Поканата към рая. Част 3

Свещенник от Кирнички
Със настаняването на палубата Петър въпреки външното спокойствие и увереност, все пак, изпитваше известно съмнение, че направил верният избор. През тези предпролетни за този южен, европейски край на северна Италия, упираща се в снежните върхове и чукари на Алпите, с началото на зимата висват раздрани, черно-сиви облаци, а над морето са просват черги от гъста мъгла. През всеки момент може да зароси един ситен, пронизващ до костите, дъждец.
Може би трябвало да се слезне в трюма? Но хем няма с кого да се посъветва, хем Петър вижда, че пристигащите нови семейства целенасочено се настаняват на палубата и то накъде по- открити места. Значи, знаят хората нещо, което бесарабеца не познава.
Изведнъж той чува руска реч. Разговарят някакъв едър мъж с капитанска форма и строен, изтънчен човек с попско расо. Капитанът настояваше попът да събере тези, които разбират руски език, за да им разясни какво ги очаква и какво да правят.
Случайно погледите на попа и Петър се пресичат и попът го приканва с ръката.
-Вие нали сте от Бесарабия? Вот, господин капитан настаивает на собрании отъезжающих. Будьте добры обеспечить присутствие старшего вашей группы или семьи в течении получаса.
Петър тутакси се обажда на чичо Кольо и те се присъединяват към хората, които вече обкръжили стълбата към капитанската стая.
От пристанището се чуваше душевна мелодия на духов оркестър и с това създаваше едно празнично настроение за пътуването към райската земя. Но ето музиката стихва и от капитанската рубка излиза капитанът.
- Уважаемые пассажиры! Я рад вас видеть на борту судна нашей пароходной компании и вашему желанию совершить переселение, в новую для вас, страну. Однако я считаю своим долгом разяснить вам некоторые моменты во избежании ненужных жалоб, претензий и даже судебных исков в адрес нашей судовой компании.
Прежде всего, я хотел бы подчеркнуть, что мы отправляемся не в Северную Америку, где расположены всем известные Соединенные Американские Штаты, а следуем в Южную Америку в страну с названием Бразилия, никому из вас неизвестную и совсем с иным климатом, обычаими, языком и племенами, чем в Американских Северных штатах. Это очень важно понимать, и я обращаю ваше внимание, что наша параходная компания не какая-то благотворительная контора, а обыкновенная транспортная организация, стремящаяся к минимальной прибыли от перевозки мигрантов. По этой причине вы должны обратитиь внимание на договор, который вы заключили с бразильским правительством через рекламных агентов. В этом договоре есть важный пункт о вашей обязанности отработать расходы на переезд в Бразилию в течении трёх лет на расчистке земель под плантации и затем работать на них по распределению миграционной службы. Лишь спустя три года работы на плантациях вы получите законное право жить и трудиться по вашему усмотрению и в других местах и городах Бразилии.
- Так это, что же, получается! Нас, оказывается, продали как рабочую скотину…А как же бесплатная земля, дома ?!...-чуват се няколко гласа.
- Господа! Не стоит паниковать, но нужно ясно осознавать, что вы вступили в деловые, коммерческие отношения с теми, кто вам помогает в переселении и возможности улучшить свою жизнь на новом месте. Но за всё приходится платить, в том числе, и временной несвободой.
Я не собираюсь вас уговаривать, я только разъясняю порядок вашего переселения и, если вдруг кто-то чувствует себя обманутым или не знал об этом условии договора, то у вас есть сутки на размышление и возможность отказаться от переезда, покинув наш пароход.
Изпъром, след речта на капитана тълпата пребиваваше в едно оцепенение, а сетне тук-там започват отначалото плахи, а сетне по- яростни приказки, гълчава, закани и призиви.
- Каво сега жа правим, чичо Кольо?
- Мисля, че нямаме голям избор: или се връщаме пак при румънските душмани с техните данъци и тормоз, което е същото робство или да потърпим тригодишно, истинско робство , за да получим свобода. Сега, когато знаем какво ни чака в Бразилия, по-лесно жа посрещнем неизбежното тегло. А ти, какво? Надяваше се, че жа ни срящат с краваи и кокошки?
- Не се надявах. Но готов съм да преминем през всичките трудности.
Петър другарски прегръща чичото и те проправят път към «своето» място на палубата. Обаче речта на капитана развълнува хората, чуват се разноглаия сред някои-други семейства. Сетне се чу, че условието за «робство» е записано саде в договорите с бесарабци, а немците и италианците имали подръжка хем от своите държавни институции, хем от бразилската диаспора и техните църковни, христиански общини. Излиза, че саде бесарабци са изгоите, продавани на тригодишно робство: не нужни на Румъния, забравени от България и загубени от загиналата Российска империя. Клетите, безправни бесарабци са хвърлени в ръцете на тарикатите чиновници и търговски авнтюристи.
Неясна тревога изпълва душата на Петър и той, търсейки спасителна опора, съзира пак попа, който нещо разясняваше на , струпалите се около него, развълнувани пасажири: омислени мъже, наплашени жени и безпокойни деца.
Когато Петър ги наближи, той чува попът да говори български и, значи, той и хората сигурно с аса от буджашките села. И, наистина, те са били от Вайсал, Бабата, Калчево, а попът и още няколко семейства са от Кирнички. Цяла година той събира селяните и им разправяше за възможното преселване в Бразилия. По-късно той върши цялата организационна работа сред неграмотните христиани –неговата паства и, накрая, поема ръководството за дългия път на «ония свят». Какво подбуждаше този млад, неженен свещенник да върше тази суетна работа остава пълна тайна, но без него никой от тези селяни нямаше да се реши да тръгне в неизвестност.
По всичко личеше , че попът със своята разсъдителност, мек, доверителен глас умири хората и те един по един се връщат към своите вързопи и семейства , започват да се натъкмяват за дълъг път.
Виждайки, че Петър се върти около него, попът го попитва:
- Ти откъде си, момче?
- От Дараклий
- Доборе, дръж се с нас. Ние сме тук петнадесет семейства.
- Аз пък, бих ви попитал…и да…как се казвате?
- Отец Александр.
- Вие също, както и ние, останахте тук, на палубата…А може трябваше да се настаним долу, в трюма?
- Това е търговски пароход. В трюма, както и на палубата няма никакви удобства за пътници. Там дори клозети няма. Поставяли няколко кофи, които ще трябва да се изнасят и изливат в морето. А това е опасно положение-може и зараза някаква да ни сполети. А тук сме на открито.
- Аман али става всичко: вятър силен, дъжд, сняг…
- Ние жа плаваме в южна посока и през това време дъждовните облаци се изливат по бреговете и сушата, а студените ветрове тук са рядкост. Аз разбирам италиански, съм приказвал с моряците. Най-опасното са бурите, но те дълго не траят и за два-три дни можем да се укрием в трюма. За да сте наясно какво ни очаква, аз ката вечер правя нещо като служба сред нашите хора. Освен христианските проповеди жа разправям за страните, които ни предстои да видим преди да прекосим океана. Ако ти интересно и искаш да получиш някакви географски познания, заповядай на тази вечерна «служба».

Изходът

И ето настъпва мигът, който мигрантите с потаен страх, съмнения и вълнение очакват няколко дни на пристанището в Генуя: по палубата започват да тичат матроси, от капитанската рубка се чуват гръмогласни заповеди, пак духовият оркестр заиграва бравурни, маршови мелодии…Пароходът начева по-силно да се люля и ето пристанището, хората по него, близките сгради и далечните планини бавно се отдалечават и се изгубват, забулвани ба с пароходния . черен кадеж, ба с зимната мъгла.
През известно време освен люлянето на палубата и пляскането на тъмно-сивите, оловни вълни по бортовете на парохода нищо друго не даваше храна на любопитните очи и най-много-детските. Децата непрекъснато подскачат от вързопите, когато над техните глави се снишват и кряскат едрите баклани и чайки, сякаш нещо им пророкуват пред дългото съдбоносно плаване.
Още първата вечер след заминаването от Генуя, Петър се яви на «службата». Около отец Александр насядали неговите земляци и с нескриваемо благоговение внимават на речите му:
- Никой от човеците не може да знае плановете на Господ, но ни е дадена една особеност, наричана съвест и която подсказва на човека кое е грешно, а кое не. Някой смята, че имало и безсъвестни хора и защо тогава Господ ги търпи? А това става по причината на това, че Господ разговаря с хората на един особен език, езикът на житейските обстоятелства.
През целият живот отделния човек или семейство, племе, нация непременно изпитват всякакви трудности, опасности, пораждани по тяхното мнение от враждебни и бесъвестни хора.
Но защо те са враждебни и безсъвестни? Защото не толкова ни са чужди, колкото са други: с други адети, поминък, език и даже кожа. Но те са също божии създания, но дълго време по различни причини са били отдалечени от нас. Но с времето хората на Земята стават много и сблъсъкът става неотвратим. Как този сблъсък да не избие на войни, разрушения, насилие, пропъждане, преселване човечеството още не знае, не умее.
По-силните, хитрите, смелите хора опъват чергата върху себе си, смятайки, че Господ им дал тези способности за да властват над по-слабите и некадърни хора и народи.
Господ наистина дава тези способности, но и такива способни хора стават много и войните между тях заплашват човечеството изцяло, като господне творение, а това хич не е богоугодно явление и значи трябва да виждаме и усещаме някакви божествени знаци, които би ни подсказвали откъде иде белата.
Нашата Православна вяра ни дава сила за честен, богоугоден живот и с това да си спасяваме душата. Но душата направо е свързана с божественото битие, но през земния живот тя е споена с тялото и акъла. За душата да може да върше божественото си нагласа , предназначение даже част на тялото господне и духът вселенски, тя трябва да е в здрав ковчег- човешкото тяло и подмогана с здрав акъл.
Но кога човешкото тяло и акъл са здрави и развити? Само тогава, когато имат свобода да тича, твори, да мисли и решава…Има известно изречение: « Здраво тяло-здрав дух». Разбира се, не във всякое здраво тяло духът е здрав, но без здраво тяло и неразвит акъл душата страдае и човека го налягат всякакви болести, бели и досрочна смърт.
Ако човекът прекалено много работи, малко почива , малко спи, лошо се храни, изпълнен с тревога, тялото му се изхабява и умът е замътнен, но и от прекалено безделие тялото и акълът също занемогват. И едните и другите стават лесна плячка на душманите и всякакви насилници и рабойници.
Само телесно здави и умственно развити хора и народности получават нужната подкрепа от божественното воинство.
Ще питате: « А какво да се прави, ако човекът или народа го връхлетя тази бела и той губи спасителната връзка с Господ и е подложен под чужеродно иго?
Спасението само едно- изходът.
От свещените книги се знае, че богоизбраният народ напуща и Египет, бяга от Вавилон за да ае прероди по нови места, да роди ново поколение, което не познава робство и да придобие опит и знание за устройството на нов живот.
Не искам да ви внушавам, че в Бразилия ни чакат мед и масло, но на новото място и ние, бесарабци, ще станем нов народ. Обаче за новият живот трябва да се тъкмим вече отсега, от днескашния ден, за и ако ни очакват сурови изпитания, да ги посрещнем и да ги преоборим с ясен поглед и незамътнено съзнание..
Най-първото нещо, което ние, бесарабци, трябва да извършем, това е да бъдем сплотена, организирана община и да не станем една сюрия овци, изоставена без пастир. В нашето положение нямаме никаква закрила от коя да ни е държава и остава саде една закрила-черковната. Аз като православен служител готов съм подобно на Моисей да вървя с вас 40 години и с божа помощ да изградим нашия Израил в новите земи.
Имаме около един месец плаване към обитованната земя. Не бива да си тровим душата с тъжни спомени, стъписващи съмнения и губително безделие. Най-първата крачка, която ще направим- ще учим езика на хората, сред които ни предстои да живеем. Аз зная румънски, разбирам италиански, а новият за нас, португалски език е сходен и с румънския, и с италианския, а единият от помощниците на капитана е португалец.

Жозе Таварис

Помощникът на капитана Жозе Таварис, пълничък весел мъж, с мургаво, кръгло лице и
маслинени черни очи на предложението от страната на отец Александр да им изнася
уроци по португалски език изпъром започва да се отказва, понеже не можел да са
представи в ролята на даскал, но сетне, след настояването на попа и внушението му, че е
единствени, който може да помогне на клетите мигранти, той през няколко часа
размишления дава съгласие.
Обаче в службата и занятията по езика се намесва морската болест, която вече през
първите дни подкосява половината пасажири.
Обаче Жозе с необясним интусиазъм се залавя за даскалската си мисия, сякаш цял живот
чакал тази покана. Той разделя учениците на три групи: тези, които имат някаква
грамотност, могат да пишат и да четят; тези които са безграмотни, основно жени, и
третата группа - деца.
Отец Александр помагаше на Жозе като преводач, понеже се разбираха на италиански.
Португалецът намира една черна дъска и я ползва като табла, по която записва с крейда.
Групата, знаеща да пише и чете, Жозе наскоро я запознава с алфавита и основните
правописни правила. Тези ученици старателно изписват своите лични и фамилни имена,
названията на всякакви документи, които им предстои да получават, основни държавни
институции, служби, транспортни средства, земеделски култури.
С жените този даскал, не подозиращ за своя талант към учителство, разиграва битови
сцени: магазин, пазар, кухня.
Но най-интересните уроци стават с децата: те научават песнички, игри, броят и учат
буквите.
Но най–прилежният ученик е Петър Челарски, който учи и в трите групи.
Речите на отец Александр правят в душата на Петър цял мирогледни преврат. Той и по-
рано слушаше всякакви оратори по събранията на социал-демократическата партия, но
малко какво разбираше и вникаваше в техните агитации и мъдруване. А отецът направо
му отвори очите и животът му придоби по-ясни очертания.
Нов етап в учението се набелязваше с пристигането на парахода в Палермо – столицата на
Сицилия. Още от дзаранта през денят на пристигането в пристанището времето се изясни
и радваше пътниците с чистия, лазурен небосвод, а из-зад веригата на Апенинските
планини се издигаше ласкавото в тези краища зимното слънце.
По палубата започват да тичат матросите, чуват се откъслечиви заповеди и нареждания от
капитанския рупор, и ето параходът издава дълго пронзително вуене. Пътниците на
парахода оживяват след нощното кемарене по вързопите и някой-друг се опитва да
напусне трюма, но тутакси са върнати за да не пречат на шетащите моряци. Плъзва се
слухът, че в Палермо ще се качват десетина семейства сицилийци, все тъй като и
бесарабци са от един бедняшки край и ще търсят късмета си в Бразилия.
Отец Александър и Жозе убеждават капитана да ги пусне на брега за да купят тетрадки,
писалки и някоя друга книга или вестник на португалски език, ако такива ще се намерят.
След три часа двамата се връщат, носейки цяла кутия с читанки, вестници-италиянски и
португалски, тетрадки, моливи.
Още същата вечер сред бесарабци се образува една група младежи начело с Петър
Челарски, желаещи на всяка цена да усвоят нещо друго на португалски език до момента
на пристигането на «ония свят». Освен Петър към тази група се дурдисват Емил Стойков,
гагаузин от Александровка, с когото Петър се срещал в Кубей на социалистическите
събрания, един млад дараклиец Георги Калак и още няколко момчета от Вайсал и Бановка.
Занятията започват от дзаранта, водени от отец Александър. Основно учениците изписват
и запаметяват десетина-двадесет португалски думи, а вечерта, освобождавайки се от
службата, уроци дава Жозе. Тогава учениците оправят произношенията и слушат как
звучи разговорния език, четят на слух редове от читанката. Лека-полека учениците
усвояват стотица по-разпространени, битови португалски думи, обиходни фрази и
получават правописни навици.
Това азартно учене дотолкова завладява умовете и душите на тази будна група младежи,
че те почти не забелязват теготите на плаването, когато многото хора страдат от морска
болест, от задуха и антисанатарията в трюма и болести, връхлетяли децата и по-
възрастните преселници. Две деца умират още през първата седмица и малките трупчета,
огласявани от плача на майките им, са спущани, загънати в бели чаршафи, в океанската
бездна.
Пътниците все по-често се усещат обречении, и страхът да не загинат досрочно стиска
техните сърца. Семейството на Симиновски, слава богу, се крепеше, и Петър своите
познания от уроците споделяше с децата. Играеше с тях на карти, разправяше им за
чудесната страна Бразилия, която ще им стане новата родина.
В ученическата група Петър все-повече се сближаваше с Георги Калак. Гоцето беше на
три години по-малък, е от горния край на селото, и затова Петър не го познаваше. Но тук
любознателното и способно момче напредваше с голям успех.
Гоцето знаеше, че Петър е забъркан в Татарбунарския бунт и с голям интерес разпитваше
за всякакви подробности.
- Ти от де знаеш, че съм бил в Татарбунар? - троснато питаше Петър.
- От хората. Те всичко знаят.
- И още кво знаят?
- Знаят, че двама дараклийци и примара Симиновски убили един кубейчин и му взели
парите.
- Кяр примара го утрепал…
- Бог да ме убие! Тъй казват. Може примара сами не го убил, ама всичките знаят, че
Шпаков Кольо и Кондрята са гашката на Симиновски. Значи и той има пръст сложен в
това убийство. Иначе нямаше да го свалят.
- Как!? Свалили го от примарството?
- И не саде го свалят, ама искат да го арестуват. Но той се скри… А Шпаков и Кондрята са
затворени.
Гоцето разправяше и други истории, случили се в Дараклий, дорде Петър се криел в
Измаил. И за Стойчева Пена, с която Петър си имаше младежки, сърдечни закачки.
Надяваше се да стане зет на един от видните дараклийски чорбаджии, ама със своето
бунтарство изгубва късмета си. А Пена я омъжват за един румънски търговец-джумбазин.
И какво излизаше сега? Изгората му е годена, другаринът и закрилникът му е гонен и се
крие някъде в Гайдабулата, а той, Петър, е отнасан, сякаш есенно листо, в неизвестни
места. Каква е тази орисия и доколкова е виновен той сам? Никаква вина Петър не намира
и готов е сряща предизвикателствата с известен интерес на природен авантюрист и хайта.
След няколко занятия с бесарабци Жозе направо обиква тези упорити и любознателни
момчета и техния духовен водач отец Александър, от когото сам можеше да научи много
неща от «висшата материя». Португалецът много добре разбираше положението и
устремлението на преселниците. Същото явление захваща и Португалия преди десетина
години, когата в страната цареше същата политическа бъркотия и анархия, както сега и в
Русия. Партиите и премиерите се меняват ката година, но никакви надежди за по-добър
живот няма.
Това, което се случи в Русия, въодушевява бедните селяни и работници, обаче техните
помещици за разлика от руските имат много по-голям политически и държавен опит, и в
крак с световните промени към демократизация на обществения живот португалските
сеньори правят някои други реформи и сполучливо избягват граждански войни. По тази
причина Португалия не се намесва в Световната война, поддържа приятелски отношения с
бившите колонии и най-повече с Бразилия. Обаче местоположението на Португалия,
отдалечена от търговските пътища и световните икономически центровее, пораждат
голяма безработица в градовете и сиромашия по селата.
Жозе Таварис, роден в провинция Браганса, притисната до испанската граница и в едно
селце, забравено и от Господ сред тукашните безкрайни баири. В семеството на беден
говедар са седем деца, но баща му, забелязвайки способностите на Жозе към учението,
прави всичко възможно той да завърше начално образование. Всеки ден Жозе яхваше
магарето и тичаше към училището през няколко баира. Когато Жозе подрасна баща му го
праща да чиракува в месарницата на джумбазин, който изкупваше неговите биволи и
далечен, разбогатял роднина.
Обаче тук, в Порту, селското момче, очарувано от океана и желанието да види и други
места и страни по света го подтикват настойчиво към мисълта да стане моряк. За негово
щастие, стопанинът на младини и той мечтаел за същото, но комерцията му взима акъла и
душата. Сега той искренно поддържа устрема на своя чирак и му помага да постъпи в
морския колеж.
Вече три години Жозе плава на парахода «Конте Верде».
Стремлението на старателните преселници от Румъния да учат португалски език дава зор
на младият португалец хем за национална гордост като потомък на едновремешните
покорители на океанските простори и първооткривателите на материки, острова и страни,
хем да се осъзнае, че е много ценен човек, от когото в известна степен зависи по-
нататъшната съдба на тези негови връстници. Това чувство го кара да проявява учителска
дорба в съчетание с младежки азарт и изобретателни хрумнования в методиката.
Тази страстност и интерес, проявяван и от двете страни, дават нужните плодове съвсем
наскоро.
А в същото време пътниците на палубата и в трюма, измъчвани от морска болест,
простудата от нощните, смразяващи мъгли, от непрекъснатото хленчене на децата,
принудени да мируват, стеснени от всякъде ба с чужди хора, ба от вързопите; тези хора
вече проклинат онзи миг, когато се съгласили на напуснат родните земи при условие, че
още са в спокойните води на Средиземното море, но наближават вече Гибралтар и там ги
чакат вече океанските талази, способни да слисват и по-калените моряшки души.
И сред това нещастна сбирщина от страдащи беше удивително в едно кътче на парохода
да се чуват весели, младежки гласове, които азартно и високо спорят и декламират на
итало-португалско-румънски забавен говор. А това е групата ученици на новоизлюпения
даскал Жозе Таварис и бесарабския свещенник отец Александър. По-близо разположени
до тях пасажири неволно се вслушват хем в уроците, давани от Жозе в проповедите на
този многознаещ свещенник. А той спомня не само за словото божие, но за разлика от
мнозинството преселници добре знаяе закъде точно плават и какво е Бразилия,
Атлантическия океан и всякакви други познания, от които слушателите начеват да
разбират, че Бразилия е доста цивилизована страна, има големи градове-пристанища и
съвсем неотколе, преди сто години е била под пряко правление на Португалия. А
португалските търговци и отважните моряци първите откриват и Америка, и Индия, и
Африка за европейските народи. Те създават колонии по целият свят, дорде техните
съперници-ангосакси не почват да им развалят работата. Но Бразилия е чудесната
издънка, перла и рожба на португалския народ и ще прослави своята угаснала майка во
веки веков.
Тези пламенни речи, изнасани от Жозе Таварис, пораждат в душите на учениците и
околните слушатели въодушевление и плах оптимизъм. Голямо нещо е ораторското
изкуство. У простия, португалски моряк това излиза спонтанно, но с всеки изминат урок,
той, виждайки искреното внимание от публиката, започва да изпитва известно
удовлетворение и кураж, свойствен на талнтливите артисти, политици и педагози.
Почти едновременно речите на Жозе отец Александър ги превежда от италиянски на
руски със свои допълнения и разяснения. Този импровизирован, вечерен университет
става нещо като център на формируване на едно нова съборност. Все по-често към отец
Александр и Жозе с всякакви въпроси и проблеми се обръщат преселниците, признавайки
в тях важни водачи.
А имаше неразбрании с разпределяне на храната, водата, имаше голяма антисанатария в
трюмовете, трябваше да се погребват и опяват умрелите, които засташаващо се
увеличават. Имаше нужда за измисляне на нов ритуал за «погребение» в океанските води.
Тези двамина будни хора стават изразители на интересите на пътуващите пред капитана,
който наблюдавайки мъченията на хората, стоварени на параход, предназначен за возене
на въглища, хем се ядосваше от възникналите бели, хем се разкайваше, че се съгласи на
тази авантюра от преследваната безработица и скъперничеството на работодателите и
владелците на параходната компания.
Стихийното обединение на бесарабци около отец Александър внасяше някакъв
обществени ред сред хората изведнъж изгубили вековните адети, правещи живота им по-
осмислен и борбен. Тази стихийна самоорганизация донякъде допадаше на капитанското
настроение въпреки ораторските речи на Жозе Таварис, засягащи политическото
положение в света. Често Жозе смишляваше и за примера на руските болшевики, и това
вече дразнеше капитана, който се биеше с червените босяци в редовете на деникинската
армия. Време от време той повикваше своя непокорен матрос и го мъмреше заради
«болшевишката пропаганда» и тогава Жозе временно меняваше тематиката. Но
провокиран от страната на Петър Челарски и другите ученици, португалецът пак се
захващаше да обяснява какво наистина става в Русия и как това преобръща целия свят.

Прощаването с Европа

Голямото и очакваното събитие се случи в средата на януари 1925 година: параходът
«Конти Верде» пристига в португалското пристанище Синеш. Тук параходът два дни
трябваше да се затоварва с въглища, вода и храна преди да напусни бреговете на уютния и
благоустроен Европейски континет и да се отдаде на океанското течение към екватора.
Неуморимият и целеустременият Жозе уговаря капитана да позволи неговите ученици да
слезнат на брега, за да чуят живата португалска реч и да поразгледат градчето, основано
от арабските маври, които свършват своето «завоевателно» дело и са изтласкани в
Африка. Обаче дирите на тяхното присътствие в Португалия се хвърлят в очите на
чужденците и е собственно значим културен елемент на португалската идентичност:
архитектурата, музиката, езика. В известна степен историческото величие на Португалия е
постигнато през времената, когато заедно на една земя са живеели арабите, евреите и
андалусци. Именно арабските търговци и лоцмани проправят пътя на Васко да Гама към
Африка и Азия. Но историята я пишат истинските нашественици – католическата Европа
по суша и англосаксите по море. Маврите и евреите изведнъж стават «врагове», са
избивани и пропъдени, а в провлака Гиблартар са настанява новият световен гегемон-
англичаните.
Екскурситята излезе много сполучлива: бесарабци с непрекрито изумление разглеждат
подредените бели, каменни къщички с червени керемидени покриви и тесните улички,
струпани по крайбрежния баир и обгърнати с тъмносините небеса и океанските,
безкрайни води. Времето е топло, слънчево. На близкия до пристанището пазар
учениците на Жозе имат възможност да проверят своите езикови познания. На свой ред
тукашните мургави продавачи учудващи са благосклонни и с интерес поддържат
приказките с тези екзотични за тях хора, с забавно произношение на познатите им думи.
Доволни от интереса на гостите към родния им език, продавачите се изпреварват да им
предлагат безплатно своята стока. А когато научават, че гостите от самата Русия, настъпва
цяла олелия и врява: всеки искаше да пипне и побара тези учудващо свенливи «руснаци»
и започват да им навират в ръцете и джобовете портокали, лимони, грозде…От своята
страна «руснаците» са слисани от вида на търговците-негри. До сега никой не виждал
чернокожи хора и такива ласкателни, усмихнати.
Времето отпуснато за разходка излетя накушия. Натоварени с приятни впечатления и
армагани от фрукти, бесарабци се завръщат на парахода и са посрещнати като истински
триумфатори.
Те раздават фруктите на дечерлугата и започват да разправят за първата среща с хората от
тази далечна, непозната, но гостоприемна страна. Емоционалните разкази на учениците на
Жозе малко съживяват пътниците на палубата и посяват зърната за благополучен край на
тяхното плаване през океана. Може би, наистина, там в американската Португалия все тъй
ще им се зарадват.
Но за съжеляване това настроение не трае дълго. Малко след напускането на материка се
разиграва страхотна буря и трябваше хората от палубата да ги натирят в трюма, където и
тъй беше претъпкано или по различни подпалубни помещения. Това предизвиква
протести и караница. Временно спират и занятията.
Огромните оловно-сивите талази хем подхващат парахода, като хартиена гемийка и
възнасяйки го към черните небеса, ту го свличат в разярената преисподня. Страшна гледка
дори и за привичните матроси, а, затворените в смрадния трюм, направо премират от
страх и се прощават с живота под непрекъснатия плач на изплашените деца и жени.
Петър Челарски, сграбчил децата, както можеше ги крепеше, но буля Колевица е съвсем
зле: тя лежеше позеленяла и облещена право на пода, затисната с вързопи. Чичото Кольо и
той съвсем грохна и виждаше ясно, че смърта броди наблизо, а всекидневните
«погребения» му взимат акъла. Той вече дълбоко съжелява, че се излъгал с тази
преселническа, серсемна авантюра. И го подкосва мисълта, че с нищо не може да помогне
на угасващата, толкова преданна и безпрекословна съпруга. Горчивото разкаяние състари
чичо Кольо за няколки дни на цяло десетилетие: побеля и се прегърби, стана извънредно
плах и омислен. А когато малко задремва, вижда как изкарва колата с чифт волове от
двора, а жена му, в моминска премяна, кръшна и усмяна, слага в торбата кърска храна,
бъклица с ройно вино и го изпраща до портите с първородната дъщеричка.
Но имат преселниците добър късмет и Господ ги съжали. Подир десетина дни, прекарни в
непрекъснат кошмар, изведнъж, през едно чудесно утро измъчените клетници, матроси и
капитана се озовават сред една спокойна океанска и набесна шир. Царееше едно
величественно безмълвие и умиротворение на бясната стихия. Хората изпълват палубата
на парахода с чувство на невероятното спасение от лапите на смърта.
Какво това спасение струваше на капитана и мотористите знаеха саде те. Обикновенно
през това зимно време в този океански район бурите са голяма рядкост и тъй ли именно
парахода «Конти Верде» да стане жертвата на такъв извънреден случай. Нито капитанът,
нито мотористите през тези окаянни дни не могат да склопят очи: всеки миг парните
котли би могли да се взривят и цялото това пътешествие към бразилския рай щеше да се
завърше с пътешествие към океанското дъно. Сигурно, пътят към рая непременно минава
и през ада. А това се усещаше от внезапната горещина на екваториалните широчини и
пътниците са изправени пред новото изпитание: тяхното облекло хич не подхождаше за
тропическия климат. Какво струват саде демийните гащи на бесарабските мъже и
вълнените рокли, върху две - три купешки, на жените. В трюма удушаваща задуха, на
палубата няма завет от безмилостното слънце. Към това са добавят тягостните процедури
на новите погребения. По времето на бурите труповете са огъвани с големи празни
чували, раздавани от параходното началство и трупната миризма направо подлудява
хората. А сега през този приказно чудесен ден отец Александр от дзаранта до вечерта
ръководи с траурните процедури, утешава безумелите майки. В едно бесарабско
семейство от четире деца трима умират заедно с майка си. Полуделият от скръб баща се
изсилва да скочи във водата, но навреме е прехванат от моряците и затворен в каюта.
Петър с другарите си Емил и Георги изнасят буля Колювица на палубата, когато тя вече
даваше душа, но свежия въздух и слънчевата топлина, спокойното плаване малко я
свестяват. Тя поиска вода и похапна. Разтревожените и нажалени деца я галят по ръцете,
бузите и хълцат. Чичо Кольо и той едва крета, смазан от немощ. Цялата надежда е на този
юнак-Петър. Не е даром, че е Челарски: корав са корен и не се предават нито пред хората,
нито пред природни бели.
Спокойното слънцево и ясно време траеше цяла седмица, когат сред пътниците плъзва
слух, че краят на изпитанието наближава и дай боже да не ги връхлети нова буря. И вече
през няколко дни клетниците с голяма възбуда наблюдават приближаването на едно
островче, явно необитаемо, но възражда в измъчените души и тела вечният зов към
спасителката земя. Островчето е един скален връх и почти без растителност, но нали е
твърдина.
И ето настъпва момента, когато капитанът свиква общо събрание и прави нужните
препоръки и разяснения какво очаква преселниците в най-близките дни и за какво да се
стягат. На парахода започва едно оживление, подобно на това по гарите, когато се чуе, че
еди кой влак е на пристигане.
Веднъж, внимателните пътници сутринта забелязват, как на горизонта се изрисува черна,
неравна ивица, сякаш нехайно драсната от невидимия художник. Тази линия
надебеляваше, за накрая да стане ясно, че това е материк и е въжделената бразилска земя.
Необикновенното вълнение обхваща даже болните. Капитанът пак събира хората за да ги
предпреди за процедурните мероприятия в пристанището, но никой вече не се вслушваше
и не вникваше в предстоящите процедури. Всичките чакат само едно- да стъпят на земята,
която единственна дават сила на човека.
На другият ден, слисаните от разгъващата се гледка, преселници взират фантастическа
картина, която не би могли да видят и в най-хубавите сънища. Параходът наближаваше и
бавно обикаляше голям остров и наистина райски…Големите къдрави дървета окичени с
цветя се извисяват по бреговете на скалистия бряг, по който се стичат на водоскоци
искрящи поточета. Долу по пясъчната, бяла ивица се люлеят от океанския бриз, рошави,
със светлокожи стъбла, изтънени палми. Именно такива палми са изрисувани на
рекламните плакати и олицетворяващи бразилския рай.
Боже! Какви чудеса има по света! Ята всевъзможни птици над острова, от гората, над
вълните съставят цял хор от чуруликане, свирене, грачене, писукане…А това е едва е
прагът на новото местобитаване на новите европейци. А те, струпани на палубата,
онемяли от природната, божественна грасота само се кръстят и безмълвно благодарят
Господ за чудесното спасение.
Ola Brazil ! Здравей Бразилия!