До Тараклия и назад П. Нанев

0
Голосов: 0

1298

До Тараклия и назад    П. Нанев

Петър НАНЕВ Откъс от пътеписа "Бесарабски сънища"

Като сън е останало в съзнанието ми пътуването на групата новопазарци в Бесарабия, земя, разположена в южните части на Молдова и Украйна, наричана още Буджака. В тази група попаднах и аз като журналист във вестник "Новопазарска трибуна". Бяха годините на перестройката, която днес вече някои наричат шеговито преразстройка, но по онова време тя отпуши бутилката на забравените националности в Съветския съюз. Тя донесе и на тамошните българи правото да кажат на висок глас "Аз съм българин и говоря български език". Беше хубавият месец май на 1989 г., няколко месеца преди датата 11-и ноември.

Велосипедисткият поход на новопазарските туристи по ботевите стъпки отмина отдавна, но спомените за него и за първите ми срещи със сърдечните бесарабски българи се връщат непрестанно. Целта на похода беше да преминем през градовете, в които е живял и творил Ботев. В този поход, в който участваха дванадесет души с велосипеди, бяха включени отсечки, в които колоездачите правеха по 40 км пробези, въртейки педалите след които натоварваха колелата на багажниците на четирите леки автомобили, влизаха в тях и продължавахме пътя си с моторните возила. После - отново на велосипедите и отново на колите, и отново на велосипедите...

Тогава в България не се знаеше почти нищо за сънародниците ни в Бесарабия. В учебниците по история и литература бегло се споменаваше, че в годините на турското робство там са се преселвали българи, но можеше ли в края на Осемдесетте години на миналия век да предполагаме, че големи райони в южна Молдова и Украйна са населени с монолитно българско население, което е запазило своя старинен език и обичаи. Тогава подобни теми бяха табу. На тези ни сънародници е било забранено да декларират българското си самосъзнание и да говорят своя език на обществени места дълги десетилетия. Има случаи, непокорни да са били изключвани от университети, заради това че са говорели на домашния си език.

Колопоходниците се качиха на велосипедите и продължихме към крайната си цел - Тараклия. Тараклия е съставен от няколко квартала. Градът е районен център, а основният поминък на населението е земеделие и най-вече лозарство, но има и няколко промишлени предприятия. И ето ни на широкия площад пред тогавашния Районен партиен комитет. Бе непоносим жегав обед. Влизаме в сградата, но всички са в обедна почивка. Зад една врата чуваме гласове. Почукваме. Посрещат ни две жени, които са решили да останат и обядват тук на работните си места. Когато разбраха, че идваме от прародината им ни заговориха на български - плахо стеснително, може би притеснявайки се от диалектната форма на речта си. А те говорят един чудесен език, старинен, напевен, примесен с побългарени русизми. Първото, което ги попитах бе, можем ли да се свържем с колегата Димитър Боримечков, редактор в кабелния радиовъзел и сътрудник на местния вестник "Свет", излизащ на руски език, с когото до този момент бяхме общували само с писма. Двете жени го намериха по телефона и той дойде при нас след петнайсет минути. Тих, самовглъбен, не отговарящ на гръмката си фамилия, човек. В по-късни времена щях да разбера обаче неговата голяма сила - апостолската сила, подчинена на високата цел на неговия живот - възраждането на българския дух в родната му Бесарабия. На тази цел той служи и днес и сега, 12 години вечe, той все тъй пътува с микрофон и фотоапарат до всички кътчета не само в Бесарабия, но и из цяла България. Многократно неговите пътеки са го довеждали и до Шумен.
Привечер отново прекосихме символичната тогава украинско-молдовска граница и се отправихме към Тараклия.


А тук на широкия стъпаловиден площад в наше отсъствие бе започнала шумна дискотека. Нашите представи за дискотека коренно се различават от дискотечните вечери в Тараклия. В България те са свързани с опушени и едва ли не с подскачащи от силата на децибелите тесни помещения. Тук дискотеката се прави на открито, на централния площад, скътан между официално наричания културен дом, който тараклийци вече зовяха читалище и между други по-големи сгради. Мощна радиоуредба озвучаваше пространството - танцувалната площадка на огромния плочник сигурно бе събрала повече от хиляда танцуващи двойки. Беше единайсет часа вечерта, но никой от групата не отиде да спи. Боримечков ми предложи да влезем в читалището. Всяка вечер театралният състав репетира по това време, каза ми той, може да ги сварим. Репетицията вече бе свършила, но артистите бяха насядали на разговорка с Иван Иванич Боримечков, ръководител на състава и до днес и брат на моя приятел Димитър.

Слизаме по тъмно стълбище в приземието, преминаваме по полуосветен коридор и попадаме в сутеренно помещение - разбирам, че съм попаднал в храма на тараклийската Мелпомена. Виждат се театрални костюми, елементи от декори, кътове за гримьорни - всичко ухае на театър. Край маса под ярката лампа седят Иван Иванич и част от състава му. Иван ръководи не само театралите, а и танцовия фолклорен състав и певците. Ще се отклоня за миг и ще кажа, че възраждането на българщината в Бесарабия се дължи на такива хора с енциклопедични умения и познания, които по апостолски се отдават на това призвание. Такива хора са родени от историята и времето. Те много приличат на българскте възрожденци от времето на Войников, Берон, Друмев... В онези дни те се опияняваха от възможността да възкресяват народните празници Гергьовден, Лазаровден, Великден, Коледа и в по-късни разговори през годините, когато пътищата до Бесарабия за мен вече са отрязани по нелепи причини, приятелите отвъд Дунав, които идват у нас, разказват, че полузабравените празници или чествани преди тайно в домовете вече са се превърнали в традиция и се чевстват на площади и в читалища. Но тогава пионерите на българщината още създаваха реда за тяхното отбелязване. Само няколко дни преди да дойдем в Тараклия, тук е бил организиран пищен празник на светите братя Кирил и Методий. Многобройните снимки, които Димитър Боримечков ми показва, говорят повече от думите. Една от стените насреща е украсена с голям плакат "Върви, народе възродени", а фонът около него е запълнен от безброй малки български знаменца. Един свят олтар на културното възраждане е този кът на българите от Тараклия. И сега го виждам като в моя сън - олтар на Отечеството, далеч, но и близо до България.
След половин час бяхме в Тараклия. Въпреки закъснението си, сварихме хорото да се вие в разгара си. Мислех, че ще заварим някои натруфени самодейци, които играят с униформени носии по някакъв сценарий пред публиката, както е в България. А видяхме нещо смайващо. Нямаше сценарий, нямаше носии, нямаше фалш - хорото играеше публиката. Оркестър, съставен предимно от духови инструменти, акордеон и барабани - без гайди, гъдулки и кавали свиреше чудни хора, малко по-различно от нашите, но звучащи в чисто българската фолклорна традиция. Хорото беше фантастично голямо, виеше се в три концентрични кръга. Най-широкият от тях бе с диаметър поне петдесет метра. На него се бяха хванали по възрастните тараклийци. Във вътрешния кръг играеха юноши и девойки, а в най-малкия кръг в центъра - децата. Гледахме невярващи на очите си с каква страст хората се радваха на българския си танц. А около концентричните кръгове имаше многобройно мнозинство от хора, коите ту гледаха в разговорка на групички, ту се хващаха на хорото, но това ставаше в непрестанно движение, без оркестъра да спира задълго. Пауза от няколко секунди и започваше новото хоро и тези които не бяха уморени продължаваха да се държат за ръце и да влизат отново в хороводните стъпки.

Този ден бе най-дългият ни ден в Буджака


Целият текст на https://www.kaldata.com/forums/topic/257819-%D0%B1%D0%B5%D1%81%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%B1%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D1%81%D1%8A%D0%BD%D0%B8%D1%89%D0%B0/
← Архипелаг стройгулагов "Масква" Турнир по мини-фуболу 2017 →

Комментарии