Бежанци. Мишо Хаджийски

Българин, роден и живял в Таврия, потомък на българските преселници
от Бесарабия, той е бил изключително активна личност. съдържанието на
неговия творчески и житейски път се определя изключително от стреме-
жа да е полезен на своеТо и на своите. да разкаже за родната Таврия,
за своите земляци, у Мишо Хаджийски е било като творчески дълг, като
нравствена повеля. а неговото художествено творчество е своеобразен
художествен летопис на българската диаспора в Таврия.
Героите във всяко негово произведение, а и самият повествовател са
жива частица от българите преселници с техните грижи, тревоги и радости,
характерни за онова време. най-висша ценност и мярка за нещата у Мишо
Хаджийски не е човекът въобще, или нравственният закон, а сливането със
законите на битието на своята етническа общност, тоест като висша ценност в неговото творчество се осъзнава всичко българско.
Мишо Хаджийски се завръща в България и живее там само около една година и за тази година успява да издаде четири книги и да стане една от най-големите надежди на българската проза. но той твърде рано е загинал, когато е бил само на 28 години. През 1944 – издава още две книги. Приет е от българската културна общественост като даровит журналист и многообещаващ писател. септември 1944 – арестуван с обвинение за измяна на СССР. декември 1944 – при повторен опит за арест Мишо Хаджийски се самоубива в Белоградчик.

Бежанци

Вземете картата на Украйна.По северния бряг на Азовското море, между Дон и Днепър, се простира равнина без нито едно баирче или горичка. Суха безлюдна степ, с рядки селца по брега на рекичките, с богати чифлици-хутори край изворите.
Северната част на степта е малко хълмиста, срящат се баирища и камънаци, но по-долу, по брега на морето, дето степните рекички се разливат, безброй блата и тресавища, гърла и гьолове превръщат степта в непроходим край. В гъстите тръстики са гнездата на дивите гъски, пуйки, а пръснатите езера и гърлата изобилствоват с риба. Дълбаките трапища, сухите дерет аса свърталища на хищни степни вълци, които често нападат селата и овчарските кошари.
Това е прочутата Таврия, приказна страна, краят на безкрайната степ, дето няма нито синури, нито горизонти. Дето всичко е тъй примамливо за човека, дето няма писани закони, а всеки живее по инстинкта на борба с нивидим враг. Дето няма място за слаби и недъгави. Дето силата е закон. Таврида или Таврия, както се нарича, е била византийска колония, по-сетне –провинция в Кримското татарско ханство. Безброй народи и племена са намирали подслон под синьото като водите на езерата и реките небе на Таврия.
Хуни, хазари, българи, скити, татари, ногайци…И ден-днешен личат следите от велики войни и преселвания. Личат развалините на татарските аули-селища, гробниците-хълмове на хазарските князе. Минали ордите на непобкдимия Чингиз хан, най-легендарния човек от както свет светува. Минали и отминали, а в степта останали гробници, лъкове и стрели на незнайни воини. В битката на бойното поле умирал легионерът. Ордата го погребвала свято: заравяли в златен ковчег трупа заедно с лъковете, стрелите, копията, седлото. Убивали коня и го слагали в гробницата. Убивали слугите и ги погребвали заедно с господаря им.
Древните българи, нашите прадеди, като се спущали от Волга към Онгъла, минавали през тия земи. Конницата на воинственната българска орда е тъпкала тревите на Таврия. На Калка ( днешната Миус), на Берда и Карсак българите са поили конете си. Ордата като страшна буря помитала всичко по пътя си и нямало сила, която да възпре стремителния й полет. Оставили по пътя покорени племена и народи.
През време на Руско-турската война 1856 г. руската армия прогонила татарите от Крим в Турция, а ногайците избягали – една част в Кавказ, друга в Мала Азия. След войната степта пак опустяла. Трябвало, естествено, да се засели, укрепи, да се построят крепости срещу силната още Турция. Толкоз повече, че Русия, изгубила войната, не оставяла надежда кога да е, с един удар да разгроми Отоманската империя, да си пробие свободен излаз през Проливите. в 1856 година в Париж е сключен мирен договор, така нареченият Парижки трактат, неизгоден за Русия. Южна Бесарабия, Буджакът минавали във владение на васала на отоманската империя, Молдовското княжество. Буджакът бе населен по онова време с българи, бежанци от Ямболско, Сливенско и Одринско. заедно с отстъпващата руска армия на Дибич Задбалкански са бягали и българите.
По времето на Парижкия трактат бежанците, възлизащи на 200 000 души, били настанени от руското правителство в Буджака и естествено нямали желание да дирят нов късмет в далечните степи на Южна Русия. Особено благосклонно се отнасял към тях руският генерал от пехотата, началникът на Южноруския край Иван Никитич Инзов. Той дал на българите хубави земи и ливади, освободил ги от войниклък и от данък. В Буджака освен безбройните селища по брега на Дунава и Прут израснали две български градчета – Болград и Комрат. В новата си родина българите се чувствали много добре, но злината придошла ненадейно.
Буджакът минал във владение на молдовските боляри, а заедно с това настанали дни на горчивина и сълзи. Жестоките боляри отнели всички права, дадени на българите от руското правителство. най-хубавата земя и плодородните ниви болярите взели за себе си, а лошата – баирищата и камънаците, оставили за българите. завист, злоба обземала болярите, като гледали богатите български села и градове. Българите имали също толкова земя, както и другите народи в Бесарабия и земята била еднаква. с труд, с нечовешки усилия превръщали българите степта в тучни ниви, но сляпата омраза към всичко българско подтиквала болярите да вършат жестокости. нещо повече, през есента на 1861 година в Болград молдовските жандари провокирали кървави стълкновения. Били убити и ранени до 150 души българи. За това събитие обстоятелно ни разказва видният бесарабчанин Владимир Дякович, наш историк и журналист. Убийството станало главна причина за масовото бягство на българите от Бесарабия в Таврия. От тия паметни дни се започнало преселването. Тайни руски агенти упътвали бежанците през границата. Есента на същата година избягали до 40 000 души най-будни българи, всички ония, компроментирали се с едно или друго пред режима на молдовските боляри.
Бягали нощем, скришно от жандарите. Рекичката Камчик била на границата. Нощем българите товарели покъщнината и на каруци и харби, опитни хора упътвали керваните по глухи друмища към границата, а там казаците ги пресрещали на брега и им помагали да преминат реката. добитъка прекарали от по-рано. Разбира се, границата минавали тайно, без знанието на молдовските власти. но да минеш границата с каруци и да прекараш добитъка можело само в условията на тогавашните граници и граничари, тоест с „армаган”, подкуп…
Кметът на селото Преслав Корнев имал големи връзки в Яш и решил да пресели селото си в Таврия по легален път, за да не подложи живота на селяните си на опасност. Каймакаминът след дълги размишления разрешил на преславците да се преселят, ала поискал от всяка жива душа по пет златни рубли. Парите били събрани и в определен ден Корнев трябвало да ги занесе в Яш на каймакамина. В поменатия ден всички имали разрешение от самия каймакамин. Нямал разрешение само кметът Корнев. Господарят му обещал паспорт, след като донесе парите. Дълго мислили преславци как да излъжат господаря и парите да не дадат и намислили следното. Рублите скрили в един сандък с дрехи. заедно с всички преславци минало Камчик и семейството на Корнев, когато всички били на руския бряг заедно със сандъка с парите, кметът повикал жена си:
— Я чакай, жено, забравих нещо да ти кажа. Корнев тръгнал да иде при нея на другия бряг, но жандаринът не го пуснал.
— Ще избягаш – рекъл той.
— Абе, човек, няма да бягам, ще се върна. Ето ми шубата, ако не вярваш. Корнев свалил от гърба си новата вълча шуба и я оставил на жандарина. а щом минал границата, извил се и извикал на молдовския стражар:
— Носи поздрав на господаря…
— А че ти няма ли да се върнеш, мошуле?
— Няма.
— а шубата?
— Халал да ти е.
Жандаринът се разсърдил и почнал да псува. дигнал пушката да стреля, но го дострашало от казаците.
През лятото същата година в Петербург довтасала протестната нота от каймакамина на молдовското княжество, в която се искало да се предаде на молдовските власти престъпникът Корнев, задигнал десет хиляди рубли държавни пари. От Петербург било отговорено, че такъв човек сред бежанците няма. а с тия пари била построена църквата в Преслав, най-голямото българско село в Таврия, основано от бежанци- бесарабци. От молдовската граница до брега на Азовско море бежанците вървели два месеца. Отпред казаците конници посочвали пътя и закриляли кервана от разбойници, върлуващи по онова време из степта. На Гергьовден бежанците стигнали Днепър. Тридесетхилядният керван се разположил на бивак да празнува деня на св. Георги. заклали агнета, пекли ги на шиш на огъня, на въртел. Направили общ курбан, всяко село дало по три вола. Селата се движили отделно, едно след друго. На бивак също заставали отделно, но курбана направили общ. Инзовци също дали три вола, но по-угоени, по-тлъсти. и видяло им се несправедливо да ядат месо от общия казан с по-слаб добитък и те, като пускали месото в казана, намушвали го с клечки, за да не се разбърка с другото. Като се сварил курбанът, инзовци извадили месото с клечките.
Поради алчността им ги нарекли „вариклечковци” и тоя прякор и до ден днешен се чува в Таврия. Щом стане дума за инзовци, казват: „Познавам ги, тия вариклечковци”. В същия ден от Екатеринослав пристигнал конник казак с царски указ за бежанците. Като ги поздравявал с встъпването на руска земя, цар Александър им давал големи привилегии. Освобождавал ги за 10 години от данък и за двайсет и пет от воиниклък. Царят им определил земя за заселване – брега на Азовско море, между ногайския аул Бердянка на река Берда и на запад до селището Кизияр (днешният град Мелитопол). От хазната Белият Цар подарявал на всеки българин по 15 златни рубли и пет пуда жито за семе. и най-главното, което така зарадвало бежанците, бил хаберът, че на всяко семейство се дава по 50 десетини (500 декара) земя.
Три дни по случай царския указ бежанците яли и пили, та водите на Днепър се чудели. За да получат повече земя, нашите българи са досетливи – изпоженили младежта…След веселбите по Гергьовден бежанците минали Днепър със салове. Зад великата украинска река се простирала безкрайна дива степ без нито едно селище. Нямало ни път, ни пътеки. Тревата била толкова голяма, че скривала кервана, разтеглил се на десет километра.
Казаците вървели отпред и през всичкото време стреляли, за да плашат вълците и разбойниците. Нощем, като оставали на бивак, спирали каруците „на кръг”. По средата запирали добитъка, край огнищата – котлоните се настанявали бежанците. Глутници вълци идвали към бивака, виели страшно и не се плашели дори от гърмежа. често отвличали добитък, а в една песен се пее как вълци отвлекли мома и ерген, които се задиряли до каруците. Няма съмнение, като се знае характерът на степните вълци, че това било истина…
Пет дни вървели бежанците през степта, докато стигнат река Молочна и селището Кизияр, границата на Таврия. Тук всеки получил парите и житото, а казаците се върнали назад.
В Кизиярската църква бежанците отслужили молебен и на другата сутрин минали реката. Тук била същата степ, без нито едно селище… държавният друм от Кизияр за Бердянка се познавал само по това, че тревата по него била малко поотъпкана от минаващите понякога казаци или чиновници, царски слугари.
Бежанците се спрели на бивак до морето, дето днес е село Ботево, и стояли цял месец, докато избрани от всяко село хора определят мястото за поселване.
Три рекички прорязвали степта: Лозоватка, Карсак и Обитошна…В долините на тези реки са избрали място заселниците. Само Паланката, Троянът, Софиево, Андрово и Палаузово са се отбили встрани в безводните места по границата на Таврия. а тук, до Кизияр, на западната граница, на брега на езерото Молочно, се поселили тропокевци, махленци и търновчани.
Тепърва трябвало да се изчисти степта. Бежанците изкопали колиби и мази за децата си, подпалили тревата, та опожарили цяла степ. И в Бесарабия бежанците навремето са разчиствали по такъв начин степта.
Цяла Таврия пламнала в огньове и нощем, при воя на вълците, бежанците по огъня разпознавали къде са се настанили селата. Пожарището унищожило много вълци и змии и степта станала по-спокойна. след огъня вървели първите орачи с дървени рала. за пръв път те разоравали тая заспала във вековен сън земя.
Тъй минало лятото в първите грижи и работа. Към Покровден паднала слана, а след нея и сняг. Първата руска зима била жестока. А бежанците я срящали в колибите си, опушени с тръстика и с котлон по средата. За добитъка нямало оборища и сайванти и едва успели да им стъкмят навеси от тръстика. Ала навесът бил повече за сянка, отколкото за мраз. По октомври скръцнали мразове, та добитъкът измрял. Почнал се мор и сред хората. Появили са вълци от трапищата и деретата и страшно виели по баирищата. Храната се свършила и нямало откъде да се набави. Като на безлюден остров били тия нещастници, прокудени от родни пепелища в далечната неприветлива земя. В тъга и отчаяние минала зимата. Забравени от хора и от Бога, бежанците са намирали утеха в песните, нарежданията и плачовете. В тесните димни колиби момите се събирали на седенки. Край огнището старите разказвали за далечния незабравим край, родния Балкан, гдето върлуват смели юнаци-хайдути. Свирел кавалът, отпявъл му тъжен момински глас. Бежанците проклинали съдвата си:

Де провалят болградци,
Болградци касаболийци.
Първия й, холам, Еманди,
Втория й Мунджи Панайот,
Третия й, бре, Узунова,
Четвъртия й Георги Минков
Петия Длигор Назлиев,
Шестия Хаджи Уроза,
Седмия й, холам, Дропуло.
Че тий ми света пръсная,
Света ми Българията.
Майка с деца разделия,
В Таврия ги пратия,
Та ги русите крусая.
Крусая, покрусват ги:
Какви са черни българи,
А пък на царя пофалия.
Сичките кълнат, провалят.
Най много кълнат Еманди:
Да се провалиш, Еманди
Душата ти място да няма
Ни в рая, нито в Джендема,
Майки от деца отдели,
Братя със сестри раздели.