Енева бульчица. Г. Манолова

0
Голосов: 0

152

Енева бульчица. Г. Манолова
]
Галина Манолова е от поколението на бесарабските българи, което таман сега навлиза в общественния ни живот и най-плодотворният период за всяка творческа личност. Тя е от онези студенти, които с голямо въодушевление възприемат възможността да възстановим своята народностна идентичност чрез културно-просветните институции на България. И съвсем неслучайно Галина избира етнологията за своя професионална самореализация. Тя хем е голяма патриотка на родното си село Кайраклий, хем ни покорява с чудесния български език и научни познания, придобити в учебните заведения. В нейните есета и разкази простия селски живот се оцветява с душевен романтизъм и гармоничност между хората, животния и растителния и мистичния свят. И дори неодушевлените предмети играят важната роля в целият облик на селското битие.
Но най-чудното, че Галина вече живее в САЩ, но именно оттам пише тези съкровенни, родолюбски и етнографски очерки. Наистина- большое и дорогое видится на расстоянии.


Енева бульчица
Като дете израснало на село, аз не гледам на животните, като на обитатели на зоологическата градина. Не знам защо, но винаги, когато посещавам подобни места, после имам невероятна и необяснима тъга. Възможно това идва от факта, че съм израснала в семейство, където животните живеяха с нас. Да, не отричам, че част от домашните животни се отглеждаха за прехрана. Сещам се, че моя татко, пък и брат ми Димитър (Митьош), им харесваше просто да ги отглеждат и беше голяма мъка да ги накараш да ни заколят нещо. Сега, като се замисля дори към дивите животни, българите в степта имат определен култ. За едно такова животно ще разкажа в това повествование. Става дума за невестулката, която ние в с. Кайраклия я наричаме “Енева бульчица”. Веднага пояснявам, че от моите проучвания, така и не се разбра защо е възприета точно тази езикова конфигурация. От зоологията знаем, че невестулката е най-малкото животно от разрез хищници. Това е хищен бозайник от семейство порови. В различните региони на България тя носи разнообразни названия: “Попова булка”, “кадънка”, “калиманка”. Също така, в нашата прародина е популярно вярването, че невестулката е булка, превърнала се в малко зло животно, което от ревност разкъсва роклите на другите булки. При събирането на разказите за Еневата бульчица, аз веднага забелязах едно особено отношение на хората към това животно. Всички се възхищаваха или напротив изпитваха страх, дори при самото й упоменаване. Като че ли във въздуха се появяваше нещо мистично и вълшебно. Несъмнено, повечето кайраклийци бяха на мнение, че Еневата бульчица има определен интерес да идва при домашните животни, най- вече при конете: “Еневата бульчица тя все по дубитака обича”. Затова, дали стопанството е заобиколено от тази таинствена гостенка, Мария Кириловна Топалова разказва: “Аз тъй разбрах, че имаме Енева бульчица, флявам при коня и гледам гривата му е оплетена на тънки плитки, ама тъй сякаш чуляк ги е заплел”. Много от респондентите смятат, че нищо добро не носи, когато идва това животно. Докато имаше и такива, които твърдяха, че докато тази гостенка е в къщата, изчезват плъховете и мишките. Наистина, изглежда хората са наясно, че това животно е хищник.
Много интересно сравнение моите разказвачи правят на Еневата бульчица, с това на жената. Моите кайраклийски сладкодумци го описват така: “ Тя халис като жената, обича да я хвалиш. Като жена се ежи». Редица от наративите посочват вярването, че Еневата бульчица може да се превръща в човек. В повечето случаи, това била жена или възрастна баба. За това, много експресивно разказва Петър Димитров Пудата: “Утюам аз до конете, щото хармануваме и гледам до конете една жена с бели дрехи облечена. С една хурка и преде горя на коня качена, преде му гривата”.
Повечето разказвачи твърдят, че когато някой се опитва да изгони Еневата бульчица, са ставали страшни поразии в къщата. В едно стопанство, на всичките пилета са им били прегризани вратовете. При други, къщата е била изгорена. В един от разказите е станала интересна случка, когато младата жена почнала за гони с тоягата Еневата бульчица. Нейната възрастна комшийка я предупредила да я остави на мира, на което жената отвърнала: “Остава от един паткан (плъх) да се страхувам”. На другата сутрин всичките и дрехи в къщата са били разкъсани, жената е останала с това с което е била на гърба си. Много са интересни разказите, когато Еневата бульчица помага и предпазва човека от смърт. Такава е историята, в която овчерите си закачили стомничката с мляко на един клон, а змията е пуснала отровата си. Когато Еневата бульчица видяла това, прегризала въжето, на което се държала стомничката и така е спасила хората. А в разказа, в който един дядо, когато си копаел лозето намерил гнездото с малките на Еневата бульчица и ги преместил на другата страна. Когато Еневата бульчица е дошла на това място и не намерила малките е видяла оставената стомна с водата. Тя се изплюла във водата, която станала зелена. Когато минала на другата страна на лозето видяла своето гнездо. Върнала се при стомната с водата и я съборила. Така според разказвачите дядото е останал жив. Всички обаче респонденти подчертават, че при срещата с тази гостенка трябва да и се усмихнеш и възхитиш. Има дори култов израз, който звучи, като предпазна мярка: “Ко ма гизданке, смеят ти се мишките и патканти от долната махала”, или “Ей, колко ти си смеят мишиките и патканите, че си била много тънка”. Моите сладкодумци казват, че при срещата си с Еневата бульчица много запомнят нейния тежък поглед. Според хората, по този начин това животно проучвало аурата на човека: “Гледа те като чуляк!”. Само един разказ посочва, че някои баячки използвали изсушената Енева бульчица. Като внучка на баячка, това ми изглежда доста неправдоподобно. Като цяло, на мен лично тези разкази ми се сториха, като простичко обяснение за симбиозата между човека и дивата природа. В тези повествования ясно се проследява тезата, че независимо от факта, че стоим на върха на животинската таблица, ние се възхищаваме от нашите по-малки братя и сестри, защото те са част от нашата майка природа. В тези разкази ясно се посочва, че не агресията е начин в опознаването на този свят. Качествата, с които българите в Бесарабия маркират това таинствено и мистично животно показват, че във вярванията си възрастните хора посочват преди всичко неговия усет. Не случайно всички подчертават “много е умно”. Възможно е, по този начин, възрастните българи просто да ни казват, че всички сме деца на тази земя.


Магьосници и магии
Дълго обмислях, как да подредя повествованието си за този тип разкази и случки, които трайно присъстват в живота на българите в Буджака. От дете съм чувала, че моята мама Соня не може да спи и това е свързано с направена магия. Мама много интересно разказваше за една баба - гледачка, която беше и казала, че тя всеки ден минава през магия, която е направена лично на нея. Никога няма да забравя на мама мъдрите думи и констатации - “щом това изпитание ми е дадено от Господ, не може аз да решавам да го премахвам, аз ще го изтърпя, а дали ще умра - това си е пак висш замисъл”. Изглежда мама си носеше знанието, че всичко в нашия свят не е случайно и ние сме тук за да се учим. Като деца, с моето бойно другарче Лариска, считахме една съседка от нашата махала, за магьосница. Аз, да си призная, тогава до край не разбирах какво е това, ама винаги се съгласявах с Лариска защото тя беше абсолютно убедена в това и разказваше много интересни истории свързани с тази комшийка, която дори говорела с луната. Спомням си, в детството от време на време намирахме някакви непонятни неща, като навързани яйца и конци на кълбо с игли и аз, като любознателно дете чувах от възрастните да казват шепнешком, че това са лоши магии. След години, когато събирах из селото различни разкази, разбира се не можах да подмина този дял и винаги питах за “магесниците и магиите”. Да си призная, тогава на мен ми беше много интересно да наблюдавам реакцията и самата интерпретация на разказвачите. Чесно казано, като дете израснало с разказите на гениалния Гогол, особенно неговите “Вечери в селцето край Диканка”, тези истории ми се струваха, като нашите български, локални наративи за тъмните и необясними сили в нашата Буджакска степ. Когато ги събрах се убеждавах, че украинските вещици ряпа да ядат пред талантите, с които са разполагали нашите бесарабски вещици. В тези разкази се открои интересна вариация на уникалните възможности на магьосниците. На една силата и била в нейните очи, които в селото са ги нарекли “страшни очи”. Другата, можела да се превръща в котка, има вариации да приема образа на черна кокошка. Една от селските магьосници сваляла и си говорела с Луната. В историята “Страшни очи”, разказана много експресивно от Петър Димитров Пудата, става дума за една от местните кайраклийки, която през ноща ставала на “лущия”. Тази жена имала много тежък поглед, щом погледнела селската чешма и водата спирала да тече. Когато минавала три пъти около кладенеца водата изчезвала от него. Пояснява се: “Тя му взима силата - мамсуля”. Ако минавала по край стадото овце, овчарите не можели да издоят и грам мляко. Тук, ние етнографите веднага забелязваме, как се подчертава, че има определен ред на символи: три пъти поглеждала, три пъти минавала, три пъти обикаляла. Много е интересна интерпретацията на образа на тази магьосница: “Тя опасна жена беше, манинкичка, нисичка, черна с един сукман. Ходеше забрадена , тъй че лицето й трудно се виждаше”. Освен това имала силата, като погледне на къкрещ на котлона врял боб, водата замръзвала. Още за свръх-способностите на тази магьосница Петър Димитров разказва: “Имах братче, красиво - капка! Тази жена, след като го погледнала и казала: “Кате, какво красиво лапи имаш”. Не са изминали три часа и момченцето умира. Разказвача е на мнение, че от “Ураки умря и добитъка умира”. Същата магьосница веднъж е казала на съседа колко хубави коне има, след което те, както си вървели паднали на кюшето мъртви. Моя сладкодумен разказвач в края на повествованието си беше констатирал, че тази сила е дадена от Създателя. Виждаше се, че той не до там може да си обясни всичко това, но искрено вярва в наличието на сила по-съвършена от нашите човешки възможности.
В един от разказите се посочва, че точно психично -болния е видял и указал, коя от комшийките е магьосница. Никой не му обръщал внимание на неговите твърдения. Веднъж той видял една черна котка, която минавала през мрежата. След като захвърлил камъка и попаднал в окото на тази котка. На другата сутрин всички видели, подбитото насинено око на въпросната съседка.
В разказа за кокошката -магьосница става дума за бабка, която можела да се превръща в черна кокошка. Веднъж, един от комшиите, като я видял тази черна кокошка, започнал да я гони и в последния момент хвърлил мотиката, която е откъснала част от крака на кокошката. Когато си взел мотиката, тя била цялата гореща, като че ли я ковали в кузницата. На другата сутрин се изяснило, че възрастната комшийка е с превързан крак и накуцва. След като тази история е станала обществено достъпна и се стигнало до ушите на бабата, този въпросен човек се побъркал и починал. Майка му отишла в църквата и поръчала “акафис”. Не минало и време, бабата-магьосница умряла също.
В разказа “Змийско семе”, става дума за две приятелки, които харесвали един момък. Майката на едната приятелка я склонила да премахнат съперницата, като и дадат чаша с омагьосана вода. След като момата изпила тази вода, започнала да се подува. Родителите и я завели при вещите баби-гледачки. Те им казали, че в нея расте змийско семе. За да развалят тази магия, момата я закачат с главата надолу над чувен с мляко. Змийчето, като надушило млякото, само излезнало и напуснало тялото на момата. Също така, тази процедура предполагала, че този, който е направил тази магия, ще умре в най-щастливия си ден. Из селото се чуло, че в дена на сватбата, въпросната приятелка е умряла, а момчето пак се върнал при своята годеница.
Друг доста фрапиращ разказ е за магията направена от птиче. И в тази история две приятелки не могат да си поделят един момък. Едната от тях прибягва към направата на магия, която се състои от пепел от изгорено птиче. Този прах следвало да се поръси върху сватбения воал на булката. След като това било извършено, в същия момент невестата се побъркала и започнала да се блъска и да къса всичко наоколо. Наложило се да отидат в Акермана. Стигнали до един дядо, който като видял това момиче, изобщо не искал да говори с тези хора. Обаче са го натиснали здраво и той е казал, че този вид магия не може да се развали и си признал, че именно той е направил тази прокоба. Хората осъдили въпросната съперница, като и хвърлили стъкла в очите и тя ослепяла и се побъркала. От тогава тя, като чувала сватбената музика из селото викала своето заклинание:
Иху иху иху ху,
чуйте младо и старо
не правете зло
от злото има по-зло,
зло струваш и зло намираш”.
Интересен е разказа за магията сложена в ябълката. Звучи, като по сюжет от приказките за Снежанка. Само, че тук в случая е житейска история на момче българин, който след 3 години казарма довежда булка чужденка. Както винаги се случва в живота, тя не се харесва и не се приема от свекървата-българка. Следва раздяла на младите. След определено време въпросната булка, която е била много добра приятелка с комшиите на вече бившия си мъж, пристигнала да се видят. Извадила цяла кошница с ябълки и подала една на бившия си съпруг. Той си хапнал от разрязаната ябълка и както се прибрал в къщи започнал да боледува. Майка му го водела при бабите гледачки, които са казали, че му е направена магия и при това е една от силните магии. В състава на тази прокоба е влизала мръсната женска менструална кръв, сложена в ябълката. Тъй като било сложено много от нея, то магията не можело да се развали. Въпросният мъж, просто си изсъхнал и починал.
При събирането на този тип разкази, веднага проличава образа на другия. Всички в българското село Кайраклия са на мнение, че онези, комшиите - гагаузите от село Копчак имат повече и по-силни магьосници. Според Петър Димитров тези баби от Копчак били: “клети магьосници, както правят магии така и ги развалят”. Респондентите са на мнение , че тази дарба е много тежка орисия: “Тий много тежко душа дават”. Някой от информаторите сравни тази дарба с баенето. Много от тях са на мнение, че за разлика от баенето магьосничеството е “дяволска сила”. Заключението им е, че тази сила не се дава на всеки простосмъртен. Дори природата имала връзка с нашите бесарабски вещици. Когато в Копчак е починала една от силните магьосници, изведнъж са минали ужасно силни дъждове, с тежка градушка. Често мъжете разказвачи изтъкват, че направата на магии е женска работа. Макар в редица разкази проличава, че именно старите възрастни мъже са тези, които правят тежки магии. На моят въпрос: защо смятат, че е женско занятие Валери Топалов отговаря: “Мъжът няма да направи такова нещо, той е страхлив. Жената е, като дявола. Нали знаеш кое е най-простото нещо в този свят?
- Дяволът, жената и козата”. Този отговор и до сега предизвиква усмивка.
Преглеждайки тези разкази, от разстояние на времето, за пореден път виждаме една интересна мозайка на културното ни възприятие на този живот. Тук проличават семейни, родови, личности аспекти на осмислянето на света. Аз специално ги разглеждам, като интересен дял от нашите вярвания. Това да се прави равенство между баенето -лекуването и магьосниците го изпитах на свой гръб. Знаете ли, че когато бях в пети курс, в Комратския държавен университет Молдова, бях набедена, че съм магьосница, въз основа на това, че баба ми е била една от най-добрите баячки в селото. Признавам си, в тази ситуация се чуствах, като човек, който изведнъж от 20 век попада в средновековието. Да, изживях и такъв период в моя живот. Представете си младо момиче-студентка и изведнъж моите съкурснички започнаха да се страхуват и да странят от мен и аз си стоях сама на лекциите. Беше хем смешно, хем страшно нелогично. Как това можа да се случи, след като до преди този момент, цели пет години живяхме, хранехме се, деляхме си хапките, а пък в общежитието дори спяхме на едно легло. Но изглежда е трябвало живота да ме калява за по-нататъшни премеждия, които ме очакваха в България. Спомням си, че когато разказвах на моите хазяйки и майка цялата тази абсурдна ситуация, те с татко се смеяха с глас, пък и аз да си призная също. Човекът, който изглежда разпространяваше тези слухове, след години, когато аз бях вече в Америка, ми поиска прошка. Разбира се, аз със смях казах, че всичко е история. Още си спомням, как преподавателката по румънска литература Мария Ивановна, която също беше разбрала за тази глупост, само се шегуваше и недоумяваше, като съм толкова прочута магьосница, защо уча в Комрат и още ми липсват милиардите. Аз само със смях отвръщах, че засега изглежда съм на нивото простосмъртен събирач на такива истории. Времето показва, че май не съм се вдигнала много в йерархията, но пък не мога да отрека факта, че имам задатъци на интересен разказвач. Пък знае ли човек, може би баш в разказването да се крие моето магьосничество? Тук няма да прекалявам с моето шегаджийско и саркастично отношение. Само ще завърша с констатациите на моята мама Соня - всичко което ни се дава да изживеем, не е случайно и ние следва да го изминем достойно. А, аз от себе си ще добавя, че в живота всичко е бумеранг. Каквото изпратиш, такова ще получиш. На фотографиите са заснети моите страхотни и сладкодумни кайраклийски разказвачи.
← Размишления пред паметника на Председателя Меченосец (глава). А. Проханов →

Комментарии 2