Моите български корени.

Да бъдеш човек, означава да имаш корени, които те свързват с миналото, с прадедите и ти позволяват да определиш чий си наследник. Ние живеем в обществото и за всекиго от нас е важно да знае кой е, откъде идва и накъде отива. Само по този начин можем да помислим и за бъдещето си.
Важно е да не забравяме откъде сме тръгнали. Защото както дървото, чиито корени са прекъснати, не дава плод, така и човекът, който се е отрекъл от родното, не може да нарече свое нищо друго.
Човекът е като дърво, е силен с корените: колкото повече се знае за миналото си, толкова по-уверен се чувства в настоящето и с оптимизъм гледа в бъдещето.
Струва ми се, че семейството е много важно в живота на всеки човек. Щастлив е този, който има силно, сплотено семейство. В края на краищата, това не е само къща, в която винаги иска да се върне. Това е още и грижа, разбиране, топло рамо. Само родните хора го подкрепят в трудна минута.
Семейството – това е не само родители, деца, лели, чичовци. Това е баба, дядо, прадядо, прабаба – това са предците. Всяко поколение
предава своя опит, традиция, които се формират в семейните ценности. Едно от условията за запазване на силното семейство – познаване, спазване и предаване на тези ценности на потомците.
По мое мнение е важно да се знае своето родословно дърво: място и година на раждане, професия, родословните корени на предците. В края на краищата, това е историята на семейство, съхранявана в паметта на всеки.
За мен е важна историята на моя род, биография на членовете на моето семейство. Още като дете обичах да слушам разказите на баба и дядо си за миналото.
Аз не съм българка на 100 процента, защото баща ми е молдованин. Но още от малки години не живея с него. Майка ми е българка, която е родена в Тараклия. Родителите й и всички нейните предци са българи, които са преселили от прародина ни България.
Много често когато членовете на моето семейството заедно се събират за масата, аз започвам да разпитвам моята баба за нашите български корени. Защото ми е интересно и харесвам да слушам за тях, баба почти всеки ден ми разказва какъв им бил животът. Баба ми каза , че никога не трябва да забравям миналото и рода, защото има какво да науча от прадедите, за да стана трудолюбива като тях, още тя ми каза, че нашите прадеди са пазели много традиции и обичаи,които са донесени от майка-България. По бабините разкази и по книгите за родословни дърва, които прочетохме заедно с майка ми искам да споделя с вас за моите български корени.

Нашият град е известен с една прочута личност като Петър Кайряк. Това е един истински родолюбец, който е изучавал родословните дървета на семействата от Тараклия.Той е изследвал около 75 фамилии на българите от града. Именно този труд ме подтикна да изследвам и аз своите български корени.Много ме захвана тази работа, защото по линията на баба ми и по линията на дядо ми има много интересни факти за произхода на рода и фамилните им имена. Разбира се имам и някои спомени от прабаба ми и интересни истории от баба ми.
Майка ми е учителка по български език и именно тя ми вдъхна тази обич към българщината, дори наполовина съм молдованка, но гордея се и усещам се истинска българка.
По тази причина реших да позная нещо повече за своите български корени. Това е моят род, тяхната кръв тече във вените ми. Той се разраства, ала доколкото и да се разрасне родът, " кръвта вода не става ".
Проследявайки назад историята на рода си, откривам многобройни качества, достойнства, дори и физически черти, съхранени в моята личност. От мене зависи как ще развия наследеното и дали ще опазя родовите ценности, защото моят род- това е минало, настояще и бъдеще - това съм аз.
Моите предци са преселници от България. Когато България е паднала под турско робство, животът на всички българи беше тежък, изнуден, настъпиха сериозни промени .
Цели пет века българите били принудени да живеят в робство. Неведнъж се опитвали да отхвърлят игото. Тежкият живот принуждавал много от тях да търсят спасение извън българските земи. Така през XVIII и XIX век те тръгнаха на север и намерили своята втора родина в гостоприемния Буджак. Тук, в земите на днешна Молдова, срещнали добри хора, които им помогнали да създадат свои домове. Българите започнали да се трудят заедно с тях, да говорят на техния език, но не забравили своя –българския.

Предците на дядо ми, които първоначално носили име «Деривълк», а после Дериволкови, са се заселили на тукашната земя около 1818 г. Съществува легенда, че техният род в България имаше много овце. Един ден вълкът се изкачи в стадото, но стопанинът не се изненада. Нахвърлил се, сграбчил го и го занесе в селото, където одрал от него кожата. Оттук и прякора — "Деривълк".
Предполага се ,че произхождат някъде от Плевен. В началото тука се заселили трима братя Деривълк и баща им Иол. И оттук взема род на семейството на дядо ми Леонид. Родът «Дериволкови» бързо се разраснал. Образували са се няколко големи клона. Някои от тях се заселили в Болград,Тарутино и др. Предците на дядо ми останали са тука.
Ето какво ми разказваше дядо, а на него неговият дядо. Когато роднините им са напускали България, те са взели някакви семена със себе си, инструменти за обработка на земята. Освен това, царска Русия им помага - в първите 10 години не са плащали никакви данъци. 50 години не са ги взимали на военна служба. Те са пристигали с овце и са гледали добитък. Обработвали са земята с волове, имали са коне. Те са се занимавали със селско стопанство, зеленчуци, лозарство. Правили много добро вино. Но за да стане това, те са положили много труд, защото Буджакът е бил празно място, нищо не растеше тука. Валеше малко, често имаше суша. Но със своя труд те направили тази земя плодородна.Още знам ,че продавали реколтата си в Румъния, например пипер, домати и други зеленчуци. Другият проблем, с който се сблъснали ,това е водата - много е малко.Затова те са копали герани. Но водата често е била горчива, затова я използвали за животните, за домашни нужди. Обаче в засушливи години случвало се да я пият, защото друга вода понякога нямаше.
Така постепенно с помощта на упорития си труд са спечелили имот. Живеели много тежко в България, защото нямали свобода, а в Буджака нямали условия за живота, но все пак в Буджака били свободни, затова те останали. Прабаба плакала, защото много години живяла в България и силно я обичала, но постепенно тя привикна и благодарила Господ , че им помогнал и ги оградил от враговете. Моята прабаба често питала майка си защо плаче, а тя отговаряла, че плаче за родината си, която са били принудени да я напуснат.
Прабаба правела често седянки, където се събирали моми и възрастни жени. Там те шиели, плели. Прабаба знаела много български песни, които ги пяла на седянките. На всички харесвал гласа й , затова с голямо удоволствие я слушали.И това се предавало от поколение на поколение,баба ми обича да пее и майка ми ,и аз също. Прабаба била много релизиозна жена.От сутринта тя ставаше рано, измивала лицето си и започвала да се моли. Молела се за децата, за стопанина в къщата, за животните, за реколта и хубав живот, а след това за себе си. Рано сутринта приготвяла ястия за нивата, защото знаела , че цял ден ще бъдат там. Храната била проста: зърнени храни, млечни продукти, месо, зеленчуци и плодове.

Жилищата, които са били построени, са били прости, но много удобни .Къщата на прадядо е била от дърво, а после той я переправил от камък. В къщата имали сандъци с плат, текстил( всички домашни тъкани от пробаба), а над него вълнен юрган( също направен от прабаба). По стените висяли много различни рокли, принадлежащи на прабаба и нейните дъщери. В ъгъла на висяла една икона, пред която прабаба се молела. Прабаба не само била пазителка на семейното огнище, но тя гледала децата , пазела чистотата в къщата , била отговорна за храна и облекло на семейството. Прабаба и прадядо обичали да пеят различни български песни, когато работели у дома, на нивата, когато почивали. За всяка работа, за всеки обред те пеели cъответстващи песни.Прабаба учела дъщерите да плетат, да предат, да готвят ястия, а прадядо учел синовете да орат, да гледат за животните, да помагат по двора.
През лятото семейството употребявало студено кисело мляко.След това сушени плодове, месни изделия, зеле, чушки, домати, ябълки. Прабаба готвила сарми, чорба, печено агънце ( на празниците). Прадядо имал много овце, затова прабаба приготвяла печено агне. Прабаба доела кравите за да направи сирене от млякото и семейството обичало просто да пие прясно мляко. Още прабаба доела овцете, а от млякото правили сирене. Дъщерите и синовете всичко можели да правят, благодарение на техните трудолюбиви родители. Гордея се много с такива трудолюбиви и добри роднини .
С годините стопанството им се разширявало, през 40-те години на XX век някои мои роднини са били изпратени на Алтай, защото се смятали за заможни…Имали крави, овце, кон, а пък това се смятало за лошо…Но те това са го имали благодарение на труда си. Но по времето на Сталин такива хора се считали за врагове на народа. След няколко години след смъртта на Сталин те са върнали на родината си, в Тараклия. Преди II световна война беше голям глад и тогава умират много хора,също така загива и родния брат на дядо ми, който е бил още малко дете. Минали са чрез много трудности,но никога не забравяли за корените си, за произхода си. Запазват и езика, и вярата,и традициите , и обичаите.Мнозина от които са стигнали и до нас. Мисля, че ще ги предам и на своите деца.

Родът на баба ми «Герги» също има интересна история. Той пристигна в Тараклия след Руско-турската война през 1828-1829 гг. Предполага се, че семейството им е пристигнало с други 48 семейства.Обаче главата на семейството загива по времето на войната,а в Тараклия иде вдовата с тримата си синове.Тя се решава да бяга от България, за да спаси синовете си. И така е се оказала в Буджака.Те са заселили в северо-източната част на Тараклия,известна като «Черганска махала». Този прякор и до днес е запазен. Роднините по линията на баба ми ги наричат «Чергани».Постепенно родът им се разраства също и се е разкъснал на части.Едните са останали в Тараклия, другите са в Чийшия, Украйна, дори имаме роднини и в Бразилия, които са емигрирали там през 1924 г. По разказите на баба ми знам, че някои нейните роднини също са били изпратени на Алтай по времето на правлението на Сталин. Някой от тях се останал и досега живеят в Магнитагорск, Русия.
Разбира се, че те всички са много работели, за да вдигнат на крака децата си. Животът не е пощадил моите роднини, както и предците ми - до последния си час те са се борили, за да заслужат това, което са ни наследили - духовни и материални ценности; и нерядко са били побеждавани в житейските борби. Ала и в лошите, и в добрите мигове са били заедно, споделяли са всичките си радости и несгоди, защото ги е обединявало нещо важно - това вяра, език и култура.
Моят род съхранява спомена за прадедите и за тези, които са го основали, но и надеждите за младото поколение, част от което съм и аз. Памет за своята история – това е важен момент в запазването на националните и моралните традиции.
Знаейки своя род и език, човекът първо опознава себе си. Ако искаме да се съхраним като нация, трябва да пазим своята уникалност, част от която са езикът и родовите ни корени.
Още с първата глътка въздух, когато идваме на света, ние чуваме и първите думи на роден език. Израстването и изграждането ни като личности зависи от нашия произход, родови традиции, обичаи и нрави на нацията ни. Ето защо, когато ги познаваме, тачим и пазим, ние всъщност съхраняваме своята собствена индивидуалност. Така че един ден да можем на свой ред да я предадем на нашите деца и внуци. Няма нищо по-силно от гласа на родовата кръв.
История на едно семейство е като песъчинка. Събират се много-много, и се получава нещо единно, голямо- човешки род. Аз мисля, че никога няма да забравя моите корени, всичкия живот ще ги обичам, ще ги почитам, ще ги помня и ще се гордея с тях.
Без минало няма настояще, а без това няма бъдеще, така че аз ще продължа да изучавам историята на моя род.
Историята на моя живот още само започва...

Наталия Мелинте Тараклия.