Поканата за рая ч.20 "Неочакваният завой"

Неочакваният завой

Душевното раздвоение на Петър Челарски стига дотам, че той намисли да се раздели с Оливер Снайдер и за своето намерение се споделя с Райна, която въпреки своите напредналите успехи в ресторантския бизнес и общественните прояви не скъсва приятелските срещи с бесарабеца. Някаква тайна сила още ги сближава. И когато Петър смисли за своята беля, Райна го заверява, че няма безисходни положения и тя ще се опита да му помогне благодарение на новите си връзки в общественния живот на Буенос Айрес и укрепналото влияние сред българската диаспора. И, наистина, който шава и господ му помага. Съвсем случайно в ресторанта «Mengano» са поканени за някаква делова среща двама брати бизнесмени от Уругвай. По това време на сцената започва концерт от български музиканти и певци. За голяма изненада на своите делови компаниони, братята изведнъж губят интереса към тях и насочват вниманието си към сцената и настояват да им обяснят какви са тези артисти. Повиканата Райна им разправя цялата история с този неин менеджерски проект и накрая сама изпада почуда, когато братята помежду си преминават на един чаровни българско-родопски диалект, който от устата на тези наконтени, изискани мъже предизвиква една комедност, разбираема само на Райна. Но тя дипломатично крие усмивката и на свой ред слисва бизнесмените поддържайки техния разговор на родния им език. Нямаше никакви съмнения, че той им е роден, защото е закърмен в неповторима, балканска стихия. Нататък се изяснява, че братята-бизнесмени били синове на един италиански магнат, свързан с династията на българския цар Борис и майка им била българка. През детските години те редовно на лятната ваканция гостуват у дядо си в Родопите. Когато в Италия властта напълно преминава в ръцете на Мусолини, бащата изпраща синовете си в Уругвай, по-далеч от започналата се война и с цел да пуснат тук, в Латинска Америка, корени и с бащините пари да развият бизнеслъка. В момента братята търсели място и специалисти за текстилна фабрика тук, в Аржентина и научили, че в провинцията Чако отглеждали памук и това според тях е било «златна жила». Райна продължава да им взима акъла със учудващи съвпадения, сякаш пред тях е приказна магьосница, която им чете мислите. Тя им разправя, че може да ги запознае хем със стопанина на памучните латифундии, хем със специалист-механик, таман подходящ за техния проект. Доста заинтригувани от такъв сполучлив развой на тяхното гостуване в аржентинската столица, братята настояват за срещата с нужните им хора най-скоро. Срещата е уредена в същата зала. Оливер Снайдер, доколкото се въртеше сред всякакви бизнесмени и големци, все пак е впечатлен от външния лоск и обноски на младите италианци и няма съмнения, че пред него са истински аристократи, а не са някакви чифути-аферисти. Белни, че са изпратени от солидни хора, които търсят безопасни места по земното кълбо за своите капитали и не са посредници, с които най-често си има работа Снайдер. Освен това италианците предлагат фабриката да е до плантациите, което хем ще намали транспортните разходи, хем ще е по-далеч от всякакви надзорни инстанции. Това е отколешната, тайна мечта на Оливер, но нямаше нужните, големи пари…и ето, щастието му се навира в ръцете.
Братята Висконти
Сближаването с момчетата от Италия приотваря вратичката на Петър в един друг, нов и хич непознат аристократичен свят. Пропускът втози свят на охолство и блясък е Петровите професионални познания в технологиите и машинерията на памучното производство. Не по-малко значение има и българския му произход. Тези млади хора от Италия, въпреки тяхната рационалност и деловия манталитет изпитват трогателно нежно тежнение и отношение към родните места на майка си и всичко, което им напомня за България, за Родопите. Всяко лято през училищната ваканция те прекарват в един планински чифлик на дядо си Манол. Това е прищявката на майка им, която рано напуска бащината къща, родните места и сега иска синовете й да не са само родна кръв, но и родни души, което може да стане саде чрез сходно възпитание и местообитаване.
Баща им, въпреки високия пост в банковската империя на тяхната старинна фамилия Висконти, е доста либерален човек, обича жена си и хич не пречеше на възпитанието на синовете и в българска, селска среда. Според неговите представи всякакви качественни, уникални ментални придобивки в една и друга степен стават предимство в конкурентните битки за връзки, за кадри, за закази и всякакви покровителства. По тази причина България напълно е отворена за семейството Висконти. Тук те учреждават филиал на банк и получават предимство за строеж на текстилна фабрика и за производство на барут. Българската армия е съюзник на Италия , Германия и всичките права за производство на войнишка амуниция са закрепени с правителствени договори. Само защото Силвио Висконти и майката на цар Борис са учили в един пансионат, а баба му Клементина е кръстница таман на синовете на банкира. От другата страна дядото Манол, 63 –годишен чифликчия, хубав , снажен, мустакат добруджанец, участник на двете Балкански и световна войни, уцелял без да има големи ранения, но получил тежки душевни и дълбоки разочарования от военните катастрофи на Българското царство. През световната война той е кавалерист у генерал Колев – един достолепен бесарабец. Преди войните в Добруджа дохождат на гурбет по градините много бесарабци. И тук младият Манол съзрява Неда от бесарабско село Дараклий, която му става годиници и сетне булка. Обаче животът в засушливата Добруджа е тежък и Манол с Неда се преселват в Родопите по покана на свой съратник по каквалерията. Те се захващат за животновъдство и отглеждат коне, биволи, овци. Тук сред приказната, планинска хубост се ражда Гергана. Когато тя навършва 14 години, баща й я настанява в момински пансион в Пловдив с надежда, че ще се изучи за ветеринар. Обаче съвсем неочаквано се изявява като песнопойка и по поръчка на самата царица Мария Луиза е поканена да следва в Венска консерватория. Тук в столицата на Австрийска империя по времето на празнуването на дома Саксен-Кобург-Готский Гергана покорява младия италианец Силвио Висконти. Родителите му са категоричски против такъв брак с безродова певица от незнайни, варварски краища. Но кой може да са справя с влюбен младеж, свикнал да има всичко, каквото поиска. Той се съюзява с сеньора Клементина и тя внушава на своите приятели от богемския свят, че синът е Фердинанд не може да се нахваля с българския си народ-много здрав, жилав и умен. Булката, безбели, ще им роди истински юнаци и ще им обнови застарялата ломбардийска кръв. Няма какво Силвио да се води с нефелите девици от техния кръг. За втори път Силвио се спречква с родителите си, когато им обяви, че доверява възпитанието на синовете си на тестя си. Тук момчетата ще раснали разглезени, а там в България дядото им ветеран и кавалерист ще им оправя акъла.
И когато синовете Лоренцо и Антонио порасват, баща му и родителите му забелязват, че техните момчета изгодно се различават с физическата си и умствена сръчност, здраве и практицизъм. С акъла си изпреварват връстниците си с години. Свикнали по цели седмици да прекарват по планинските търли или в конско седло, прекарвайки сюриите добитък към гръцката граница, където го продават на джумбазите, те каляват волята си. Дядото Манол е запален ловджия и води внуците из най-затънтените родопски тараклъци, нощуват често под открито, озвездено небе, сръчно издирват леговищата на сърните, нападат от засади глиганите, улучват в полета яребици. Обичаше дядото да се явява с внуците по тукашните панаири и на най- големия, Роженския. Сред простите, мургави, селски момчета внуците му се открояват с бяла кожа, кръшна снага и бърз акъл, придобит от градския, суетен живот. Никой от родопчаните не се сещаше, че тези юнаци са внуци на италиански аристократи. На всичко им превира: и на борба се захващат, и на хоро… Когато се завръщат в Милан Лоренцо и Антонио ходят първите дни зашамедени и все гледат да се измъкнат от града макар на няколко часа. Те настояват баща им да купи ранчо с няколко коня, учат го да язди дорде Силвио не обикна наистина такова времепровождение. И това е единственното, което ги споява. С пристигането в Уругвай братята най-първо начеват бизнеслъка от привичното им говедарство, организирайки износ на едър добитък, месо, кожи, вълна. Женят се и стават предводители на тукашните, уругвайски големци.
Неизбежната среща между братята-бизнесмени и Петър Челарски става пак в ресторанта «Mengano» с съдействието на Райна, която съумява сръчно да развее отчуждението на първите минути, свойствено за всякакви официални срещи между непознати хора. Започват на испански, но Райна уж. на шега. Обръща разговора на български. Тук пак изниква интересен момент, когато се разгъльча Петър. Братята изпреварвайки се, начеват да отбелязват приликата на Петровия лаф с бесарабския говор на баба им Неда. И тя да е землячка на Петър! Бря! Колко е тесен света. Като следствие на деловия разговор и набелязаните планове Петър е определен на курсове за управленски кадри към местния университет. Дорде той ще усвоява науката, първите сгради и цехове на фабриката в Лас Бреняс ще са изградени. Освен това трябваше да се уредят отлаганите формалности по получаване на гражданство. Отсега нататък той става Petar Chelarski с легално право да напуска страната по лични или служебни поводи.
Настъпва 1940 година. По всичко личише, че войната в европа се разпалва и най-търсената стока е барута. Печалбите нарастват на стотица проценти и няма по света такива бизнесмени, които да устоят срещу съблазна за бързо забогатяване. Братята Висконте не са изключение от правилото обче се случва досадна спънка. Аржентинското правителство слага държавен монопол на търговията с барут. И тук своята роля изиграва професионалните познания на Петър и природното му тежнение към авантюризъм. По-рано е политически, а сега изби в друга посока. Петър предлага на стопаните да изнасят частично преработен памук под марка «текстилна суровина», който се използва за предени на нишки, от които тъкат платна. Обаче със специално пречистване тази «суровина» може да се преработва в нужната целюлоза. Понеже това не може да се върши в Аржентина. «суровината» може да се изнася в България, където семейството Висконти здраво се натъкми или в Румъния, където бащата на Петър Челарски е сенатор и има делови връзки в Констанца и Галац.
Братята с удовлетворение отбелязват, че този тарикат бесарабец, явно го бива и за по-сложни задания. Без дълго протакане е прието решение Челарски да се стяга за командировка в България и Румъния.