Попарата
Една вечер забелязах в кухненския долап няколко филийки пресъхнал, закоравял хляб. Докато се сетя какво ще стане с него, зад гърба ми изникна дъщерята: — Тети, извинявай, не сме догледали. Ей сега ще го изхвърля, а ти вземай от този свежия хляб.
Досвидяха ми се тез резенчета бял хляб. – Чакай, не хвърляй, — рекох май серто (избухливо). – Да хвърля всеки знай, ама колко труд се вложило в тез парченца? Днес вечерята ми ще е попара, а ви си яжте вашето наготвеното със свежи хляб. Казано – направено.
Включих електрическия чайник. Докато възври водата надробих хляба в една дълбочка паница. Намерих в хладилника коджамити парче забравено закоравяло сиренце и него смачках в паницата. Залях този състав , на пръв поглед непотребни ингридиенти, с вряла вода, захлупих ги за 5 минути и ето ти попарата.
Осемгодишната внучка Настя не спря да се кокори, докато не изсърбах и последната лъжица от новата за нея гозба. Помолих я макар да опита, но детето не се реши. Разбира се, че сух хляб и кораво сирене разкиснати в вряла вода, никак не приличат ни по вида ни по вкуса на круасан, пица или хамбургер.
Храната в нашето време беше съвсем друга. С попарата аз и моя батко Степан, може да река че израснах ме. Нашата майка беше вярна колхозница. От сутрин до късна вечер (тютюнджиите не се считаха с времето, защото дълга пара печелиха) беше на работа. Идвах ми си с батя по пладне от школата и дядо, нашият колоритния и незабравимия дядо Стефан готвеше ни една голяма попара. Лапвах ми я наскоричко и яхвахме бягонките (велосипедите), защото зайчетата чакаха за трева.
За да не ни кандисва попарата в дядовото меню имаше и друго дежурно блюдо – мамалига. А когато начевахме да въртим с носовете с батко, че не туй не другото не щем – дядо настъхърчваше големите си мустаци и подсмихнато изричаше коронната си фраза: «Хай, хай, и сух палдъм ще ядете, но и него сега го няма». И ние знаехме, че това «ястие» от неговия , от гладните 1946-47 години.
«Палдъм» — кожена детайл, ремък от сбруята. Чакай да кажа, какво значи пък «сбруя» — то е комплект от ремъци,халки, чапрази за впрягане коня. В глада тези вехти, изпокъсани сухи ремъци от говежда кожа ги намирали подмушнати някъде под шопрона (сайванта.) и дълго ги разкивсали и варили в няколко води. Яли ги и ги смятали за блажна гозба.
Разказах тез възпоминания на внучката, а тя с детската си непосредственост ме закачи: «Ама ти, дядо, затуй ли не хвърляш вехтите ни кросовки (мратонки) и се ги сбираш. Ще ги ядем някой път ли?» Ех, чедо, чедо дано не знайш истинското лице на глада.
И до днес в Твардица се употребява и друго изречение, «родено» през гладните години: «Сега царвули ще ядем». Казват го в момента, когато няма нищо за ядене.
Разбира се, че «сух палдъм» както и «царвули», дядо не ни е готвил. Но ние с батко сме научили от него и помним за други разни екзотични блюда от големия глад, който прекарал нашият народ, заедно с другите в този край. Например, «жандра». Била е като гъста чорбица от трява лобода, смлян царевичен кочан без зърната (които отишли като «госпоставка» — своеобразен данък), понякога с мекото сърце от слънчогледовия стъбел.
От него незабравимо и лошо време и още от пораношният небогат преселнически живот идва хозяйствената свидливост на нашите стари българи. Затова вехти обувки, дрехи, криви гвоздеи (пирони), каснаци от издънени дармони и струнки и друго, и друго, и друго не се хвърляло веднъж в боклука: се за нещо ще му се намери применение. Попарата е също от него ред и по исторически мерки тя не е най мизерна гозба според палдъмите, царвулите и жандрата. Дано не видим зор (нужда) да се блажим някога с таквиз ястия.
Сега още едно възпоминание свързано с попарата от моят вуйчо Петър Парликов (1938 – 2010 гг.). Овчар от памтивека, както се казва, той до края на денете си се винеше за една детска смърт, случила се, както мислеше, по негова вина.
В гореспоменатите лоши, гладни години вуйчо ми деветгодишен овчарувал на Фонда. Тъй се нарича и до днес една местност помежду твардишката и кириетската (на село Кириет-Лунга) територия, която принадлежала на тъй наречения Гослесфонд (Государствен горски фонд) и се исползвала от населението за отглеждане на разен добитък през лятото. На агъла (кошарата) глада не е бил толкова трагичен, защото се доило мляко и както да не е, овчарите се прехранвали малко по добре от другите.
Една лятна вечер, малкият Пенчо Парличето измивал ведриците покрай струнката (стъргата), като му се мярнали две сянки, излезли от далечния храсталак. Той тревожно си втренчил погледа към невиканите гости, които люшкайки се под месечината, се приближавали към агъла. А в него време старият овчар дядо Иван топлел малко мляко на котлона за една попарица, с която ще вечеряли овчарята.
Малкото овчарче, не казвайки на никого, хукнало насрещу тез двамата. То се сетило, че гагаузчета от Кириет идват да търсет нещо за ядене. Но той няма да допусне да му ядат попарата. Голяма злост го обхванала. Ще ги бие и двамата, но попарата няма да си даде. Посрещнал ги и с по един блъсак (много мършави биле, едва стояли на крака) ги отпъдил. Без труда се справил с тях. Дядо Иван и другите овчари според тъмотата дори и не разбрали какво станало.
Когато попарицата била готова старият овчар извикал на Пенчо и на другите овчари да сядат да хапнат. Наскоро изсърбали горещата попара от една голяма алуминова паница (наричана в Твардица – пахарка) и си легнали да спат.
Сабахлаим, подир доенето, Пенчо отворил вратника и тръгнал с овцете към храсталака, а оттам покрай железния път ще преминал към водата. На едно място сплашили се овцете и овчарчето наближило да види закакво.
Помежду храстите на пожелтялата от дълго бездъждие трева лежало едно от вчерашните гагаузчета. Било мирно «заспало». Тъй и не яло малко попарица, която била вече съвсем близко.
Вчерашната злост вече я нямало в душата на Пенча. Голяма жалост обхванала гърдите му и той зурнал (ревнал) от безисходност. Не се повърнал да каже на възрстните, защото било го срам, че ще се открие вчерашната му битка с тез гладните хилавите гагаузчета. Битка за попарата, която на един обезпечила малко по сит сън, а на другият гладна смърт.