Кирил Минков- големият човек на Бесарабия.

Калчо Димитров Минков е роден в Калофер през 1786 г. В Бесарабия сред колонистите бил известен и както «дядо Калчо». Особенно «дядо Калчо», освен своите богатсва, се прочу след скандала, описан в книгата на Й. Титоров.
Сред болграшките големци през 30-те години на 19 век започва да вирее идеята за установяване на българско самоуправление, както в Болград, така и в цялото Болгарское Водворение. След няколко полуофициални разговори сред заможните болградчани, се стигнало до предложение за кмет на Болград да се избере К. Минков и да се прати делегация в Одеса, в Попечителния комитет и да се предложи за началник на този комитет също да се утвърди човек от българските колонисти, който по-добре знае местните работи, манталитета на колонистите. Както винаги става със заговорите, сред болградчаните се намерил предател и своевременно оповестил началника на Попечителният Комите, един злобен и фудулист немец, че българите, безбели, готват антидържавен, антироссийски бунт и главният вожд на това безобразие е К. Минков.
Не успяват делегатите да пристигнат в Одеса, като се арестуване право на гарата, а в Болград е изпратен казашки отряд. Всичките «заговорщици» са доведени на мястото за екзикуция и са жестоко бити, като им свалят гащите. Пощаден е само един хитър кавалер на царски награди, който се яви на екзикуцията, окичен със тях.
А на господин К. Минков, като неформален лидер , богат собственник и, имащ голям авторитет сред царската администрация, е наредено незабавно да напусне Болград. Тогава К. Минков се преселва в Кишинев.
Кирил Минков и Дмитрий Каназирски се смятат за най-заможните хора през първата половина на ХIХ век. През 1833 К. Минков (или К. Минко) — владелец на 3500 мериносни овце — получава в оброчно съдържание 1466 десетини свободна земя до с. Дмитриевка (ДАОО, ф. 6, д. 3758, л. 2), през 1834 получава още 3000 десетини свободна земя до село Главан. Той се занимава с търговия, продава сирене, вълна и др.;
освен това е собственик на кръчмата в Чешма-Варуита. Къщата му в Болград е на най-хубавото място в града — «на кюшето срещу Събора».
Към 1838 година, според историка И. Мешчерюк, той е притежател на 6050 овце. Вероятно той е продължил да търси свободни земи. Такава е низината, недалеч от Болград (на мястото на днешното Калчево), която е много удобна за кошари.
Оставил своят след Кирил Минков и в историята на Тараклия, тук той имал фабрика по производство на кашкавал и сирене.

Кишинев
След преселването в Кишинев натрупал огромни богатства главно като търговец на добитък. През 30-те години на XIX в. в Кишинев, където живеят около 40 хил. жители, в състава на търговската гилдия членуват 67 евреина, 38 руснаци, 31 българин, 26 гърци, 17 молдовани, 9 арменци и 1 германец. От 18 декември 1844 г. Калчо Минков става член на «купеческое» (търговско) съсловие, втора гилдия, като името му било модифицирано в Кирило Дмитриев Минко, но и след това на бесарабските българи той е известен като Калчо Минков или дядо Калчо. Той имал пет сина – Дмитрий, Николай, Борис, Алексей, Семион и дъщеря Куна, която е записана като Акулина. От «Ревизската сказка» става видно, че на 30 октомври 1850 г. 64 годишният Калчо Минков вече е загубил трима от синовете си.
На 13 май 1835 г. се сключва договор за арендно земеползуване на три хиледи десетини земя (една десетина – 10,9 дка) от селския приказ на с. Главан и преселник от Калофер Калчо Минков. До това с съгласие на Иван Никитич Инзов на Минков са предоставени 1466 десетини земя около с. Дмитриевка срещу задълженията да се внася в държавната казна по 30 асигновани копейки за десетина. За допълнителните три хиледи десетини вноската е 35 асигновани копейки. С подкрепата на руските власти, Калчо Минков откупува 4466 десетина земя, върху която отглежда към 1838 г. 6050 овце испанска парода, които към 1850 г. стават вече 30000. Пътят на крупния кишиневски търговец от втора гилдия минава през буджашките необработени степи и «дипломатичното» сътрудничество с руските власти.
На 5 юни 1846 г. Кишиневското търговско и еснафско съсловие избира за заседател на Бесарабския областен граждански съд на родения през 1817 г. синът на Калчо Минков Дмитрий Кирилов Минков. Преди избирането му той е оказал щедра финансова помощ за изграждането на Болградски Спасо-Преображенски събор, който и днес е един от най-величествените в Европа и е сравним с Исакиевски събор в Петербург и Софиевски в Киев. На 30 метрова височина, съборат може да приеме до 3000 вярващи.

Кръвта вода не става
Длъжност «заседател» Дмитрий Минков изпълнява до 3 август 1850 г. след като е избран за кмет («городской голова») на град Кишинев. На 31 август 1853 г. всичките членове на семейството са избрани за почетни кишиневски граждани. Същият Калчо Минков през 1852 г. предоставя в своя дом помещение за театралната трупа на Соколов.
На 18 януари 1854 г. завършва мандата на Дмитрий Кирилов Минков като кишиневски кмет («городской голова»), избран на 10 август 1850 г.
На 7 февруари 1854 г. за кмет («городской голова») на Кишинев става Ангел Петров Николау, происхождащ от българо-гръцко семейство. Ангел Петров е женен на дъщерята на Калчо Минков и сестра на Дмитрий Минков. Така, че дядо Калчо е имал сериозни основания за гордост: градски кметове на Кишинев става и синът му и зетят му. От този брак на 17 октомври 1850 г. в Кишинев се ражда Анастасия Ангелова – първа българска, завършила висшо медицинско образование.
На 3 май 1856 г. Бессарабския военен губернатор Михаил Сергеевич Ильинский информира кмета на Кишинев за решението на Правителствения Сенат и на руския император относно бъдещата коронация на Александър II. Скоро след това Кишиневската градска дума определяя кмета («городской голова») Ангел Николау да представляла град Кишинев на коронацията през август същата година. Анастасия Ангелова, бъдеща Анастасия Головина – единственна българка, която присътствува на коронациите на двама руски императора Александър II Александър III, но през 1856 г. тя е шестгодишно дете и помни само пътуване с тарантас по безкрайните руски степи.
Дъщерята на Ангел Николау по първия мъж Анастасия Берладская следва в Цюрих. На 3 декември 1872 г. пише писмо до председателя на Оргеевска земска управа писмо, което е пропитано с народнически идеи и такива в духа на сантименталния социализъм и поради това привлича вниманието на агентите на Трето отделение (царска охранка). Благодарение на роднинските си връзки със средите на руската управляваща аристокрация съпругата на запасен поручик Павел Берладски намира исход от ситуацията. След прекъсване на около 6 месеца тя продължава образованието си, но вече в Париж.

Анастасия Головина заедно със съпруга си Александър и син Юрий.

На 27 декември 1878 г. в Парижския медицински факултет българка Анастасия Берладска защищава дипломна работа. Това е първа дипломна работа на българка в западноевропейски университет.
Но само след една седмица младата българска лекарка завинаги се прости на кишиневските гробища с мъжът си, с човека, кому то я написала посвещението върху титулния лист на дипломната работа: «А mon meilleur ami monmari». («На моя най-добър приятел – моя съпруг!»). Смъртта на Павел Я.Берладски ще промени рязко живота на внучката на един от някога най-богатите кишиневски търговци, първият кмет на Кишинев на която и бил вуйчо, а вторият – баща. Тя ще напусне завинаги родната Бесарабия за да се завърни в България и остане в българската история, но вече с друго фамилно име – Головина.
В началото на 1879 г. Анастасия пристига в България. В Търново тя се омъжва за Головин, руския чиновник в канцелярията на княз Александър Дондуков. Цели седем години заедно с мъжът си като технически сътрудник в кабинета и журналист работи и Анастасия. На 9 август 1886 г. тя скъсва с политическата активност и се отдава всецяло на медицината. От 1888 г. Анастасия Головина се премества в Варна и живее постоянно, като се занимава с наука, оглавява редище медицински организации. Приносите и в психиатрията и педиатрията и отреждат достойно място в историята на българската медицина.
В Варна тя оглавява местния клон на Български лекарски съюз, Варненско женско благотворително дружество «Милосърдие» и живее до 83 години, като бе погребена през 1933 г. в Варна.

Приносът на Българите за Кишинев.

Думиника Иван (историк):
Много е важно, за ролята на българите в развитието на Кишинев да знаят и кишиневците. Ето един репортаж, където се разказва за два кмета от български произходод - Христофор Киров и Димитър Минков (в контекста ще отбележа, че в по-многото енциклопедии името на Минков е записано неправилно, както Думитру Минку. За това си поставих цел с помоща на архивни източници, да докажа на румъноезичния читател, че Минков е българин. https://www.academia.edu/11310536/Duminica_Ivan._Dmitrii_Mincov_un_bulgar_la_c%C3%A2rma_Chi%C5%9Fin%C4%83ului_1850_1854_1857_1864_Identit%C4%83%C5%A3ile_Chi%C5%9Fin%C4%83ului._Edi%C5%A3ia_a_II-a._Chi%C5%9Fin%C4%83u_Arc_2015._P._100-114

Ето видео за кишиневските кметове-българи
https://www.youtube.com/watch?v=TemxhCRpnYo