Поканата за рая ч.30 " Театърът"

0
Голосов: 0

0

Поканата за рая ч.30 " Театърът"

Театърът

В Особеното техническо бюро на ИККИ работата кипеше денонощно. Като куриращ техническата и взривната подготовка на балканските и югоизточните партизански отряди, Петър Челарски постоянно работеше с преводачи. Неговата лична преводачка за балканските езици — младата, крехка и интелигентна Вера — беше момиче от стара московска фамилия, която се държеше за службата като за спасителен пояс в тежките предвоенни времена.
Петър скоро забеляза, че върху Вера е хвърлил око един от тежките номенклатурчици — заместник-наркомът (министърът) Зубарев, едър, самодоволен мъж с тежки клепачи и навици на феодален властелин. Веднъж, късно вечерта, в полутъмния коридор пред приемната, Петър неволно стана свидетел на сцена, от която кръвта му кипна. Зубарев беше притиснал Вера до дъбовата ламперия, държейки я за лакътя, а гласът му звучеше мазно и заповеднически:
— Не упрямься, Верочка. Документы по югославскому направлению срочные. Останешься сегодня у меня в кабинете подольше, поработаем в тишине…
Вера стоеше пребледняла, с наведени очи, трепереща от безсилие и погнуса. Петър не се поколеба нито секунда. Той пристъпи напред с тежката, уверена стъпка на човек, минал през испанските окопи и кабинетите на Димитров и Куусинен. Погледна Зубарев право в очите — хладно, без капка страх, и произнесе думите с онзи особен, метален тон, който веднага навяваше мисли за закрытите отдели на Лубянка:
— Товарищ заместитель наркома, прошу прощения, но Вера Николаевна сегодня работает со мной по особому заданию ИККИ. График утверждён лично товарищем Димитровым и согласован с Отто Вильгельмовичем Куусиненом. Если у вас есть вопросы по югославскому направлению — мы можем прямо сейчас позвонить капитану Сафонову в Секретно-политический отдел. Уверен, он с интересом выслушает ваши предложения по ночной работе.
Зубарев замръзна. Багровото му лице мигновено посивя. Споменаването на Куусинен и тайнствения Сафонов подейства като студен душ. Министърът бавно пусна ръката на Вера, оправи ревера на сакото си и промърмори нещо неразбираемо, но в присвитите му очи блесна такава люта, змийска злоба и затаена мстителност, че Петър разбра: току-що си бе спечелил смъртен враг в самия връх на апарата.
Няколко дни по-късно, в знак на дълбока, мълчалива благодарност, Вера покани Петър на скромния си рожден ден в старата московска квартира на семейството ѝ близо до Арбат. Там, далеч от сивите стени на Коминтерна, сред стари книги, самовар и тиха музика, Петър срещна нейната най-добра приятелка — Елена, водещата драматична актриса на един от столичните театри.
Когато Петър прекрачи прага на старата квартира близо до Арбат, той сякаш попадна в друго измерение, прескочило през пропастта на революцията и кървавите чистки.
Посрещна ги майката на Вера — възрастна жена с благородна осанка, побеляла коса, прибрана в строг кок, и тънка дантелена яка върху тъмната ѝ рокля. Петър, свикнал с грубия, насечен език на комисарите, с войнишките псувни и казанския канцеларски жаргон, за пръв път в живота си чу такава реч. Думите ѝ се лееха меко, мелодично, с онзи старинен петербургски изговор и безупречни обноски от царската епоха, в които нямаше нито капка страх или раболепие, а само тихо, непоклатимо достойнство.
Бря! Бесарабецът направо си глътна езика. Едрият, загрубял от испанските окопи и туркменската глина мъж се почувства като мечка в порцеланов магазин. В стаята цареше мек, топъл полумрак под светлината на старинен копринен абажур. По стените висяха картини в тежки рамки, високите шкафове бяха пълни с подвързани с кожа книги, а на масата, покрита с колосана бяла покривка, блестяха истински сребърни прибори и тънък порцелан.
По някое време Вера седна до черното пиано в ъгъла на стаята. Тънките ѝ пръсти докоснаха клавишите и стаята се изпълни с тиха, носталгична мелодия на Шопен. До прозореца, в креслото, седеше нейната приятелка — актрисата Елена, слушайки музиката с леко притворени очи.
Петър седеше на края на стола, стиснал едрите си, белязани от работа ръце върху коленете, и саде поглеждаше крадешком тези три невероятно изтънчени жени. В този миг той разбра какво е имал предвид граф Толстой, когато е търсил праведността извън казармата. В тази стая нямаше нито омраза, нито калибровъчни клетки, нито класова борба — имаше само чиста, неосквернена човешка култура, оцеляла като свещ под похлупак сред виелицата на XX век.
Когато музиката заглъхна, майката на Вера се обърна към бесарабеца с топла, разбираща усмивка:
— Вы простите нас, Пётр Иванович, за эту старомодность, — тихо произнесе тя на руски с глас, който гали слуха. — Мы люди уходящей натуры. Но Верочка рассказывала, как благородно вы поступили. В наше время рыцари встречаются реже, чем хорошие пианисты.
Петър само кимна смутено, не смеейки да развали вълшебството с грубия си глас. Малко по-късно, когато разговорът с Елена се завъртя около театъра и кухите пропагандистки пиеси, които я измъчваха, бесарабецът най-сетне намери думи, за да се зарече на руски:
— Обещаю вам, Елена, я приду на ваш спектакль. Даже если придётся слушать трёхчасовую лекцию о выплавке чугуна, я хочу увидеть вас на сцене. Уверен, что ваш талант пробьёт даже эти картонные декорации. Елена се усмихна — за първи път тази вечер очите ѝ заблестяха с истински, топъл огън. А Петър усети, че в тази предвоенна Москва, между затаената отмъстителност на Зубарев и ледения поглед на Сафонов, в живота му току-що бе влязла светлина, заради която си струваше да оцелее
Елена му отвърна с поглед, в който имаше и благодарност, и скрито възхищение.
Но когато късно през нощта Петър излезе на хладната московска улица и тръгна обратно към хотел „Люкс“, магията на стария абажур и звуците на пианото бавно започнаха да се разсейват. В гърдите му отново натежа суровата реалност. Той си спомни, че утре дзарана пак трябва да влезе в мрачното здание на Наркомата, да мине по скърцащия паркет и да отвори вратата на кабинета на заместник-наркома Зубарев. А там го чакаше не Шопен и изискана реч, а мазният, отмъстителен поглед на звяр, на когото бесарабецът бе измъкнал плячката изпод носа.



Изходът от клетката

Петър удържа на думата си. Няколко вечери по-късно, след поредния тежък ден в лабораторията и ледените, изпълнени с прикрита злоба погледи на Зубарев, бесарабецът облече единствения си приличен костюм и отиде в театъра.
Пиесата, както Елена беше предупредила, се оказа плоска, захаросана агитка за бдителността и трудовите победи. Актьорите декламираха кухи лозунги сред картонени декори, а залата ръкопляскаше по навик. Но когато на сцената излезе Елена, въздухът в салона сякаш се наелектризира. Дори в тези дървени реплики тя успяваше да влее такава трагична дълбочина и нечовешка тъга по истинския живот, че Петър затаи дъх.
След представлението двамата не отидоха в шумния ресторант. Те тръгнаха пеша по тихите, пролетни улички около Тверския булевард, където люляците вече разтваряха тежките си цветове, а от прозорците на старите къщи се носеше тиха музика. Елена вървеше бавно, стиснала букета на Петър, и с горчива умора в гласа отново заговори за своята безизходица:
— Понимаете, Пётр, я задыхаюсь, — тихо призна тя , загледана в тъмния паваж. — Нам приносят сценарии, написанные словно под копирку в одном и том же кабинете. Там нет живых людей — только схемы, передовицы газет и плакатные злодеи. Мне хочется сыграть настоящую трагедию, где человек стоит на краю пропасти, где он обманут обещанием светлого будущего, но в душе всё равно остаётся свободным. Но где взять такую пьесу? Наши драматурги боятся собственной тени.
Петър спря под светлината на един уличния фенер. В главата му изведнъж просветна. Всичко, което бе преживял — от буйната бесарабска младост и илюзиите на революцията, през коварството на Сигуранца и казанските капани, до ледената „кухня“ на Куусинен и Раковски, — се подреди в една зловеща, но кристално ясна драматургична картина.
Той погледна Елена с онзи свой особен, степен поглед, в който грееше и хайдушка дързост, и толстоевско Различаване, и неочаквано, напълно сериозно каза :
— А давайте я напишу для вас такую пьесу, Лена.
Актрисата се спря и го погледна с искренно учудване, мислейки, че бесарабецът се шегува:
— Вы? Инженер-химик и аргентинец напишете пьесу для московского театра? Пётр, вы меня пугаете своей смелостью.
— Я не шучу, — отвърна той твърдо, а в гласа му зазвънтя металическа нотка. — Я видел такое, чего ваши московские драматурги и в страшном сне не представят. Я видел людей, которых заманили красивыми сказками, пообещав им золотые горы и земной рай. А когда они поверили и вошли в ворота, оказалось, что это просто хорошо отлаженная мясорубка, и ад. Мы назовём её «Приглашение в рай».
Елена замълча. В кадифените ѝ очи се отрази светлината на фенера. Думите на Петър я пронизаха до дъното на душата — тя мигновено усети, че зад това заглавие не стои поредната литературна измислица, а кръвта, болката и горчивата истина на цяло едно поколение, попаднало в капана на XX век.
— «Приглашение в рай»... — повтори тя шепнешком, опитвайки на вкус всяка дума. — Звучит как приговор, Пётр. Цензура такое никогда не пропустит. Но ради того, чтобы хотя бы прочитать это на репетиции в кругу своих... Я готова рискнуть.
В този миг Петър усети, че най-после е намерил своето истинско оръжие — много по-силно от памучния екстракт и бездимния барут. В самото сърце на империята, под носа на Зубарев и Сафонов, инженерът започваше да пише драма, която щеше да взриви калибровочната клетка отвътре.
Няколко седмици по-късно, в края на март 1941 година, в старата квартира близо до Арбат, под меката светлина на копринения абажур, се събра малък, затворен кръг от хора, за които театърът не беше служба, а начин на дишане. Освен майката на Вера, самата преводачка и Елена, там беше и възрастният режисьор Михаил Сергеевич — човек от старата школа на МХАТ, висок, сух, с очила с тънки телени рамки и умни, леко тъжни очи.
На масата лежеше тънка тетрадка с едрия, сигурен почерк на Петър Челарски. Нямаше нито сцена, нито грим, нито картонени декори за чугунолеярни. Елена седеше в креслото до прозореца, облечена в обикновена тъмна рокля, без никакви театрални жестове.
Тя започна да чете монолога на главната героиня — жена, която вярва в обещанията за светлия „рай“ на земята, но постепенно вижда как зад красивите думи се крие хладната, бездушна машина на социалните инженери.
Елена не декламираше. Тя не повишаваше глас. Тя просто разказваше — тихо, естествено, с онези живи паузи, леки въздишки и едва доловими промени в тембъра, които превръщат думите в реалност. В стаята настъпи такава гробна, наелектризирана тишина, че се чуваше само тиктакането на старинния стенен часовник.
Петър я гледаше, буквално зяпнал. В този миг той разбра великата тайна на истинското изкуство: големият талант може да оживи и най-баналния сюжет, а когато му дадеш жива истина, той просто сяда пред теб и разказва, а ти го слушаш, забравил къде се намираш.
Когато Елена прочете последната реплика и бавно свали тетрадката в скута си, никой не изръкопляска. Ръкоплясканията биха били обида. Старият режисьор Михаил Сергеевич бавно свали очилата си, избърса ги с кърпичка и погледна първо към Елена, а после заби пронизващия си поглед в бесарабеца:
— Знаете, молодой человек, — тихо произнесе режисьорът, с онзи особен, хрипкав глас на човек, видял всичко в живота си, — в наших театрах сейчас принято кричать, размахивать руками и изображать «пафос эпохи». А Леночка сейчас сделала то, чему нас учил ещё Константин Сергеевич: она просто жила и рассказывала. Никакой фальши. Никакой игры.
Той потупа леко по тетрадката на масата:
— Но скажите мне, Пётр Георгиевич, откуда у вас, химика-технолога, такое знание этой... кулинарии? Ваше «Приглашение в рай» написано не чернилами. Оно написано так, будто вы сами сидели за одним столом с теми, кто этот рай проектировал. На официальную сцену это сейчас не пустят — Наркомат по делам искусств сожрёт нас вместе с декорациями. Но мы будем репетировать это здесь, для себя. Чтобы не забыть, как звучит живой человеческий голос.
- Михаил Сергеевич, у нас, бесарабцев девиз такой: «Склоняйся, но не ломайся». Назовём пьесу «Ленин Росо» — «Красный Ленин», — спокойно каза Петър , оставяйки ръкописа пред смаяния режисьор и Елена. — Это не выдумка. Это моя собственная история. Когда я был в Бразилии, я связался с местными беспризорниками — «генералами» из трущоб и фавел. Они жили по законам стаи, голодные и злые на весь мир. И я подбил их не просто воровать хлеб, а построить настоящую баррикаду, поднять над ней красный флаг и запеть «Интернационал» на испанском. Полиция нас тогда жестоко разметала. Местные газеты прозвали меня «Ленин Росо», а суд впаял пять лет каторжной тюрьмы.
Старият режисьор бавно свали очилата си, а в умните му очи светна пламъкът на истински театрален вълк. Той мигновено оцени гениалността на този ход:
— «Ленин Росо»!.. — повтори той тихо, опитвайки звученето на думите. — Пётр Георгиевич, да вы не химик, вы прирождённый драматург и стратег! С таким названием ни один чинуша из Комитета по делам искусств не посмеет зарезать пьесу! Попробуй-ка запрети спектакль, где в заглавии стоит имя вождя мирового пролетариата, а в финале поют «Интернационал» на баррикадах! Цензура сама откроет нам все двери.
Елена се наведе над текста, а пръстите ѝ леко докоснаха ръката на Петър. Тя виждаше в тези редове не политически плакат, а дивия, неукротим дух на мъжа до себе си — същия онзи човек, който в Казан не се бе уплашил от обкомовския „гарем“, а в Москва бе поставил на място самозабравилия се министър.
— Здесь нет ни капли картонной лжи, Пётр, — прошепна Елена с онзи свой кадифен, дълбок глас, от който по гърба на бесарабеца преминаха тръпки. — Эти мальчишки из фавел, эта баррикада и одиночество в тюремной камере... Здесь можно не играть — здесь можно просто дышать и рассказывать правду. Вы дали мне роль, о которой я мечтала всю жизнь.
Когато късно вечерта Петър се прибираше към хотел „Люкс“, той знаеше, че играта е влязла в решаващата си фаза. Пиесата „Ленин Росо“ беше едновременно неговата изповед пред Елена и съвършеният троянски кон, с който бесарабецът влизаше в сърцето на московския театър под носа на Зубарев и ледения поглед на капитана.


Премиерата на „Ленин Росо“

В навечерието на юни 1941 година в Москва вече витаеше задушлива, наелектризирана предвоенна жега, но в препълнената зала на столичния театър тази вечер цареше празнично, почти конспиративно вълнение. Премиерата на пиесата „Ленин Росо“ беше събрала каймака на московската интелигенция, военни в нови гимнастьорки и висша номенклатура.
Петър Челарски седеше на края на партера, в тъмен, строг костюм, и усещаше как сърцето му бие учестено. Точно срещу него, в централната правителствена ложа, потънала в червен плюш, стояха двама души, чието присъствие мигновено парализира всякакво желание за дребни интриги у присъстващите чиновници: Георгий Димитров и Васил Коларов.
Малко по-встрани, в сянката на ложата, седеше заместник-наркомът Зубарев. Лицето му беше каменно, а в очите му гореше безсилна, потисната ярост — той бе дошъл с надеждата да види провала на наглия бесарабец, но присъствието на вожда на Коминтерна го принуждаваше да държи маската на възторжен зрител. А на последния ред, свил се в полумрака с вечния си вид на задочен студент, седеше Сафонов — живият радар на Системата.
Завесата се вдигна и залата потъна в горещия, прашен зной на южноамериканската фавела.
В центъра на сцената стоеше тя — единствената здрава, каменна къща сред лабиринта от тенекиени и глинени колиби. Това беше светът, който Петър бе извадил от собствената си памет, а Елена бе оживила с неподражаема, царствена лекота. В широката стая на къщата, осветена от мъждукащи фенери, кипеше истински, неподправен живот: в единия ъгъл мургави контрабандисти с изпъкнали скули тихо хвърляха омачкани карти на масата и спореха за стока, в другия — стари музиканти дрънкаха меланхолични, страстни мелодии на китари, а край стената безпризорните „генерали“ на улицата чистеха оръжие и чертаеха планове за утрешната барикада.
А насред този шарен, див и опасен водовъртеж стоеше Елена — дона Аманда, хазяйката на къщата.
Тя не играеше, не декламираше и не заемаше театрални пози. Облечена в широка, пъстра пола и лека шарена шамия, наметната небрежно върху раменете ѝ, Елена просто живееше на сцената. Движеше се бавно, с онази природна, земна грация на жена, която знае цената на всяка човешка душа. С един поглед тя укротяваше пияните кавги на контрабандистите, с топла усмивка наливаше вино на уморените музиканти, а когато в стаята нахлуваше младият „Ленин Росо“, къщата ѝ мигновено се превръщаше в щаб на съпротивата.
Салонът на московския театър буквално онемя. Зрителите, свикнали с дървените, кухи пиеси за колхозни събрания и заводски планове, гледаха зяпнали тази жена. Тя не произнасяше нито един партиен лозунг, но в начина, по който тя пазеше своя малък, свободен остров от набезите на полицията и властта, имаше повече истинска, човешка правда, отколкото във всички вестникарски уводни статии, взети заедно.
В правителствената ложа Георгий Димитров се приведе напред, облегнал лакти на червения плюш, а в очите му заиграха живи, топли искри. Той се обърна тихо към Коларов и прошепна на руски:
— Смотри, Васил, как она держит весь этот сброд... Настоящий штаб! И контрабандисты, и музыканты, и наши сорванцы — все у неё под крылом. Вот где настоящая жизнь…
А долу, в партера, Петър Челарски стискаше облегалката на стола пред себе си. Гледайки Елена сред дима на сценичните фенери и звуците на китарите, той усети как гърдите му се свиват от вълнение. Тази къща във фавелата беше неговата собствена родна Бесарабия, неговата Дараклия, неговият изгубен рай, където контрабандисти, бунтовници и артисти живееха по законите на честта и братството. И Елена беше неговата истинска, неподкупна царица.
На върха на барикадата, право под дулата на пушките, се изправи тя — дона Аманда, изиграна от Елена с такава дива, неукротима сила, че зрителите в залата притаиха дъх.
Тя не носеше оръжие. Широката ѝ пъстра пола се вееше на вятъра, а мократа коса бе полепнала по пламтящото ѝ лице. Застанала до аления байряк, дона Аманда изпъна снага, опря ръце на хълбоците си и с пълни гърди започна да ругае полицейския началник с такъв сочен, безпощаден и уличнo-царствен гняв, че думите ѝ удряха като камшик:
— Эй ты, провинциальный выскочка! Куда ты притащил своих псов?! Здесь живут люди, а не скот на убой! Ты решил выслужиться перед испанским спекулянтом Гомешем и выбросить детей в болото?! Да у тебя вместо совести — полицейская дубинка, а вместо головы — пустая бочка из-под кашасы! Проваливай отсюда, пока народ не спустил тебя в океан!
В същия миг откъм полицейския кордон проехтя сух, резлив изстрел.
Куршумът изсвистя над камъните. Дона Аманда залитна назад, хващайки се за рамото. Залата в Москва изтръпна и някъде на балкона жена хокна уплашено. Две момчета от „пясъчните генерали“ мигновено се хвърлиха напред, подхванаха падащата дона Аманда под мишниците и забързаха да я издърпат надолу, зад прикритието на камъните, докато полицейският лейтенант вдигаше ръка за нов залп.
Но преди да проехти втора команда, на самия гребен на барикадата, право на мястото на дона Аманда, изскочи задъханият, изцапан с кал журналист .
В едната си ръка той размахваше прес-картата си, а в другата стискаше смачкан официален лист. Гласът му проряза въздуха като сирена:
— Не стрелять! Стой, кому говорю, не стрелять! Начальник полиции только что отменил операцию по выселению! Вот выписка из приказа, с печатью губернатора!
Полицейският лейтенант долу замръзна с вдигнат пистолет, заслепен от светкавиците на фоторепортерите, които вече щракаха от фланга. Журналистът направи крачка напред по хлъзгавите камъни, надвеси се над кордона и изкрещя право в лицето на офицера:
— Лейтенант, у тебя совсем нет мозгов?! На кого ты попёр?! На народ! Ты что, газет не читаешь и не знаешь, что творится в стране?! Руководитель коммунистической партии Луис Престес поднял на борьбу лейтенантов, и его «непобедимая колонна» уже двигается к Рио! Если здесь прольётся хоть капля крови — завтра утром вас всех сметут! Вам будет конец!
На сцената настъпи гробна, наелектризирана тишина. Полицаите бавно отпуснаха карабините си и заотстъпваха назад в калта, а над барикадата, отново развяваше червеното знаме, избухна див, победоносен рев и дрънкане на китари.
В настъпилата гробна тишина в салона, репликите на бунтовниците проехтяха като гръм, разтърсвайки позлатените балкони на театъра:
— Да здравствует Коммунистический Интернационал! Да здравствует славный сын болгарского народа Жорже Димитроф! Да здравствует Ленин Росо!
И в същия миг, пред самата барикада, в мекия полумрак на рампата, се появиха те — „пясъчните генерали“ . Гологлави, изцапани с кал и сажди, момчетата бавно и тържествено носеха на ръце безжизненото тяло на дона Аманда. Очите на Елена бяха затворени, пъстрата ѝ пола се влачеше по сцената като царствена мантия, а над залата бавно се понесе знаменитата, тъжна и протяжна бразилска песен за моряците и бедняците от Баия, изсвирена на самотна китара.
Завесата падна бавно. За секунда в залата цареше пълна тишина, а сетне избухна такава буря от аплодисменти, каквато Москва не бе чувала от години.

А в правителствената ложа на московския театър Георгий Димитров удари с юмрук по червения плюш и с блеснали очи погледна към Петър Челарски, знаейки, че този взрив от сцената тепърва ще отекне в реалната война.
В правителствената ложа Георгий Димитров стана пръв. Широкото му лице сияеше, а тежките му длани удряха мощно една в друга. Той се наведе към Коларов и заговори на руски, така че Зубарев отзад да чуе всяка дума:
— Вот это по-нашему, Васил! Никакой картонной трескотни, чистый огонь! Наш бессарабец не только барут варить умеет — он и душу человеческую взрывает так, что буржуям в Бухаресте и Берлине тошно станет! Молодец, Челарский!
Васил Коларов бавно кимнаи хвърли многозначителен поглед надолу към партера, където стоеше изправен Петър:
— Да, Георгий, талантливый дьявол. Видно, что писал собственной кровью из бразильской тюрьмы. Но пусть не забывает, что сейчас не Буэнос-Айрес, а Москва. Завтра ему снова в лабораторию — война на пороге.
Зубарев, седящ зад гърбовете им, преглътна сухата си слюнка и заръкопляска судорожно, с пребледняло от безсилна злоба лице. Той разбра, че за момента този „аргентинец“ е недосегаем — закрилян от самия Димитров и осветен от блясъка на примата Елена.
След края на представлението, сред морето от цветя и възторжени поздравления, Димитров и Коларов минаха зад кулисите. Пред смаяния поглед на театъра вождът на Коминтерна прегърна Петър по бащински и целуна ръка на Елена, изричайки на чист български, само за ушите на бесарабеца:
— Дръж се, Петре! Пиесата ти е удар в десятката. А сега се пази — и себе си, и тази прекрасна жена. Идват тежки дни, в които твоят барут ще ни трябва повече от всякога.
Когато тежките стъпки на коминтерновските вождове заглъхнаха в коридора, Елена се притисна до Петър в полумрака зад декорите. Тя все още дишаше тежко от вълнението на сцената, а очите ѝ блестяха. Петър я прегърна, вдишвайки аромата на пудра, цветя и жива женственост. В тази нощ двамата знаеха, че са победили — макар и за кратко — ледената машина на епохата.
Премиерата мина с невероятен триумф и окончателно затвърди позициите на Петър и Елена в Москва!
На афишите и в програмките като автор на пиесата бе посочено неизвестното, екзотично име Матео Гонсалес. Никой в Москва — нито критиците, нито зрителите, — не знаеше кой се крие зад този псевдоним. Може би единствено седящият в сянката на последния ред Сафонов знаеше истината, но капитанът от Одеса, верен на своята чекистка „кухня“, пазеше гробно мълчание.
Но съдбата, която обича да сплита нишките на голямата история по най-невероятен начин, бе довела в същите тези дни в Москва не кого да е, а самия Жоржи Амаду — прочутия бразилски писател, чиито книги за пясъчните кариери вече покоряваха света. Заинтригуван от заглавието и от точните, неподправени детайли за фавелите на Рио, Амаду изгледа спектакъла и на следващия ден твърдо реши да издири тайнствения „Матео Гонсалес“.
На следващата вечер след триумфа на „Ленин Росо“, тихата квартира на майката на Вера край Арбат отново събра своите гости, но този път въздухът в стаята трептеше от съвсем различно, празнично напрежение. Под меката светлина на копринения абажур, до старинния самовар, седеше самият Жоржи Амаду — мургав, с буйна тъмна коса и живи, проницателни очи, в които все още гореше южноамериканското слънце.
Когато Петър влезе, бразилецът скочи от креслото, сграбчи бесарабеца за раменете и избухна в онзи свой гръмогласен, сърдечен смях, който някога бе огласял палубата на лайнера „ESPANA“.
— Педро! Вот так встреча на краю света! — възкликна Амаду на руски, с мек португалски акцент, обръщайки се ту към Елена, ту към смаяната майка на Вера. — Вы представляете, дамы, этот человек — настоящий дьявол! В Рио я вытаскивал его из островной тюрьмы по фальшивой бумаге, на пароходе «ESPANA» он танцевал танго так, что весь первый класс аплодировал стоя, а в Барселоне водил меня по баррикадам и рассказывал о Долорес Ибаррури! А теперь я приезжаю в Москву издавать своих «Капитанов песка», иду в театр — и вижу на сцене нашу фавелу Пънтано, бедную дону Аманду и нашего Лукаса Гато! Я сразу понял: только один человек в Европе мог написать это с такой правдой — мой бессарабский друг!
Елена, облечена в тъмносиня кадифена рокля, се усмихваше топло и гордо, поглеждайки към Петър. Тя виждаше пред себе си не просто скромния инженер от лабораторията на ИККИ, а човек с мащаб на легенда, чийто живот надхвърляше границите на континенти и империи.
— Вы даже не представляете, сеньор Амаду, как эта пьеса спасла меня, — тихо каза тя на руски с онзи свой кадифен, дълбок глас. — В роли доны Аманды я впервые за много лет почувствовала себя живым человеком на сцене, а не рупором газетных передовиц.
Жоржи Амаду целуна галантно ръката ѝ, а после погледна изпитателно към Петър. Усмивката на бразилеца леко угасна, отстъпвайки място на сериозността на стария конспиратор, който помнеше предупрежденията на сеньора Соуза в Барселона:
— Товарищ Димитров сегодня в Коминтерне только о тебе и говорит, Педро. Требует наградить «Матео Гонсалеса», перевести пьесу на португальский и испанский, поставить её в Латинской Америке. Шум поднялся невероятный! Но скажи мне по секрету, как старому адвокату: как ты вообще оказался в Москве, если в Барселоне мы провожали тебя в Геную, к твоему отцу-сенатору в Румынию? И куда исчезла наша таинственная спутница... сеньора Соуза?
В стаята настъпи кратка тишина. Петър погледна към прозореца, зад който се сгъстяваше московският юнски здрач, и тихо отвърна, знаейки, че сенките на Иван Иванич и Куусинен никога не спят:
— Дороги в Европу оказались заминированы, Жоржи. Вместо Бухареста судьба забросила меня в пески Каракумов и в Казань. А что до Соузы... У каждого в этой большой игре своя миссия. Главное, что здесь, в Москве, я нашёл то, чего не было ни в Рио, ни в Буэнос-Айресе.
Той погледна към Елена, и в погледа им се прочете всичко, което не можеше да бъде изречено на глас пред никого. Но на улицата долу, в сянката на липите край Арбат, вече се чуваше сухата, равномерна стъпка на нощния патрул — юни 1941 година навлизаше в своите последни мирни дни.
Автомобиль, как подчинение , налог и отчуждение.. Ессе →

Комментарии