Домна Стефанида и пишман политиците.

0
Голосов: 0

1105

Домна Стефанида и пишман политиците.


Ката дзаран, когато кортенци се разотидат по-школите и работи, те тримата се събират на лаф до дувара на най-младият от тях, шестдесет и седем годишният Димо и започват своите всекидневни селски лафове: за времето, за здравето, за миналото. Восемдесет и четире годишният бай Кольо и седемдесет и шест годишният Тотю по-често слушат по-грамотният, бившият съветски, партиен активист Димо. Но днеска приказката се завъртя около неотколешните местни избори и сегашната демокрация, която по-мнението на Димо е била нещо намного по-напредничаво, отколкото гласуването «по разнарядка» в съветското време. Обаче, неочаквано, партийният активист намира оппонент в лицето на Тотю:
- През румънско време аз бях избран за гласоподавател от нашата селска, кортенска ячейка на царанистката партия и ходил съм в Кагул да гласувам от името на нашите хора. Но забележете, аз не бях партиен член, а бях издигнат като млад човек, съчувстващи на тази партия. Мяза, че предлагайки безпартиен гласоподавател, тогавашните водачи на царанистката партия искаха да докажат, че имат подръжници у повечето хора и то, в българското село. Белни, че именно по тази причина от шестте квотни гласоподаватели трима бяхме безпартийни.
А сред нас, тримата безпартийни имаше и една жена- Стефанида. И тя като нас, с моят другарин Аксенти, беше малограмотна, но устата женичка. Сявга се явяваше по митингите, изнасаше обличителни речи, требвания към властите и смяташе, че царанистката партия води, най-близка към интересите на селските жители, политика и агитираше хората да си дават гласовете за тази партия. Според тази нейна активност Стефанида била поканена за избирател. А защо мен ме калесаха, честно слово, и до сега не знам. Мисля, че им трябваше представител от по-бедните селяни. Аз, пък наистина бях съчувстващ царанист, не криех това и изглежда, че партийното началство и нашият примар ми повярваха.
Ама те сгрешиха, защото аз и моят другарин Аксенти измамихме тези, които ни повярваха. Ето как всичко се случи.
Предишният ден до набелязаните избори на кандидат депутати в румънският парламент от царанистката партия, провеждани в уездният ни град Кагул, нас шестимата ни закарват с примарийската каруца. Конете хубави, хранени, каруцата здрава, изправна и ние стигнахме за един ден без кахъри.»
Разправяйки за това тъй подробно, Тотю огледа се, сякаш все още имаше страх, че ще го чуят и чуждите уши. Сетне пак погледна своите събеседници, увери се, че внимателно го слушат, усмихна се им и продължи с шегата:
- Май, че лъжа. Имахме и кахърец по пътя. Според това, че сред нас имаше и жена, не ни беше лесно да извардим момента за оноя, нужната работа.»
Шегата беше приета, слушателите се разкискаха и предположиха, че и жената си имаше същият кахър. Кимвайки с главата, че е съгласен, Тотю продължи:
- И когато пристигнахме в Кагул, там вече ни чакаха организаторите на партийното мероприятие и изборите. Посрещнаха ни, настаниха ни на нощувка в гостилницата, уредиха ни място в двора за конете и каруцата. Когато разпрегнахме и нахранихме конете, отидохме да вечеряме. Вечерята беше платна.
Ние знаехме, че ще се плаща за яденето и за гостилницата. За тези разходи ни се давани командировочни пари.
Влизаме в назначената, близка столова. Там също ни посрящат, гаче скъпи гости, ни поканиха да седнем, но на различни маси. И излезе тъй, че нашите партийни другари начело с водача сядат на една маса, а ние, безпартийните, седнахме на друга доста далеч от тях и на нея вече седяха трима млади момчета.
Никой от нас, тримата, не обърна внимание на това съседство, но по-късно аз се сетих, че това е било добре стъкмена работа. Сетне се разбрахме, че тези момци са били представители на същата партия, но от другото й крило, за което ние и представа нямахме. Те издигнали свой кандидат и му обеспечавали успеха.
През вечерята тези млади хора културно и вежливо говореха с нас и, като истински кавалерии, повече внимание обръщаха към нашата дама. Заказват допълнително цуйка, пият, гощават и нас. Нищо лошо в това не забелязвахме, и саде когато дойде времето да се разплащаме, и когато серветьорът насметна доста кръгличка сума за изяденото и изпитото, един от хлапетата вежливо го осводоми, че ние още ще се позабавим и той да се върне не по-рано от половин час, но тутакси да ни донесе още порция цуйка.
И саде тогава аз се сетих, че тук нещо не е чисто, но каква магария ни очаква не можех да отгатна.
Стефанида пък, неочаквано става, се усмихна, иска прошка, че уж не можела да украсява нашата компания, понеже имала среща с кандидата. Тя оставя на масата парите и се опитва да тръгне. Ама едното от момчетата тутакси подскача, обикаля домна Стефанида и учтиво й предлага да се забави още на десет минута, защото без жена никоя компания нищо не струва и я взима под ръка.
Домна Стефанида, поласкана от такава галантност, пак сяда, но предупреждава, че прави това от уважение към младите хора и на съвсем кратко време. Но по-нататъшният лаф траеше повече от десетина минута, и домна повече не бързаше да ни напусне, защото младоците повече не искаха с нас да се церемонят. Те се представиха като поддръжници на другият кандидат от същата царанистка партия, но с по-прогресивни възгледи, и ни поканеха да гласуваме именно за него.
Ние тримата категорично отхвърляме това предложение, но хлапаците ни сплашеха, че ако не сме съгласни, те тутакси ни напускат, оставяйки ни да се разплатим за вечерята. Става ясно, че ще изхарчем повечето командировочни пари и към това вънка ще ни чакали други момчета и ще лафували с нас малко инак и много по-строго. Сетне с усмивка добавиха, че ако си опичаме акъла и ще се съгласим с тяхното предложение от това саде ще спечелим: хем ще ни платили вечерята, хем сложиха на масата пред нас пликове с пари, добавяйки, че сумата е три пъти по-голяма, отколкото струва вечерята.
Домна Стефанида, като видя пред себе си плика с парите, се стресна, заогледа се, ама тое път не стана, а седя и мълчеше.
Моят другарин Аксенти първият посегна към плика, опипа го и го мушна в джоба. Това означаваше – «Съгласен съм». През малко и аз, като се поразмислих, скътах «моят» армаган в вътрешния джоб на интерията. Посгледах домна Стефанида, която разгляваше нещо под краката си и тряда, обмисляше, как ли да се измъкне от клопката.
В същият момент пак дойде серветьорът , поднесал заръчаната цуйка, а пък едното от момчетата се разплати за вечерята ни.
Сервитьорът, като прибра парите, ни благодари за посещението на неговото заведение и ни покани пак да му дойдем. Пожела ни лека нощ и отмина.
Ама ноща ни хич не мязаше, че ще бъди лека.
Когато сервитьорът се отдалечи, единият от хлапаците, май, че отговорникът за сторената операция, изрече: « Ето, както ви обещахме, ние платихме за вечерята ви».
Сетне той стана, събра парите, оставени от нашата дама, като плата за нейната порция, доближи Стефанида, сложи парите в плика пред нея, подаде й го, погледна към нас и с приятелска усмивка завърши: « Вашите другари постъпиха правилно: безплатно вечеряха с нас, харизахме им пари още за няколко вечери…А вие, домно, разумно ли постъпвате ? Моля, вземете плика с лесните пари. Те ще ви потрябват. От вас тримата искаме само едно- да си пуснете гласовете за нашият кандидат.
Стефанида вдигна главата, изпогледа ни, сетне премести погледа към момчето, което побърза още по- нашироко да се ухили. Но тя не му отвърна. По всичко личише, че домна е слисана. Стефанида пак метна уплашеният поглед към нас с Аксенти, и ние се угадихме, че тя с очите ни пита разбираме ли каква бела сме извършили, като сме грабнали тези пусти пликове с парите?
Но тук се обади младежът, който също усети объркването на домна Стефанида. Той пак се ухили и каза: « Забележете, че вие своите гласове за нашият кандидат ще ги пускате с тайно гласуване. В кабинета ще сте сами и никой, освен вас, няма да знае за кого сте гласували ».
Чувайки това, домна Стефанида начена да мърда на стола, опита се да се усмихне, но бърните й не можеха да придобият нужният израз. Пак погледна към нас и през малко протакане прибра плика с парите в чантичката си. Това беше проста, дамска чантичка на бедна, селска женичка, която за нашето учудване, Стефанида сявга носеше с себе си и с което подчертаваше своята интелигентност. Макар че домна беше облекана с селски дрехи, ушити от домашно платно и на главата си носеше тъмносин барез.
Като видяхме, как нашата колега прибра парите, ние с Аксенти отпуснахме душа, защото повярвахме, че щом Стефанида е взела парите, както и ние, тя няма да ни издаде.
Ама нашите кахъри през същата вечер на това не свършват.»
Тотю прекъсна лафа, няколко пъти издъхна, сякаш решаваше струва ли по-нататък да чевърка миналото. Изведнъж той махна с ръката и прдължи:
- Ние станахме и тръгнахме към изхода на столовата. И, наистина, както ни уверяваха нашите, неканени другари по вечерята, навънка ни чакаха двама други млади хора. Те ни наближиха, вежливо се здрависаха с нас и ни поканиха да се отбием накратко в едната от стаите в гостилницата, уж за една малка формалност, като продължение на разговора ни в столовата.
На нас, вече купените хора, нищо друго не оставаше, отколкото да ги последваме. Ама тези имаха май други дейни задължения. Те трябваше да ни посплашат, че ако ние, не дай бог, няма да сме вярни на словото, ще бъдем строго наказани.
Според тях, в кабината за гласуването имало нещо, като « невидимо око» и то ще ни следи. И ако има място за измама, ще ни поръсят с брашно по черните ни калпаци. С белязаните по този начин гласоподаватели, приказките на изхода ще бъдат особенни, то ест с лобут. И ще трябва не саде да върнем взетите пари, но ще имаме и други бели. Какви други не беше казано, но говорещият погледна към приятеля си, който пазеше мълчание до момента. Но щом ние обърнахме към него очите, той начена да потупва хромовият си чизмак с камшик.
Тогава ние се сетихме каква ще е белата и побързахме да заверим «инструкора», че ще гласуваме както сме се договорили на масата.. «Интсрукторът» отбеляза нашето благоразумие, пак ни пожела лека нощ и ни напомни, че никой не трябва да знае за нашият уговор: « Дръжте си езиците зад зъбите. Мълчанието е също е за ваш зор».
Накрая ни пуснаха и ние си тръгнахме. Ама по пътя към общият ни номер в гостилницата никой от нас не отрони нито думичка. Бяхме шаштисани от чутото.
Когато влязохме в номера, нашите партийни другари вече бяха там и много се учудиха защо тъй се забавихме. « Какво ви се случи? Вече се стягахме да ви търсем. Кой ви знае? Може да сте се напили и се объркахте», - ни намираше майната партийният водач.
Ние с Аксенти саде свивахме рамената и се мъчихме да му внушим, че всичко е наред. Ама, тряда не сме били убедителни в своите твърдения и водачът усети, че има нещо скришнато зад нашето поведение и попита: « А къде е домна Стефанида ? Да не сте я изгубили ?» Обяснихме, че се разделихме с нея щом влязохме в номера и тя се отби в женската стая.
Не знам търсил ли я, намирал ли я, гълчал ли с нея, казвала ли му нещо Стефанида, но ние с Аксенти побързахме да си легнем.
И тае нощ прекарахме без да склопим очи. Дзаранта аз бях тъй уморен, сякаш съм тварял камъни. Преминах в умивалнята и там за първи път видях, как някои от мъжете си мият зъбите с четка и бял прах. То затова зъбите им се бели, а пък моите са пожълтели.
Подир водачът на групата всичките ни събра и ни поведе на закуска в същата столова, в която вчера вечеряхме. Тое път ни натъкмиха на една масса, на която вече сидяха вчерашните момчета, и които ни учиха как да гласуваме. Те вече се хранеха и не ни обръщаха никакво внимание. Щом ги се гледах, ми хрумна, че те се тук, за да видят не ли се променило нещо в нашето поведение и настроение. Здрависехме се с тях, те кимнаха с главите, но приказка с нас не вързаха. Но по всичко личише, че те са тарикати разузнавачи и тази работа вършат не за първи път.
Домна Стефанида малко се позабави да дойде, но ние й пазихме мястото. Когато тя пристигна, здрависа се с нас, седна на масата, но когато видя момчетата, пак се развълнува и даже не попита какво сме поръчали на закуска. И това също подчертаваше нейната душевна обърканост. Обикновенно, именно тя сама нареждаше на сервитьора какво да ни донесе. А пък тое път изглеждаше потисната. За да я окуража, попитах я какво ще закусва. Тя отговори, че ще яде това, която вече сме поръчали и саде категорично се отказва от алкоголни питиета.
За разлика от нея, мъжете си поръчаха по една чеша цуйка, и когато сервитьорът начена да разлива цуйката , Стефанида с дланта си прикри чешата.
Аз, пък погледнах към нашите «наставници», които едвам наченали да пият кафето и по всичко белнеше, че те протакат времето и не се събират да излизат преди нас. Плахите погледи на Стефанида тях хич не засягаха и това малко ме умири. Още повече, че когато кръстосахме погледите ни с домна, тя лекичко ми се усмихна.
Бях наясно, че младежите се ослушват и наблюдават няма ли някакви промени в приказките ни, но го правят, без да се угадим за това. Също беше ясно, че работата е сериозна и те ни следят. Според това, аз за себе си реших, че ще гласувам за техният кандидат. А иначе можа да изгубя и плика с парите и да откача един бой с камшика. Сетне и Аксенти ми се призна, че и той същото намислил.
А между другото, ние се нахранихме и чакахме сервитьора, за да се разплатим. Той наближи нашата маса и въпреки, че нашите съседи, младежите по-рано направиха поръчката, сервитьорът се обърна именно към нас с Аксенти. По това аз разбрах, че и сервитьорът е заедно с «инструкторите».
Ние дълго смятахме колко пари трябва да плати сякой от нас, но водачът ни, като най-грамотен сред нас, накрая каза сумата и ние наченахме да си тършуваме из джобовете, да вадим паричките и да ги пречитаме. Дойде реда и до моят другарин Аксенти да сложи своите пари на масата. И той, ваджията, не можа да измисли нищо по-хубаво от това, че извади от джоба си вчерашният плик и спокойно изтегля от него нужната сума пари. Аз направо се стъписах, а наоколо всичките се ококориха, но на глас никой нищо не смисли, Макар че сервитьорът най-много се забави на нашата маса, той ни благодари и привично ни заповяда пак да му гостуваме след като свършим главната си работа.
Ни ему отговорихме с същата благожелателност и подир столовата пак влязохме в гостилницата. Не можа да кажа как съм изглеждал, ама не знам защо водачът ме попита окахърен ли съм от нещо и защо имам такъв омърлушен вид. Казах , че нищо ми няма, но чаках да попита окъде у Аксенти се взел плика с парите. Ама той се отчепи и аз разбрах, че врява няма да дига.
Преди да тръгнем към изборното мероприятие, водачът още веднъж ни нареди, как правилно да гласуваме за нашият кандидат. Ние дружно го заверихме, че всичко сме разбрали и преминахме да гласуваме на другият етаж. Цялата наша группа седнахме на един ред, а домна Стефанида редом с водача. Забелязах, че те двамата се шушукат, но не дочувах лафа им. Даже не ми хрумна. че стефанида му разправя за вчерашната случка.. Нали и тя беше взела плика с парите и аз с очите си видях, че ги сложи в чантичката.А щом е тъй, значи и тя ще мълчи.
Ама сетне научихме, че когато ние се разделихме по стаите в гостилницата, домна Стефанида се върнала там, където младежите ни даваха акъл и ги заварила още там. Стефанида им изпаса плика с парите и ги посплаши, че ако я преследват, ще вдигнала такъв скандал, че те ще станат пишман, защо я закачали. Тя тутакси им обърнала гръб, затворила вратата и се върнала в стаята, където бяха настанени и други жени. Бандитите нямахе време да предприемат някакви застрашителни крачки и им оставаше саде да преглътнат хапчето. Но все пак изпращат двама хлапака да ни «пасят» по времето на закуската и да разберят казвала ли ни е нещо опърничавати ни дама. Ето защо Стефанида беше изнервена на закуската и мяташе плахи погледи към съседната маса. И мязаше, че хайдамаците й се заканваха, но тя траеше и мълчеше дорде не влязохме в залата и саде тогава тя шепнешки доложи на водача за станалото и кой харизал на Аксенти плика с парите.
Разбира се, че партийният водач вече нямаше как да промени нещата, отколкото още веднъж да ни посочи, как да гласуваме. Партийното мероприятие си вървеше по реда: бяхме внесении в списъците за тайно гласуване, и никой вече не можеше да ни зачертае. А да беше дигнал шум, пак водачът щеше да е набеден от всичките страни. И той се смири.
Но, все пак, в междучасието преди гласуването той пак ни събра и тихо ни съобщи, че знае за вчерашният ни подкуп. И още по-тихо добави: « Надявам се, че въпреки подкупа ще гласувате правилно. Гласуването е тайно, вие сте най-добрите гласоподаватели от нашето село и затова ви се доверих».
Ние с Аксенти също тихичко го убедихме, че парите никак няма да повлияят за правият ни избор. И ни повярваха.

Разплатата
Разбира се, че с тайно гласуване никой не може да знае какво сме извършили и никой не можеше открито да ни набеди. Но, все пак, на другият ден нашият водач решава да ни отъмсти за проявеното ни малодушие, на което се поддадохме. Той се сговори с другите ни земляци и, незабелязано от нас, впрегнали конете с каруцата и си заминаха четворицата.
Когато ние с Аксенти наближихме двора, видяхме че каруцата я няма и изпъром помислихме, че другарите ни се отбили в града на пазарлък, и се натъкмихме да ги чакаме.
Ама времето минаваше, слънцето се изви към пладне, но никой за нас не се сети. Само по себе си, стигнахме до мисълта, че ни изоставиха, макар че не ни се хващаше вяра. Двамата с Аксенти мислехме за едно и също, ама и двамата мълчахме. Първи разчекна устата Аксенти, когато се запитах защо ли още ги няма нашите спътници.
« И ти вярваш, че те още се сурнат из лавките ? По е вярното, че те си тръгнаха, а нас ни оставиха…И ти знаеш закво това се го направили…»
Не ми се щеше да вярвам на това и премълчах. Надявах се, защото нашият водач, когато научи от нас истината, дори не вдигна гласа и да не речем за заплашване. Но сетне осъзнах, че той не ни сгълча не, че ни прости, а защото разбираше, че нашата група я следят, и да беше дигнал врява, щеше той сами да пострада. Той беше много по-опитен партиец от нас, некадърниците, и знаеше цялата сложна кухня на политическите интриги.
Аксенти не разделяше моята надежда за благ изход и през малко очакване начена да настоява да не се бавим повече и да тръгваме. Той знаеше, че към селото ни заминаваше влак в шестнайдесет часа и по слънцето определи, че трябва да бързаме за гарата.
Виждайки, че аз се двоумя, Аксенти почти насила ме повлече: « Няма какво вече да чакаме! Инак ще изтървем влака и тогава ще трябва да нощуваме на гарата и да чакаме следващия»
Аксенти усмихна се и весело добави: « Благо е, че имаме парички», - и сетне строго заповяда : «Хайде!»
Аз неохотно се повлеках подир него и напуснахме двора, тръгвайки пешак към гарата.
Ама не ни се доведе дълго да тепаме. Щом малко се отдалечихме от двора, ни пресрещнаха двама хлапака. Те ни поспряха и вежливо ни запитаха закъде сме тръгнали. Аз пък познах единият от тях и това беше онова момче, което шибаше с камшика чизмака си по времето на «инструктажа» ни.
Отговорихме им, че бързаме за гарата. Тогава другият изважда ръчен часовник, което по онези времена беше голямо чудо, погледна го и извика: « Та вие вече закъснявате! До заминаването на влака остава само половин час. Хайде, ние ще ви подкараме. Ето нашият транспорт.», - и посочи към фаетона, с впрегнати два хубави коня. Съгласихме се и седнахме в фаетона. Нас, като «почетни пасажири» ни натъкмиха отзад на меките седалки, а насреща ни седна познатият ми младеж. Другият седна на предната седалка и погна конете. Този насреща начена да ни заговаря. Както по-сетне се разбрах, той трябваше да ни загълвика, за да не разберем къде ни карат.»
Стигайки до този момент в разказа си, Тотю се усмихна : « Мен и нямаше закво да ме залъгва, защото пътят към гарата не познавах и като гергьовско ягънце, водено за курбан, бях готов да ни карат, където да ни е.»
Пак погледна събеседниците си и, виждайки, че те омагьосани му дзяпат в устата, продължи историята:
- Обърнах вниманието, че нашият днескашният благодетел нито думичка не изрони за вчерашното изборно мероприятие. Значи, си помислих, те са сигурни, че сме гласували тъй, както трябваше. И се умирих.
Ама моят приятел Аксенти хубаво знаеше пътя и начена уплашено да се оглява, разбрал, че караме в друга посока, но придружвателят ни отбеляза: « Пътят към гарата през града е задръстен. Там правят някъкъв ремонт и малко ще заобиколим, но към влака ще успеем.»
Но аз виждах, че Аксенти кяр е разтревожен и се угадих, че нещо не е редно.
И в този момент фаетона сви в една глуха, задънена уличка и тутакси вкара в близкият двор. Аксенти с треперещ глас извика: « Но тук няма никаква гара!».
« Смятай, че си напълно прав !», - изръмжа нашият «благодетел». В това време кочияша без да слиза от седалката, се обърна към нас, повдигна красивият си, дебел камшик и, махайки с него извика: « Ето този камшик е за конете. Когато ги хваща мързела, ги шибат с него. Но с него много хубаво се шиба и по голите, човешки гърбове. Ако нямате желание да го опитате, правете това, което ще ви е заповядано.»
Кочияша млъкна и пусна камшика. Тогава се обади другият бандит: « Няма да имате никакви кахъри, ако бъдете благоразумни. Много от вас няма да искаме. Давайте ни пликовете с парите, получении от нас и добавете към тях и останалите командировочни. Ние знаем, че ги имате, защото навсякъде платихме заместо вас.»,-скочи на земята и оттам продължи : « Ако се убедим, че сложихте в пликовете всичките ви пари, тогава няма да ви събличаме, но ако видим, че искате да ни надхитрите, събличаме ви доголо право тук, в двора , ще претършуваме вашите дрешки, и ако немерим барем един лей, ще ви изкараме един лобут с камшика», - и кочияша застрашително плесна с него, сякаш изгърмя с пушка.
Ние с Аксенти се погледнахме, разбрахме, че сме заловени от хайдамаци, които всичко вършат по привичен план. Те се получили нашите двата гласа за своят депутат и сега си връщат парите, изхарчени за тази цел. Нищо друго не ни оставаше, както да си дадем парите. Когато казахме, че сме дали всичко, те ни накараха да слезнем от фаетона и ни обискираха. Сетне ни заповядаха да си обърнем джобовите и да се събуем. Послушно изпълнехме техните заповеди и стояхме боси на студената земя, виждайки, как те преглеждат нашите обуща, калпаци. Разбрахме, че си имаме работа с опитни обирджии, които хубаво знаят в какви места кътат парите злосчастните жертви.
Бяхме вече готови и да се съблечем, но до това не стигна. Нашето селско облекло за бандитите нямаше никаква стойност, и те ни заповядоха да се обуваме. Обухме се, и в това време кочияша изкара фаетона от двора. Дават ни знак да седнем пак в него на «почетните места» и пак ни подкараха в неизвестна посока. Този път всичките мълчахме, защото всичко беше ясно и нямаше какво да се изяснява.
Накрая стигнахме краят на града. Фаетона спря, ние с Аксенти слязохме, а екипажа хукна в обратната посока.
Политиката

Останахме извън града. Без пари, гладни, но слава Богу-не сме голи и сме живи. Изпогледнахме се, гаче омагьосани, и мълчахме. Сякой от нас разбра, че сме се навряли не в своя работа, не сме правили каквото трябвало и даром тук сме дохождали. Да си гласоподавател и политиката хич не е за нас и не сме имали и най-малка представа за изборните шмекерии. Нашата работа- да си гледаме нивите, земята, да орем, да сеем. Мяза, че тъй е наредено отгоре и, да дава господ здраве, с нашите селски, земеделски задължения се справяме добре. Отсега нататък ще трябва да си гледаме занаята и да не се навираме в политиката. Кого избираме, кого издигат, кой дошъл на властта-това е делото на политиците. Не на сякой му е дадено и това не е лесна работа.
Барем една полза имаше от нашата бела- разбрахме, че многото от нашите хора даром завиждат на политиците и мислят, че ако някой седнал в изборното кресло, оставало му саде да се наслаждава. Животът на сякой политически деец, от местните и до министрите е опасно нещо и не е лесен. За в тази каша да се вариш, трябва , първо, да бъдеш образован, грамотен човек и второ- да си тарикат. Саде тъй може да надвиеш другите…И още трябват пари и добре платен отбор юнаци…Ако нямаш такова, сплуй се вкъщи и саде през деня на изборите върви и гласувай. Ако се бутнеш, дето не ти е манджата, такивата простаци, както ние с Аксенти тутакси ги белязват, подкупват и използват. Това. което сме изпатили. И още. Такива както ние служат за оправдание на демократическите закони, според които всичките имат равни права: мъже и жени, богати и бедни, образовании и не е…Това е цялата демокрация. Останалото е интриги, измама и задкулисни боричкания . На своята кожа сме го усетили. Ама аман!»
Тотю свърше приказката. Издъхна няколко пъти, се обърна към Димо и го сгълча:
« А пък ти, салага, все се мъчиш да ме учиш на демокрация и ме доказваш, че е била рахат. Знаем ние хубостта й на тази хвалена демокрация!
Който оре, пак ще оре, а който е некадърник- некадърник ще се умре. И никаква демокрация това не може да промени, защото такава е природата на човека. Хората са били и ще останат различни. И това от мен да го знаеш.».
И Тотю млъкна.

Завръщането
Но разказът му дотолкова впечатли слушалите, че никой не смееше с нещо да възрази и през няколко минута мълчание бай Кольо попита какво станало по-сетне.
- Нищо особенно, - отвърна Тотю. Полечка се свестихме, разбрахме къде сме и накъде трябваше да тръгнем, за да стигнем до нашето село. В една горичка си счупихме по една пръчка и тръгнахме, макар че вече се стъмняваше. Нямаше какво да чакаме.
На другият ден починахме два пъти по половин час , изминахме шестдесет километри и стигнахме селото ни. Там вече се знаело, че нас ни оставили в Кагул, защото неправилно сме гласували. Всичкото тайното става явно. По-късно научихме, че кандидатурата, за който сме пуснали гласовете, загубил изборите. Тряда не му стигнало пари да купи повече гласове от такива избиратели, както ние с Аксенти.
Но най-обидното бяха плъзналите слухове, че уж ни белязвали и сетне ни набили. Когато излязох от кабината подир гласуването, аз си свалих калпака, огледах го и никакво брашно по него не видях.
Не знам. Може някой и ме следил, и когато видя, че съм оглеждал калпака, се сетил, как съм гласувал. Наистина излиза, че на крадеца и шапката гори. А кой ни издаде, че сме подкупени-това са парите от плика на Аксенти и шушукането на домна Стефанида.
Партийното началство в село не ни разпитваше за нищо и нямаше зор да се вдига къвга и също заръчало и на домна Стефанида да се свива устицата.
Обидното е, че хората някакси проучили за нашата орисия и добавят всякакви измислици.
И Тотю сърдито изръмжа : « Нямаше никакво белязване с брашно и никой не ни бил подир изборите. И това. което се случи ни помогна хубаво да проумеем за тази демокрация, която толкова я хваляш»,- и ядосано погледна пак Димо, който пусна глава и се омисли.
На това интересният лаф през този ден между тримата комшии се завърши. Те бяха дотолкова увлечени от разказа на Тотю, че май не забелязаха, че денят се мина и трябва да се пръскат по къщите си. Ама дзарана, ако даде господ здраве, те пак ще се съберят на същото място.
← А есть ли Молдова? Почему нас хоронят ? →

Комментарии