Пустото родолюбие! А. Волчо

0
Голосов: 0

1301

Пустото родолюбие!  А. Волчо


Чичо Митър е един доста реален персонаж от Терновка. Той е малко над 50 години и има непредсказуем, донякъде инат характер. Поради това съдбата му не е много милостива и повече го брули, отколкото гали, но каквото и да е патил, все му е нищо. Ето каква беля се сторила с него веднага след разпадането на Съветски съюз.
Едно лято имало добра реколта от пипер. Трябва да се отбележи, че чичо Митър е голям ревнител за българските традиции, една от коите е всяка година да засажда пълна градина с пипер. По време на социализма това беше изгодно – хората си имали пари за месце, а и то беше по-евтино, и си купували доста пипер. Хем за пълнеж, хем за консервиране, па и пресен той върви много добре. Ала времената се промениха – джобовете на хората поолекнаха, пък месото натежа, обаче пиперът в градината на чичо Митър, както и преди, няма край.
Ама и хубав пипер отглежда той! Наистина български – едър, червен, дебелокор и сладък-сладък. Става и за ядене, и за пиене. «Сърцето» му се изважда и вътре се залива ракия. И ето ви на – две в едно! Хубаво нещо! Но гледайки на пълен харман, чичо Митър разбира, че толкова ракия той няма да може да изпие, дори ако аркадашите си покани. Трябва да се продава, ама на кого той е нужен? Селото е пълно с пипер, нали не само той е патриот. На градския пазар той струва копейки, пък и малко купуват. И тук на чичо Митър му е хрумнало – Кировоград ще му оправи делата! Кола той си има, нищо че е негова връстница, нали е «Волга». Позамислил се малко – „Ами защо не?“ Речено – сторено!
Чичо Митър се стяга за път – натрупал пълен багажник и салон. Не забравил и за покрива – качил няколко чувала и отгоре. Волгата, чак до земята приклекнала горката, без малко да не се влачи с „корема” по асфалта. Ала на чичо Митър не му пука – само това ли не е патила неговата старица? С първите петли той се сбогувал с домашните, накривил каскета и се упътил за Кировоград, тананикайки заедно с приемника някаква безсмислено-жизнерадостна песен. Осем ли, девет ли часа те тримата – чичо Митър, старицата му и пиперът плъзгали из живописните долове и баирчета с изредените покрай трасето войнишки тополови и орехови редове. Минавали чрез различни села и градчета, с освежаващи погледа му язовири и рекички. А навред, колкото стига окото, все слънчогледовото златното море: перелива се, блещука на горещо августовско слънце, люлее гонено от сушливите крайлетни ветрове. Така, или нещо около това, надяваме се, виждаше чичо Митър по време на пътуването.
Дали така е било, баш не се знае, ала след пладне пристигнал нашият чичо Митър на място – в самия Кировоград! Обиколил няколко пъти пазара, помъкнал се тук-таме и, най-после, се настанил. В много добро настроение излязъл от колата, понапънал се сладко, поразшавал се. Сетне поогледал пазара и едва не припаднал – оле-ле, половина от селото му били тук, а и от други села българи стигало. И море от пипер, какъвто искаш: зелен, червен, жълт, прошарен... Изтеглен и на топка, парлив и сладък. Само на евтиния не е имало опак. Попитал цените – по-ниски, отколкото в Николаев. Бре-е-е! Той беше дошъл с килнат назад каскет, приличащ на горд петел, а сега вървял като пребито куче с клепнали уши и клюмнал чак на очите каскет. – «Ле-ле, загазих с тва зимане-даване, а ми ко сега?“ «Думая ти мойта, па кой ки ма слуша!!!», - чуваше му се вече вика на жената. Толкова пари изхабил за петрол и нахалост. Ами самолюбието…
Изпушил чичо Митър някакви си десетина цигари наред, събрал мислите си и решил да се връща, нали на татковината е по-скъпо. Поради прекалено натоварения ден чичо Митър решил да пренощува в колата и сутринта рано поел за Николаев. Горкичката Волга, коята очаквала, че ще поразтоварят червата й, недоволно скрибуцала, ала все едно търпеливо возела своя несполучлив стопанин и стоката му. «Така ти се пада, трай, мила» – отвръщал чичо Митър на нейните жалостиви скърцания. По пътя назад «милата» няколко пъти се чупила и така пътуването им от 8-9 часа се удлъжило до два дни, за прекарването на коите нищо не се знае, ала сигурно те, дните, били баш не за любуване на природата.
Най-после чичо Митър, малко нервиран и много отмалял, пристигнал в Николаев и, предпазливо маскиран в тъмни очила, се вмъкнал незабелязано на пазара. Какво пък беше неговото негодуване, когато научил, че тук пиперът вече е по-евтин, отколкото в Кировоград. Той така се надявал на родния си град, че да речеш, че бил слисан или изненадан, все едно нищо да не речеш. Той стоял унищожен, разцепен на две: едната му страна крещяла, че трябва да се распродаде барем така, другата пък, надделяващата, съжалявала, че не е президент та не може да натисне червения бутон, за да свърши този свят в мига… Някои казват, че той горкият и досега вози пиперът си натам-насам, за да издири по-добра цена, а бодливите езици на комшиите разправят, че на чичо Митър не му изтраели нервите и той взел че свалил цялата стока на паважа пред пазара и пред очите на учудената тълпа го разгазил.
← Второто пришествие. Фантастика. А был ли Измаил? →

Комментарии 6