Българите-зидарите на СССР.

  • Опубликовано:
  • Блог: Пенджер към света
  • Рубрика: История
  • Редактировалось: 4 раза — последний 2 декабря 2023
0
Голосов: 0

140

Българите-зидарите на СССР.
Българските мъже в съветската политика

Политиката на комунистическите изгнаници зависи в еднаква степен от тяхната идеология и от специфичната им политическа култура, която ги отличава и ги прави уникални сред многото други чужденци на съветската сцена. Макар че конкретните идеологически ангажименти могат и ще бъдат проследени с известни подробности, забележителната адаптивност на българите към живота в Русия може да бъде илюстрирана само с примери. Най-общо може да се каже, че при българите политическият радикализъм се съчетава с привързаността към руските неща, което води до сравнително бързо културно приспособяване към новия съветски стил на поведение. Когато Виктор Серж, важен разказвач за делата на Коминтерна, отбелязва, че „извън Русия и може би България, никъде по света няма истински комунисти“, той има предвид емигрантите, които са единствените българи, които познава. От гледна точка на тяхната малка и обсадена страна, Русия се очертава като големия нов свят. За разлика от други чужди страни, само в Русия българите правят първокласни кариери.[1]

Кариерата на Борис Стоманяков е интересен пример за българин, който, открил Русия и болшевиките в ранна възраст, достига най-високите етажи на съветската държавна йерархия. Роден в Русе (1882 г.), той е изпратен за образованието си във Воронеж, а по-късно в царската столица, където се сприятелява с Елена Стасова. В крайна сметка се оказва главен болшевишки агент за закупуване на оръжие в Западна Европа и става протеже на Ленин и Литвинов. След като прекарва годините на войната в България, той е отзован в Съветския съюз и е назначен от Ленин за съветски търговски представител в Германия (1921-25 г.) по време на първите години на Рапало[2]. Повишен е в длъжност заместник-комисар по външната търговия, а през 1926 г. постъпва на съветска дипломатическа служба. От февруари 1934 г. до прочистването му през 1938 г. Стоманяков заема длъжността заместник-комисар по външните работи, отговарящ за далекоизточния отдел.[3]

Случаят на Стоманяков е само една от поредицата подобни „трансформации“. „През 1919 г. Кирил Телалов (от Ямбол) напуска поста си в българското консулство в Одеса, за да се присъедини към съветската бюрокрация и да направи дипломатическа кариера като съветник на съветския министър в Китай.[4] Пейчев и Петрунов служат като секретари на съветските легации съответно в Париж и Лондон.[5] По време на краткото си посланичество във Виена [Адоф Абрамович] Йофе има за секретар на посолството Соломон Голдщайн, стар български социалист (от 1908 г.), който е помогнал за основаването на Българския профсъюз на металурзите. Голдщайн се присъединява към болшевиките в Цюрих през 1915 г., участва в Цимервалдската левица и е един от главните основатели на Швейцарската КП. През 1919-20 г. той е личен представител на Ленин в България, като е изпратен от него като специален пратеник при стария Благоев.[6]

В края на 1917 г., по време на Брест-Литовските преговори двама високопоставени офицери от българската делегация в Русия възстановяват старите си връзки с Ленин и болшевиките, които вече са на власт. Единият, Иван Недялков (Шаблин), в крайна сметка става официален представител на българската КП в Третия интернационал в Москва.[7] Другият, Роман П. Аврамов, който в началото на 1900-те години е работил за Ленин по различни поръчки за болшевиките в Германия, Швейцария и на Балканите, в крайна сметка се присъединява към болшевишкия режим и достига висок ранг в държавната бюрокрация. Ръководи съветската търговска мисия в Берлин (1921-29 г.), по-късно отговаря за съветския износ на зърно и до прочистването си през 1937 г. работи в различни съветски търговски мисии в Германия, Франция и Англия.[8]

Докато горепосочените случаи се отнасят до българи, които са си проправили път директно в света на съветската политика (и списъкът може да бъде продължен), способностите на българите за международна революционна дейност и гъвкавостта им в широкия свят на Коминтерна биха изисквали обширен каталог. Никой от тях не постига толкова блестяща (и толкова трагична) кариера като Кръстьо Раковски, чието име остава тясно свързано с върховете на съветската държава и на съветската политика през първите две десетилетия на болшевишката революция. Въпреки че е роден в България (племенник е на българския революционер-патриот Георги Раковски) и участва активно във вътрешносоциалистическите борби в България в предвоенните години, той оказва по-голямо влияние като организатор на първите социалисти в Румъния. Върховите моменти в политическата кариера на Раковски обаче са постигнати в Съветска Украйна, в политиката на лявата опозиция и в сферата на дипломацията в следреволюционна Русия. През този последен етап от живота му участието му в проблемите на българския комунизъм е инцидентно, макар и не маловажно.[9] Борис Стефанов, добруджански българин като Раковски, преди завръщането си в родината след Втората световна война е един от висшите ръководители на румънската КП, а през тридесетте години – неин коминтерновски представител в Москва.

Цяло съзвездие от по-малки светила играе важна роля в интригите на Коминтерна през 1930-те години. Един от тях е Стоян Минев, който се е подвизавал под името Борис Степанов. Привлечен от Ленин по време на войната за работа в различни западноевропейски леви фракции, Степанов представлява италианските комунисти на Втория конгрес на Коминтерна под името Лоренцо Ванини, фигурира в лявата опозиция (която предава на силите на Сталин) през двадесетте години под името Лебедев и е главен агент на Коминтерна в латиноамериканските комунистически партии, както и сред испанските комунисти по време на Испанската гражданска война. Рубен Леви, който под името Рубен Аврамов е министър на културата на България в средата на петдесетте години, функционира като съветски политически комисар по време на Испанската гражданска война в Мадрид под името Мигел, а по-късно ръководи военновременната тайна школа на Коминтерна в Кушнаренково (близо до Уфа) под името Михайлов. Доверено лице на маршал Тито и един от основните му съветници по комунистическите школи на Сталин и Мао преди и след разрива на Югославия със Съветския съюз през 1948 г. е Иван Караиванов, български комунистически конспиратор със забележителни таланти, който през 1920-те години е секретар на Димитров, а през 1930-те работи в Кадровия отдел на Коминтерна. Българин на име Георги Андрейчин играе централна роля в политиката на стария американски профсъюз IWW, помага за основаването на американската КП и през 1921 г. е избран за член на Изпълнителния комитет на Профинтерна в Москва като американски представител. Тези имена са само извадка.[10] „[Макар и] сред най-изостаналите европейски страни, България произвежда едни от най-добрите болшевики на международния комунизъм.“[11]
Политическата емиграция в русия

По-голямата част от емиграцията в Русия е съставена от хора, които не се отличават нито с политическа активност, нито с особени лични качества. В преобладаващата си част те са от селски произход – подобно на партията у дома – но има и малка група от квази-интелигенцията, радикализирала се от бедствията на войната и мизерията на българското общество. Водени от Коларов, Димитров и Гаврил Генов, оцелелите от въстанието през 1923 г. преминават границата с Югославия, където са настанени в бежански лагери заедно със стотици земеделски последователи на Стамболийски. Подбрани от партийното ръководство, което е създало щаб във Виена, част от тях заминават за Австрия и със съдействието на Международната работническа червена помощ са изпратени в Съветския съюз. „В продължение на шест месеца, до края на 1925 г., няколкостотин български емигранти заминаха за Москва през Виена.“[12] Не всички комунистически бежанци обаче са изтеглени от Югославия. Много от тях преминават обратно в размирна България, за да подхранват главните на затихващото въстание и да попълват бунтовническите отряди, които са се появили из цялата страна. Оцелелите от тях се присъединяват към младите борци, за да съставят втората голяма бежанска вълна след атентата в софийската катедрала през 1925 г. Има и комунисти, които се отправят директно към Съветския съюз с лодки през Черно море. Други преминават в Гърция и Турция и в крайна сметка с помощта на Коминтерна си проправят път до съветска земя. Още през 1927 г. в Одеса продължават да пристигат малки групи от хора от втората вълна, средно по 10-20 души на месец.[13] Неуточнен брой комунисти достигат Русия в края на двадесетте и началото на тридесетте години, много от тях легално. Това са т.нар. Априлци, комунисти, които са излежали присъдите си в затвора, осъдени по време на масовите съдебни процеси след терористичните актове през април 1925 г.
Цялата статия на https://www.librev.com/index.php/prospects/bulgaria/4435-balgarskiyat-komunizam-patyat-kam-vlastta-2
← Поканата към рая. Част 3 Темник Ногай-властелин Бессарабии →

Комментарии