Пиеса. "Разореното гнездо" Иван Динев

РАЗОРЕНЕТО ГНЕЗДО
Социална драма
ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
• Иван Драганов (70-годишен) — бивш председател на колхоз, бивш депутат в парламента. Живее сам в бащината си къща в Каваклия.
• Мария (75-годишна) — по-голямата сестра на Иван, заслужил учител по математика. Живее в Русия.
• Валя (65-годишна) — съпругата на Иван, заминала при дъщеря им в Канада.
• Ирина (45-годишна) — дъщеря на Мария, племенница на Иван. Мениджър в България.
• Алексей Драганов (23-годишен) — син на Иван, студент, планински турист. Учи в Австрия.
• Клара (22-годишна) — приятелка и годеница на Алексей, австрийка.
• Димитър Плагов (70-годишен) — съученик на Иван, съпартиец и съсед.
• Полковникът (45-годишен) — служител на Службата за информация и сигурност.
• Капитанът — негов помощник.
• Учинайка (около 90-годишна) — стара съседка, свидетелка на изселването през 40-те години.
• Петър — съпруг на Ирина, програмист (появява се на екрана).
• Съседи, момчета, музиканти.
Място на действието: малкият бесарабски районен център Каваклия .
Над сцената е разположен голям екран, който свързва реалния двор на Драганови с външния свят, видеоразговорите, новините и спомените от миналото.

Празното гнездо
Стара бесарабска къща, кухничка и двор. Вляво се вижда стената на голяма, солидна двуетажна къща с плътно заковани с дъски прозорци. В центъра на кухнята стои дървена маса, отрупана с вестници, неизмити чинии и фасове. На най-видното място е поставена трилитрова стъклена банка с мътно домашно вино, в която е останало на два пръста.
Над сцената виси тъмен екран, върху който едва се различават контурите на стара, избледняла снимка: цъфтяща градина и усмихнати хора.
До газовата печка стои ИВАН ДРАГАНОВ. Облечен е с развлечен пуловер, стари спортни панталони и изтъркани чехли. Опитва се да запали котлона и рови с вилица в опушен тиган.
ИВАН (мърмори, тръскайки празна кибритена кутийка). Да те ядят червите... Къде се дянаха? Вчера нали тука стояха... (Щрака със счупена запалка, ругае под нос). Мамка му стара... Ни огън, ни файда.
Оставя тигана, приближава до масата и налива остатъка от виното от банката в фасетирана чаша. Изпива го на екс, сбръчква лице. Изведнъж в тишината прозвучава силен звън на входящо видеообаждане, усилен през тонколоните в залата.
ИВАН (сепва се). Кого ли още носят дяволите?
Разравя купищата вестници, намира смартфон със спукан екран и несръчно натиска приемането. Екранът над сцената пламва в ярка светлина. На него се появява МАРИЯ. Тя седи в светла стая до рафтове с книги, със строга жилетка и очила.
МАРИЯ (високо и отчетливо). Ваньо! Е, най-после! Защо не вдигаш? Вече трети път набирам!
ИВАН (примижава, опитвайки се да скрие банката зад вестниците). Чувам, Машо, чувам. Не съм глух. Какво е станало?
МАРИЯ. Гледам, при тебе пак е тъмница. Обядва ли?
ИВАН. Обядвах, обядвах... По разписание. Като в санаториум. По работа ли звъниш, или ей така, да ме провериш?
МАРИЯ (поправя очилата си). По каква работа? Взех си билет. За другата седмица. Кацам в Кишинев, оттам с маршрутката до вас. Стига си стоял там гаче калугер и си се побърквал.
Иван замръзва. Лицето му потъмнява. Със сила оставя телефона на масата.
ИВАН (глухо, с нарастващо раздразнение). Нямаш акъл, сестро! Какъв билет? Връщай го веднага!
МАРИЯ. Не ми кряскай, не съм ти тракторист. Решено е вече. В училището си предадох часовете, стига толкова, наработих се. Жа поживея у нас, жа уредя навред.
ИВАН (избухва, започва да крачи из кухнята). Какъв ред, Машо?! Къде ще го въвеждаш тоя ред?! Няма вече нищо тук! Всичко! Свърши се!
МАРИЯ (спокойно, но твърдо). Къща има. Градина има.
ИВАН (сочи с пръст към закованата двуетажна къща). Ей я къщата! Гледай я! Закована стои! Със собствените си ръце съм я градил, всяка тухла на гръб съм пренесъл — за кого?! За децата, за внуците! И къде са те? Валя е в Канада при дъщеря ни, в небостъргачите си седи, вече гледа ръцете да не си оцапа! Синът ни по чукарите в Австрия се катери, нашата степ му е прах под краката!
МАРИЯ. Ваньо, не се навивай. Всеки си има свой живот...
ИВАН (гласът му пресипва). Ми тъй! Всеки си има свой! Всички се разбягаха! На никой не му трябва тоя край! Пусто е тук, Машо, разбираш ли? Пусто! Улицата опустя, през две къщи катинари висят! За какво ще си говорим с тебе? Стари снимки да прелистваме и сълзи да леем? Не идвай. Не си харчи парите и нервите. Аз тука сам... ще доживея някак.
МАРИЯ (гледа го с учителска непреклонност). Изказа ли се? А сега ме послушай. Билетът не подлежи на връщане. Няма нужда да ме посрещаш, сама ще стигна, пътя от автогарата не съм го забравила. И махни от масата тая банка, гнус ме е да я гледам. До вторник, Ваньо.
На екрана прозвучава сигнал за край на разговора, образът угасва. За миг върху платното изплува стара снимка — малките Ваньо и Маша на прага на същата тази къща. Иван тежко се отпуска на табуретката и обхваща главата си



Призраците
Вечерен здрач. На екрана над сцената едва забележимо мъждука карта на Бесарабия с размити граници. Иван седи на масата. Без да почука, влиза ДИМИТЪР ПЛАГОВ със старо сако върху карирана риза, в ръка държи пластмасова бутилка с вино и пакетче с овче сирене.
ДИМИТЪР (бодро). Здрасти, председателю! Пак на тъмно седиш, ток ли пестиш?
ИВАН (без да вдига глава). Защо си дошъл, МитЬо? Днеска не чакам никой.
ДИМИТЪР. Аз не те питам. (Слага бутилката, вади втора чаша). С празни ръце не се ходи. Прясно е, от пердето. Сорт „Зайбер“, сам съм го мачкал. Хайде, не се кахъри.
Налива вино. Двамата отпиват. Димитър отчупва парче сирене и заговорва вкрадчиво.
ДИМИТЪР. Запуснал си стопанството, бай Иване. Маша звъня ли? На мен също ми се обади, помоли да те наглеждам. Право прави, че си идва. (Снижава глас). Ама аз не съм дошъл току-така. Чу ли какво са намислили горе? Териториална реформа! Ликвидират районите. Нашата Каваклия я пускат под ножа. Жа я присъединят към комшиите, жа я направят глуха покрайнина. Ни болница, ни съд, ни управа. Пълно забвение.
На екрана с тихо скърцане се появяват червени линии: картата на района се раздробява, името „Каваклия“ започва да избледнява.
ДИМИТЪР (с патос). Ние с тебе през деветдесета година с гърдите си стояхме! За автономия , за българския ни корен! Всичко отива на вятъра! Градчето съвсем без стопанин остана. Няма сега нито един способен човек, дето да удари с юмрук по масата...
ИВАН (тихо, с горчива усмивка). Стопанин няма... А за какво ти е стопанин, Митьо, като дворовете са празни? Кого жа спасяваш? Закованите пенджери ли?
ДИМИТЪР. Как кого?! Паметта ни! Дядовците ни, дето са дошли тука от Балкана.!
ИВАН (прекъсва го спокойно). Глупости правехме тогава, Митьо. Млади бяхме, глупави. Младежки илюзии от нашата съветска неграмотност. Тъй ни бяха научили: все някой отгоре да решава вместо нас — партията, райкомът, тия вечни „болшевики“. Казваха ни — вървете, стройте, и ние тичахме като слепи кученца. А като рухна всичко — оказа се, че всеки е сам за себе си. Никому не му трябва нито твоята автономия, нито Каваклия.
ДИМИТЪР (объркано). Чакай, Ваньо... Ако ти сега се дръпнеш настрана, кой ще събере хората? Нали имаш връзки...
ИВАН (рязко оставя чашата). Отписаха ни в архива, Митьо! И право направиха. Всичко вече е безполезно. Нека режат, нека с асфалт всичко да залеят — все ми е едно. Пий там.
На екрана думата „Каваклия“ изчезва. Изведнъж отново звъни смартфонът. Иван без желание натиска екрана. На платното над сцената се появява ИРИНА на фона на слънчев булевард в България.
ИРИНА (весело). Здравей, вуйчо Ваньо! О-о, и чичо Митьо е там! Добър вечер на двамата!
ИВАН (смутено прикрива бутилката). Здравей, Ира. Защо звъниш? Майка ти вече докладва, че тръгва.
ИРИНА (смее се). Мама си е мама, а аз съм сама за себе си! Слушай, вуйчо, излизам в отпуск. Мъжът ми с децата ще останат във Варна, там му гори един проект, а аз реших — край, стига! Идвам при вас за седмица-две.
ИВАН (слисано). Къде ще идваш? Тука, в Каваклия ли? Ти полудя ли, момиче? Защо?!
ИРИНА (топло и сериозно). Да ви вида искам, вуйчо. . Омръзна ми цялата тая лъскава мишура! Плюя аз на всичките тия Анталии и Канари с техния „ол инклузив“! До гуша ми дойде от тая пластмаса. Аз жа живея в бабината кухничка и жа спя на одъра! Като в детството, помниш ли? Жа изляза дзаран на двора, а там тревата в роса и люляка мирише... След три дни съм там! Сама ще дойда — кръстачки жа напека! Целувам ви!
Екранът угасва. Иван и Димитрий седят вцепенени. Димитър бавно се обръща към приятеля си, очите му пламват.
ДИМИТЪР (тихо, но с огромна сила). Виждаш ли, Иване? Виждаш ли какво става? Ти трябва да запазиш мястото, откъдето са тръгнали децата! Тях ги измамиха, прилъгаха ги с тия лъскави витрини и им изтръгват земята и корените... А те пак тука се връщат, защото без корен човек е като чорлан в къра — вятърът го носи, а душа няма! Ако ти сега вдигнеш ръце и оставиш да затрият Каваклия — къде жа се върнат те утре? На чужд асфалт?! Кой ще им запази прага, Иване? Кой, ако не ти?!
Иван стиска юмруци върху масата. На екрана контурите на Каваклия пламват в златиста светлина. Иван бавно се изправя и поглежда към закованата къща.
ИВАН (глухо, но твърдо). Наливай, Митьо. По една. И вади лист. Да видим какво са начертали тия умници в столицата...
Обаждане от Алпите

Минали са три дни. Сутрин. Идеална чистота в лятната кухня: чиста покривка, никакви бутилки. На екрана се вижда картата на района, изпъстрена с бележки и телефонни номера.
От двора се чува боботене на мотор. Влиза ИВАН — гладко избръснат, с бяла риза и вратовръзка, с папка документи. На портата се появява МАРИЯ с куфар, готова за „спасителна операция“.
МАРИЯ (от прага). Ваньо! Излизай, посрещай гости! Така си и знаех, че няма да ме посрещнеш, сигурно от сутринта вече... (Замръзва, оглеждайки чистотата и стегнатия си брат). Господи... Да не съм сбъркала адреса? Ваньо, ти ли си? Да не доведе булка?
ИВАН (усмихва се). Аз съм, Машо, аз. Здравей, сестро. Добре дошла.
Прегръщат се. Мария недоверчиво оглежда ъглите на кухнята.
МАРИЯ. Чакай... А къде са боклуците? Къде е трилитровата банка? Да не си извикал през нощта фирма за почистване от Кишинев? И откъде тоя парад? Избори ли обявиха?
ИВАН (разхлабва вратовръзката). Какви избори... Работа излезе. Току-що взех колата от сервиза — карбураторът правеше номера. И от сутринта вече успяхме да проведем заседание с партактива на социалистите. Трябва да вдигаме хората.
МАРИЯ (сяда на стола). Чакай, нищо не разбирам. Взех си невъзвращаем билет, за да те вадя от запоя, овесена каша да ти варя...
ИВАН (усмихва се, наливайки чай). Кашата — с удоволствие. От сутринта само кафе съм пил. А колкото до „умряло“... Избързах, Машо. Горе са намислили реформа — искат да изтрият Каваклия от картата. Сега ще им припомним къде е центърът. Вдигнахме всички бивши председатели, учители, лекари. Социалистите обещаха да внесат питане в парламента. Митя тръгна по селата да събира подписи.
МАРИЯ (с уважение и лека досада). Ама че си, Драганов... Аз през половин Европа летях болен брат да лекувам, а той тука щаб на революцията разгърнал! И какво да правя сега? Обратно ли да летя?
ИВАН (слага ръка на рамото ѝ). Никъде няма да летиш. У дома си. Някой трябва да смята бюджетите, а по-добър математик от тебе в района няма.
Звъни весел рингтон. Иван вади телефона от джоба на ризата си. На големия екран се появяват заснежените върхове на Алпите, АЛЕКСЕЙ с раница и до него усмихнатата КЛАРА.
АЛЕКСЕЙ (високо). Здрасти, тате! О, лельо Машо! Здравейте! Вече сте там ли?! Отлично! Слушай, тате, приключих със сесията. Омръзнаха ми тия техни вурстове с кисело зеле и стерилни пътечки. Искам си у дома! Може ли да не дойда сам, а с приятелка? Запознайте се, това е Клара, учим заедно. Искам да ѝ покажа нашата буджашка степ, хармана!
Клара маха с ръка: „Здравейте!“.
ИВАН (мърморещо, но с усмивка). С приятелка, значи... А къде ще ви сложа да спите? Голямата къща е закована!
АЛЕКСЕЙ (смее се). Че на нас къща не ни трябва! Ние сме туристи! На двора под старата дюля ни е най-добре — палатка ще опънем или в хармана на сеното! На котлона ще си готвим манджи! Тате, ти само кажи: от нашето вино остана ли? Не си го източил всичкото, нали?
ИВАН (покашля се, поглеждайки крадешком към Мария). Жа се намери... за гостите. Скътал съм две буренца.
АЛЕКСЕЙ. Ей това е приказка! А жа направиш ли и твоята фирмена юшка на огъня и кавърма от овнешко? А леля Маша — (преминава на мек бесарабски говор) — лельо Машо, да направиш един тиквеник, а? Такъв, с орехи и , като в детството!
МАРИЯ (трогнато плясва с ръце). Ах ти, хитрец такъв! Знае с какво да ме подкупи! Ще направя, Альоша, и тиквеник ще направя, и баница! Само идвайте по-бързо!
АЛЕКСЕЙ. Утре взимаме билетите! Чакайте ни!
Екранът угасва. Мария поглежда хитро брат си.
МАРИЯ. Е, председателю? Партактивът ще почака ли? За овнешко на пазара ли ще ходим, или да слизам в мазата за тиква?
ИВАН (сваля вратовръзката, в гласа му звучи топлота). В мазата слизай, Машо. А аз — за месо. Щом цялото семейство се събира под родния покрив — значи не напразно съм вдигал тая къща.

. Юбилейният заговор

Топла бесарабска вечер. Дворът под старата дюля. В ъгъла е опъната туристическата палатка на Алексей и Клара и походният котлон. На двора е сложена дълга маса: дими купа с юшка, тиган с агнешка кавърма, зачервен тиквеник, овче сирене, кани с вино.
Около масата е цялото семейство: ИВАН, МАРИЯ, ИРИНА, АЛЕКСЕЙ и КЛАРА. На екрана тихо се сменят стари семейни снимки.
АЛЕКСЕЙ (вдига чаша). Е, тате, за твоята юшка! В Алпите такова нещо не могат да сварят!
КЛАРА (сияеща). Много вкусно! Като в приказка!
ИВАН (доволен). А за мене днес е истински празник. Всички сте си тук, под един покрив. Мислех си, че няма да доживея такъв ден. Седях си тука сам като кукумявка...
МАРИЯ (тържествено се изправя). А ти май не знаеш, Ваньо, какъв ден е днес? Забрави ли го покрай твоите партийни книжа?
ИВАН (недоумяващо). Че какво е днес? Вторник... Или сряда?
ИРИНА (смее се). Днес, вуйчо, ти е рожденият ден! Седемдесет години! Юбилей!
Иван замръзва с чаша в ръка.
ИВАН (объркано). Седемдесет ли?.. Че вие какво... Аз вече съм забравил тези неща.
АЛЕКСЕЙ. Точно затова се вдигнахме всички! Наговорихме се още преди месец, мислехме да те вадим от унинието. А ти сам оживя преди нас!
Алексей и Ирина изнасят подаръците: старинен сребърен родов пръстен и голяма, поставена в рамка родословна карта на рода Драганови от първите преселници до днешния ден.
ИРИНА (проникновено). Това е, за да не казваш никога повече, че всичко е свършило, вуйчо. Гледай колко сме и откъде сме тръгнали.
ИВАН (гласът му трепери, изтрива сълза). Благодаря ви, мили мои... Ама че изненадахте стареца...
Всички стават да прегърнат Иван. Изведнъж портата с трясък се отваря. Втурва се задъханият, пребледнял ДИМИТЪР със смартфон в ръка.
ДИМИТЪР (пресипнало). Иване! Ваньо, оставяй всичко! Бела! Включвай екрана! Пряко предаване от Кишинев!
Димитрий прехвърля предаването на големия екран. Семейните снимки изчезват. На екрана се появява говорител на новините и 3D-макет на скоростна магистрала. Широка червена лента на аутобана „Европа — Украйна“ разрязва Каваклия право през тяхната улица.
ГЛАСЪТ НА ГОВОРИТЕЛЯ ОТ ЕКРАНА. „...правителството утвърди окончателния маршрут на стратегическия транспортен коридор. Участъкът от трасето ще премине през южната покрайнина на бившия районен център. За събаряне са предвидени четиридесет и две частни къщи на улица „Виноградная“. На жителите ще бъде предложена стандартна компенсация...“
В двора надвисва гробна тишина. Ирина се отпуска на стола. Мария стиска очилата си с побелели пръсти. Иван бавно взима от масата родовата карта и я стиска в юмрук.
ИВАН (тихо, с ледено спокойствие). Улица „Виноградная“... Това е нашата къща. И градината на баща ми. И гробовете на дедите ни... Е, добре. Благодаря за подаръка, деца. Най-хубавият юбилей в живота ми. Само напразно си мислят, че тихо ще си стегнем куфарите. Митя, звъни на нашите. Утре сутринта тук ще има война.

Разговор без протокола

Сутрин. Лятната кухня в дома на Драганови. На масата са разпръснати карти, списъци на жителите, стари папки и тетрадки с изчисления. МАРИЯ (75 години, по-голямата сестра на Иван, заслужил учител по математика) с очила съсредоточено сверява цифрите. Нейната дъщеря ИРИНА вари кафе на котлона. ИВАН в официална риза стои до масата, обсъждайки нещо тихо с ДИМИТЪР.
На големия екран над сцената — карта на аутобана, върху която пулсират червени отметки: „Събиране на подписи“, „Обръщение към посолствата“, „Митинг в Каваклия“.
Внезапно зад портата изскърцват спирачки, глухо хлопват тежки врати на коли. Кучето в съседния двор се скъсва от отчаян лай. В кухнята без почукване влизат двама души: ПОЛКОВНИКЪТ (около 45 години, в тъмен костюм, със студен, изучаващ поглед) и неговият помощник КАПИТАНЪТ с таблет в ръце.
ПОЛКОВНИК (спира на прага, оглежда масата с документите). Доброе утро. Иван Георгиевич Драганов? Бывший председатель, бывший депутат... Не ошибаюсь?
ИВАН (без да помръдва от мястото си, опира ръце на масата). Не ошибаетесь. А вы кто будете? В наших краях без приглашения через порог не переступают.
ПОЛКОВНИК (изважда служебна карта, показва я за кратко и я прибира). Служба информации и безопасности. Нам нужно поговорить, Иван Георгиевич. Наедине. (Кима по посока на жените и Димитрий). Попросите посторонних выйти.
МАРИЯ (изправя се, скръствайки ръце на гърдите; в гласа ѝ звучи стара учителска твърдост). Здесь посторонних нет. Я его старшая сестра, и это наш отчий дом, так что от меня у него секретов нет. У вас ордер или вы так, по старой памяти пугать приехали?
ПОЛКОВНИК (студено присвива очи, премествайки поглед от Мария към Иван). Боевая у вас сестра, Иван Георгиевич. Старой закалки. Но разговор касается государственной безопасности, поэтому я настаиваю.
ИВАН (вдига ръка, меко спирайки сестра си). Маша, Ира — идите во двор, посмотрите, как там Алексей с Кларой. Митя, пригляди за ними. Ничего страшного. Мы с господином полковником люди взрослые, разберемся.
Мария втренчено гледа полковника, след това кима на брат си и излиза заедно с Ирина и Димитър. Капитанът притваря вратата, оставайки на изхода. Полковникът без покана сяда на стол до масата.
ПОЛКОВНИК (тихо, твърдо). Перейдем сразу к делу, Драганов. Мы знаем о ваших ночных совещаниях. Вы поднимаете три района, готовите несанкционированный митинг, собираетесь вывести трактора на трассу. Проще говоря — организуете бунт.
ИВАН (усмихва се горчиво, сяда срещу него). Бунт? Вы слова-то выбирайте, полковник. Люди хотят выйти и мирно сказать, что не отдадут свои дома и могилы предков под ваш асфальт. Это у нас по закону пока не запрещено. Или за ночь конституцию переписали?
ПОЛКОВНИК (навежда се напред, гласът му звънти като метал). Не читайте мне лекций о демократии, Иван Георгиевич. Я хорошо изучил вашу биографию. И про девяностый год, и про ваши связи, и про то, как вы умеете людей за собой вести. Но сейчас ситуация другая. Этот автобан — проект стратегический. Геополитический. И срывать его мы не позволим никому.
В този момент капитанът до вратата тихо се покашля и протяга на полковника таблета. На големия екран над сцената, сякаш в паралелна реалност, проблясват редове от спешни дипломатически съобщения и заглавия на новини: „МВнР на България изпрати официална нота...“, „Будапеща и Братислава изразиха безпокойство...“.
ПОЛКОВНИК (хвърля бърз, гневен поглед към екрана на таблета и отново впива очи в Иван). Вы слишком далеко зашли, Драганов. Ваши люди за ночь подняли шум на всю Европу. Час назад президент получил официальную ноту из Софии. Подключаются Венгрия и Словакия. Вы превратили обычную стройку в международный скандал!
ИВАН (в очите му проблясва спокойно, тежко тържество). Значит, услышали в Софии... А вы как думали, полковник? Что мы тут безродная пыль? Бульдозером сгребли в овраг — и тишина? У нас за спиной история. И люди, которые своих в беде не бросают.
ПОЛКОВНИК (снижава гласа си до леден шепот). Послушайте меня внимательно. Если сегодня в полдень хоть один трактор выйдет на дорогу — мы оформим это как попытку дестабилизации и разжигание розни. У вас, кажется, племянница из Болгарии приехала? И сын из Австрии? Было бы очень неприятно, если бы у них возникли серьезные проблемы на границе... или с законом.
Иван бавно се изправя зад масата. Той стои над седящия полковник, опирайки юмруци върху плота на масата. Лицето му потъмнява, но говори плашещо равно.
ИВАН. Вы мне детьми угрожаете, гражданин начальник? Мне семьдесят лет. Я при трех властях людей кормил и правду в глаза говорил. Меня ни Сибирью, ни тюрьмой не испугаешь. А вот если вы хоть пальцем тронете моих детей, сестру или кого-то из соседей — я не трактора на дорогу выведу. Я сюда журналистов из Брюсселя, Вены и Софии позову. И расскажу им всё — и про ваши методы, и про то, сколько миллионов на этой кривой трассе закопать решили. Тогда ваша нота протеста покажется вам детской открыткой.
В този момент на двора изскърцват спирачки на такси и се разнася силен, развълнуван женски глас с лек задграничен акцент: „Ваня! Иван! Где тут все?! Почему никто не встречает?!“
Полковникът и Иван обръщат глави към прозореца.
ПОЛКОВНИК (сухо, изправяйки се от стола). Это еще кто? Новые гости из-за границы?
ИВАН (тежко въздъхва, в гласа му прозира уморена ирония). Хуже, полковник. Намного хуже. Моя жена, Валя, из Канады прилетела. Новости по телевизору увидела.
На екрана над сцената вместо дипломатическите депеши се появява изображение на самолетен билет „Торонто — Кишинев“ и заглавие на новини за компенсациите при събаряне на къщи.
ПОЛКОВНИК (усмихва се с крайчеца на устните, тръгвайки към вратата). Что ж... Вижу, у вас здесь и без нас намечается жаркий день, Иван Георгиевич. Я вас предупредил. Подумайте о семье, пока не поздно.
Служителите на сигурността излизат. Насреща им на двора, влачейки след себе си голям пътнически куфар, нахлува ВАЛЯ.

Канадският десант

Дворът на дома на Драганови. Току-що зад портата са се скрили колите на силите за сигурност, когато в двора нахлува ВАЛЯ (65 години) — съпругата на Иван. Тя е облечена в ярък костюм с панталон, с модерни слънчеви очила и безупречна прическа, рязко контрастираща с прашния бесарабски двор. След себе си влачи огромен розов куфар на колелца.
На шума излизат Мария, Ирина, Алексей и Клара. На прага на лятната кухня се появява Иван. Лицето му е каменно-спокойно.
ВАЛЯ (сваля очилата, оглежда двора с погнусена гримаса). Боже мой, какой кошмар! Пыль столбом, ни травинки постриженной! Ваня, ты совсем здесь одичал! (Забелязва Мария, опъва фалшива усмивка). О, и Маша здесь! Надо же, как вовремя все слетелись!
МАРИЯ (сухо, без да помръдва от мястото си). Здравствуй, Валя. Каким ветром из Торонто? Вроде не на юбилей приехала — он вчера был.
ВАЛЯ (махва с ръка, небрежно хвърля чантата си върху градинския стол). Ой, Маша, не начинай свои учительские нотации! Какие юбилеи, когда тут такое творится! Я как в новостях увидела, что нашу улицу под снос пускают, сразу билет взяла! Перелет — адский, пересадка во Франкфурте, я вся разбитая...
ИВАН (тихо, гледайки я право в очите). Зачем приехала, Валя? Ты же три года назад сказала, что ноги твоей в этой дыре больше не будет.
ВАЛЯ (мигновено сменя тона, гласът ѝ става делови и звънък). Как зачем, Ваня?! Спасать наше имущество! Я по телевизору слышала — государство дает компенсации! И квартиры в новостройках в Кишиневе! Ты же у нас человек непрактичный, вечно в облаках витаешь, тебя эти чиновники вокруг пальца обведут! Надо срочно оформить все документы на двухэтажный дом, оценить участок, сарай, погреб... Мы за эти деньги в Торонто такой кондоминиум возьмем — закачаешься!
В двора надвисва тежка, звъняща тишина. Алексей свежда очи, стискайки юмруци. Ирина гледа леля си с открито презрение.
ИВАН (прави крачка напред, гласът му звучи глухо като гръм преди буря). Значит, вот зачем ты летела через океан... Не к мужу. Не к сыну. А квадратные метры делить и кирпичи на доллары менять?
ВАЛЯ (пламва, слага ръце на хълбоците). А что тут такого?! Я в этот дом двадцать лет жизни вложила! Я имею законное право на свою долю! Ты думаешь, я позволю тебе всё это за копейки разбазарить или вообще под бульдозер пустить?! Нет уж, дорогой, мы в официальном браке, без моей подписи ты ни одной бумаги не подпишешь!
ИВАН (избухва, гласът му гърми по цялата улица). Да не будет никакой компенсации, Валя! И квартир твоих в Кишиневе не будет! Не отдам я этот дом! Ни за сто тысяч, ни за миллион!
ВАЛЯ (пискливо). Ты с ума сошел, старый дурак?! Тут всё равно всё снесут! Завтра же бульдозеры придут! Ты что, под гусеницы ляжешь?!
ИВАН. Лягу! Если надо будет — лягу! Это земля моего отца и деда! Вон — (посочва Клара и Алексей) — сын с невестой приехали, чтобы под этой айвой дышать, а ты хочешь их родовое гнездо на бетонную коробку в Канаде променять?!
В този момент на големия екран над сцената настъпва рязка смяна на картината. Скандалът в двора сякаш замира на половин дума, а екранът се изпълва от полутъмна стая във Варна. Пред три монитора седи ПЕТЪР (съпругът на Ирина, 47 години, със слушалки и домашна тениска). Пръстите му с бясна скорост летят по клавиатурата. Върху лицето му текат зелени редове програмен код, схеми на сървъри и надпис: „ДОСТЪП ПОЛУЧЕН: Министерство на инфраструктурата и регионалното развитие“.
ИРИНА (грабва своя смартфон, който вибрира в ръката ѝ, извиква). Вуйчо! Ваньо! Петя на связи! Он взломал сервер главного подрядчика!
Всички, освен вцепенената Валя, се втурват към Ирина и вдигат поглед към екрана. Валя стои насред двора с отворена уста, забравила за своя куфар.
ГЛАСЪТ НА ПЕТЪР ОТ ЕКРАНА (развълнуван, бърз). Ира, слушай внимательно и передай дяде Ване! Я у них в базе! Знаешь, почему они трассу через вашу улицу пустили?! Там в проекте — чистый распил! По документам они нарисовали, что на вашей улице одни заброшенные развалюхи стоят, чтобы списать двойную смету на снос, а деньги положить в карман! А реальный, утвержденный еще два года назад запасной маршрут проходит в двух километрах южнее — по пустырю, мимо оврага, не задевая ни одного дома!
МАРИЯ (тържествуващо плясва с ръце). Я так и знала! Смета липовая!
ПЕТЪР (от екрана). Я уже подменил файлы в системе электронного документооборота и разослал копии старого проекта с их откатами в европейскую комиссию, в посольство Болгарии и всем столичным журналистам! Через десять минут у них там начнется такой пожар, что про вашу улицу забудут навсегда!
Екранът пламва в яркозелена светлина: на 3D-картата червената линия на аутобана със силно щракване се измества встрани с два километра, оставяйки Каваклия и улица „Виноградная“ непокътнати.
В двора се разнася общ победен възглас. Алексей вдига Клара на ръце, Мария прегръща Ирина, Димитрий, току-що втичал през портата, се кръсти и се смее.
И само ВАЛЯ стои в центъра на двора напълно объркана и съкрушена. Тя гледа към екрана, където зелената линия завинаги е зачеркнала мечтите ѝ, после премества поглед към сияещия Иван. Бавно се навежда, хваща дръжката на куфара си и тръгва към изхода, но на прага на портата ИВАН я настига и внимателно хваща

Катарзис
(Финална сцена)

Продължение на предишната сцена. На прага на портата ИВАН придържа развълнуваната ВАЛЯ, която тъкмо се кани да си тръгне с куфара.
ИВАН (тихо, но твърдо). Не спеши. Я должен тебе кое-что сказать.
ВАЛЯ (горчиво, през сълзи). Боже мой! Что ты мне можешь сказать? Я все твои приказки выучила наизусть. Они у меня вот здесь засели... Ну, разве что, в честь твоего юбилея...
Иван прави знак на всички да се прибират обратно на масата под дюлята. Таман се разсядат, откъм улицата се чува сигнал на кола. МАРИЯ излиза от сцената да провери кой е и след миг се връща ококорена и развълнувана.
МАРИЯ. Иване... Ми се чини, че учинайка!
ИВАН (махва с ръка). Каква учинайка, ма! Тя вече две години не става...
И млъква изненадан. В двора влизат две момчета и почти на ръце носят стара бабичка с патерица. Всички застиват в различни пози. Момчетата настаняват бабичката на едно столче насред двора и я поддържат.
Тя вади една бяла кърпичка, поглежда наоколо с полуслепите си очи и започва тихо да плаче. Иван плахо я наближава.
ИВАН (нежно, с уважение). Учинайке, добре си дошла у нас... Драго ни е да те видим... Ама защо плачеш?
УЧИНАЙКА (хваща Иван за ръката с треперещи пръсти). Как да не плача, бе Ваньо... Чух, че пак жа ни дигат...
ИВАН. Кой ти каза?! Никой няма да ни дига... Не слушай празни приказки!
УЧИНАЙКА (клати глава). То и тогава, в сороковата година, все тъй викаха и ни утешаваха... ама стана. Ти още те нямаше... Мария беше... десетинагодишно дете... Една дзаран, още в тъмното, куту изруча машина... солдати... с пушки... грозно! Ама баща ти успя да се измъкне и се кри в лозята. Мария пък, горкото дете, плаче с глас: „Тате!... Де е тате?...“ Чак у нас се чуваше, през три къщи... Ги набутаха в машината... а то беше късно есенно време. Ама дядо ти всичко знаеше... спаси ги. Щяха да замръзнат още по пътя. Не можахме даже да се простим... ги изкараха като добитък... в тая пуста Сибир.
В двора цари гробна тишина. Валя сваля слънчевите си очила и втрещено слуша старушката.
УЧИНАЙКА (продължава със сълзи в гласа). Дядо ти, бог да го прости, и нас ни спаси в голодовката: ба пашой ни даваше, ба жито... И майка ти, боже, каква хубава беше... сред нас черничките, грозничките... На мегдана ѝ викаха „Бялата Елена“... И тя: мине се — не мине, довадаше у нас и ба кравай жа донесе, ба джумерчици... Много сме благодарни на вашия сой. Корави сте хора... И Сибира изпатихте, и се върнахте... Ти, Ваньо, беше мъничък, тригодишно момченце, гато си дойдохте... ама, виж, порасна... голям чуляк стана... И в школата все те хвалеха... не като нашите хайдамаци. Когато стана председател в колхоза, не можахме да се нарадваме... за пръв път началникът е нашо момче, нашо българче... не се фудули... ще се запре... добра дума жа ти каже и на сърцето жа ти отлекне...
(Учинайка въздъхва, поклаща глава с леко старическо лукавство, поглеждайки към Иван и крадешком към Валя).
Ама и ти си един, Ваньо... И моята комшийка Васила, твоя еднокласница, все ми казваше: „Чино Колевице, защо ваш Иван не ме поглежда? Кажи му!“ А какво аз да кажа? Че на първо либе сърце се дава? Той, Иванистият — за теб казвам — все настрани гледаше, за градски булки... Даже вуйчо ти искаше да ти намира майна, ама го отговорих... да не се намразим с роднините я... А тя, Васила,горката, тъй си остана сама и сама си отиде, бог да я прости...
Иван смутено свежда очи и потрива чело. Валя замира, хвърляйки бърз, пронизващ поглед към мъжа си.
УЧИНАЙКА (отново просветлява в лицето). Сега, Ваньо, дай да видим твоите чеда... от малки не съм ги виждала... и сега май не виждам.
Иван прави знак на Ирина. Тя пристъпва към бабата. Учинайка я прихваща за ръката.
ИВАН. Това е дъщерята на Мария, Ирина...
УЧИНАЙКА (усмихва се през сълзи). И тя се метнала на баба си, бяла, хубава... Да ти дава господ много здраве... Ти нали израсна у бабини си. Майка ти ката година те докарваше тук, при нас... На лафа ти ни пееше песнички... ний те гощавахме с орехчета, с имиш. Баба ти много те обичаше... А как те гонеше с пръчката, гату се връщаше от танците... Палава беше... врътваше акъла на нашите босяци. (Поглежда към Алексей). А тоя ерген е досущ бащичко си... Льошо! Дай бабиното да те погалям... Едно време ви гонех... все по арманята тършувахте с уличните хлапаци... С топката ни изпочупихте вратника... ама харен ерген си израснал... (Въздъхва дълбоко, отпуска ръце). Оф, май ми прилоша... Ама нали ви видях... и сега мога да си тръгна с леко сърце.
Момчетата внимателно подхващат бабата и всички я изпровождат към изхода и зад сцената. Оттам се чува оживена гълчава — пристигнали са и още комшии да честитят юбилея и победата. Зазвучава акордеон (гармония).
В лятната кухня на сцената се връщат само ИВАН и ВАЛЯ. На големия екран над сцената Емил Димитров пее „Писмо до мама“. Иван сяда на стола, а Валя стои настрани до куфара си, замислена и променена.
ИВАН (тихо, с лека усмивка). Так что? Небось кого-то приглядела там?
Пауза. Валя оставя куфара, бавно пристъпва и застава до Иван.
ВАЛЯ (с дълбоко чувство). Не приглядела я, а проглядела. Надо же быть такой дурой!
Тя нежно прегръща мъжа си. После изведнъж се изправя, в очите ѝ пламва борбен огън.
ВАЛЯ. Но ничего, мы им еще покажем! Где раки зимуют!
ИВАН (изненадано). Кому?
ВАЛЯ. Нашим заклятым учителям!
ИВАН (поглежда я топло, хваща ръцете ѝ). Валя! Наши учителя — это наши дети.
От двора вече се чуват весели провиквания („Иху-у!“), музиката на акордеона гръмва по-силно. В стаята вбягват засмени ИРИНА и АЛЕКСЕЙ, хватват родителите си за ръце и ги измъкват на двора, където всички се хващат на буйно, радостно бессарабско хоро.
КРАЙ