомците на балканските преселници.
Към «Мери-члери» тутакси бяха добавени песенните композиции на Андрей към рок-операта «Циганите» и Сашовата аранжировка на «Черна кокошка», която сред московската публика ще е възприета като ориенталска екзотика.
Неочакваният отказ на Андрей за сътрудничество с групата изпъром притесни Света и Сашо, защото те вече се свикнали, че композиторските и поетичните способности на Андрей го правиха водач. А сега Света настоява Сашо да мобилизира своите душевни сили и да се опита нещо да съчини сам. И тук на помощ му пристигат полузабравените песнопойки от градинарската бригада и той приспособява две тъжни, трапезни песни и ги изпълни в блюзов стил, от което Света и Вика изпадат във възторг. Нищо подобно никой не би чувал и това ще стане музикална сенсация.
Виктория бърза да се възползва със своите запознанства и успява да нареди «Вишнёвые косточки» за участие в конкурса «Алло, мы ищем таланты». След това тя проявява извънредни командирски и организаторски качества: започват напрегнати репетиции.
Светлана доволна от съзнанието, че помогнала на другарката си с намирането на солист, сама неволно се увлича ба с музикалният проект, ба с самият Сашо. Стават чудни метаморфози: ликът на Бизона се забравя, а бесарабеца, когото тя не отличаваше, засенчен от своя колоритен приятел, сега в нейните очи и сърце заема почетното място.
Това не отбягва вниманието на Виктория, която също усети, че неотвратимо я тегли към този младеж със всеки изминат ден порастващ и като музикант, певец и както мъж: уверен и дързък.
За да не разваля преждевременно творческата нагласа, Вика гледаше през пръсти на новото увлечение на своята отколешна приятелка, но кроеше и свой план.
продолжение следует
0 Қарақалпақ #
Род Тараклы есть среди Каракалпаков и Узбеков.
У казахов Джалаиры происходят от Тарак и родовая тамга у них Тарак (гоебень).
Ещё у казахов есть рода Таракты
тоже с тамгой Тарак (гребень).
Джалаиры и Таракты по шежіре считаются родственниками и являются главенствуюшим родом среди Казахов.
Излиза, че имената скити, масагети, гети, хуни и т.н. са названия за хора от един и същ произход.
https://sparotok.blogspot.com/2019/09/blog-post_19.html?fbclid=IwAR0xhfDfqgMLTrAK3tJYD0_qh0Pl6wwnMW58OHwxpkyeqv-XMSKCdmWrTp8