Воеводата Генчо Къргов

"За този човек чухме по време на пешия преход от България към Молдова миналото лято. Оказа се, че преди почти 200 години Генчо Къргов измина тоя път съвсем в други условия. И сега благодарение на преподавателя Васил Кондов имаме възможност да се запознаем с разказа на самия воевода. " Олег Косых

Тук публикуваме две глави от " разказ, предаден с известни литературни подобрения от Михаил Греков, в действителност има стойност на исторически документ за живота на бащиното му семейство през тежките години на кърджалийството, преселването и установяването на българите от Сливенско в Бесарабия. С войводата Генчо Къргов аз се запознах за първи път в собствената му къща, в с. Дермендере, Измаилски окръг ­- Бесарабия. ".


Наближи пролет; нам заповядаха да си изберем, което пожелаем от празните места за село. Празни пространства имаше много, но помни, че човек като влезе в боллука, почне да избира и не знае що прави.
Цели две недели се скитахме и заничахме празните татарски юртове и никъде не харесвахме: тук нямало сладка вода, там било далеч от града, еди кое си място било диво, та не растело в него нищо и т. н.
Най-сетне додохме, та забихме кол на това място. То ни се виждаше хубаво, защото беше близо до Измаил, Дунава, езерото Елпух.
Никъде нямаше наоколо лесове и ние си помислихме, че Дунава от своите богати блата ще ни снабдява с камъш за горене и пр.
Селяни из селото Сливенско Дермендере, преди нас бяха дохождали да избират това място; бяха отбележили места за къщи; от началството то бе записано вече в книгите под името Дермендере, но тие хорица го бяха напуснали. Единствена колиба имаше и в нея живееше дерменчето Иван, около когото и ние почнахме да се редим.
Името на селото оставихме същото, т. е. Дермендере, защото инак трябваше да ходим да пишем и разписваме, докато го променим.
Не исках вече никъде да ходя; земах търнокопа и почнах да работя, но моите съселяни-другари, подкукоросани от някого си, зарязаха работата, предумваха и мене да напусна тоя пущинак, гдето нищо не растяло, отгдето вече едни, по-умни от нас люди, бягали.
– Тук ще да е моето жилище, – им отговорих. – Идете, където щете! Сит съм вече да ходя да гоня вятъра.
Другарите ми не слушаха; те ходиха 3-4 дни, блъскаха си главите, а след това додоха и седнаха при мене. Техния пример последваха каваклийци, сливенци и пр. и скоро изникна цяло село – Дермендере.
На питанието ми: „Кога е основан Болград”, старецът отговори:
– Когато ние пристигнахме, Болград го имаше, само че той беше нещо като село, гдето ставаше мальк пазар.
Тогази него наричаха още и Сопот, защото първи там се заселили сопотненци, и дали името на своя град, така че първо време паланката я наричаха ту Сопот, ту Болград, но опосле, когато се построи Събора, името Сопот се забрави и остана само Болград.
Първите жители, що бяха заселили Болград, се наричаха тукани; от тях аз познавах Станчо Гайтанджията, от когото си купувахме гайтан.
Хубавата оная църква – съборът в Болград – се заправи на четвъртата година от нашето преселвание тук, пък се свърши след пет години.
Аз това го добре помня, защото ходихме да копаем темелите й и да возим камъни.
– Но аз се отдалечих, – рече войводата. – Да продължа пак за нашето село.
Когато издигнахме колиби, къщици, нас почнаха да обикалят чиновници. Те доведоха землемери, които планираха заетото от нас пространство и отрязаха правилни улици.
След това съставиха списък на венчилата; дадоха на семе за сеене; дадоха ни пари за къщи, за купуване работен добитък и т. н.
Цялото село, както го сега виждаш, продължи войводата, не изникна отведнаж, то се съгради в 5-6 години, защото правителствената помощ не стигна, пък свой колайлък нямахме; освен това нашите комшии три пъти бягаха до Дунава и се връщаха.
Мъчно им се виждаше тям да градят къщи по мяра, дадена от правителството, което чрез свой чиновник следеше къщите да бъдат толкози високи, широки, дълги, пък и да имат по толкози прозорца.
Почнал си някой да гради къща, пък не измерил мястото да е четвъртито, ами изкопал темелите криво — на кюше, направил стените криви, та доде отреденият чиновник, прегледа му работата и каже да я съборят и отново да градят. А това беше тежко, защото ние по нас си градяхме къщи кой където завърне и както иска.
И така, като ни беше мъчно да изпълняваме задължения, ние казвахме: лошо е, ще бягаме, ще се върнем, но като отивахме до Дунава, напомняхме си що ще ни срещне и се пак връщахме.
– Няма, – казвахме, – лозя, няма гора – дърва, няма чешми, а без вино, вода, дърва, какво ще правим?
Така се ние окайвахме и не искахме да видим наоколо си що има, как живеят около нас съседите.
В Броска, гдето ние зимувахме, имаше чудесни лозя и само в зимника на дядо Степана Яворский аз видях 15 бъчви пълни с вино от неговите лозя. Освен това, той имаше фруктова градина, ливада и бахчия, гдето растеше зеле, патладжан и друго. Така също в Измаил и другите руски села, които ги заварихме, растяха всякакви диви и питомни дървета, а всичко това показваше, че с труд и прилежание всичко ще стане, че който се мъчи, той и ще се пъчи, че който доспива и пази механите – нищо ще няма, ще гладува.
Аз обиколих и някои си български села, що по-рано от нас бяха се тук заселили: Дезгиндже, Беш-алма, Конгаз, Баурчии и др., уверих се, че всичко става, и се залових и сам за работа.
Още на втората пролет след преселванието ни, нарязах от дядо Степановото лозе пръчки, разкопах място, заградих го и със садилото го набучих в земята. Нашите съседи се подиграваха с мене, присмиваха ми се, глумеха се.
Но, даде бог дъжд, поля земята, пръчките се хванаха, покараха листи, а на третата година ядох грозде, пих шара, та почнах пък аз да се подигравам с моите съседи.
Началството ни доде на помощ, защото виждаше, че без негова подкрепа стоим зле. То заповяда, та ни се отрязаха земи за садене диви дървета; подир това раздаде ни жълъд и друго семе, заповяда да го сеем.
Но що направихме ние? В някои си села свариха семето и го сяха, за да се каже, че не никне; пък някои наши съседи го сяха и като изникна, отскубнаха го, оставиха на мястото му, то изсъхна, та казаха: „На, ето сяхме го, но то не вирее!”
Но сега, се въодушевляваше войводата, след като се изминаха толкози години, пък и ние се потрудихме, я погледни ти какви плантации поникнаха! В тях дъб, клен, осен, бряст и всички други дръвчета виреят.
Я погледни нашите лозя, как те виреят и колко рожба дават! Погледни нашите орехи, круши, ябълки, праскови!
Правителството в лицето на добрия и незабравимия генерал Инзов бдеше над нас като добра, прилежна майка над своето дете. Ако не беше генерал Инзов, нямаше да има и Болград с неговото централно колониално училище, със съборната му църква, със занаятчиите, събрани от всички села, и градината му, която ние селяните сме ходили да копаем.
Той събра, съживи нашата търговия, занаяти, земеделие, така да се каже, основа една малка България, и ще оценим ли ние това?
И така бесарабските гладки полета се заселиха, животът в тях кипна, берекет обилен ставаше, храните се добре продаваха в Измаил, нашите рани почнаха да оздравяват, но случи се нещо небивало, което ни смути, развълнува, накара ни втори път да помислим за изселване.
– Какво беше това „небивало” нещо? – питах заинтересовано аз.
– Ех, синко, божи работи! Кой може да знае какво ни готви бог?
Изминаха се години от дохождането ни в тая земя и нас посети голяма зима, която хората, в отличие от другите зими, нарекоха „зла зима“.
Слушай какво аз ще ти разкажа за тая нечута „зла зима”, която ни покри със сиромашия, нечути загуби.
Аз тогази вече бях в добро положение; от всичко бях достигнал, а овце имах 800 глави. Помогнал ми беше дядо Степап Яворский, та купих 100 овце, които в 3-4 години ги направих 1000. От тях продадох, разплатих се и ми останаха 800 глави.
Радвах им се като на децата си, пък и земи много имаше, треви растяха до пояс, нямаше кой да ги коси, събира. Захере приготвих аз за овцете, но где да знае човек какво ще го срещне!
Залови ни, казвам ти, зима нечута, невидена: по Димитровден се развали времето, по Благовещение не можа да се поправи. Сняг удари на равното един бой, преспите стигнаха 4-5 боя!

Погледни къщата ми колко е висока! По преспите се качваха кучета и надничаха през куминя в къщи!
Изпърво имахме захере, хранихме добитъка си до насита, но това захере едва стигна до Атанасовден, после нямаше. Подирихме да купим, никой не продава, защото и нямаше го.
Ходих, дирих дълго, никъде няма, най-сетне намерих ситен зелен камъш в Измаилските блата, що бе косен през Петрови пости. Купих го, превезох, почнах да храня овцете. Ядяха го и аз помислих: „Скъпо платих, но ще изхраня стоката; здрава, читава ще я изкарам на лято, та ще си платя масрафа – ще спечеля!”
Силен беше мразът, лиха беше зимата! Три-четири боя кладенци замръзваха до дъното, та не можахме вода за пиене да си извадим, пък овцете и другия добитък трябваше да се пои.
Тръгна аз, поведа ратаите, спуснем голямата върлина, с която стягаме снопите, в кладенеца, разбием леда, изтеглим вода за добитъка! Тежка работа беше тая: кой си ръцете измразил, кой краката, а много души замръзнаха, премръзнаха, измряха.
Цяла зима овцете, като ядеха бол захере – много камъш бях купил – бяха весели. Радвах се като дете, че на лято ще изкарам добра стока, ще спечеля.
Мина се Благовещение, слънцето напече снега, той почна да се топи, води рукнаха, земята се зазелени, та и храна за овцете вече не трябваше.
Ох, синко! Сега настъпи това, що го не чаках, което го не мислях, което в сметката ми не влизаше: моите овци почнаха да мрат, по 20-30 глави на ден!
Почнахме да дирим причината на мора и, какво мислиш беше той, от що гинеха моите мили овчици, потта ми, кръвта ми?
Разпрахме търбусите им и що да видим!!! Листата на камъша бяха сдробили червата им като ножове! От 800 глави ми не останаха нито 80, но и тия що останаха, не струваха нищо – боледуваха цяло лято, изпукаха до една.
Аз и Златка плакахме, скубахме си косите, помощ нямаше, таквази беше волята божия!
Това що постигна нас, постигна и всичките ни съседи: кому воловете измряха, кому кравите, някому си конете – всички имаха зарар.
Тамам бяха се успокоили селата – пак се развълнуваха. Изплашени бяха всички от „злата зима”, намислиха да бягат. Някои си даже се натовариха нощно време, избягаха през Дунава, но те бяха малцина.
Настъпи лято, благодатно лято, и ни успокои, защото нивите и лозята, останали под снега, дадоха едното сто! Това беше голямо обилие, то беше благодат господня! Хамбарите се напълниха с жито, избите с пълпи бъчви. Пиехме ние вино, веселяхме се, забравихме мъките, тъгите.
Измина се време, ние се трудехме усилено, постигнахме повече, отколкото имахме преди „злата зима”.
Но сега за нас доде ново изпитание, което тоя път идеше не от бога — от зли хора!

ГЛАВА ДЕВЕТА

– Какво беше това ново изпитание, войводо, и от кого то идеше?
– Ох, синко! Тежко ми е да разказвам за таквизи неща, а още по-тежко е да се претърпяват.
За да ме разбереш по-добре, ще ти кажа, че над колониите имаше трима началници, от които двамата назначени от правителството – генерал Инзов, живущ в Одеса, и полковник Михаил Бутков, който живееше при нас, а третият, Степан Панов, наш българин, окръжен старшина, избиран от колонистите.
Генерал Инзов беше главният ни началник — благодетелят ни; ние считахме, че правдините си ги имаме от него, че ако него нямаше, бихме измрели от глад и студ по тези голи полета, но той се застъпи за нас, даде ни всичко, помогна ни и което не разбирахме и не искахме да го правим, той ни караше със съвет и със сила да го слушаме и правим.
Така, Болград, хубавата църква в него, централното училище, градината, запаснитехамбари в колониите, лозята, плантациите, планирането на селата, тези хубави кьщи, всичко това са работи на неговата ръка и заради това ние почитахме, слушахме генерал Инзова, а като почина, пренесохме останките му в Болград, които вечно да напомнят на нас и децата ни неговите добри дела.
Помощникът на дяда Инзова и най-ближен наш началник беше полковник Бутков, който тоже много се грижеше за нас, не даваше на силните да ни обидят.
Бутков, като най-близък наш началник, често пътуваше по селата, питаше, разпитваше, узнаваше всичко, учеше ни да правим добро, грешките ни прощаваше, заръчаше ни друг път да ги не повтаряме. С една реч, обхождаше се с нас като баща с децата си.
Бутков бе дохождал не веднъж и в моята къща. Аз приказвах с него като с тебе, и не бележеше се, че той е началник, но като видеше кривдата, ставаше строг, неумолим, наказваше злосторниците.
След смъртта на генерал Инзова, заместникът му не доде да ни заобиколи, та останахме на ръцете на Буткова, който бащински се грижеше за нас.
Като знаеше, че в немските колонии земледелието подобре върви, че там има по-добри коне, волове, машини за по-леко обработване на земята, Бутков поиска да ни въздигне и с тая цел той обходи Болградския окръг, уговори селяните да закупят жребци, бикове, кобили, крави, овци, чекръци, столове, машини за обработване земята. Мирните наши селяни лошо в това не виждаха и охотно приеха бащинския му съвет.
Щом се завърна в Болград, Бутков свика из всяко село по двама души, за да обмислят как това подобрение да стане: колко пари ще притрябат, как да се те разхвърлят, съберат и да се изберат лица, на които да се възложи купуването, раздаването на всичко.В събранието, което стана в Болград, бях и аз. Работата се обмисли много добре; всички се съгласиха да се направи подобрение, да се разметнат малки суми по селата, да се съберат те. Пък и работата се възложи на четворица видни почтени лица, от които из Болград бе избран Димитър Каназирски, из нашето село дядо Герган, дядо Стойо Тодоров из Ташбунар и Вълкан Парджиграхов из с. Бабеля.
Написаха се книжата, подписаха се, подпечатиха се, защото не всички знаяхме да четем, след което се простихме с Буткова, върнахме се работа да вършим: да разхвърлим парите и да ги съберем.

Дотук работите вървяха добре, а отсега тръгнаха лошо, защото, когато искахме в селото си да разметнем и съберем сумите, явиха се тайно смутители, пришепнаха на селяните, че овцете, биковете, атовете, машините, се купуват не за друго, а защото нашите села ще станат „пански”, тях ще додат да ги обсебят големци, па които Бутков ги бил обещал, ние ще сме станели пански служители-роби и дене-ноще щели сме да работим за помешчиците.
Селяни сме, синко, тьмни хора, които еднакво се плашим и от мечката, и от тора й.
Скришно дошлите смутители болградци пуснаха интригата и се скриха, пък селяните ни се развълнуваха, разбунтуваха, нападнаха ни, защото мислеха, че сме подкупени от Буткова, съгласили сме се да станат селата „пански”.
С нищо не можахме да ги разуверим, да им докажем, че пуснатият слух е лъжа – масал.
Нас не слушаха селяните, бунтуваха се, пък за да не останем отговорни, отидохме при Буткова и чистосърдечно му изповядахме истината. Като узна пуснатата от болградчани интрига, той се силно ядоса и се залови да изпита подстрекателите.
Измина се около месец време и нас почнаха да привикват в Болград като свидетели пред един пристигнал из Одеса големец.
Питаха ни, разпитваха, записваха и ни не пущаха да си отидем. Цяла неделя стояхме в Болград, докато се свърши следствието.
Узна се, че дядо Калчо Минков забъркал всичката тая попара за „панщината”. Криво било нему, че не избрали него, а противника му Димитър Каназирски избрали в числото на споменатите горе четворица.
Коренът на злото се криеше далеч. Дядо Калчо Минков и Димитър Каназирски – и двамата богати хора, държеха мушии, развъждаха шпански (мериноси) овци и сега тамазлък се купуваше за селата от Каназирски, а дядо Калчо остана недоволен и защото Бутков държеше страната на първия, прати свои хора в Одеса с оплакване против него, като се искаше отстранението му по нямане вяра в него отстрана на колонистите.
Понеже „панщината” и „нямане вече вяра в Буткова ” бяха само масали, интригантите ги хванаха и хубавичко нашибаха казаците – дошлият големец бе довел със себе си много казаци.
От хората на Калчо Минков бяха бити Петко Назлийски, Никола Синевълиев и други, а щом доде реда до Чифут Никола, той разкри всичко, от игла до конец, как е било, та спаси себе си и много души от бой, а в това число и главатаря – Калчо Минков, беше офейкал и никъде се не намери.
Щом дошлият големец наби интригантите и си отиде в Одеса, дядо Калчо излезе налице, него не закачиха, защото всичко беше се успокоило. Ама нали той не беше бит, почна сам да си дири белята.
Той написал и изпратил жалба до царя, че в Болград колонистите ги бият на площада по голо, че всичко това го върши Михаил Бутков на своя глава.
Втори път направиха следствие, пак ни привикаха, питаха, разпитваха, записваха – дълги и широки разправии имахме. Само че тоя път никого не биха; Буткова уволниха от служба, а на дяда Калча заповядаха да напусне Болград и колониите като човек размирник.

– Коя година се случи това, войводо?

– Аз ходих през 1847 год. на Света гора, а след година се случи тая история.
Развълнуваните селяни щом видяха, разбраха как е работата, си натиснаха парцалите и се заловиха за плуга, Ама цели две години ние бяхме нащрек и земледелието ни оставаше надире.
Но като нашибаха немирниците и отстраниха дядо Калчо, всичко се успокои, замълча се и селяните пак хванаха плуговете, що бяха почнали да ръждясват.
Дядо Калчо Минков беше богат човек. Къща той имаше на най-хубавото място в Болград, на кюшето срещу Събора, пък и нему принадлежаха цял корпус — един от 5-тях дюгени, наред с къщата му срещу пазара.
Освен това той държеше много овце и имаше особена мушия, наречена „Калчевите къшли” – отгоре над село Вайсал.

Като го отстраниха от Болград, той изпродаде всичко, засели се в Кишинев.
Там Калчо Минков, както казваха, бе се сортачил с някой си чифутин и отворил фабрика за стъкла; ортаклъкът обаче траял ден до пладне; те се скарали, подигнали безкрайна давия, която докара дяда Калча до просешка торба.
Един ден, като гостувах у моите роднини в с. Копаран, срещнах дяда Калча да събира милостиня.

– А що стана с Буткова?

– Бутков, след като го уволниха, отиде в Одеса, а когато ме избраха нашите селяни да отида в тоя град по делото на селския водопой, срещнах го, окапал в сиромашия.
Бутков плака пред мене и проклина Калча, който и без клетви бе наказан.
Сега остава да ти кажа за третия ни началник, наш българин колонист, избран от сред колонистите.
Той беше из село Шоп Тараклии родом и се казваше Степан Симеонович Панов; блага душа човек беше тоя Панов. Отидеш при него по работа, пък се заприказваш, че не можеш после да се отделиш.
Панов беше бекярин, пък беше се вплел в мрежите на една жена, сестра на началника му, която му изяде главата.
Когато той спокойно си спал, тая жена го издебнала, зимала ключовете, отворила сандъка, прибрала събрания подан — 4000 рубли и си отишла. Едва на другия ден Панов узнал, че парите липсват, но било вече късно.
Един ден пощенското звънче ми извести, че е пристигнал някой големец, излязох да го посрещна, да разбера кой е дошъл.
Беше С. С. Панов: приканих го в къщи, седнахме, приказвахме, видях го смутен, разпитах го що му тежи на душата.
Със сълзи на очи изповяда той греха си, моли да му помогна, защото инак е погубен.
Размислих какво да правя? Всеки човек трябва да бъде преди всичко строг към себе си и после към другите; пък началниците трябва да бъдат особено строги към себе си, защото са поставени хора да управляват, та от тая страна не заслужаваше да се помогне Панову; но от друга страна, той беше избран от нас, всичките български колонисти, та ако го осъдеха и затвореха – Панов беше честен човек, не крадеше, рушвет не зимаше, а затова беше сиромах и нямаше откъде да изплати откраднатите от него пари, – срамът падаше и върху ни, та си помислих: „Хайде да спасим една човешка душа от мъки, а и нас си от срам“.
Като размислих така, аз отидох, събрах нашите селяни, уговорих ги да помогнем на нашия старшина, комуто се е случило нещастие. Още в същия ден ние му събрахме по рубла от къща и му ги предадохме на ръцете.
След това Панов ме не остави; ние забиколихме всички колонии от нашия окрыг и открадната сума се дотъкми.
След тоя ден ние станахме големи приятели с Панова и кога как отидех в Болград, не можеше, докато не се видим, не разговорим с него.
До днешен ден никому не съм казал греха на Панова, но едното събирание пари стана шумен въпрос по селата и друг път за Степан Симеоновича никой глас не подаде и той старшина не можа вече да се избере.
Сега ми остава да ти разкажа още как болградците Боньо и Коста обраха царската поща, пък ние – колонистите платихме парите, защото, при всичко че крадците бяха хванати, но парите се не намериха, хитрият Боньо беше ги скрил.
Това беше наскоро след преселването ни; болградчаните Боньо и Коста — развратени влъхви, вместо да си гледат работата, наумили леко да спечелят, да се обогатят. Те се сговорили, па отишли при Каназирския мост на р. Елпух да причакат пощата.
Пощата надвечер се задала. Боньо и Коста начернили лицата си със сажди, за да изглеждат по-страшни, и щом ги наближила, изскочили с търпаните* пред нея, спрели я, отвлекли парите, избягали през блатата.
С пощата пътувал някой чифутин, който се спуснал подире на обирачите в блатата и сполучил да им намери торбата, в която си носяли сажди.
На другия ден тая торба, напълнена с рошкови, била отнесена в училището, гдето свикали всички деца да я познаят. Обещано било да се дадат всички рошкови на детето, което познае торбата.
Ни едно дете не можало да познае торбата, но щом дошло Костовото момче, отведнаж, като я видяло, извикало:
– Тази е татевата торбичка!

– А къде отиде тате ти?

– В блатата камъш да коси!

Повече от това се не искало. Хванаха Коста, а тоя предал другаря си Боня.
Виновниците бяха осъдени, изпратени в Кагулския острог, откъдето Боньо избяга и се чуваше, че в Букурещ бил станал търговец, а Коста изгни в затвора. Парите били в ръцете на Боня и не можаха да се намерят, а колонията ги изплати.
За тая случка беше изпята песен и децата ще ти кажат това, което е останало в ума им. Ето откъслеци от тая песен:

Боньо на Коста думаше:
Косто-льо, фидан бойлия,
Ти имаш сърце юнашко
И имаш каефет хайдушки,
Стани ми другар да идем
На моста Каназирския,
Пощата да си оберем,
С пари да се набавим.
…………………………..
Чифутче желто еврейче,
То си из школо ходеше,
Костова торба носеше,
Торбичка пълна с рошкови.