Буджакско всекидневие. А. Малешкова Н. Куртев

0
Голосов: 0

1237

Буджакско всекидневие. А. Малешкова Н. Куртев


Ч Е Р П Н Я З А З Д Р А В Е

Старият Андроник беше българин, но се гърчееше. Дори след преселването в Бесарабия той продължи да кръщава децата си с гръцки имена. Андроник живееше на хубаво място – през неговия двор минаваше малка рекичка. Това му даваше възможност активно да се занимава с градинарство. Така Андроник се замогна само след пет-шест години след преселването. Той си построи голяма къща, като в първия, приземен етаж, имаше мазе и башкалък, в която се съхраняваха вината и запасите за дългите зимни дни.
Дори и потомците в пето поколение на семейството се славеха с нестандарни изцепки. Те бяха хора със свои убеждения, които се различаваха от останалите съселяни. Никой от семейството не влезе в колхоза. Плащаха си патент в града, работеха по строежи, търгуваха по пазари, но колхозници не станаха. Мъжете бяха буйни, конфликтуваха със своите съселяни за щяло и не щяло, псувните им бяха триетажни, като споменаваха роднините до девето коляно. Хората ги избягваха и тази антипатия беше взаимна.
През година старият Андроник почина. Беше навъртял деветдесет лазарника. Но до самата смърт той не миряса. Все синори оправяше и на комшиите си акъл даваше, как да садят овошките, как да поливат разсада, как да си хранят кучето по-малко да лае през нощите и прочее.
Когато го погребаха, съседите мислеха, че от тук нататък ще имат спокойствие. Но не би. Неговите чалъми ги пое синът, чорбаджията, че и внукът. Младият Андроник подаваше големи надежди да продължи делото на предците си. В самия ден на погребението заклаха стар хазман, на всички хора, дошли на погребение, снахите вързаха по една шкембена хавлия за помен на лявата ръка, и заупокойната служба си беше пълна. И деветте, и четиридесетте дни на стария Андроник бяха отбелязани, както трябва.
Така мина една година. Един ден мъжката бригада на строителите бяха ходили да поправят някаква ограда на колхоза. Бяха изморени. Мъжете вървяха мълчешком. Когато стигнаха до къщата на Андроник, портата широко се отвори. Гологлав, пременен ги посрещна синът и с широк жест посочи двора:
- Съвсем ме забравихте бе, хора, набори! Тези дни баща ми навърши година, от както си замина от този свят. Искам да почерпя за бог да го прости. Заповядайте.
Мъжете се спогледаха. Една чаша вино щеше да им добре дошла. Синът ги покани в приземния етаж, седнаха около една голяма маса. Стопанинът донесе кана хубаво вино. Хората казваха по няколко думи за стария Андроник и пиеха. Когато виното в каната свърши, те станаха да си тръгват. Стопанинът се слиса:
- Къде сте се разбързали бе, хора? Досега пихме за покойния, сега ще пием за живите, - и той посегна към ботата28, която изглежда, беше приготвил предварително. С голям зор той надигна петлитровата дървената съдина, каза дълга наздравица и надигна ботата. След това я предаде на седящия до него строител. И той каза няколко думи, и той надигна ботата. Глътна няколко глътки. Строителят веднага разбра, че ботата бе пълна с вода. Но как да каже за това на останалите. Избърса си устата и подаде ботата на следващия.
Чорбаджията внимателно следеше реакцията на мъжете. И вторият строител не даде вид, че вместо вино пие вода. Така всичките се изредиха да пият за живите студена вода. Когато и последният строител пи, мъжете станаха:
- Благодарим за черпнята, трябва да си ходим, чакат ни в къщи.
Чорбаджията опули очи и стана прав. Никой не видя от къде бе измъкнал малка брадвичка:
- Никъде няма да ходите, вашата мамица, селски колхозници! Докато не изпиете виното от ботата, от тук не мърдате. Аз черпя за живите! Съсичам ви, ако не ме уважите и не изпиете виното! Черпя за здраве!
- Ама, чорбаджи, – се опита да възрази бригадирът, пихме достатъчно, чакат ни в къщи, благодарим за поканата.
- Тогава пийте! Ще стоите тук, докато не изпиете виното до дъно. Вие желаете ли да съм здрав?
- Желаем ти, желаем ти, здраве, другарю Андроник, – подхванаха мъжете хором.
Ботата обиколи втори ред. Мъжете вече пиеха с по-големи глътки. Разбраха, че до- като не пресушат ботата, няма да ги пусне. Ботата олекна, но имаше още вода. Чорбаджията пое за трети път ботата, разклати я:
- Има още вино, има за още един ред, – и той отпи от студената вода няколко глътки. Изглежда, беше се навечерял, защото пиеше с видимо удоволствие.
Мъжете се споглеждаха, повдигаха вежди, клатеха глава и, щат не щат, поеха за трети ред ботата. За излизане от башката не можеше да става и дума. Чорбаджията бе седнал на прага и въртеше наточената брадва из ръцете си.
- Сега, като сръбнахме малко вино, редно е да попеем, – предложи той на мъжете, – вие като задружна бригада строители сигурно пеете по време на работа. И то как да не пеете? Един техник със специално образование, друг строител, трети не може да си обърше сопола, четвърти два камъка не може да долепи, ама в края на месеца всичките получавате по равно, нали? Уравниловка! И мълчите, защото сте п....и., не сте мъже! Пиете студена вода и никой не посмя да ми каже в очите. Защо сте такива страхливци бе, хора? Затова сега ще пеете, за здраве ще пеете! Задружно ще пеете, като един български социалистически колектив. Не ми ли изпеете една българска песен, живи от тук няма да излезете!
Мъжете се стъписаха:
- Ей, другарю Андроник, не си прави шега с нас, – каза бригадирът, цял ден сме работили, изморени сме, оказахме ти почест, трябва да си ходим.
- Аз не съм ви другар, – възрази Чорбаджията, – аз съм си сам стопанин на тялото, на ръцете, на моженето. Дайте празната бота. Тук съм приготвил от червеното. Като ми попеете и изпием това вино, ще си ходите. Хайде, започвайте!
Мъжете мълчаха и не знаеха какво да правят. Андроник забеляза това:
- Тогава аз ще ви попея, маскари такива. Вече не пеете български песни по сватби и кръщенета. Онемяхте за тез 180 години! И руски не пеете, а други не знаете. Вие сте изродени хора, които сами се отричат от всичко българско. Ей затова аз ще ви попея, но и вие ще попеете, ама на български.
Андроник разкопча горното копче на ризата, погледна към тавана и изрева колкото му глас държи: «Тръгнал ми тръгнал Индже войвода, след него на алена коня Кара Танас...” Песнята беше стара, малко известна, чорбаджията имаше хубав глас и пееше с наслаждение. Едри сълзи се стекоха по красивото му лице, когато в песнята се спомена как Кара Танас е заплакал за България, когато на границата му поднесли вит кравай и червеновино. Потомъкът на Андроник се бунтуваше, знаеше, че е безсилен пред ставащото и изливаше тази огромна мъка в старинната песен. Строителите мълчаха с наведени глави. Тази черпня за здраве беше за петимата мъже голям урок. След като свърши песента, Андроник стана, отвори вратата и с широк жест им посочи, че могат да си ходят. Този здрав едър мъж плачеше. Той беше от това поколение българи, потомците на които още не бяха прежалили трагичното преселване в Буджака.

А В Р А М
Улян подаде костюма на Аврам. Последният идваше да го примери и да плати. Аврам облече сакото и се изпъчи пред голямото огледало. Шивачът, Улян, се изправи зад него и го гледаше със задоволство. Беше добре си свършил работата. Костюмът стоеше на Аврам безупречно. Шивачът се усмихна:
- Колко си хубав! И коя мома няма да те хареса с този костюм! Да стане майка ти да те види!
И веднага съжали, че каза тези думи. Защото Аврам нямаше нито майка, нито баща, въобще не знаеше нищо за своя произход. Когато в град Бендери през 1942 година немците са прочиствали селата и градовете от евреите, майка му го е скрила в печката. Било пеленаче на два месеца. Разстреляли родителите на Аврам, но след като пеленчето се наспало, започнало да плаче. Съседите, които знаели, че еврейското семейство има пеленаче, го намерили и по неизвестни пътища го препратили на техни далечни роднини в село Баурчи. Късмет.
При прочистване на селото шест еврейски семейства са разстреляни по техните домове. Как, къде скрили малкото пеленаче, е неизвестно. Но само след месец, в съседното село бездетно българско семейство осинови детето. Покръстиха го, но оставиха еврейското му име – Аврам.
Така Аврам намери своето трето семейство. Но дойде страшната 1946 година, която опустоши цели махали, семейства. Всичко измря от глад. Една сутрин Аврам разбра, че нито майка му, нито баща му не искат да стават. По простата причина, че и двамата бяха починали. Малкият петгодишен Аврам не трябваше на никого. Той не помни колко дни не бе ял. Помнеше само едно, каквото му бе втълпявала всеки ден майка му. Каквото и да става, да не излиза на улицата, защото много деца изчезваха безследно, щом се покажеха на улицата. Говореха, че има човекоядство.
След няколко дни специалните отряди, които минаваха всеки ден по домовете на селата и прибираха покойниците, намериха безпомощното момченце, свито до вкочанясалия труп на майка си. Един от младежите го съжали. Загърна го в някакво старо одеяло и го занесе в къщи. Цяла седмица малкият Аврам беше между живота и смъртта. Но оцеля. Имаше дни да живее. След големия глад четвъртото семейство осинови Аврам. Така неговият спасител му стана по-големия брат.
Минаха много години. Аврам постъпи в медицинския институт в столицата. Сега с този костюм, ушит от най-добрия шивач на селото, Аврам щеше да отиде на абитуриентския бал. Последните родители много се гордееха с двамата си сина и особено с Аврам. Той беше кръгъл отличник. Въпреки че носеше типична българска фамилия, и преподавателите, и приятелите, не преставаха да го питат, защо носи еврейско име. Той вдигаше рамене и уж сам се чудеше на своето еврейско име. Не искаше да дава обяснения, но знаеше собствената си история от последните си родители, които не скриха нищо от това, което те самите знаеха. Той знаеше, че е евреин, и толкова.
На бала Аврам се запозна със симпатична девойка. Тя беше от съседната група и не се криеше, че е еврейка. С нея Аврам се почувствува много комфортно. Струваше му се, че познава Хая цял живот. С никого досега той не е бил толкова близък и така да се е разбирал.
Един ден Хая му каза, че иска да го запознае с родителите си. Аврам накупи цветя, торта, сложи си новия костюм. Беше му много приятно с нейните родители. Семейството, прекарало страшните перипетии през войната, беше наистина много мило. Те не го разпитваха за нищо, но на Аврам му се струваше, че бабата и дядото на Хая прекалено внимателно го разглеждат и сякаш искаха да го питат за нещо. Тогава Аврам реши да изпревари нещата.
- Осиновен съм от българи, - каза Аврам на бабата, като се наведе близо до ухото й. – Оставили са истинското ми име, както ме намерили някога в печката в Бендери. Отгледан съм от българи. Не познавам родителите си, не познавам еврейските порядки. Аз съм българин, православен, макар в жилите ми да тече еврейска кръв.
- Това е поправимо, – каза бабата, – ако решите да се свържете с Хая, ще се прекръстиш, ще изучиш талмуда и ще се върнеш при своите. За православен няма да разрешим брак. Абсурд! Пък и неизвестно, какви са били родителите. От кои колена произлизат. Идиш, Даниш, трябва да разберем. Не можем току тъй да задомим Хая за първия срещнат.
Такъв обрат Аврам не очакваше. Още не беше обещал нищо на Хая, но вече го гласяха да го покръстят, да го проучат... Той е първият срещнат?
- Какво значи това? – попита той Хая. - Ти нямаш ли думата?
Хая повдигна рамене и поклати утвърдително с глава. От тази вечеря измина повече от месец. Всеки от випускниците беше разпределен по градовете и селата. Нито Хая му се обади повече, нито той я потърси. Чувствуваше се повече българин, отколкото евреин.
Един ден на прием при младия лекар дойде възрастна двойка. Говореха свободно на руски, молдавски и прекрасно разбираха български. Те бяха мили, уютни старци и веднага допаднаха на лекаря. Когато влязоха в кабинета и младият лекар се нагласи да ги пита от какво се оплакват, бабата бавно, тържествено се обърна към своя спътник:
- Намерихме момчето си, Миша. Нашето е. Още щом го видях, сърцето ме заболя и кръвта ми забушува. Нашето момче е. Аврамчо. Погледни го, не виждаш ли сина ни ? Та той го повтаря и с външността си и с жестовете, дори зъбите му са такива, както на баща му.
- Вие, докторе, нали така се казвате, Аврам. Срамувате ли се от името си, та на вратата на кабинета сте написали само А. И точка, с българската фамилия. Това го каза дядото.
- Защо да се срамувам от името си? - се учуди лекарят.
- Да бяха живи родителите да видят сина си, да те видят... Да бяха ни послушали тогава да бягат, да бягат...
- Внукът ни е лекар..., - размишляваше старата жена, - толкова те търсихме, толкова села обиколихме, детски домове, толкова писма сме написали. Най-после. Най-после те намерихме.
Докторът стоеше пред тях объркан. Не знаеше какво да прави. Отвори вратата и реши да остане сам за няколко минути. На пейката до неговия кабинет седяха последните му родители. Българите, отгледали и изучили го. Сега те му доведоха най-близките роднини – баба му и дядо му. Аврам стоеше до тях прав объркан и развълнуван. Той коленичи до жената и си зарови главата в скута й. Нито го досрамя от своите действия, нито се посвени да прегърне сатарата жена.
- Моите родители са живи, живи!
Аврам плачеше като малко дете. И както някога, когато махленските деца го обиждаха, че е еврейче и хранениче, майка му, българката, го свиваше в скута си, целуваше го и го галеше по черната къдрава косичка, така и сега, българската майка галеше косата на вече порасналия си син и го успокояваше с най-ласкавите думи, които казват само майките на своите деца. Както някога, в далечното детство.
← Моите корени. Школни съчинения Бородавка. П. Люленов →

Комментарии 2