Поканата за рая ч.28 " Великая Тартария"

Барутна история

В Казан Петър Челарски трябва да е представен пред прочута до най-горните етажи на министерството за военна промишленост и на Академия на науките личност . По голям учен-химик от професор Арбузов беше саде неговия приятел Бутлеров. Те са от царско време и със съответни обноски, но уважавани от съветското ръководство за извънредни постижения, изпреварващи европейските учени. И именно Арбузов намира нов начин за производство на барут от памучна целюлоза. Суровината е докарвана от Иран с баржи, и професорът знаеше, кой е авторът на тази идея.
Обаче когато Иван и Петър пристигат към вечер по адреса, те виждат сграда, залята със светлина и от там се чува изтънчена музика на оркестър.
- Сигурно, нещо сме объркали,- предположи Петър, огрижен.
- Това е невъзможно…Вероятно имат някакво семейно тържество. Ти почакай в колата, а аз жа поразпитам..
След малко Иван прави знак на Петър да идва към него. На прага на разтворената, входна врата до майора стоеше някакъв музикант с цигулка и с интерес очакваше госта.
- Добро пожаловать товарищ Челарский! Честь имею- профессор Арбузов!, и музикантът леко, с достоинство кимва с побелялата глава и кани гостите нагоре по стълбата.

Когато Арбузов въвежда двамата в салона, веселият шум и звънът на чаши секват моментално. Настъпва тежка, почти физически усещаема тишина. Гостите виждат изпънатата фигура на майор Краснов в строга, безупречна униформа на НКВД. В съветското общество тази униформа означава само едно – опасност, арести и държавни тайни.
Някои от по-възрастните професори бледнеят и оставят чашите си, а дамите инстинктивно се отдръпват назад. За тях това вече не е просто светски прием, а потенциална катастрофа.
Само професор Арбузов, благодарение на огромния си авторитет и силен характер, запазва самообладание. Неговите думи: „Позвольте мне представить вам майора Ивана Краснова.“ прозвучават сред затаилата дъх тълпа като опит да се разчупи леденият щит на страха, който униформата е донесла в стаята. Петър Челарски, усещайки тази вълна от притеснение сред хората, се чувства още по-неловко до своя строго униформен спътник.

Професорът, забавлявайки се от ситуацията и усещайки умората на гостите от дългия път, не се стряска от униформата на НКВД. Вместо това той казва с мек, но непоколебим тон:
- Майор Краснов, государственные дела за час никуда не денутся... Прошу вас, присоединяйтесь к нам за столом.
За Петър Челарски и Иван Краснов – мъже, свикнали на суровия военен бит, на сухите дажби и на съветски дефицит – това, което виждат в трапезарията, е истински шок. В сърцето на Татарстан, далеч от блясъка на Москва, те откриват един закътан остров на предреволюционната изтънченост:
На масата с снежнобяла ленена покривка, тежък сребърен прибор с монограми, кристални чаши, които улавят светлината на свещите, и порцелан, оцелял по чудо през бурите на революцията Арбузов ги гощава с невероятна комбинация от руски традиционни и местни татарски специалитети: татарски зур-белиш (голям, сочен пай с месо и картофи), горещ бульон с ечпочмаци, крехко конско месо и фини сладкиши с мед и ядки (чак-чак), сервирани заедно с френско вино от старите запаси на професора или казанска наливка.
Докато гостите започват да се разотиват уплашени от униформата, най-близките колеги на професора остават. Двамата бесарабци слушат изумени как тези хора с лекота преминават от обсъждането на органичния синтез към френската поезия на Бодлер, немската философия и най-новите музикални тенденции в Европа.
По време на вечерята разговорът се завърта около теоретичната химия и изтънчените френски вина. Един от казанските професори на масата подхвърля снизходителна забележка за „практиците, които виждат в химията само черна работа и кал“.
Тогава Петър, който до този момент е мълчал, усеща азарта на занаята си. Той взема думата не с уплаха, а с арогантността на човек, който си играе със смъртта всеки ден в лабораторията за барут:
Той взема една празна кристална чаша, поисква от домакините малко спирт, слага щипка сол от масата и няколко капки от ягодна наливка. С бързи, хирургически точни движения на истински лаборант, той смесва съставките и ги запалва пред очите на смаяните гости. Пламъкът лумва с неочакван, красив изумрудено-зелен цвят, осветявайки лицата на дамите.
- Видите ли, уважаемые коллеги, для вас химия — это формула в тетради, а для нас — прирученный зверь. Одна неверная капля, лишняя секунда при перегонке... и от этого зала ничего бы не осталось. Именно ради этого азарта мы и живем. В каждой реакции мы ставим на кон свои жизни.
Академик Арбузов остава възхитен от тази демонстрация на професионална дързост.
Челарски също окуражен изведнъж променя посоката на вечера.
- Знаете, что такое настоящий, но разумный азарт? Это умение контролировать взрыв ещё до того, как он произойдёт. В музыке — то же самое. Вы играете, например, танго?
Арбузов повдига вежди, изненадан и заинтригуван от това изненадващо предложение. Острият му ум веднага приема предизвикателството.
– Танго ? В этом доме играем класику, но... почему бы и нет? Маестро, откройте нужные ноти! – провиква се академикът към пианиста и сам вдига цигулката към рамото си.
След броени секунди салонът се изпълва с първите тежки драматични акорди на класическо, бурно танго. Звукът на цигулката на Арбузов е остър, дълбок и страстен.
Петър не губи нито секунда. С перфектен „фасон“ и котешка грация, той прави няколко крачки към една от дамите на масата — млада асистентка по химия, която дотогава го е гледала с плахо любопитство. Той се покланя леко, улавя ръката ѝ с желязна, но кавалерска хватка и я извида в центъра на салона.
И тогава започва друга «химия». Петър Челарски буквално взема душите на присъстващите за трети път през своя авантюрен живот.
Това не е просто сценичен танц, това е чиста кинетична енергия. Движенията на Петър са резки, точни и невероятно страстни — същите движения, с които той сглобява детонатори. Той води партньорката си с абсолютна доминация, въртейки я в сложни фигури под затаения дъх на казанския елит. Всички присъстващи са хипнотизирани от контраста — този суров провинциалист с груби ръце се движи като професионален танцьор от Буенос Айрес.
Възрастните професори спират да дишат. Дамите са зашеметени, а очите им са приковани в Петър. Страхът от униформата на НКВД изчезва, заменен от чист, първичен възторг. Професор Арбузов свири с все по-голям азарт, смеейки се с очи, напълно запленен от тази случайна авантюра.
Когато музиката спира с един последен, мощен акорд, Петър замръзва в перфектна финална поза, държейки момичето на сантиметри от пода. Салонът избухва в бурни, неконтролируеми аплодисменти. Професорите скачат на крака. Петър е покорил Казан.

В кабинета

Цялата глъчка, аплодисментите и остатъчната вибрация от тангото остават зад дебелата дъбова врата. В кабинета на академик Арбузов цари съвсем друг свят — свят на тишина, мирис на кожа, тютюн и застоял аромат на киселини от малката лабораторна маса в ъгъла. Единственият източник на светлина е голяма настолна лампа със зелен абажур, която хвърля плътна, изумрудена сянка върху масивна маса от черно дърво.
Петър все още диша учестено след умопомрачителния танц, а адреналинът пулсира в слепоочията му. Иван Краснов-Симиновски обаче мигновено сменя маската.. Той сваля фуражката си, оставя я на ръба на масата и оправя кожения колан на портупея си. Оперативният офицер от НКВД се завръща на пост.
Арбузов пристъпва към голяма желязна каса, скрита зад тежка кадифена завеса. Чува се металното щракване на сложен шифър.
Ну что ж, товарищ майор — и вы тоже, юный маэстро пороха и танца... —започва академика, измъквайки от сейфа дебела папка с сургучен печат. — Здесь Буэнос-Айрес заканчивается, а начинается суровая советская действительностьТой хвърля папката върху масата, точно под зеления конус светлина. На заглавната страница с червен туш е изписано: „Строго секретно.“
— Наши коллеги в Москве считают, что немцы опережают нас в синтезе стабилизаторов для бездымного пороха, - казва Арбузов, като бързо разгръща сложни химически схеми и графики. — Но они ошибаются. Казанская химическая школа не дремлет. То, что вы видите здесь, — это формула катализатора нового типа для нитроцеллюлозы. Он делает порох полностью устойчивым к воздействию влаги и экстремальных температур, одновременно увеличивая начальную скорость снаряда на тридцать процентов.
Петър инстинктивно се навежда над масата. Очите му започват бързо да сканират веригите на фосфорорганичните съединения. Забравил за умората, той посочва една от формулите с пръст, по който още има следи от барутен нагар:
- Товарищ профессор... это блестяще. Вы стабилизировали связь с помощью фосфорного эфира. Но как вам удается проводить дистилляцию при такой высокой интенсивности, избежав детонации?
Арбузов го поглежда с топла, бащинска усмивка, в която все още има искри от по-ранния азарт.
— Именно поэтому вы мне нужны, Челарски. Вам присуща та практическая смелость, которой недостает моим помощникам из Казани. Вы должны взять эти матрицы, отправиться на секретный полигон и произвести первый реальный взрыв.
Иван Краснов прави крачка напред, засенчвайки част от светлината. Гласът му е хладен като лед:
— У нас есть сведения, что немецкая разведка в Казани уже догадывается о существовании ваших исследований, академик Арбузов. Наша задача — не просто заполучить формулу, а вывезти Петра и документы, пока город не оказался в кольце блокады. Времени почти не осталось — действовать нужно до рассвета.
Академикът кимва бавно, затваря папката и я подава лично в ръцете на Петър.
— Береги это как зеницу ока, парень. В этом порохе — будущее нашей артиллерии. К тому же... было бы жаль, если бы такой искусный танцор закончил свой путь в придорожной канаве.
Петър стисва папката до гърдите си. Той усеща как тежестта на историята и азартът на най-опасната мисия в живота му се стоварват върху раменете му.

Арбузов

Подир светкавичното покоряване на казанския научно-интелигентния елит, Петър Челарски успява да извоюва позиците си и като професионален инженер. Изпитанието на барута с новата технология на Арбузов и целюлозата, извадена от памучния екстракт, докарван с баржи от Иран, минава благополучно и съветската държава получава трайни доставки и голямо предимство. Това, разбира се, е отбелязано от Москва с удовлетворение и Първият секретар Алемасов е приет от самия Сталин.
Обаче човешкият живот е нещо по-особено, отколкото и най-важната служба.
Веднъж, през една съботна, пролетна сутрин някой почуква на вратата на Петровата къщичка. Бесарабецът с изненада вижда професор Арбузов, облечен с ловджийско яке, туристки ботуши и с раница.
— Доброе утро, дорогой коллега! — жизнерадостно произнесе ученият. — У меня возникла идея совершить с вами маленький поход к одному совершенно замечательному месту, откуда открывается вид на слияние Волги и Камы. Вы покорили наших булгаристов рассказами о Великой Болгарии, но до сих пор не побывали на берегу знаменитой реки.
— Спасибо за приглашение. Я не возражаю, — отвърна Петър. — Но, ведь, это далеко, и мы можем туда подъехать на моей служебной машине.
Арбузов категорично възражава и обещава по пътя да обясни своето становище. След като се изтеглят от предградието и стъпват на селски път, професорът заговори:
— Я, ведь, хотел с тобой познакомиться.
— Но мы уже знакомы два месяца и каждый день вместе в лаборатории, на полигоне, на заводе. Куда уж больше...
— Это не то. И это не ты.
— Как это не я? А кто же?
— Отличный инженер… и всё, — сви рамене Арбузов. — Из неизвестных мест, неизвестного происхождения, с неизвестными привычками. Это разве знакомство? Про меня ты тоже ничего не знаешь… А я, между прочим, из Царской России… и не эмигрировал… и меня не расстреляли.
— Почему? — заинтересува се Петър.
— Видимо, был полезным и не проявлял интереса к политическим дискуссиям. К тому же я люблю свою родину, здешние места, где родился… Ну, и конечно, Казанский университет и научную деятельность.
— Понимаю… Так почему мы пошли пешком?
— Ну, во-первых, это моё увлечение — ходить в походы, — усмихна се професорът. — Во-вторых, если бы мы поехали на машине, то не познакомились бы.
— Это почему же?
— Ты сразу должен был бы позаботиться о заправке бензином, а это время. Потом ты следил бы за дорогой, которая тебе неизвестна, и за работой мотора. То есть ты был бы шофёром, который вполуха слушает случайного попутчика, и к тому же у тебя был бы доминирующий статус, от которого я завишу, а это не располагает к знакомству.
— Что-то вы, Александр Ерминингельдович, мудрёно изъясняетесь. По-вашему выходит, что если все будут ездить на машинах, то и дружить не будут?
— Именно это я и хотел сказать.Не только не будут дружить, но и семьи будут распадаться и государства.
— Зачем же тогда человечество стремится к комфорту, если каждый станет одиночкой?
— В том-то и дело… Человеком становятся в общественной, деятельной жизни, а вне её он — кукла с профессиональной маской, называемой личностью.
— Мы не знаем цели мироздания, — замисли се Петър. — Может, Всевышний Демиург готовит наше освобождение от рутины по добыванию пищи и вообще жизнеобеспечения для какого-то нового состояния?
— Через войны, революции и взаимоистребления?
— Да, а иначе не будет отбора.
— Да? А кто будет отбирать? Финансовые олигархи, большевики или циничные технократы?
— И они будут участвовать. Сознательно и в своих материальных интересах. Но наступит момент, когда они потеряют управление, потому что, освобождённые от рутины, человеки займутся управлением на базе нравственности, заложенной в человеческой душе.
— А бездушие и террор, по-твоему, это текущая материальная отсталость, или не все люди — человеки с душой?
— Мне приходилось не только встречать таких людей... даже не животных, а безумцев с автоматами, — тихо каза Петър. — И я также безумно их расстреливал из пулемёта…
— Это где же?
— В Испании.
Очите на стария академик внезапно пламнаха с онзи чист, юношески огън, който Петър не беше виждал у него досега. Цялата философска сдържаност и ученият скептицизъм на Арбузов се стопиха за секунда, отстъпвайки място на истинска, дълбока руска емоция. Той пристъпи бързо напред през изстиналата пепел, улови десницата на Петър с две ръце и я стисна с неочаквана за възрастта си, желязна сила.
— Ты был в Испании, мальчик мой! — гласът на Арбузов затрепери, а в очите му зад очилата блеснаха сълзи. — Дай... дай я пожму твою руку! Боже мой, настоящий боец республики...
Той пусна ръката му, но остана близо, дишайки развълнувано, докато първите златни лъчи на слънцето обливаха двамата мъже на върха на хълма.
— Мне... мне посчастливилось беседовать с ней. С Долорес. С Ибаррури — Пассионарией! — продължи шепнешком Арбузов, сякаш произнасяше име на светица. — Она приезжала в СССР, мы встречались в Москве. Петр, она не просто женщина, она — сама Испания! Какая самоотверженность, какая титаническая, материнская и революционная сила... Когда я слушал её, я чувствовал, как всё моё существо переворачивается. И тогда... тогда мне стало безумно жаль себя. Мне было стыдно, я презирал своё обывательское занятие! Я считал себя сухим кабинетным кротом, который только меряет граммы и смешивает растворы, пока там решалась судьба человечества.
Арбузов вдигна глава към небето и тихо, но с невероятен патос започна да декламира:
— „Я хату оставил, пошел воевать, чтоб землю в Гренаде крестьянам отдать... Гренада, Гренада, Гренада моя...“ Знаешь, тогда... тогда мне хотелось бросить все пробирки, схватить винтовку и отправиться туда! Встать в окопы рядом с такими парнями, как ты. А ты... ты, значит, действительно был там, в самом аду Мадрида...
Старецът замълча, зашеметен от собственото си признание, и погледна Петър с такова благоговение, сякаш пред него стоеше не просто негов асистент и лаборант, а самата въплътена романтика на епохата. За Арбузов този провинциален „аржентинец“ току-що се беше превърнал в герой от неговите собствени, тайно бленувани сънища за свобода.
След часове бодро вървене двамата най-после излязоха на високия хълм, откъдето пред очите им се откри грандиозната панорама към сливането на Волга и Кама. Огромното водно пространство изглеждаше като безкрайно сребърно море под лъчите на пролетното слънце, а границата, където се срещаха двете мощни реки, едва се забелязваше в далечината.
Професор Арбузов свали раницата си, вдиша дълбоко от хладногръдия вятър и посочи към хоризонта:
— Вот оно, это место, дорогой коллега! Здесь, где встречаются воды, когда-то пересекались пути великих народов, а сегодня мы с тобой стоим не просто как коллеги по лаборатории, а как истинные друзья, которые прошли свой путь навстречу друг другу.
Петров стоеше безмълвен, поразен от величието на руската природа, и за първи път от много време насам се почувства не като чужденец, а като у дома си.



Първият секретар

Зад масивната дъбова маса в тайния кабинет на Дома на учените, Александър Алемасов седеше неподвижно. Беше в строг кувертюм, с тежък, преценяващ поглед на човек, преминал през сурова школа. На масата лежеше неотворената папка с новия катализатор на Арбузов.
— Значит...товарищ Челарски? — проговори Алемасов с нисък, равен глас. — Майор Краснов утверждает, что у вас есть формула экстренной защиты от взрыва. Но мне кажется, вы слишком авантюрная фигура для учёного. Расскажите мне об Испании. Что именно вы там узнали, пока республика истекала кровью?
Петър направи крачка напред. В осанката му имаше абсолютен фасон — никакъв страх, но и никаква фамилиарност. Той знаеше, че пред него стои човек с огромен апаратен опит, който усеща лъжата и ласкателството от километър.
- В Испании, товарищ Алемасов, я понял, почему прекрасные идеи терпят крах, когда сталкиваются с реальностью, — говореше Пётр спокойно, с железен тон. — У Республики было всё — идеализм, поддержка Коминтерна, энтузиазм масс. Но ей не хватало одного: единого, безжалостного командования. В Барселоне анархисты проводили митинги на передовой, пока франкисты наступали. Знаете, как Франко выиграл эту войну? Жестокой логикой. Он понял, что против хаоса и троцкистской раздробленности работает только одно — железная централизация. Он превратил свой тыл в единый организм, где любое отклонение тут же наказывалось. Франко спас Испанию от полного краха государства, потому что действовал не как политик, а как — хирург.
- Алемасов слушаше внимателно. Погледът му оставаше студен, но в дълбочината на очите му се появи искра на реален интерес. Петър не му се подмазваше; той анализираше врага с уважение към неговата ефективност — нещо, което сталинските военни администратори ценяха високо.
- А как прилагали подобную «хирургию» в окопах, товарищ Челарский? — попита Първият секретар, без да променя изражението си.
— Всё очень просто, товарищ секретарь. Однажды ночью на Центральном фронте мы поймали диверсанта, пытавшегося перерезать телефонные кабели к нашей артиллерии. Он был одним из наших, республиканцем, но выкрикивал лозунги против «диктатуры командования». Мы не стали ждать трибунала и трёхсторонних комиссий. Я отвёл его за бруствер и выстрелил ему в спину. Потому что, когда перед тобой артиллерия, а за тобой Мадрид, времени на обсуждения нет. Есть только приказ и исполнение. Любая задержка — это предательство тех, кто погибает на передовой.
В кабинета настъпи ледена тишина. Академик Арбузов леко затаи дъх, а Иван Краснов остана неподвижен като сфинкс до вратата.
Алемасов остана застинал на стола си. За първи път от началото на срещата тежкият му, сив поглед се промени — в него вече нямаше подозрение, а някаква странна, почти болезнена уязвимост. Думите на Петър за бруталната логика на Франко и за разстрела на диверсанта в тила удариха право в най-дълбоката, скрита рана в душата на секретаря.
Години наред Алемасов подписваше заповеди за арести, пращаше хора в лагерите и си тровеше душата с въпроса: „Заради какво е всичко това? Има ли право човек да съди така?“
И ето че тук, в Казан, той срещна родствена душа. Чужденец, дошъл от другия край на света, който без колебание изрече неговата собствена, изстрадана истина: на фронта няма време за дискусии, има само ред или смърт.
Алемасов бавно пое въздух, сякаш току-що бе изплувал от дълбока вода. Този разговор за него се превърна в спасителен кръг — оправдание пред собствената му съвест.
Той стана от стола си, но вместо да премине към сухия служебен тон, пристъпи бавно към Петър. Лицето му оставаше сурово, но в жестът, с който сложи тежката си длан върху рамото на Челарски, имаше нещо мъжко, почти другарско.
-Спасибо за вашу откровенность, Челарский, каза Алемасов с нисък, леко прегракнал глас, в който за първи път прозвучаха живи, човешки нотки —— Мало кто в этом городе осмеливается смотреть на историю без масок. Большинство видят в наших решениях только жестокость, потому что не знают, каково это — держать в руках судьбу тысяч людей, когда враг стоит у ворот. Вы поняли самое главное. Мы не звери, мы просто обязаны быть хирургами.
Алемасов се вгледа в Петър дълго и проницателно. После Първият секретар просто кимна бавно веднъж — това беше кимването на човек, който признаваше, че срещу него стои сериозен и напълно предан на задачата си професионалист.
Той бавно придърпа папката на Арбузов към себе си и я разгърна, преминавайки директно на въпроса.
— «Хорошо сказано, Челарский», — отсече Алемасов, а гласът му придоби чисто делови характер,- На фронте и в тылу действуют одни и те же законы. Нам нужны люди, которые не боятся принимать решения под огнём. Профессор Арбузов, областной комитет полностью поддерживает ваш катализатор. Но вы, Челарский, будете отвечать головой за безопасность производства. Теперь, когда мы прояснили принципы… Александр Ермингельдович, вы упомянули, что ваш друг, писатель, ждёт нас на банкете. Давайте вернёмся в зал. Я хочу посмотреть, как этот аргентинский болгарин справится с нашими казанскими булгаристами».
Първият секретар стана от масата, закопчавайки кувертюма си. Алемасов пръв тръгна към вратата, но раменете му изглеждаха по-изправени, сякаш тежкият невидим товар най-накрая бе паднал от тях.
Препятствието беше преодоляно с безупречна класа.
Академик Арбузов вървеше крачка зад Алемасов, а краката му сякаш бяха налети с олово. Целият му по-ранен блясък, авантюристичният пламък от Камското устие и гордостта на домакин бяха изчезнали без следа. Той гледаше гърбовете на Алемасов и Петър и усещаше как сърцето му се свива от леден, първичен страх.
Старецът беше уплашен до смърт. Не от блокада, не от германски шпиони, а от това чудовищно, безмълвно разбирателство между неговия асистент и палача на Казан. В този момент Арбузов разбра, че е изгубил контрола над играта. Той вече не беше покровителят на Петър — той беше просто наблюдател в един наелектризиран психологически дуел на хищници, в който неговата чиста наука и неговата цигулка нямаха никаква стойност. Ръката му, която доскоро държеше цигулката с такъв патос, сега леко трепереше в джоба на сакото.
Когато тежките кадифени завеси на залата се разтвориха и блясъкът на полилеите отново ги заля, Алемасов пристъпи напред с тежката си, властна походка, държейки Петър за рамото. Казанският елит — професори, дами и партийни чиновници — веднага усети промяната във въздуха. Проницателните погледи видяха, че „аржентинецът“ е направил невъзможното: укротил е вълка.
Сред тълпата, с чаша в ръка и оживено жестикулиращ, ги очакваше висок мъж с рошави коси и проницателни очи — тайнственият писател-булгарист, който нямаше търпение да се добере до чуждестранния гост. Но Арбузов остана в сянката на вратата, свивайки се в палтото си, сякаш се опитваше да стане невидим сред собствения си триумф.
Петър усети това сриване на професора веднага. Като човек с изключителна душевна сетивност, преминал през окопите и видял как се прекършват най-добрите мъже, той разбра, че е спечелил Алемасов, но е на път да изгуби нещо много по-ценно — човека, който го допусна до сърцето си. Великодушието на Петър не му позволяваше да остави стария учен смазан в ъгъла. Неговата цел беше да покори елита, но не и да стъпче своя покровител.
Той трябваше да върне Арбузов на пиедестала веднага, пред очите на всички, използвайки самия Първи секретар като инструмент.
Докато правеха първите крачки в бляскавия салон, Петър фино, но решително се изплъзна от тежката хватка на Алемасов. Той умишлено забави ход, обърна се кръгом и застана до академика, който се опитваше да се стопи сред сенките на тежките завеси. С един кавалерски, дълбок жест Петър улови Арбузов под ръка — точно така, както се извежда велик маестро на сцената след грандиозен концерт.
—Товарищ Алемасов, уважаемые коллеги! — гласът на Петър прозвуча силно, звънко и чисто, приковавайки вниманието на цялата зала. Всички разговори в салона секнаха моментално.
-Я всего лишь солдат практической химии, прошедший через огонь. Но настоящий архитектор нашего триумфа находится здесь.
Петър погледна Арбузов с такова искрено, синовно благоговение, че старецът инстинктивно повдигна глава.
— Без титанического ума академика Арбузова, без его казанской школы, которая превзошла всю европейскую науку, мои знания, полученные в окопах, были бы бессильны. Александр Ермингельдович не просто создал формулу — он выковал щит нашей обороны, а в соседней комнате развлекал нас музыкой Бетховена. Для меня огромная честь стоять рядом с ним.
Алемасов, чиято душа току-що бе спасена от Петър, погледна стария професор с напълно нов, пречистен поглед. В него вече нямаше онази чиновническа снизходителност към „кабинетния учен“.
Първият секретар пристъпи напред, вдигна кристалната си чаша високо и гласът му отекна под полилеите:
— Абсолютно верно, товарищ Челарский! Казань гордится тобой, Александр Ермингельдович. Ты — наша золотая голова! Выпьем за великого академика Арбузова!
Цялата зала избухна в бурни, искрени аплодисменти. Професорите скачаха на крака, дамите махаха с кърпички, а Първият секретар лично отиде да чукне чашата си с тази на учения.
Петър усети как ръката на Арбузов, която все още стискаше под лакътя, спря да трепери. Куражът и аристократичният фасон на стареца се завръщаха като прилив.
Професорът се изправи в целия си ръст, очите му зад очилата отново блеснаха с онзи познат, жив огън и той кимна на залата с достойнството на истински крал на науката. Петър го бе върнал на върха.
Точно в този момент на триумф, през тълпата се промуши високият мъж с рошави коси и горящи очи — писателят-булгарист, който едва се сдържаше да не проговори. Той отколе молеше Арбузов да го запознае с българина от Аржентина.


Велика България

Накрая, след успешното изпитание на новия барут и пристигането на първата баржа от Иран, Петър намира начин да се срешне с обществото на тукашни булгаристи на писателската дача.
Но там той заварва толкова много мъже и разбра, че те се събрали малко за друго и Петър решава да подиграе на писателя.
-Уважаемые товарищи, мы должны понимать, что имеет место матричное структурирования материальных объектов, в том числе и для народонаселения. Наши уважаемые историки лишь доводят до нас некие события, персонажи в достаточно вольном изложении, если не сказать заказном. Если я вам скажу по большому секрету, что и Российская империя и Советский Союз- это и есть Великая Болгария, которую средневековые картографы отмечают и как Великая Тартария. Вы, конечно, воспримете это как бред сивой кобылы...но давайте разбираться.
Кто на практике заложил Советский Союз и идеологию? Разве такая идея имела место среди российской научной общественности? Не имела.
Тогда кто же? Правильно- еврейская. А кто такие "Евреи"? Ничего подобного. Те, кого называют евреями, правильно называли "жидами". Это сейчас обидная кличка, а на самом деле это славянское произношение слова "иуда"-иудей, то есть носитель иудейской религии. И назывались они также "жидовствующие", среди которых были и русские. Откуда же иудество пришло на Руси? Из Хазарии.А кто составлял население Хазарии, т.е подданые хана Булана. Неправда ли в имени Булан нет ничего еврейского. Это название тотема "Олень", Оно чисто болгарское и на правление в те времена могли быть только правители двух родов Дуло и Ашин. От Волги и на запад правили Дуло, на восток-Ашин. Те кто с Дуло назывались болгары, те кто с Ашин-татарами.
Когда настала эпоха смены родовых правлений на религиозные, Болгарский царь Борис принимает христианство, хан Булан-иудаизм, а хан Алмуш-ислам. При этом надо иметь ввиду, что европейскую историю закладывали немцы. Им было выгодно болгар изображать кочевниками, прибывшими из дикого Алтая в Европу и поэтому придумали титул "Хан". На самом деле в тюрском мировозрении хан только один- вселенский.
А слово Хазария пришло из греческих хроник. На самом деле это Козария- союз племен Поволжья и Кавказа. Религиозные различия постепенно породили военные столкновения и Хазария достигла Киева, подчинив Кара Булгар, остающаяся языческой.
Князь Святослав, внук болгарской княжны Ольги решает разделаться с "неразумными хазарами" и восстановить Болгарию от Балкан и до Волги. Куда же подевалась хазарская знать, если можно сказать интеллигенция? Она рванула в Европу и в Германии получила имя "ашкенази", но по крови они же козаре, т.е болгары. И когда эти "ашкенази" во главе с Лениным и Троцким создавали Советский Союз, то сами не осознавая они возрождали матрицу Великой Болгарии.Но у "ашкенази"-болгар есть лютые враги- "сефарды", которые для нас тоже евреи, но они семиты и "наших евреев" за людей не считают. Вот почему Гитлеру дали указание зачистить евреев-"ашкенази",т.е наших братьев по крови и могущих возродить Великую Болгарию.
Този грандиозен монолог е истински интелектуален ураган! Петър не просто подиграва наивния провинциален романтизъм на местните интелектуалци, той буквално взривява събранието им, преобръщайки насажданите с векове исторически и политически парадигми.
В залата на дачата настъпи такава тишина, че се чуваше как някъде в ъгъла бръмчи закъсняла есенна муха. Писателят-булгарист стоеше с отворена уста, а цигарата му бе изгоряла до самите пръсти, без той да забележи. Мъжете около масата — сериозни местни учени, поети и няколко партийни функционери от средно ниво, дошли всъщност да уговорят следващия си заговор за преименуването на републиката — гледаха Петър така, сякаш пред тях току-що бе кацнал извънземен кораб.
Това, което Петър направи, беше безмилостно. Той иззе темата за булгаризма от техните тесни, локални мащаби и я разгърна до мащаба на Световната конспирация, Коминтерна и Третия Райх. Свързването на ашкеназите (европейските евреи) с хазарските българи и обяснението на Холокоста като вътрешно-етническа война между „болгаро-козари“ и „семити-сефарди“ беше толкова чудовищно дръзко за 1940-те години в СССР, че никой в стаята нямаше интелектуалния капацитет да му възрази веднага.
Писателят-булгарист бавно пусна изгорялата угарка, избърса внезапно избилата пот по челото си и направи крачка към Петър. Ръцете му трепереха.
— Петя... товарищ Челарский... —промолвил прфессор. — Вие... вие току-що счупихте черепа на официалната ни историческа наука. Ашкеназите... наши братя по кръв? Ленин и Троцки... несъзнателно възраждащи Велика Болгария през съветската матрица? Боже мой, ако Обкомът или Москва чуят това...
В дъното на стаята един от присъстващите партийни бюрократи инстинктивно посегна към джоба си, сякаш проверяваше дали бележникът му е там, но страхът от мащаба на чутото го парализира. Те бяха дошли да си говорят за средновековни фибули и керамика, а този аржентински българин им беше донесъл формулата на световния ред.
Петър стоеше пред тях, облегнат на камината, с чаша с коняк, докаран с първата баржа — спокоен, изящен, с вдигната яка и онази неподражаема, леко арогантна усмивка на човек, който знае, че току-що е пуснал детонатора в умовете им. Той беше покорил местния елит за втори път, но този път ги беше оставил в състояние на пълна интелектуална безпомощност.
Изведнъж откъм верандата се чу бавно, ритмично ръкопляскане. Всички се обърнаха сепнати.
В рамката на вратата стоеше Иван Краснов. Той не беше в униформа, а в цивилно черно палто, но погледът му беше по-остър от всякога. Майорът от НКВД влезе бавно в стаята, погледна уплашените лица на булгаристите, после насочи погледа си към Петър.
— Ей, земляк... — каза Иван тихо на български, така че само Петър да го разбере. — Ти наистина не знаеш кога да спреш да си играеш с барута. Докара Иранската баржа, спаси фронта, а сега реши да пренапишеш и главата на другаря Сталин за националния въпрос. Хайде, прибирай лекцията за „жидовстващите“ и ашкеназите. Колата ни чака отвън. Първият секретар Алемасов иска да те види отново. Този път не за история, а за следващата доставка.