Моите срещи с туканите.

+1
Голосов: 1

180

Моите  срещи с туканите.



Другарски шарж на родолюбивите репортажи от балкански журналисти


Миришише на кисело зеле и мухъл.
Отворих очите и тутакси разбрах, че съм в кадуса. На балканският ни диалект означава, че съм спал в кацата. Сигурно, сме търсили мезе.
Бесарабци нямат навик да слагат мезе в бордея. Там само пият и, ако гостенинът остава читав, тогава го канят на маса в къщи. Яденето в Бессарабия е по-скъпо от пиенето и дори си имат приказка: « Грозде събирам колкото господ дал, а вино наливам колкото бъчви имам». Че така. Кадусът има вид на усечен конус, дъното на който е по тясно от горният обръч и за да се измъкнеш от тази клопка без да го обърнеш почти е невъзможно, освен ако си бил на младини майстор по гимнастика.
Паднахме заедно с кадуса. Той се оказа здрав, неразсънат и затова се издумтяхме без много шум. Изправих се, отърсех се. Вратите бяха затворени със резе отвънка. Това беше башка. Означава маза под къщата.
Сигурно, дедите им са преселвали от планински места на Балканите. Няколко бъчви, тяска, шарапана. Душникът беше съвсем тесен. От съзнанието, че стопаните ще заварят в башката си един балкански журналист, миришещ на кисело зеле, ме побиха тръпки. Започвам да се оглеждам, да се взирам в тъмнината и с голяма радост обнаружих в дъното на башката тавански капак, през който може от къщната стая в зимно, снеговито време да се слиза в башката за трушия или вино. Този елемент, сигурно. е превнесен от сибирско-руската битова архитектура. Много от бесарабци по времето на коллективизацията са прекарали по местата на булгарската ни прародина: Алтай, Иртиш.
Без да размишлявам дълго стъпих на едно буренце и натиснах капака- той се повдигна. Започнах катеренето и през малко се озовах в една тясна килийка-камарата. Така бесарабци наричат малка стаичка, където обикновенно крият своите престарели родители от хорските очи. В камарата нямаше никой. Настаних капака, оправих килима, зърнах снимките, окачени по стената.
Пътят назад беше вече отрязан и би било още по-странно стопаните да срещнат един балкански журналист, миришещ на зеле в стаите си. Настръхнах от тази мисъл, но не изгубих кураж- все пак сме чели нещо за шпиони, индианци и различни други криминални елементи. За малко да се успокоя и набележа планът, седнах на одъра, постлан с хасър и леко се облегнах на стената. За мой ужас тя се подаде. Повдигнах килима, прикриващ стената и видях една малка вратичка, водеща в съседната стая.
Поразителен факт! В далечна Бесарабия до края на двадесетото столетие се запазил този, трагичен за българският народ, елемент- вратичката, през която избягвали младите момичета в момента на пристигването на неканени турски управници, кърджалии и други душмани. По този начин те могли да бягат от къща на къща, докато не намерят спасение. Бесарабци, без да знаят къде точно се намира България ( тук хората казват Булгария), пренасят в своят бит от поколение на поколение, като генетичен код, белезите на общото ни кошмарно минало. Обърших неуместната сълза - тук нямаше нито интелигентска публика, нито телекамери. Журналисткото ремесло развива способността да се вживяваш в образа и аз, подобно на млада булка, се проврях през вратичката и, както вмирисан, съм нагазил в креват, покрит със белоснежна, накрахмалена покривка, а върху телото ми се срутват купчина възглавници.
Нямаше кога да разглявам тази приготвена булчинска зестра и смело преминах към вратата. Пенджерите ( тук.)са залепени със вестници, за да не избелява белоската в стаите. Но очите ми привикнаха и от тъмното изникнаха всякакви предмети и множество снимки в рамки .
Разгледах газова плита, хладилник, перална машина грижливо покрити със дантелени пишкири, купчина вълнени юргани, черги и килими. От портретите ме гледаха строги образи на едновремешни хора. Сред тях портрет на жена със барез и два ордена. На снимката е изписано: « Екатерина Кавлак. Бригадир хлопководческой бригады». По времето на най-волюнтарният строител и фантазьор на коммунизма, Никита Хрущев в Бесарабия мъчеха да отглеждат памук. Редом също екзотична снимка: купчина селяни със калпаци и кюркчета делово се чевъркат в сеялка. Пред тях стои импозантен, красив началник със паралия. Надпис: « Леонид Ильич Брежнев в гостях у колхозников села Тараклия». Да, наистина, Леонид Илич започва своята кариера в Молдавска ССР. Както и Пушкин, и Инзов той обичаше трудолюбивите, мокаетните българи и дори недоумеваваше защо не искат национален, български район. Достатъчно беше едно писмо в ЦК. Сега пишат и писма, и митинги правят, и депутати пращат, и в ОБСЕ, ама не дават. Къде сте видяли румънци да дават?
На друг портрет- мустакат дядо с типичнио български, тъжни очи и надпис « Заслуженный бригадир колхоза «Родина» и редом цял иконостас от грамоти. Се сетих, че не съм във музея и трябва все пак да се измъквам от този омагьосващ капан. Отворих вратата, и попаднах в коридорче. Тук вече беше по-видело. Но не успях да направя няколко крачки, когато се чу кучешки лай, крачки, хлопна врата и някой влезе в къщата. Метнах се към най близката врата, старинна, със фигурни прозорчета и клямка. Щракнах клямката и се озовах в една кухничка, запазила следите на някогашен котлон с широк комин, соба. До комина наредени ръжен, дървен огреб, шейнийки, пирустии, тави. По стената окачени нощви, сачове, чауни (тенджери)…
Нямах време за фолклорни наблюдения, понеже исходната врата беше на една крачка и на двора вече по-лесно да обесниш какво търси тук един балкански журналист, миришещ на мухъл и със посинени длани.
Дръпнах вратата и видях…стъпалки, водещи някъде надолу в тъмното. От двора се чуха женски глас и наближаващи крачки. В следващият миг се слузих на дъното на огромна, каменна маза, която освен централната «зала», заставена с рафтове и буркани, имаше още разклонения-мини. Едва успях да се сгуша в едната от тях, когато по стъпалките затропаха и влязоха трима мъжи.
- А че ти казвам,- боботеше един глас,- фляваме с него в башката, изпихме някой-друг стакан и той ме пита : « Ти за какъв се смяташ?». Аз му казвам , че за кубейчин. Той пак: « Ти българин ли си?» Аз му казвам, че не знам, защото мама гагавузка, тате украинец, единия дядо молдованин, другия албанец , бабите са българки. Знам всичките бесарабски езици. За да му бъде по ясно, побягнах в къщи да донеса една старинна картучка на нашият род. Когато се върнах в башката, вече го нямаше там. Обиди се, значи , че не се признах за българин. Кой знае какво сега жа напиши?
- Не бери кахър Симоне. Българина се познава не по приказката, а по-имането.
- Ама той нищо не успя да види! Саде в башката бяхме. Да бях знаял щях тутакси да го заведя в къщи. Ай, го два шопара гледам, пет шиленца храня за есен, трийсет овци у чобанина, двеста кокошки, петдесет урдечки, шест клетки зайци, две качета със сирине…
- Бря, с твойте ми зайци и урдечки! Човекът е интеллигентен, интересно му е за нашата история: откъде сме дошли, какво е да си българин, да чуе някаква повест, песня…
- Да беше почакал щях и това да му разкажа, да му изпея. Ай го, аккордеона в кешето. Гаче е за първи път. Барем знаеш колко вино сме изпили и изпели с тази история. Помниш ли, когато професорът Тодор Балкански беше на гости , издънихме цяло буре със бял зайбер дорде професора се съгласи, че «българин» това не е етноним. В новото време-да, нов старото –не.
- А какво е, като не е етноним?, - обади се по-млад глас.
- Тъй наричаха тангристите. На шумерски БЛГАР означава нещо като
« общество на знаещи». Това се колобрите или волхвите , звездочёти. По тази причина народите, почитащи Тангра, Слънцето-Сурва ги наричаха бЪлгари, Бугари, вулгари… По-рано са известни като киммерийци, скити, сармати, гуни, татари. Но по- късно народите се поведоха по христианство, иудейство, мусульманство. Които остават вярни на Тангра са българите. Според тези религиозни и идеологичски распри Велика България се разваля на няколко държави…Както и сега- Съветският съюз се развали по идеологически причини…
Симон още дълго «окачаше лапша», прекъсвайки своите речи с бърбукането и поредното отрязване на парчетии от едно бутче, висящо под тавана.
В мазата беше сухо, хладничко, миришише на чубрика и мирудия. Втората нощ у бай Симон обещаваше да бъде по-комфортна. И все пак, къде да бързам? Тук, в Бессарабия, сред нашенци и оцета е сладък.
← Чупички-ботиночки. В. Стафидов Бесарабски гердан. алманах 2018 →

Комментарии