Украйна за България не е Покрайнина, а е център...
- Опубликовано:
- Блог: Пенджер към света
- Рубрика: История
- Редактировалось: 1 раз — 26 августа 2024
0
Голосов: 0
3996
Укоайна за България не е Покрайнина , а е жив исторически център.
Многократно съм заявил и като позиция, и като част от анализи, и в разговори в „Националистическото Пространство“, към което принадлежа, че подкрепям Украйна в конфликта с Русия. Като споменавам това „пространство“, пак ще изтъкна, че смятам позицията на Боян Расате за най-правилна, или поне най-достойна, на ВМРО за балансирана, на „Възраждане“ за погрешна.
Всички са ми скъпи, по едни или други причини!
Още в самото начало на конфликта, като бивш военен анализатор ( за вестник „Българска Армия) , написах, че НАТО трябва да участва на бойното поле с войски, още когато Руснаците, самоубийствено самоуверено, настъпваха в не-подсигурени колони. Разбира се, ако искахме, ако не Украйна да победи, поне да не загуби територии, което именно се случи след бездействието на НАТО. Значи, стратегическата цел е била друга. Вероятно тя е била да се воюва чрез други и да се воюва възможно най - продължително, което ще се изясни рано, или късно. Но има и тактически „грешки“, една от които беше НАТО да подтикне Украйна, в така наречената „офанзива“. Да се атакуват изградени отбранителни линии, които забавят техническите средства и ги превръщат в мишени, за всеки човек с елементарни военни познания е ясно, че това е рецепта за катастрофа, каквато именно се случи. Вместо това, още тогава трябваше да се атакува незащитена Руска територия, както безсмислено се прави едва сега. Всичко това нанесе и нанася огромни загуби в жива сила на Украйна, които НЕ СА „тактически средства“, каквито НАТО смята че „компенсира“ с пари и оръжия, които са тактически средства. Т.е. разминаването е пълно. Липсата на смелост, или кураж, за да използвам Българска дума, се отнася и за нас, като част от НАТО и „колективния Запад“, независимо дали тя може и/или трябва да се представи като грешка. Тя вече доведе Украйна до демографска катастрофа и неминуемо ше я доведе до „подялба“. Освен това дълбокото лицемерие на „колективния“ Запад, ни постави и нас в морално осъдителното положение да водим война с Русия, единствено чрез Украинските войници и разбира се само чрез пари. Което, може от Християнска гледна точка да е Грях, а индулгенциите отдавана излязоха от мода, но за Единственият Народ в Света спасил своите (и не само) Евреи от смърт е падение. Зад всички споменати колективни органи, разбира се стоят хората които управляват САЩ, като нямам предвид Байдън, разбира се.
Подкрепям Украйна не защото мразя Руснаците, като емоционалните истерици, нито защото обичам Украинците, за които същите тези истерици никога не са помисляли преди 2022. Нямам основание нито за едното, нито за другото. Понеже познавам отдавна потомци на Руската Белогвардейска Емиграция и такива на Украинската Емиграция, с които общувах в Англия единадесет години, мога да кажа, че разбирам тяхните позиции. Към последната Емиграция принадлежеше и един от дядовците ми, който в Рода ни, се занимаваше с моето възпитание и образование - Полковник Однороженко, военен инженер, служил при Генерал Врангел. Имам всички основания да уважавам и двете групи. Те и двете бяха обединени в наследената и от мен генетически омраза към комунизма, на който станахме жертва не и “ без“, а ПОРАДИ усилията и на „колективния Запад“.
Не знам защо Камала Харис е “ фенка на Степан Бендера и на полка „Азов““, но аз СЪМ техен фен, при това обосновано, защото познавам част от генезиса им. В началото на 90-те години в Англия избухна скандал около едно историческо престъпление, което беше разкрито от Граф Толстой, тогава Председател на „Световната Монархическа Лига“, в която имах и имам честа да членувам. Става дума за следното. В края на войната, сражаващите се на страната на Германците, Украинци – 50000-ен корпус, организирано се предават при Виена на Западните Съюзници, но не предават оръжието си. Те искат гаранции, че ще бъдат изпратени в плен на Запад и ако това не стане, са готови да се бият до смърт, предвид това, че знаят много добре какво ги очаква в СССР. Знаели са го много добре и тези които са ги измамили. Да, разбира се, че са ги измамили. Получават уверения, че условието им ще бъде изпълнено, докато се разоръжат, след което ги натикват с щикове в конски вагони и ги изпращат към Сталин и гибелта.Този скандал тогава го коментирах по Радио „Свободна Европа“ (Лондонското студио), за което работех. Публикувах и статия в една от първите книжки на „Ави-Тохол“ в средата на 60-те. Потомците на тези предадени от Запада на Сталин 50000 „Бендеровци“, служат днес в полка „Азов“, не само с основание, но и с похвална и заслужаваща адмирации мотивация. Те не са измислени „Павлик Морозовци“ и отцеругатели, а нормални човешки същества- МЪЖЕ ! Съмнявам се, че Камала Харис има и бегла представа колко е права да им е „фенка“, но пък и бе това, нея бързо я подплашиха и тя нескопостно се отметна от думите си.
По-дълбоката историческа ретроспекция, е само за тези, които наистина искат да знаят историческия генезис не на днешния конфликт, който е предизвикан от вън, а на историческите вътрешни противоречия на територията на днешна Украйна, които може да се каже са най-оспорваните територии в историята на Европа. Ще минем само през някои от познатите ни от училишните скамейки имена, като - Дарий, Александър, Митридат, Атила, Кубрат, Светослав, Карл XII „Шведски“, Хмелницки, Наполеон, Хитлер, а след време, дано да е скоро историята ще запише, или Путин, или Зеленски, ако не мислите че се шегувам. Всички са оставили, или главите си, или мечтите си по тези земи. Но, шегата настрана, на тази територия винаги е имало една разделителна линия, по течението на река Днепър. Eрмак Тимо (феейвич), колонизаторът на Азия, „Стенка“ Разин и „Емелка“ Пугачов , са героите на изток от Днепър, „Хетманите“ Мазепа, Хмелницки и Бендера са героите на запад от Днепър, на така нареченото „Дяснобрежие“. Хетманите тук са в кавички защото двамата последни, не са казаци. Не е в интерес на днешна Украйна да търси корените си в „държавата“ на Богдан Хмелницки, така наричаната „Хетманщина“, която съществува 24 години (1630-1654). Той е наистина световна личност, участва в редица войни в Европа, превзема с казашките си полкове Дюнкерк във Френско-Испанската война. Но за да съществува Независима Украйна, което е неговата цел, е трябвало да я освободи от Жечпосполита (някогашна Полша), а не от Русия, което в крайна сметка за съжалвние успява да постигне. Хетманът кани Руския Цар Алексей I в Украйна и Руснаците за пръв път в историята слизат към тези територии, като в крайна сметка „Переяславската Рада“ в 1654 ги присъединява към Русия. Заменят Украинците, Полската зависимост, с Руска. Днес, точно 370 години след това решение на „Радата“, Западна Украйна, зад която освен всики останали, стои и Полша, се мъчи да отстои независимостта си от Русия. Това е историята, тя се повтаря - понякога с трагическа ирония.
Разбира се историята на тези земи е много по-древна и по-богата, но не е удобна за днешната Украинска държава. Нейното непризнаване е в основата на трагизма на нейната съвременност. Същото се отнася, разбира се и за Русия. Това което те не признават е собствения им генезис. За ПРЪВ път в историята на тези земи, те са реално обединени под едно върховенство в огромната Империя на Атила, във “Велика България”, която не е „Магна България“, на Кубрат от популярните и неточни карти. „Магна България“ е бледа сянка на „Велика България“, която както Българите са записали е основана в 153 г. сл.Хр., от Ави-Тохол, т.е. тя е Първата Европейска Държава. Тя се е простирала от Дунав до Кавказ, най-голямата държава в Европа, като всички нейни отломки, днес воюват от двете страни на Днепър. Дори след Кубрат историята си остава неудобна за днешните протагонисти и за „Украинци“, и за „Руснаци“, слагам ги в кавички, защото там воюват поне 6 различни националности и/или етноси, и от двете страни. Почти 1000 години след създаването на тази „Велика България“ и почти 400 години след колапса и, на същите територии Светослав I “Киевски“ изгражда своята още по голяма Империя, включвайки и земите на Волжките Българи. Това е отново най-голямата държава в Европа по това време! Светослав I, като син на майка си, Княгиня Олга, аристократка от Българското Царско Семейство, вероятно племенница на Симеон Велики, има легитимни претенции за Българския престол. Съвсем друг въпрос е, че тези му претенции слагат края на Първата Българска Империя, както и че за него лично, те имат нещастен, но може би закономерен край. Главата му е превърната в чаша, нещо което самият той вероятно щеше да одобри.
Това е съвсен накратко истинската история на тези земи, или по-скоро тази част от нея която, макар че обяснява донякъде днешната им съдба, не се познава, камо ли да се преподава, нито в Украйна, нито в Русия, нито в България. За Русия, няма какво да кажем повече от това, което на времето Димитър Съсълов е казал относно „руското чувство за малоценност“. За България, би било излишен мазохизъм. Относно Украйна ще споделя моя личен опит, макар и от преди 22 години. В 2002, заедно с още няколко Български Народни Представители от „Парламентарното Лоби за Подкрепа на Българската Диаспора“ в 39-то НС, на което бях съосновател и зам.председател, направихме една двуседмична обиколка сред Българските общности в Украйна. Това беше първа по рода си Парламентарна инициатива на България, която подготви и посещението там на НВ Цар Симеон III, две години по късно. За това което преживяхме и почуствахме в срещите по пътя от Молдова до Азовско море, трябва да се напише книга, но тук искам обективно да споделя само някои факти свързани с днешната ситуация в Украйна. На всички нива на общуване с нашите „Бесарабски Българи“ получавахме едни и същи оплаквания, че Българите не са третирани равноправно в Украйна, спрямо Украинците и Руснаците. Нямаше нищо драматично, както някои събития след 2014, нищо което не можехме да коментираме открито с Украинските власти, например в телевизионно предаване с Губернатора на Одеса. Нищо драматично и както вярвахме всички, определено поправимо, но тогава, като че ли подценихме тенденцията. Не толкова спрямо Българите, а спрямо избрания от Украйна път на развитие. Трябваше да разрешаваме и доста чувствителни проблеми, като например нежеланието и/или пречките пред поставяне в Украйна на изработения в България паметник на Кан Аспарух, както и неприятното отношение към неговото съхраняване, до разрешаване на проблема. Поради крайна умора на част от групата ни, не можахме да посетим Запорожките Българи, но пък те дойдоха при нас за среща в Приморск, което Кримските „татари“, т.е. Българи, не успяха да направят. Сега, разбирам, от мои колеги и приятели там, че всички са заедно от едната страна на „барикадата“, но в Украйна, продължава да цари едно неведение за истинската история на тези територии.
След казаното до тук, ще си позволя едно предположение, въпреки че, обикновенно се казва, че „в историята- „ако“ няма“. По принцип подвеждащо е това твърдение, защото най-често именно в това „ако“ се съдържат поуките от нея. Украйна реши да се развива като Национална Държава, игнорирайки факта, че на нейната територия живеят най-малко пет различни етноса, или най-важните са пет, за да се изразим по точно. Те са Украино-Рутени и Украино-Казаци (Запорожките) в Западна и Централна Украйна, Русифицирани Казаци ( Запорожки, Донски и Кубански) и Руснаци, днес на изток от Днепър, както и Бесарабски, и Кримски Българи, някога живеещи на цялата територия от Таврия и Крим, до Одеска област, днес вероятно до една или друга степен компресирани от войната в съотните противостоящи си енклави. Ръководството на Украйна не отчете историческите закономерности, установили се в резултат на столетията войни, между поне четири от тези пет, в които Българския етнос е бил въвличан ту на една, ту на друга страна. Далеч съм от самочувствието да твърдя, че ако Украйна беше избрала Федералния Път на развитие, а не Националния, нямаше да се стигне до конфликт. Вече казах, че непосредствената причина за самия конфликт е външна, но поне щеше да има някаква надежда и/или условие, което да и позволи да запази териториалната си цялост, нещо което за съжаление, според мен вече не е възможно.
КРИМ
Ако Крим е „ябълката на раздора“, в „очите на слепите“ както се казва, то той е „трън в петите“ и на Украйна, и на Русия. Винаги е било така. Русия стъпва там за пръв път в 1783, Украйна, образно казано, „никога не стъпва“ там. Между посочената година, когато Русия завзема Крим и 1800-та година, когато го губи, 300000 Кримски „Татари“ , т.е. Българи, са изселени от там. Руският „Царизъм“, разбира се бледнее пред „Комунизма“, по-точно Сталинизма, когато те, - ВСИЧКИТЕ, са изселени в Централна Азия. Говорим, по официални данни за 900000, от които 49% загиват в процеса на депортацията. Това е един от перфектните (на теория) примери за Геноцид, както е и перфектен пример за това как може да бъде игнориран (до днес). Днес Кримските Българи съставляват около 15% от населението на Кримския полуостров, а в Диаспората им (главно в Украйна,Узбекистан и Турция) живеят около 1 милион! Те са потомци на неправилно наричаните „Черни Българи“, те са потомците на „Кримската Епископия“ („Епископия Хунугундурия“) която посещава, организира и благославя Кирил Философ в неговата, така наречена (пак неточно) „Хазарска Мисия“- 860-862.
Тези именно потомци са легитимните „притежатели“ на моралния суверенитет над Кримския полуостров, което в днешно време, за съжаление, не означава нищо.
В ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Тъй-като е ясно колко ще бъдат разбрани дълбоките исторически ретроспекции, които можеше и да са по дълбоки, включвайки столетията на „Боспорското Царство“ и „Династията на Спартокидите“ например, ще завършим с нещо много близко и сигурен съм разбираемо, и в Украйна, и в Русия, и в България. Нещо, което щат не щат, в Украйна трябва да отбележат, в Русия вероятно ще замълчат, в България няма да предизвика интерес.Имам предвид Образователните Системи на съответните държави. Всъщност, Украйна трябва да се гордее с факта, че нейното „Украинско Национално Възраждане“, макар и само с няколко години, предхожда всички подобни движения в Източна Европа. Официално то е прокламирано в 1845 година, но е организирано доста по рано от членовете на „Украински Братства“. Те са създадени в Рутения (Галиция) в началото на 19 век и се разгръщат в Западна Украйна към средата на века. Като „Тайни Общества“ , „ „Украинските Братства“, са създадени като „БРАТСТВО НА СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ“. От 1865 до 1913 година това „Братство“ създава 77 клона с 2647 училища! Това е непосредствената и ефективна клетка, генерирала стремежа на съвременна Украйна към НЕЗАВИСИМОСТ. Проверете дали се преподава това в днешните и училища. Всъщност, въпросът трябва да е адресиран към „нашите“ Училища и Университети, което няма да стане, а и да стане политиците „Български“, от които всички зависим, удобно ще го пропуснат.
Тук можем да споменем и „Арменския Поп“, или пък защо не попитаме „Светия Синод“, ( Бог Да Му Дава Все Така Мъдрост!) да обясни на енориашите си съдържанието, или по скоро реалностите стоящи зад „Деня на Света Равноапостолка Елена (Олга), Първа Християнска Владетелка на Киевска Рус“ (и Българска Княгиня) който се почита на 11.07. Вече го направихме, което според „одиторите“ на действителността, не е добра идея, направо е лоша идея, може скоро да се окаже престъпна идея.
Поради тази, за съжаление отдавна установена „правилна“ действителност, Българите вместо да получат ясна аргументация защо трябва да са на страната на едната, или на другата страна в конфликта, или ще се въздържат от мнение в голямото си мнозинство, или в другата си част ще робуват на историческа инерция, или като една малката част (за щастие) от тях ще чака от „Козяк“ да им кажат каква позиция да заемат, за да я налагат след това на всички. Тези, чието призвание е да го направят, или тези които получават пари за това, МЪЛЧАТ.
Така Националното (Великото) Единство ще угасне.
Димитър Димитров