И пак Болград е столица негласна....

Отново между нас Троянов вал
И пак бразда крои буджашкия кър.
Отново митничарът господар
И никой не бере за нас кахър.
И пак Болград е столица негласна
С парламентски мегдан в пазарен ден
И ката път гласуваме съгласно
Дано да дойде нашият Великден.
Камбаната болграшка пак да бие,
Децата ни да вдигнат пак байряк,
Хоро другарско да завие
Отново в българския Болград.[/i]
Иван Динев

Има един град, който от близо двеста години е неофициалната, духовната „столица“ на бесарабските българи – Болград, център на населения с наши сънародници едноименен район в Одеска област на Украйна. Макар днес да е със скромно като численост население, градът е знаков за нашата национална история, просвета и култура. Съвременните държавни граници ограничават ролята му само в украинската част на Бесарабия, но във времето, когато историко-географската област е в състава на Руската империя или Румъния, Болград е естественият център и на българските селища в днешна Молдова. В състава на бесарабската българска общност тогава органично влизат и гагаузите – онези наши сънародници, които поради ред обстоятелства говорят на т.нар. гагаузки език, но пазят българската си православна вяра, имена, обичаи и традиции.
Замисълът за създаването на главен „български град“ (“Болград“ е съкратен вариант на руското „Болгарский град“) има своите корени. Нека припомним идеята на епископ Софроний Врачански за българска автономна област (“прото-държава“) на север от Дунав под егидата на Руската империя. Мечтите на Софроний не се осъществяват, но все пак нещо от неговия проект е възприето от руската администрация. Водещата роля е на генерал Иван Инзов (1768–1845) – човекът, който с право е тачен като основател на града. След неговата смърт признателните ни сънародници пренасят от Одеса в своя град тленните останки на „бащата на българите“ и ги полагат в изградения от тях мавзолей. Впрочем, първоначалната идея е в град да бъде превърнато близкото село Табаки. Затова името „Болград“ през 1819-1821 г. е носено от това селище на преселници от Северна Добруджа през руско-турската война от 1806–1812 г. Ген. Инзов преценява, че новият „Български град“ трябва да бъде изграден на по-подходящо място, а първите му жители са именно от Табаки. Израстването на града се „случва“ след руско-турската война от 1828-1829 г., известна по името на ген. Дибич „Забалкански“. След несправедливия за нас Одрински мирен договор (1829 г.) хиляди семейства, преди всичко от Югоизточна България, са принудени да напуснат родните си места. Основен фактор е страхът от репресиите на турските власти, но в някои случаи преселението е насилствено – Руската империя се стреми да осигури трудолюбиво население в новите си земи в Северното Причерноморие. След войната в Болград се появяват Сливенска и Ямболска махала, докато онази на по-ранните заселници е наричана „Туканска“ – на живелите „тук“ преди това. Водеща е ролята на преселниците от Сливен, носители на градски бит, мислене и предприемчивост. Д-р Иван Селимински разказва: „Онези, които отидоха в Бесарабия, като видяха мястото, което бе предназначено за това заселване, че е пусто и безводно, без гори и че центърът на което е Болград, град, който не се различава от едно село, започнаха да се съмняват в бъдещето си добруване. Като си спомнеха за родната страна (...),започнаха да се проклинат... След време обаче прилежанието им бе богато възнаградено, както личи от тяхното сегашно състояние...“
За по-малко от десетина години Болград наистина се превръща в духовен и културен център. След като събират средства и материали, полагайки доброволен труд, на 29 октомври 1838 г. бесарабските българи се сдобиват с великолепен храм – съборът (катедралата) „Свето Преображение Господне“, следващ най-добрите образци на църковната архитектура в имперската столица Санкт Петербург! Неслучайно храмовият празник се чества като Ден на бесарабските българи, а тази есен се навършиха 180 години от изграждането на този символ на вярата и изконното българско родолюбие. За съжаление, юбилеят не получи особен отзвук у нас (едно от малкото изключения е предаването „Вяра и общество“ на Горан Благоев), при това беше вгорчен от поведението на тамошната духовна власт под върховенството на московския патриарх. В тържествената литургия българите бяха споменати между другото... Уви, от страна на нашата православна църква и досега няма реакция на това откровено кощунство.
Навсякъде, където историческите превратности са запокитили части от нашия народ, българите първо строят църкви и училища. Идеята за централно училище, което да обучава българчета от цяла Бесарабия, призвани на свой ред да станат учители, въобще „учени хора“ в своите села, е изказана още от прочутия българофил Юрий Венелин (1802-1839). Тя намира привърженици в местното родолюбиво и жадно за просвета българско общество, но се сблъсква с имперската бюрокрация. След Кримската война (1853–1856) Болград и по-голямата част от българските села в Бесарабия попадат в границите на княжеството Молдова, а няколко години по-късно на обединена Румъния. Княз на Молдова тогава е българинът Никола Богориди, син на Стефан Богориди и правнук на Софроний Врачански. Гражданите на Болград получават подкрепа и от Георги С. Раковски, бъдещият „патриарх“ на националната ни революция.
Така на 28 юни 1858 г. е учредено „Народното централно училище“ в Болград. Открито официално на 1 май 1859 г., училището, което отговаря на стандартите за гимназия, играе изключителна роля за израстването на българското образование – не само в Бесарабия, но и в поробеното Отечество. Нека споменем поне имената на директорите Сава Радулов, Димитър Мутев, Георги Маркович, Теодосий Икономов, д-р Васил Берон, Павел Теодорович, Георги Стаменов... Благодарение на действената обществена подкрепа, през 1861 г. Болградската гимназия вече разполага със своя печатница! В нея до 1878 г. са публикувани над седемдесет книги и учебници, списанието „Общ труд“, вестник „Български глас“... Българското общество в Болград, чиято водеща сила е именно гимназията, взема живо участие във всички политически, църковни и културни събития и процеси, които вълнуват целокупната българска нация. В гимназията учат бъдещите революционери Ангел Кънчев и Олимпий Панов, будни българчета не само от Бесарабия, но и от Мизия, Тракия и Македония. Не е случайно, че в Болград е създаден един от най-активните задгранични революционни комитети, а градът и околните села са посещавани и от самия Васил Левски. Съвсем естествено през 1877 г. петнадесет ученици се записват в Българското Опълчение. В Болград е изграден паметник на стотиците опълченци от Бесарабия, проливали своята кръв за освобождението на прародината България в боевете при Стара Загора, Шипка, Шейново...
Независимо от налаганите от румънската власт ограничения, гимназията израства като общобългарско просветно огнище. Тя дава на България министър-председателите Димитър Греков и Александър Малинов, министри и депутати, юристи, учени, преподаватели в Софийския университет. Сред тях са първият му ректор акад. Александър Теодоров-Балан, както и ректорът за цели четири мандата проф. Димитър Агура, професорите Стефан Георгиев, Атанас Тинтеров, Иван Славов, Васил Маринов, Васил Василев – водещи имена във филологията, историята, биологията, математиката, физиката, правото... Възпитаници на Болградската гимназия са видният юрист и историк акад. Гаврил Занетов, създателите на българската опера Иван Вульпе и Николай Николаев, „патриархът на българското войнство“ ген. Данаил Николаев, генералите Георги Тодоров, Атанас Назлъмов, Иван Златанов, Кирил Радионов, легендарният ген. Иван Колев, още много офицери, учители, кметове, областни управители, съдии, прокурори, други висши администратори в свободна България.
Тази есен се навършиха 160 години от създаването на Болградската гимназия, която днес носи името на Георги С. Раковски. Както никога годишнината беше отбелязана със знаковата подкрепа на самата България, и то на най-високо равнище. Държим непременно да отбележим и проведения конкурс за есе на тема „160 години Болградска гимназия – извор на родолюбие“, организиран от областната администрация в Сливен и Министерството на образованието. Участваха десетки ученици от цяла България и техни връстници от Болград. Очаква се скоро да излезе сборник с творбите на наградените участници, в които можем да открием не само много знания и усърдие, но тяхното, понякога по детски неподправено съпреживяване на българското национално единство. И какво по-хубаво от това – нали именно учителите и възпитаниците на Болградската гимназия доказаха с делата си, че границите не могат да попречат на единството на един народ.
П. Павлов
Болграшките махали

Бессарабии издавна повелось, что местные жители того или иного населенного пункта делили его на микрорайоны – по уровню достатка, национальной принадлежности и родам занятий. Не обошла эта традиция стороной и Болград. Причем, микрорайоны, именуемые, как махала или магала, возникли практически одновременно с образованием самого города, то есть два столетия назад. И у каждой махалы своя интересная история, к которой мы сегодня и обратимся.

Первая махала-она же сопотская

Как отмечает в своей статье «К истории топонима Болград» болградский историк и краевед Игорь Пушков, на месте, отведенном под новую колонию, проживали переселенцы из города Сопот (Болгария), дав своему небольшому поселению название родного города. Правда оно не было официально зарегистрировано в Бессарабии, да и нигде в списках болгарских колоний не встречается.
Доля выходцев из г. Сопот в населении новой колонии, особенно в первые годы ее существования, была достаточно высокой, поэтому город именовали то Сопот, то Болград. Наименование Сопот начало уходить из широкого обихода жителей только после 1823 года с началом застройки и дальнейшего развития колонии Болград, и позже перешло в разряд наименования махалы в центральной болгарской колонии.


Это обстоятельство подтверждено исследованием А. Н. Войниковой, зафиксировавший наличие первой Сопотской махалы в Болграде. Упоминает об этом факте в своем историческом рассказе «Войводата генчо Къргов» и М. Греков:
«На мой вопрос «Когда основан Болград?» старец ответил: «Когда мы пришли, Болград уже был, только тогда он был, как село, где организовывали малый базар. Тогда его называли еще Сопот, так как первыми там заселились сопотцы, и дали имя своему городу, поэтому первое время паланку называли то Сопот, то Болград, но после, когда построили Собор, имя Сопот забыли и остался только Болград».

Туканская-самая большая и самая богатая махала

Если про Сопотскую махалу сегодня мало кто помнит, то о том, что Болград делился на Туканскую, Крымскую, Сливенскую и Ямбольскую махалу, знают многие ныне живущие.
Свое образование эти микрорайоны получили также в XIX веке. Старейшей из них, да и самой большой и богатой считалась Туканская махала. Образована она была приблизительно в 1821 году.
Ее жителей звали туканцами, то есть здешними, тукашними. Туканцы селились на уже обжитой территории Сопотской махалы, в результате чего последняя была поглощена Туканской махалой. Произошло это после 1830 года.
Жители Туканской махалы, к территории которой позднее стала примыкать Парковская махала (после появления домов рядом с Казенным садом, он же – парк им. А. С. Пушкина), занимались скотоводством, земледелием, выращиванием овощей, а также виноградарством. В зажиточных семьях в хозяйствах имелось от 500 до 1000 голов овец.
О том, что Туканская махала одна из развитых в Болграде, свидетельствуют и сегодняшние застройки на ее территории. Здесь находятся здания двух учебных заведений – Болградской гимназии им. Г. С. Раковского и Болградской школы №2, а также здание бывшего авторемонтного завода, действующий автопарк (ныне – ООО «Болградтранс»), Болградская районная центральная больница, небезызвестный «мигдан» и почти развалившееся здание некогда успешного ФОБОСа.

"Крымская махала — "Парцал-махла".

История бедности, силы и достоинства"Крымская махала в старом Болграде всегда стояла немного особняком.Тихая.Скромная.Неброская.
Её называли "Парцал-махла".Слово «парцал» по-болгарски означает «лоскут», «тряпьё».А в разговорной речи — бедность, нужду, тяжёлую жизнь.И это название не было обидным.Оно было честным. "Откуда пришли жители"
Здесь селились болгары, переселившиеся из Крыма в первой половине XIX века.
Люди уходили в спешке.Часто — без имущества.Без скота.Без денег. Шли в неизвестность.
С детьми.С узлами.С надеждой.И начинали жизнь с нуля."Как жили"
Дома здесь были самыми простыми.Дворы — скромными.Улицы — небогатыми.
Но в этой махале было то, что нельзя купить:взаимопомощь, терпение и внутренняя сила.
Люди держались друг за друга.Делились последним.Помогали соседям.Потому что иначе — нельзя было выжить.
"Парцал-махла" — это не про нищету, а про достоинство
Да, это был самый бедный район Болграда.Но именно здесь особенно чувствовалась человеческая стойкость.Без показного достатка.Зато с честностью и внутренней гордостью.Жили трудно.Работали много.И не жаловались.

"Законы махал"
Старый Болград жил по своим правилам.У каждой махалы были свои границы и свой уклад.
Существовал и негласный обычай:если парень хотел встречаться с девушкой из другой махалы, он должен был выставить магарыч — ведро вина.
Это было знаком уважения.Своего рода «разрешение» быть гостем.Такой обычай существовал во всех махалах Болграда.Вино здесь было не просто напитком —это был язык договорённостей, дружбы и намерений.
"Как всё изменилось"?
Сегодня многое ушло.Люди разъехались.Дома опустели.Улицы стали тише.
Но если пройтись внимательно,можно всё ещё почувствовать дух старой "Парцал-махлы" —скромной, терпеливой, настоящей.
Почему это важно помнить?
История города — это не только храмы и памятники.Этодворы.Улицы.Судьбы.Характеры.
Крымская махала — это память о том,как начинали с нуля,как держались,как оставались людьми.
И пока мы это помним —"Парцал-махла" жива.
Валерий Бесарабський