Бесарабски гердан. алманах 2018

На тази страница събирам материалите за алманах "Бесарабски гердан" и тя се попълва катадневно.

Петър Добрев с. Бабата (Арцизски район)

Свирка и пищялка

– Тря' си мислиш, че нямам ко' да правя, че стръжа с т'ва ножче? Тъй, тъй, ама не й тъй! Щом са й запрял тук до мене, седни, жа ти поприказвам. Атукечканкана е, на сянчица.
Неска, айго, аз съм по редъ да паса фцете. Има някой, замръхтът фцете, той си легне под върбата, нахлюпи си кепура, и тъй си изкарва денъ. Аз знам тъй: няма ко' да прайш – направи нящо за 'ората. И врямето жа ти се мине с файда, и 'ората жа та спомнат с 'убо'о. Айго, стръжа с то нож. Стръжа и стръжа. Сячи и нищо. Я виж в торбата колко свирки има? Чувай: фу-у-у-у… Я та: фю-ю-ю-ю… Пък та сячи птиче някакво: фи-и-и-и… Атъй, за цял ден, свирки до 30 можа да направа. От една та върба, под която седим. Ж'ма питаш: зако ми са?
Вкарвам вечертъ фцете в селото… пък децата вече ма знаят с тя свирки… и кък да не ти й драго? Бяга дечурлига да те срещне, са накъчат по мене и питат: на онази върба със свирките неска имаше ли нящо? Деца, лъжат се. Извада им по една свирчица, пък те къто им драго, къто бягат, къто свирят. Атъй върва, пък отзаде цялата улица свиря. И всичките знаят: дядо Петър Бодила неска му й редъ. И сякой си чете га му й неговия ред да пасе фцете.
Тя деца, къто им драго от та'а една свирка, нале и в къщи малко радост жа занесът? Пък и то къто свиря, че му са остава и за него нящо. И кък жа ми й драго да стане едно музикантче от тях. Неска със свирка и пищялка, къто го видиш, вече с гайда и кавал. Тъй, детето от малко тряба да му туряш в главата, тогава файда има…
Тряб'а да са става, че фцете ми мръдна'а. Дръж една ръка и добре послушал.

***
Бос събух се и вървя,
крача сред гората,
долу градска суета,
тук съм сред селата.

Пътя прашния за мен
истинска наслада,
без окови от цемент
галя ме земята.

Бързо крача все напред,
към селцето родно,
сърми топли за обед,
мама ще ми слогне.

Виждам селото! Айго,
къщите белеят,
а на дюлево дърво
дюлите жълтеят.

Веч просегнах аз ръка
да си скъсам дюля…
Нощна градска тишина,
ех, що ме събуди.

Марианна Чепразова с. Чийший г. Одеса

Назад, из детските баири,
по кална улица към стар дувар
откъснатото куче от синджиря,
пак се завърна в дома стар.
А портите, съвсем поовехтели,
запяха стара песен на суват.
Стените, цепнати, отдавна не видели
киреч, мълчаха сякаш от инат.
Семейната икона избеляла,
във ъгъла оставена сама,
от паяжина май се не видяла,
напомняше за стари времена.
Софрата, милата, изтъркана и стара,
трикрака, боса, суха от покой,
опряна беше, нейде до дувара
и пазеше следи от овча лой.
И кучето, застанало на прага,
с очи, забулени от старост и мъгла,
погледна към звездите плахо,
излая към небето от тъга.

Иван Аловатски г. Тараклий

Моите срещи с туканите
Другарски шарж на родолюбивите репортажи от балкански журналисти

Миришише на кисело зеле и мухъл. Отворих очите и тутакси разбрах, че съм в кадуса. На балканският ни диалект означава, че съм спал в кацата. Сигурно, сме търсили мезе. Бесарабци нямат навик да слагат мезе в бордея. Там само пият и, ако гостенинът остава читав, тогава го канят на маса в къщи. Яденето в Бессарабия е по-скъпо от пиенето и дори си имат приказка: « Грозде събирам колкото господ дал, а вино наливам колкото бъчви имам». Че така. Кадусът има вид на усечен конус, дъното на който е по тясно от горният обръч и за да се измъкнеш от тази клопка без да го обърнеш почти е невъзможно, освен ако си бил на младини майстор по гимнастика.
Паднахме заедно с кадуса. Той се оказа здрав, неразсънат и затова се издумтяхме без много шум. Изправих се, отърсех се. Вратите бяха затворени със резе отвънка. Това беше башка. Означава маза под къщата. Сигурно, дедите им са преселвали от планински места на Балканите. Няколко бъчви, тяска, шарапана. Душникът беше съвсем тесен. От съзнанието, че стопаните ще заварят в башката си един балкански журналист, миришещ на кисело зеле, ме побиха тръпки.
Продължениетоhttp://megdan.ru/blogs/pendzher-km-sveta/moite-sreschi-s-tukanite.html
Родино
Сънувам често старите другари,
Баирите със цъфналия салкъм,
Комшийски лаф до топлите дувари,
И бащин двор със белия кълдъръм.
И, когато вятъра обрули
Късна есен мокрите листа,
Виното душата ще разбули,
Ще направи път на песента.
В чужбината животът ме притиска,
Упира ме в студената стена,
Затварям аз очи и само искам
В съня да вида родната страна.
Там курликат жеравите тъжно
Над извора с най-бистрата вода,
Там гълчи сърдцето ми най-нежно,
Там е люлката на моята съдба.
Ти си, Тараклиьо, моя мъка,
Неразделена обич си дори.
Посягам да целувна твойта ръка,
Защото си единственна, нали?

ТАНЯ ТАНАСОВА с.ВАЛЯ ПЕРЖЕЙ.

НА ПЕТЪРЧО
Ти не знаеш що е гости в дядови. Напразно е
да ти казвам що е гозби в бабини на празник.
Що е баба да те гали ти не знаеш даже.
Ти не знаеш що е дядо приказка да каже.
Ти не знаеш що е леля да ти се зарадва.
Що е да си „същи девер“ на роднинска сватба.
Търсиш погледи засмени на улицата, в двора.
И усмивки подаряваш все на чужди хора.

КЪМ РОДНИЯТ ЕЗИК

Топъл вятър, ведър вятър лъхва,
гони черни облаци оттук.
Радостно душата ми поема
нежен мелодичен роден звук.
И вървя и думите прегръщам,
пуснати и те на свобода.
Ти се връщаш или аз се връщам,
но ще сме си заедно сега.
Заедно със тебе можем много –
да се вдигнем на връх планина,
Да живеем вече без тревога,
че ще сме подхвърлени деца.
Да си пеем песните свободно,
да поплачем в майчиния скут,
да сме част от волята Господня
да се браним и от вихър луд.

МОЯТА ЛЮЛКА

Баща ми я върза за клон на голдана
през ранна и хубава пролет.
Да расна по-бързо, голяма да стана,
аз литвах със люлката в полет.
Моята люлка тя помни, тя знае –
приятелки бяхме си с нея.
Пролетта като булка цъфти и ухае,
пък аз се люлея и пея.
За Ленчето пея че ябълка метнало,
за мечката и за дърваря,
слънцето грее, сенки наметнало,
а някой се е скрил зад дувара...
Узряват голданите с моята песен,
вкуса им в сърцето си нося
и както в романите свършек чудесен
очаквам в мечтите си боси.
Добро утро хора, градини, полета!
И люлката лудо лудува!
А майка ми в двора си ходи, си шета
и прави се, че не ме чува.
Унасям се в песен, унасям се в полет,
а пръстите стискат въжето...
Събуждам – есен! Студено е, моля?!
- залюлейте мене, детето.
Люлката славна в детството медено
ще ме закара, но зная
стопява се бавно шушулката ледена,
но се стопява до края.
Кандилкат се само късни цветчета
в градината тъжна и няма,
овошките станали сиви дръвчета.
А моята песен... я няма.

Иван Грек с. Авдарма

"Я выхожу из этой дискуссии"

Я долго думал над тем, стоит ли на фейсбуке продолжать дискуссию относительно натянутых взаимоотношений болгар и гагаузов Молдовы, особенно проявившиеся в последние примерно 30 лет, с 1988/89 года. Не скрою, для меня не было секретом личная неприязнь некоторых болгар-"интеллектуалов" Молдовы к гагаузам вообще, причина которой для меня остается загадкой до сих пор. Она у них была задолго до этих рубежных лет.

Что же касается неприязненных отношений гагаузов к болгарам Молдовы, то они стали для меня открытием именно тогда, когда началась политическая борьба за гагаузскую автономию. Скажу сразу: я был среди немногих, кто выступал в поддержку требований гагаузов, хотя лично считал, что болгаро-гагаузская или буджакское территориальное образование с вхождением в него и молдаван юга республики стратегически более правильное решение проблемы, чем национально-территориальное.

Продолжение http://gagauzyeri.md/kultura/1593-ivan-grek-o-natyanutyh-vzaimootnosheniyah-bolgar-i-gagauzov-ya-vyhozhu-iz-etoy-diskussii.html

Мишо Крясков г. Тараклий

СТАРАЯ ПЕСНЯ

Старая песня. Нежданная встреча
с прошлым - до боли родным.
Как нежны и тихи были закаты,
и каким же я был молодым!

Золушкой скромной старая песня
средь грома взбесившихся нот...
Нежданная радость, прошлого вестник,
и сердце сквозь слезы поет.

ХМЕЛЬ ДУШИ

Пронзая ночь безмерною печалью,
зовут куда-то клики журавлей.
А там, за океанской далью,
пронзят дыхание мечты моей.

Но не даны мне крылья, чтоб оковы
земного малодушия порвать.
И в жизни нашей непутевой
отвык я и смеяться, и мечтать.

А вы летите с ветром, птицы воли,
к жарким берегам чужой земли.
А я уж выйду спозаранку в поле,
чтобы отпить весь хмель души.

ПОРУШЕНЫ ИЗВЕЧНЫЕ СВЯТЫНИ

Порушены извечные святыни,
попрано безумством божье слово.
Как мать, забытая детьми своими,
поникла в скорбной немоте Молдова.
Заглохли нивы под свинцовым небом,
станки умолкли без умелых рук.
Не славятся деревни духом хлебным,
забыт околицей кузнечный стук.
И как в былые годы лихолетья
при набеге полудиких орд...
В конце сурового двадцатого столетья
ждет избавления мученик народ.
Продължението на http://megdan.ru/blogs/pendzher-km-sveta/besarabski-gerdan-almanah-2018-chast-2.html