Поканата за рая ч.20 "Неочакваният завой"

Неочакваният завой

Душевното раздвоение на Петър Челарски стига дотам, че той намисли да се раздели с Оливер Снайдер и за своето намерение се споделя с Райна, която въпреки своите напредналите успехи в ресторантския бизнес и общественните прояви не скъсва приятелските срещи с бесарабеца. Някаква тайна сила още ги сближава. И когато Петър смисли за своята беля, Райна го заверява, че няма безисходни положения и тя ще се опита да му помогне благодарение на новите си връзки в общественния живот на Буенос Айрес и укрепналото влияние сред българската диаспора. И, наистина, който шава и господ му помага. Съвсем случайно в ресторанта «Mengano» са поканени за някаква делова среща двама брати бизнесмени от Уругвай. По това време на сцената започва концерт от български музиканти и певци. За голяма изненада на своите делови компаниони, братята изведнъж губят интереса към тях и насочват вниманието си към сцената и настояват да им обяснят какви са тези артисти. Повиканата Райна им разправя цялата история с този неин менеджерски проект и накрая сама изпада почуда, когато братята помежду си преминават на един чаровни българско-родопски диалект, който от устата на тези наконтени, изискани мъже предизвиква една комедност, разбираема само на Райна. Но тя дипломатично крие усмивката и на свой ред слисва бизнесмените поддържайки техния разговор на родния им език. Нямаше никакви съмнения, че той им е роден, защото е закърмен в неповторима, балканска стихия. Нататък се изяснява, че братята-бизнесмени били синове на един италиански магнат, свързан с династията на българския цар Борис и майка им била българка. През детските години те редовно на лятната ваканция гостуват у дядо си в Родопите. Когато в Италия властта напълно преминава в ръцете на Мусолини, бащата изпраща синовете си в Уругвай, по-далеч от започналата се война и с цел да пуснат тук, в Латинска Америка, корени и с бащините пари да развият бизнеслъка. В момента братята търсели място и специалисти за текстилна фабрика тук, в Аржентина и научили, че в провинцията Чако отглеждали памук и това според тях е било «златна жила». Райна продължава да им взима акъла със учудващи съвпадения, сякаш пред тях е приказна магьосница, която им чете мислите. Тя им разправя, че може да ги запознае хем със стопанина на памучните латифундии, хем със специалист-механик, таман подходящ за техния проект. Доста заинтригувани от такъв сполучлив развой на тяхното гостуване в аржентинската столица, братята настояват за срещата с нужните им хора най-скоро. Срещата е уредена в същата зала. Оливер Снайдер, доколкото се въртеше сред всякакви бизнесмени и големци, все пак е впечатлен от външния лоск и обноски на младите италианци и няма съмнения, че пред него са истински аристократи, а не са някакви чифути-аферисти. Белни, че са изпратени от солидни хора, които търсят безопасни места по земното кълбо за своите капитали и не са посредници, с които най-често си има работа Снайдер. Освен това италианците предлагат фабриката да е до плантациите, което хем ще намали транспортните разходи, хем ще е по-далеч от всякакви надзорни инстанции. Това е отколешната, тайна мечта на Оливер, но нямаше нужните, големи пари…и ето, щастието му се навира в ръцете.
Братята Висконти
Сближаването с момчетата от Италия приотваря вратичката на Петър в един друг, нов и хич непознат аристократичен свят. Пропускът втози свят на охолство и блясък е Петровите професионални познания в технологиите и машинерията на памучното производство. Не по-малко значение има и българския му произход. Тези млади хора от Италия, въпреки тяхната рационалност и деловия манталитет изпитват трогателно нежно тежнение и отношение към родните места на майка си и всичко, което им напомня за България, за Родопите. Всяко лято през училищната ваканция те прекарват в един планински чифлик на дядо си Манол. Това е прищявката на майка им, която рано напуска бащината къща, родните места и сега иска синовете й да не са само родна кръв, но и родни души, което може да стане саде чрез сходно възпитание и местообитаване.
Баща им, въпреки високия пост в банковската империя на тяхната старинна фамилия Висконти, е доста либерален човек, обича жена си и хич не пречеше на възпитанието на синовете и в българска, селска среда. Според неговите представи всякакви качественни, уникални ментални придобивки в една и друга степен стават предимство в конкурентните битки за връзки, за кадри, за закази и всякакви покровителства. По тази причина България напълно е отворена за семейството Висконти. Тук те учреждават филиал на банк и получават предимство за строеж на текстилна фабрика и за производство на барут. Българската армия е съюзник на Италия , Германия и всичките права за производство на войнишка амуниция са закрепени с правителствени договори. Само защото Силвио Висконти и майката на цар Борис са учили в един пансионат, а баба му Клементина е кръстница таман на синовете на банкира. От другата страна дядото Манол, 63 –годишен чифликчия, хубав , снажен, мустакат добруджанец, участник на двете Балкански и световна войни, уцелял без да има големи ранения, но получил тежки душевни и дълбоки разочарования от военните катастрофи на Българското царство. През световната война той е кавалерист у генерал Колев – един достолепен бесарабец. Преди войните в Добруджа дохождат на гурбет по градините много бесарабци. И тук младият Манол съзрява Неда от бесарабско село Дараклий, която му става годиници и сетне булка. Обаче животът в засушливата Добруджа е тежък и Манол с Неда се преселват в Родопите по покана на свой съратник по каквалерията. Те се захващат за животновъдство и отглеждат коне, биволи, овци. Тук сред приказната, планинска хубост се ражда Гергана. Когато тя навършва 14 години, баща й я настанява в момински пансион в Пловдив с надежда, че ще се изучи за ветеринар. Обаче съвсем неочаквано се изявява като песнопойка и по поръчка на самата царица Мария Луиза е поканена да следва в Венска консерватория. Тук в столицата на Австрийска империя по времето на празнуването на дома Саксен-Кобург-Готский Гергана покорява младия италианец Силвио Висконти. Родителите му са категоричски против такъв брак с безродова певица от незнайни, варварски краища. Но кой може да са справя с влюбен младеж, свикнал да има всичко, каквото поиска. Той се съюзява с сеньора Клементина и тя внушава на своите приятели от богемския свят, че синът е Фердинанд не може да се нахваля с българския си народ-много здрав, жилав и умен. Булката, безбели, ще им роди истински юнаци и ще им обнови застарялата ломбардийска кръв. Няма какво Силвио да се води с нефелите девици от техния кръг. За втори път Силвио се спречква с родителите си, когато им обяви, че доверява възпитанието на синовете си на тестя си. Тук момчетата ще раснали разглезени, а там в България дядото им ветеран и кавалерист ще им оправя акъла.
И когато синовете Лоренцо и Антонио порасват, баща му и родителите му забелязват, че техните момчета изгодно се различават с физическата си и умствена сръчност, здраве и практицизъм. С акъла си изпреварват връстниците си с години. Свикнали по цели седмици да прекарват по планинските търли или в конско седло, прекарвайки сюриите добитък към гръцката граница, където го продават на джумбазите, те каляват волята си. Дядото Манол е запален ловджия и води внуците из най-затънтените родопски тараклъци, нощуват често под открито, озвездено небе, сръчно издирват леговищата на сърните, нападат от засади глиганите, улучват в полета яребици. Обичаше дядото да се явява с внуците по тукашните панаири и на най- големия, Роженския. Сред простите, мургави, селски момчета внуците му се открояват с бяла кожа, кръшна снага и бърз акъл, придобит от градския, суетен живот. Никой от родопчаните не се сещаше, че тези юнаци са внуци на италиански аристократи. На всичко им превира: и на борба се захващат, и на хоро… Когато се завръщат в Милан Лоренцо и Антонио ходят първите дни зашамедени и все гледат да се измъкнат от града макар на няколко часа. Те настояват баща им да купи ранчо с няколко коня, учат го да язди дорде Силвио не обикна наистина такова времепровождение. И това е единственното, което ги споява. С пристигането в Уругвай братята най-първо начеват бизнеслъка от привичното им говедарство, организирайки износ на едър добитък, месо, кожи, вълна. Женят се и стават предводители на тукашните, уругвайски големци.
Неизбежната среща между братята-бизнесмени и Петър Челарски става пак в ресторанта «Mengano» с съдействието на Райна, която съумява сръчно да развее отчуждението на първите минути, свойствено за всякакви официални срещи между непознати хора. Започват на испански, но Райна уж. на шега. Обръща разговора на български. Тук пак изниква интересен момент, когато се разгъльча Петър. Братята изпреварвайки се, начеват да отбелязват приликата на Петровия лаф с бесарабския говор на баба им Неда. И тя да е землячка на Петър! Бря! Колко е тесен света. Като следствие на деловия разговор и набелязаните планове Петър е определен на курсове за управленски кадри към местния университет. Дорде той ще усвоява науката, първите сгради и цехове на фабриката в Лас Бреняс ще са изградени. Освен това трябваше да се уредят отлаганите формалности по получаване на гражданство. Отсега нататък той става Petar Chelarski с легално право да напуска страната по лични или служебни поводи.
Настъпва 1940 година. По всичко личише, че войната в европа се разпалва и най-търсената стока е барута. Печалбите нарастват на стотица проценти и няма по света такива бизнесмени, които да устоят срещу съблазна за бързо забогатяване. Братята Висконте не са изключение от правилото обче се случва досадна спънка. Аржентинското правителство слага държавен монопол на търговията с барут. И тук своята роля изиграва професионалните познания на Петър и природното му тежнение към авантюризъм. По-рано е политически, а сега изби в друга посока. Петър предлага на стопаните да изнасят частично преработен памук под марка «текстилна суровина», който се използва за предени на нишки, от които тъкат платна. Обаче със специално пречистване тази «суровина» може да се преработва в нужната целюлоза. Понеже това не може да се върши в Аржентина. «суровината» може да се изнася в България, където семейството Висконти здраво се натъкми или в Румъния, където бащата на Петър Челарски е сенатор и има делови връзки в Констанца и Галац.
Братята с удовлетворение отбелязват, че този тарикат бесарабец, явно го бива и за по-сложни задания. Без дълго протакане е прието решение Челарски да се стяга за командировка в България и Румъния.

Срещата
1940 година. Морското пътуване с пароход към Европа, където вече бушуваше войната, беше възможно саде с испански лайнер с огромна надпис ESPANA на белия борд и която нощно време се осветяваше с прожектори, за германски или английски подводници да се наясно. Освен това всеки момент парахода може да бъде спрян от британски крейсер с цел да преглеждат товарните документи и паспорти на пасажирите. Таково плаване повече приличаше на опасна одисея през океана. Тревожната атмосфера караше пътниците непрестанно да се вглеждат в горизонта в очакване да видят перископ или къдеж на военен кораб. Те редовно обсъждат новостите, предавани по радиото и илюминаторите в каютите са прикрити с плътни щори. Но въпреки тези неудобства в първия клас все още подават обед с пет блюда на бели покривки, свири оркестър, а бизнесмени и други заможни мъже пушат цигари в кожени кресла, опитвайки се да не забелязват, че зад борда срящат се минни полета.
През първите дни на Петър Челарски повече му се искаше да слезне долу, в машинното отделение и да се поразкърше сред мотористите и кочегари, спомняйки своето нелегално бягство от испанската война. А сега той пак се завръща в Испания, защото тя е нейтрална и другите портови в Средиземното море са блокирани. Обаче новото му социално положение го кара да усвоява адетите на благополучното общество. Но все пак застарялото класовото му съзнание го подтикваше с затаена неприязън да се взира и наблюдава безхаберното поведение на тази богемна публика. Петър гледаше да се отбие в по-отдалечените места на палубата денем и в ресторантната зала вечерно време. Но лека-полека той той започва да различава донякъде однообразната публика и сред нея отделни групи и даже личности. И веднъж, когато оркестра заиграва танго, наблизо седящите дами, изгубват надеждата, че техните хранени или възрастни, безчувственни кавалери ще им предложат една страстна, танцова авантюра. И не само те, но и в цялата ресторантна зала никой не се решава на това. След краткотрайно съмнение, Петър решително пристъпва към близката маса и сред дамите избира едната с червена рокля. Сигурно, го е направил подсъзнателно под впечатление на спектакъла с латиноамериканската Кармен и Райна Пенева, която приложи доста усилия бесарабецът да усвои тангото. Дамата без най-малко колебание поема поканата и те избират момента да се впуснат в празното пространство сред ресторантните маси. Всъщност се получи истински спектакъл, понеже никой повече не се реши да опита модния танец. Музикантите, зарадвани, че не свирят напразно, с горещ ентусиазъм започват една, разтърсваща душите, импровизация. Еснафската, буржуазна публика в ресторанта изпада в едно вълнително въодушевление, за накрая, изправейки се на крака, с овации да благодарят толкова искусни танцори. След такъв триумф Петър Челарски вече няма как да остане без внимание от страната на публиката. Но това, което се случи нататък, е съвсем неочакван завой. Не успява бесарабецът да се раздели с танцовата си приятелка, когато пред него застава една друга, млада, кръшна жена, придружена с каквалер. Техните недвусмислени пози трябваше да внушат на Петър, че те го познават. Но той никак не се сещаше кои са пред него.
- Не ме познавате ли? Толкова ли съм се променила за три години?,- игриво започва разговора дамата и то на португалски,- Аз съм мадам Соуза…Помните ли писмото на баща ви…
Петър кимва с главата, че я познал и премества погледа към кавалера й.
- А това е Жоржи Амаду. Той ви беше адвокат на съда…Разбирам, че бяхте в такова състояние, че малко какво можехте да запомните.
- А вие как ме познахте?-учудено отвръща бесарабеца.
- О! Ти забравяш коя съм, - дамата неволно снишва гласа и престорено оглежда околното пространство с големи очи.
- Спомням си. А какво стана с вашия конспиралогичния мъж, товарищ Луис Престес?
- Лошо. След като помогнахме на вас да се измъкнете от затвора, началникът ни издаде, въпреки че бяхме в приятелски отношения. Луис беше арестуван и сега е затворен, а комунистическата партия е забранена. Мен ме спаси Жоржи и сега сме настанени в Уругвай. Жоржи е добър и известен в Бразилия журналист, а сега и писател. Неговия роман « Капитаните на пясъците» искат да издават в Съветския Съюз и ние пътуваме за там с тази цел. Жоржи много се кахъри, че нищо не знае за войната в Испания, за интербригадите. Това е толкова романтично за един журналист-комунист и да остане извън тази тема е голям кусур според него. И то тъй да се случи, че срешнахме теб. За вълка говорихме и той да се яви. Сега няколко дни Жоржи ще те изтезава с допроси. Това е невероятна за него сполука-да срещне интербригадист, говорещ португалски. Е-е, говоря само за нас. А как ти се озова на този лайнер? И по всичко личи, че си преминал в буржуазно съсловие!
Соузи се смее.
Не се притеснявай. Стана ясно, че световната пролетарска революция е отложена до следващия кризис. Дори Коминтерна е разпуснат. Човешкия живот е по-кратък от циклите на геополитическите трусове и би било неразумно да си слагаш живота на алтара за едно неясно бъдеще.
- Трябваше да преплуваме океана за тук да разберем тези неща?
- Може да е тъй. Нали казват, че голямото се вижда отдалеч…Но аз хич не съжелявам за годините на комсомолската и оперативната ми дейност в Коминтерна. А ти?
- Аз не бях съзнателни комунист.Бях повече природен анархист и, може би, по тази причина по –лесно се смирих с неизбежната промяна в умонастроението ми. А какво ти е известно за моя земляк и твоя едновремешен приятел Симиновски?
- Краснов ли? Представи си, той се дослужи до звание полковник в най-грозната, държавна структура – НКВД и сега е районен прокурор в Бесарабия, а по-точно в Молдавска ССР.
- Как в Молдавска ССР?!
- Да. Вече два месеци откакто Румъния доброволно се изтегли от Бесарабия по договор между Германия и СССР.
- Нищо не разбирам. Хитлер и Сталин са договорили?
- Ми, да. В политиката няма трайни врагове и съюзници. Има интереси и конюктури. И този договор няма да трае дълго. А твоят земляк Иван Симиновски-Краснов е прокурор таман в вашите места…Но извинявай за нездраво любопитство…ти си за къде?
- Аз ли? Мяза, че при баща ми…Той нали в писмото, което ти ми предаде, ме моли да се върна в Бесарабия. А сега какво излиза? На родината, сигурно, няма да ме пуснат, а баща ми, като румънски сенатор също остана в Румъния. А иначе прокурорът Симиновски ще е принуден да му изпише направление в Сибир, като на буржуазни елемент…Бря! Как е засукан света!

Сеньора Соуза

Едновремешната московска приятелка на Иван Симиновски Лиза Винтер е изпратена от ръководството на Коминтерна с конспирологическото име Соуза като телохранител на Луис Престес, бъдещия създател на Бразилска комунистическа партия. Освен неуспешното «въстание на лейтенантите» срещу диктатурата на генерал Жетулиу Варгас Луис и Лиза помагат на Петър Челарски и Емил Стойков да се измъкнат от най-суровия, островен затвор, осъдени за «антидържавна дейност» вследствие на масов лобут между футболистите и фашистите-интегралисти на плажа в Рио де Жанейро. Журналистът-комунист Жоржи Амаду, използвайки своите познати юристи, стъкмява фалшиво постановление от прокуратурата за преместване на бесарабци в друг затвор. По времето на прекарването стражарите са нападнати от група комунисти и затворниците сполучливо са прехвърнати в Уругвай. Обаче организаторите на това освобождение са изобличени. Луис Престес е арестуван, но Лиза и Жоржи съумяват на време да се изгубят при един латифундист-немец в бразилската селва. Тук те си правят нови паспорти и Лиза получава нова биография. Засега тя е дъщеря на немски колонист от Бесарабия. И понеже Хитлер обявява за репатриация на бесарабските немски колонисти, Лиза намисли с пълно основание да се върне на «прародината» си в Германия. И там тя се надява да осъществи комсомолската си мечта за летец. Случайната среща с Петър Челарски и неговото социално и ментално преображение я убеждава, че избрала вярна насока.
Сега тримата ситуативни приятели с вълнение и облегчение очакват пристигането на парахода в Барселона след тревожното, океанско плаване. Столицата на Каталония е легендарния оплот на националното и комунистическо движение, спомагано от интернационалните бригади, за които Жоржи се стяга да пише роман. Петър ще го води по някои паметни места, ще му разправя за героите, за битките, за предателството на «пета колона», за прочутия, прощален парад тук в Барселона и трогателната реч на испанската колективна душа- Долорес Ибаррури.
Жоржи на всяка крачка повтаря, че Петър му го изпратил господ. Обаче въпреки героичните спомени и журналистките възторжени емоции, Петър ясно осъзнава, че неговата делова мисия се проваля. Самото опасно плаване с парахода е най-нагледен пример, че пътят към Балканите е затворен. Тайната надежда да види родните места също пропада. Може би и бизнесмените-италианци това вече го разбрали, но не им се щеше да развалят свиданието на бесарабеца с родните места и с родителите си.
Още през първите часове на каталонската земя тримата новите приятели изкупват по-авторитетните вестници за да се наясно, как се променила Европа през тези две седмици. Каквото се чували по радиото на парахода, хем са откъслечиви факти, хем явно подбрани и редактирани. А за Петър Челарски е най-важното какво се случило в Румъния. А то кяр го засяга и плаши. В Румъния властта преминава в ръцете на генерал Антонеску и неговата радикална и воинственна хунта «Желязна гвардия». Петър добре помни, как в Бразилия става същото с генерал Варгас и неговите «интегралисти». Сега пък и Румъния дочака фашистка диктатура.
Но най-грозното се угаждаше в няколко реда на едно кореспонденско съобщение, че имало репресии срещу чиновниците на кралско правление, сенатори и членове на църанистката партия. Те всички са изолирани под надзор или са под домашен арест. Имало случаи на масови разстрели. Няма съмнение, че сенаторът Георги Челарски, близък до краля и активист на църанистка партия е подложен на такове преследване. Нещата разително се променят и срещата с баща си придобива драматичен характер и с неизвестен изход.
Петър угриженно се споделя със своя кахър с приятелите си, които незабавно проявяват искрено съчувствие. Първата се взима Лиза понеже е професионален, консперативен работник на бившия Коминтерн и тя тутакси очертава последователността на възможните крачки.
- Най-важното е паспорта. Ти в него с бащиното си ли фамилно име?
- Не. Паспорта ми е подложен.
-Това е най-хубавото, което тис торили твоите работодатели. Вижда се, че те са от дърта овца ярета. Сега внимателно слушай и запаметявай.
В Румъния е наложен пълен контрол, над пристигащите в страната, чужденци. В хотелите всички телефонисти, бармени, келнери, алминистратори са осведомители и всяка реплика тутакси се предава в Сигуранца. Ти трябва да не знаеш румънски, никъде не звъниш, никой не разпитваш и единствени места, където можеш да се явиш, това са бразилската, португалската или аржентинската мисии. Но и там трябва да си нащрек.Нужните за теб сведения можеш да ги издирваш и трупаш в ресторанти и клубове, където се събират сега европейските и американски журналисти, но и повечето от тях са шпиони. Но те могат да ти бъдат полезни, ако с нещо ще ги заинтересуваш.
Настанявай се в центъра на Букурещ и в по-престижен за чужденци хотел. Там е по-малка вероятност да те прехванат «железните гвардейци». Не мога всичко да предвидя и ти трябва да се настроиш на шпионска вълна и не саде в Румъния, но и от първите крачки в Генуя. Италия, Австрия, Румъния вече са в обсега на абвера и неговата разузнавателната мрежа. Ще се надяваш само на своя природен акъл и способности, придобити в испанската война.
Жоржи Амаду слушаше Лиза Винтер с ококорени очи и пламнал взор. Пре него се разгръща готов сюжет за шпионски роман и той страстно би искал да е участник. Бря! Някого господ го насърчава към такива героични постъпки, а на други харизва саде скромно, евнафско мируване и мъждукане през целия живот. Но Жоржи преодолява несправедливия късмет с литературното си въображение. Незвестно какво ги чака и тях с Лиза, но с нея той няма да пропадне и подозира, че тя не му е случайна спътница и, сигурно, Лиза върши някаква поредна мисия, скривана от него. След Барселона приятелите се разделят: Жоржи и Лиза тръгват за Португалия, а Петър към изходния пункт на своята бразилска сага – към Генуя.