Войната е душманска работа.

Разказ за Първата Световна война от тараклиеца Шаган Харлампи-Гъндзула


Бях вече женен и ни се роди син, когато в Бесарабия се начена мобилизацията. Дотогава нас, българите, в армията твърде не ни взимаха. Няколко момчета от Тараклий бяха призовавани по времето на японската война, но тя наскоро се завърше , тараклийци живи-здрави се завръщат и сред тях Георги Челарски с георгиевски кръст.
Аз, пък, бях се узучил на терзия и вече имах постоянни закази, когато един ден ме повикват при старостата Г. Беров, където заварвам и други тараклийски момчета.
В кабинета имаше един военен чин, който ни обяви, че Руската империя започва военни действия срещу Германия и ние, като поданици сме задължени да бъдем мобилизовани.
Това известие възприехме с объркани чувства: от едната страна младежки, юнашки кураж, от другата - известна тревога от незвестно и опасно дело. Никой от нас не само не е държал нещо по-военно от шилото или вилата, но и не е виждал пушка. На лов в нашите изорани кърища никой не ходи.
Аз, пък, дори и кокошка не съм клал с нож. Саде с брадвата. За шиле или овца дума не става. Имам меко сърце и не се решавах да погубя жива душица. Срещу човек ли ще посягам ? Ама…
В уреченото време ни откарват в Бендер и от там по железницата в Житомир- сборен пункт с каменни казарми. Тук започват да ни учат на построение, маршируване, ни обличат в войнишки дрехи и за първи път ни връчиха пушки. Вехтички, но истински.
Обаче никакви военни занятия нямахме. Всички се надяваха, че войната ще бъде кратка, защото руската армия е най- многобройна.
Подир три месеца ни прекарват в Царское село, където ние, селски хора, за първи път видяхме какво е «царски палати», генерали, нагиздени дами и всякаква друга розкош. Но най-чудното беше това, че ката дзаран ни построяваха пред казармата, пристигаше чин от царската служба и ни раздаваха по една рубла. За пет рубли в онези времена можеше да си купиш цяла крава.
Но дойде моментът и късна есен 1914 година нашият полк го изпращат в Източна Прусия. За първи път виждахме чужбина, немци.
Нашата задача беше да «държим фронта». Ни настаняват в, вече изровени и укрепени окопи, раздават нови бойни пушки с штикове и наскоро ни обучават, как да стрелями и да ръчками. В бой, като такъв, не влизахме. Саде стреляхме от окопите, без точно да виждаме в кого. Главното да има много гърмеж, кадеж, псувни…От противната страна отговаряха със същото. И там са били все такива селяндури, както и ние, а по късно разбрахме, че едните са галичани другите-славянски племена от Австрия. Ние чувахме техните команди и донякъде разбирахме тяхната реч. Офицерът ни обесни, че Австрия за първи път събрала армия с принудителна мобилизация, но понеже нямало време за обучаване, стъкмила полковете по народностен признак и сякой полк исползвал свой език.
Веднъж, все пак, ни дигнаха в атака, но дорде стигнахме до неприятелските окопи, боят вече стихваше, но по чудо останах жив. Немецът ме ръчна със штика, обаче успях да се сгуша и саде ме перна по главата. В следващият момент и аз и той бяхме съборени в окопа от нашите.
По признание на един от моите фронтови другари, когато той бил за първи път дигнат в атаки в предните редове и трябвало да встъпят в ръкопашен бой, той кяр са понапикал. И това съм го чувал и от други. Човекът има някаква нравствена, природна бариера срещу посягването на живота.
А иначе, истински бойни действия вършиха казаците и кавказците. И едните и другите още от малки са научени да убиват хора, без да им трепне ръката. Казакът можеше с сабията да разполови човека, а понякога атакуваха и с копиета. Страшни хора. Имаше сред казаците и азиатци с дръпнати очи, почернели лица и с рошави, чобански шапки. То беше страшно саде да ги гледаш, камо ли да се биеш с тях.
Кавказците пък се стремеха към фронта за кураж, геройство. Те пристигаха със свои коне, оръжие и организация. Обаче, според лошата им дисциплина и фудулия често даваха големи жертви, бъдейки покосени от плътен огън на пушки и картечници.
На един сайнак на фронта настъпи замиряване и нашата рота получи заповед да се премести на друго място. Беше ранна пролет. Ротата се движеше по една долина, сякаш завита с бял юрган от гъста мъгла. Виждахме саде гърба на предният другарин в колоната.
Към вечерта, вече доста уморени и изпомокрени от високата влажност, спираме до някакви изоставени дамища. Но не успяхме и да клекнем, когато от мъглата се извряха немските солдати и ни взимат в плен. Нямахме нито сили , нито желание да се бием с тях. Минахме през коридор, направен от немците, си дадохме пушките и бяхме затворени в дамищата с предупреждение, че ако намислим да се измъкнем през пенджерите ли или покрива, ще бъдем застреляни тутакси.
Три дни прекарахме затворени, но повече не можеше да се трае: глад, жъд, страх. Накрая, по-смелите юнаци започват да надничат от покрива и за наш срам се убеждават, че никаква охрана нямало и даром сме се мъчили.
Тутакси избираме разузнавателна група и я изпращаме да търсят храна и пътят към спасението. Групата изпъром се натъква на един чифлик, в който стопанинът, макар е посплашен, но наскоро се взима, дава на нашите няколко самуна хляб и един кюп с мас.
В друго място срещнали един кравар, и той им обеснил, че фронта се преместил на запад и им посочил пътя, по който можело да се стигне до руските позиции.
Но тъй се получи, че пристигнахме в момента, когато в това място била расформирувана цялата рота по причината на техният бунт. В този край на фронта била напрегната обстановка, често бивали атакувани, но патрони и снаряди не стигало и доставките се бавели. Войниците отказват да испълняват заповедите на офицерите, по късно са арестувани водачите на бунта, а останалите извизат в тила.
Излиза, че ние сме дошли таман на време. Но, по-добре, да е била ни отминала тази орис.
На други ден, едва получили новата амуниция и пушки, ни вдигат по тревога и ни пращат в окопите.
Започва страшен гърмеж от пушки и картечници. Саде оставаше сгушени да лазим по траншеята. Едно време всичко стихва, и аз с двама други тараклийски момчета се натъкмихме до един блиндаж да се оборавим и да се отупаме от пръста.
Обаче се начена още по-страшното: загърмя артилерията. От блиндажа изкача нашият офицер и хуква да нарежда и да организира отстъплението в по-безопасно място. Но не успява офицеринът да пробяга и десетина крачки, като изсвири снаряда. Взрив. И тялото на офицера се разлита на парчетии по окопа.
И тук аз чувам изпъром хълцане, а сетне и див, животински рев. Това вуеше Тодор. Той се държеше за главата и с безумени и ококорени очи се взираше в распокъсаните меса. Сетне тараклиеца изкочи от окопа , побягва сред облаците от прахоляк, взривове и се изгубва в вечерната здрач. Повече не го видяхме и не знаем какво стана с него.
От тогава нещо ми се скъса в душата. Сякаш отъпях.
И ме обхвана едно тъжно и спокойно безразличие.