Бабник. Част 2

0
Голосов: 0

337

Бабник. Част 2
Лариса Полякова
Началото на http://megdan.ru/blogs/pendzher-km-sveta/babnik-novela.html

Пътеките на «гейшата» Лариса и солиста на ансамбъла «Вишнёвые косточки» се пресичат по най-символичен начин. Наближаваха празднества, свързани с юбилейната дата на доскоро реабилитирания, народен руски поет Сергей Есенин и как да не бъде поканен този, който го играл на сцената, макар и любителска. Лариса всичко знаеше за Сашо от разказите на Виктория. Освен това до нейните уши все по-често стигат слуховете за успехите на «Вишнёвые косточки» в ресторанта на мъжа й.
Самата Лариса никога ресторанта «Загородный» не радваше със своето посещение, а мъжа си, един пълничек, кръгличък и добродушен арменец, тя не обичаше и винаги си имаше пореден любовник за плътските утехи, в това число и Първия секретар на Перовския район.
Как тя, едно селско момиче от родното село на С. Есенин Константиново, стигна до такъв аморален живот, Лариса и сама не можеше да проумее. Най-вероятно, причината е в нейната партийна «специализация», породила известен цинизм, свойствен, например, на професионалните лекари или политици. Изпъром тя изпълняваше доста безобидни и формални задължения на една секретарка: води преговори, назначава срещи, посряща, изпраща…и лека-полека трупа опит за кратко време да разпознава хората, основно мъже с управленски, министерски чинове. А те, на свой ред, не изпущат възможността да имат полезна приятелка в лицето на секретарката на Първия.
Разбира се, че нито един справен мъж нямаше да търпи дълго такава жена за съпруга. Обаче мъжът й Арсен Урутян беше принуден да сключи с Лариса донякъде фиктивен брак, изгоден и за двамата. Лариса Полякова, като партиен функционер и то в идеологическия сектор, трябва да е в ред с «облико морале» и да бъде омъжена, а Арсен получава нужната московска прописка и достъп към директорския пост в ресторанта. Той, въпреки стандартните представления за кавказките мъже, не беше лаком за жени и фиктивния брак хич не му разваляше настроението и обичания му занаят-да трупа пари и да бъде душата на честите и весели гуляища на арменската диаспора. Арсен душевно изпълняваше народни песни, беше тамада и винаги готов да натъкми поредния сънародник в столичния живот.
Съпружеството с секретарката и любовницата на Първия служеше и като надежна «крыша» срещу любопитните кадри на държавните, особенни служби.
Когато Лариса му нареди да трудоустрои ансамбъла на другарката й Виктория, Арсен без най-малка съпротива и протакане изпълни тази заповед въпреки явното и естественното недоволство от страната на старите музиканти, сумяли да създадат неповторимият, едновремешен, еснафски колорит на старата Москва. Но Арсен ги убеди, че това ще е временно явление и една женска прищявка на всесилната му съпруга.
Обаче младите музиканти от «Вишнёвые косточки» превръщат ресторанта «Загородный» в най-модно сред московските «битники» заведение, и печалбите стават много по-големи. Това явление еднакво заинтригува съпрузите, идеологическия партиен работник и директора на ресторанта, за веднъж те двамата да се явят една вечер не през служебният вход, а като обикновенни посетители. Им беше интересно да преценят доколкова слуховете и славата на техните нови музиканти са правдоподобни и заслужени.
И двамата за пръв път са единодушни в мнението, че «Вишнёвые косточки» са великолепни и особенно техният солист Александр.
Това събитие дотолкова трогва Лариса и Арсен, че без всякакви съмнения тази нощ те прекарват в леглото заедно и по инерция още няколко дни.
Обаче краковременната гармония в техния двусмислен, съпружески живот беше прекъснат от новите задания, изправени пред секретарката на Първия. Едното беше от нея предвидено, приятно, свързано с празнуването на годишнината на земляка й С. Есенин, и тя, Лариса Полякова е задължена да намери онази идеологическа канва, способна да примири опърничавите поети-шестидесятници с комунистическите, номенклатурни бонзи, смятащи поезията на Есенин прекалено еснафска.
Другото задание не беше производно от нейния служебен статут, но затова пък имаше държавно значение и възтребованост на нейната партийна специализация като «гейша». До висшето ръководство на страната стигат сигнали за възраждането на старата мафиозна структура и този път с търговията на вино, но пак от Бесарабия и през Одеса.
Миналият път, в края на шестдесетте, за да разкрият престъпната схема с търговията на спирт, Лариса Полякова, студенка второкурсница изигра главната роля и за награда получава московска прописка.
Тогава в дунавския град Измаил са изпратени трима моряци-десантници от специален, разузнавателен отред към черноморското, военно правление и начело с един сержант-молдованин, чемпион на флота в полутежка категория. Групата имаше задание да следи шофьора на началника на Дунайское пароходство, защото шофьорът беше единствен реален подход към подозираната фигура на неговия шеф. Трябваше да се намери начин, според който шофьорът да бъде провокиран на някакво престъпление и шантажиран да издаде началника си.
Обаче планът на групата се проваляше: никакви значими кусури у обекта на тяхното внимание спецназовци не издирват за цял месец непрекъснато следени със специална оптика и прослушивателна техника. Шофьорът получаваше добра заплата и, сигурно, всякакви премии, а единственото му развлечение риболовът също не даваше някакъв повод за сближаването. Шом на брега се явят непознати «рибари», шофьорът тутакси си прибираше въдиците и напущаше реката. Мяза, че се ръководеше с негласна инструкция.
Но когато армейските разузнавачи губят надеждата да изпълнят важното и ответсвенното задание, сполуката им се усмихна.
Групата привично следеше шофьора до къщата на началника му, намираща се на една тиха, малолюдна, измаилска уличка, когато откъм училищната сграда се зададе една старшекласница, облекана с школна форма, но с пола, вече подкъсена по модата и откриваща пълничките кълки на хубавите, момински крака, обути с туфли на висок ток. И цялата тази школна красавица учудващо приличаше на Милен Демонжо от триумфалния филм «Фантомас».
Младите наблюдатели, почти забравили специалното здание, захласнати от чаровната гледка, когато случайно в обектива се мярна лицето на шофьора и приличащо на хищническа, вълча или тигрова муцуна, на която ясно белнеше похотливото сладострастие и готовност да сграбче безхаберната газела.
Когато момичето наближи колата, шофьорът не издържа пожара на кръвта, приотвори вратичката и нещо казал на газелата, защото тя изпъром позабави вървежа, а сетне се изкиска, изплези езика към тигъра и побърза да се отдалечи от този възрастен обожател. Но разкараният шофьор вече бил излязъл от колата, направил крачка към съблазнителката, когато изникна неговият шеф и шофьорът трябваше да се свести. Той ядосано бушна ръцете в джобовите и се тръшна на седалката.
Тутакси в щаба на ръководителите на операцията «Дунайская сельд» постъпва запрос от разузнавателната група да изпратят младо момиче за «стръв». В щаба на свой ред се обаждат в Москва и там изборът пада на студентката Лариса Полякова, член на оперативния отред, челна комсомолка и актриса в драмкръжока.
Лариса трябваше да стане дъщеря на един плотник-пиеница, когото играеше един артист от местния театър. Става известно,че наблюдаваният шофьор е изпратен на дачата на началника да направи някакъв ремонт и да я подготви към летния сезон. Разузнавачите проникват на дачата, изследват я и обнаружават там видеомагнитофон- голяма рядкост в Съветския Съюз,но главното са видеокасетите с порнография.
Когато шофьорът пристига на дачата, там заварва плотника, придружен с подсобник в лицето на черноморския чемпион по бокс и неговата дъщеря, едвам завършила девети клас. Баща й я взел да им готви.
Вече на другият ден плотникът и подсобникът се напиват от дзаранта и изчезват някъде. Връщат се късно и още по-пиени. И през другите дни всичко отново се повтаря. Останалата сама, безпомощната девойка, облекана с облягаща фланелка и едва прикриваща пъпа й, с мини-пола, която нищо не прикриваше, редовно се обръщаше към «дядя Митя» да й помогне нещо.
«Дядя Митя» първият ден се криеше и не смееше да се явява пред откачекните пиеници и вече било намислил да се жалва на шефа,но когато видя, че горката дъщеричка остава сам-самичка и такава разголена, «дядя Митя» рязко променя поведението си и вече на другият ден той начева да учи Лариска да води колата, натъкмявайки я грижливо в «скута» си.
Наблюдателите търпеливо чакат «дядя Митя» да изтърве юздите и се чудят доколкова този, обикновенно затворен, винаги окахърен мъж, се преобрази на весел, галантен кавалер и чевръст чичко. Той вече запозна Лариска с дачните помещения, те гледат филмове и «дядя Митя» време от време я притискаше с пламналите длани…
Комедията ла финита се случи през първата неделя. Пиениците този ден никъде не отиват, но се «напиват» дотолкова, че кяр се «напикават». Изпъром «дядя Митя» докарва от Измаил сладолед, с който гощава сладурчето си, имащо такъв неспокосан баща, сетне цял ден те ба се возеха на «Волга», ба ходеха на риболов и вечерта, когато «дядя Митя» се убеди, че плотниккът и подсобникът са «мрътвеци», той кани Лариска на кино.
Настъпва ноща и саде в един прозорец на дачата святка със синкаква светлина.
Когато разяреният баща с брадвата и «напиканият» чемпион се втурват в вътрешността на дачата, те обнаружават зашеметяваща картина с голичките «дядя Митя» и Лариска. Лариска тутакси е напердашена от баща си, а «дядя Митя» хваща един юмрук от чемпиона.
По-късно на шофьорът обясняват, че в СССР « …за попытку изнасилования малолетки, осуждаемый приговаривается к высшей мере-расстрелу».
За да си спаси кожата, «дядя Митя» помага да сгащят шефа му, а сетне и по-важни птици в Одеса и Москва.
За този юначен подвиг Лариса получава хем московска прописка, хем недовършеното, еротично забавление вместо «дядя Митя» го завърше черноморския чемпион.

Константиново
След изпълнението на първото задание, Лариса Полякова придобива нови служебни и чувствени постижения. Нейната кандидатура е разглеждана за назначението на длъжност заместник на министра на културата, а самата героиня на поетичното празнество в Константиново искрено и за пръв път в живота си се влюбва в другият триумфатор на празника – Александр Танов.
Обаче никаква възможност да се доближи до новата си изгора Лариса нямаше. «Масовото гуляние», съпроводено от ансамбъла «Вишнёвые косточки» се разтегли почти до сутринта, омалелите музиканти се откарани в близкия санаторий, а многото от знатните и почетните гости не бързат да напуснат това чудесно село и Лариса трябваше още няколко дни да се занимава с тях. Тук, в родното село на Есенин гостите имаха въможността да усетят какво е «русские просторы», «страна березового ситца» и раздолието на приокските равнини.
А причината на всеобщото очарование от празника дължеше на това, че главният герой се яви пред изумената публика в най-натурален вид. Сходството с Сергей беше дотолкова поразително, че предизвика истински фурор сред телевизионните екипи и поети. А имаше и една възрастна московска дама, която виждала на младини Сергей Есенин. Тази дама саде учудено плескаше ръце, цъкаше с езика и обръщаше очи. Към природното сходство с прочутия поет, се добавят искусен, лек грим и прическа, направени от истински театрални визажисти.
А когато «Сергей Есенин» започна да пее своите стихотворни произведения, зрителите-основно съветски и задгранични творчески, литературни хора, слушаха взахлас, а радио и телекоментаторите бързаха да разнасят това чудесно «възкресение» по целият ефир.
На другият ден във всичките вестници и дори в чопорната «Правда» се красуваше Александр Танов в ролята на великия, руски поет. Мигновенната слава, като силен, планински порой подхваща Сашо и нямаше отърване от хроникьори, редактори и студии. Трябваше по някакъв начин да се измъкне от този страхотен водовъртеж и главозамайване. Изпитанието с «медните тръби» не било лесна работа, но тъй се случи, че именно второто, държавното задание на Лариса Полякова позволи на Сашо да избегне звездната болест.
Новата разузнавателна група научава, че в селските винзаводи на Бесарабия искуствено завишават спиртовата крепост на виноматериалите, изпращат ги чрез одеските посредници в Москва, а там виноматериалите ги разреждат с вода и произвеждат «неучтена» продукция на сотни милиона рубли…
Заданието се заключаваше в това, че да се прехванат, изпращаните от Бесарабия цистерни, с «укрепеното» вино. Всяка такава цистерна е съпровождавана от негласен експедитор, който следи по сортировочните станции в Бессарабка и Арциз нужните цистерни да стигнат до Одеса, а там той ги посряща и предава номерата им на нужните хора. По мнението на разузнавачите тези «експедитори», най-вероятно, се настаняват за няколко дни в санаторий «Лермонтовский» сред обикновенните клиенти.

Санаторий «Лермонтовский»

«Гейшата» Лариса трябваше да «изчисли» въпросния «експедитор» сред масата мъже, настанени в санатория и да проследи как и с кого той се свързва с одеските «цеховики»-мафиози. Естественно е, че най-лесната възможност да се сблизиш с един непознат мъж са танците, които обикновенно са организират от администрацията на санатория.
Но когато Лариса пристига, тя обнаружава, че никакви танцевални вечери не се правят, а санаторните обитатели се предават на банална, колективна пукница.
«Гейшата» тутакси се представя пред директора на санатория, един млад, фудулит евреин и като представител на московското началство и партиен идеологичски работник, му посочва, че неговото заведение е разсадник на безкултурие и е повод да изгуби партбилета и след него и поста си. Изплашенният директор се кълне да оправи нещата, но в Одеса катастрофически не стигало музиканти за обслужването на всичките санатории и освен това искали големи пари. Тогава Лариса великодушно посяга към директора със спасителната ръка и му обещава да извика музиканти от самата столица.
Тъй в санатория «Лермонтовский» се озова ансамбъла «Вишнёвые косточки» с Виктория, а директорът запознава Лариса със списъка на обитателите и от къде са.
Под подозрение тутакси попада група мъже, изпратена от Молдавия, като бригада-победител в соцсоревнованието, събрала най-успешно реколтата от първата група зърнени култури. По – внимателното проучване посочи един странен факт: в тази група от комбайньори и трактористи е включен бригадирът на полеводческа бригада.
Бригадата от Молдавия живееше на най горният етаж и се виждаше саде на плажа «Отрада». Обикновенни, млади, колхозни мъже с безхитростни обноски и освен Привоза други места в «жемчужина у моря» твърде не ги интересуваха. И винаги се държат заедно.
За да разкъса техния алай, «гейшата» чакаше откриването на танцевалните вечери и имаше вече обява, поправяха лятната естрада.
Сашо с колегите се радват на този щастлив случай да прекарат две седмици по одеските плажове, а Лариса започва плахото сближаване с «Есенин», но отбелязвайки ревнивите погледи на Виктория, не бърза да ускорява развоя на романа, а той ще е нейно произведение.Но «гейшата» не изпущаше от око и директора, карай го да бърза с ремонта на естрадата. Бригадата от Молдавия ще е тук саде десет дни.
До танцевалният дебют оставаше един ден, когато Виктория с Сашо се прибират от плажа и минават покрай едното от многото лятни, курортни веранди, запълнени с плажници и от които винаги се чуваха висок говор, музика, смях- това. което създава неповторимия колорит на безгрижното летуване.
- Саша, как ты думаешь,зачем Лариса устроила нам курортный сезон ?
- Ну,она же объяснила: даёт нам подзаработать на танцах.
- Вроде бы так, но есть еще две причины и одна из них ты.
- Я? В каком это смысле?
- Не знаешь Лариску, что ли? В очень даже прозрачном…
- Да, ну! Вечно вам, бабам, мерещутся всякие интриги.
- Ты почему-то забываешь, что она «гейша» и просто так она сюда не могла приехать.
-И кого, по-твоему, она сейчас «пасёт»? Меня, что ли ? Глупости всякие городишь.
- Совсем не глупости. Тебя она «пасёт» от любви к искусству и в своё удовольствие, но остерегается ссоры со мной. Наш ансамбль ей нужен для продвижения её основного задания, так сказать партийно-государственного и «пасёт», кстати, твоих земляков из Молдавии.
Сашо рязко спира, сваля очилата и строго гледа Виктория.
- Вика, бросай свои консперативные шуточки…лучше сведи меня с земляками.
- А что вас сводить? Завтра они, навярника, заявятся на танцы. Других, ведь, развлечений нет. Там и познакомишься…Хотя…зачем ждать до завтра? Вон, видишь на углу веранды мужиков с пивом? Это они и есть. А вот тот амбал, в белой футболке и панаме-их бригадир. Его-то, Лариска и возьмёт в оборот. Она таких мордоворотов обожает…как раз для «гейши»: полезное с приятным…а потом она его сдаст. Вот увидишь…Ты чего рот-то разинул? Саша! Что случилось?!
А Сашо видя Иван Бизона.

Срещата
Цяла нощ Сашо не склопи очи и мислише едно: как да се видят с Иван и как да възприема думите на, спящата редом Виктория за «интересът» на Лариса към бригадира на «молдованите» и знае ли тя, че те му са едноселяни. И ако има такъв «интерес», значи другарина му от детството е подложен на някаква опасност и, може би, Бизона е само пешка в чуждата игра, а пешките са най-първите жертви. Ако се видят на танците, Лариса ще разбере, че се познават и той, Александр Танов, също попада под «прицел» и ще е наблюдаван. Тогава Сашо с нищо няма да може да помогне на другарина си да се измъкне от клопката.
На другият ден, под предлог, че трябва да се подготви апаратурата и оформлението на сцената, Сашо не отива на плажа, а тръва да търсе «молдованите» и ги намира в парка «Шевченко» до делфинария. Понеже Сашо носеше тъмни очила и ковбойска паралия, стилно облекан, той лесно и незабелязан се настани до парапета, където «молдованите» троснато спориха да влизат в делфинария на представлението или не. Накрая, те решават, че не струва да си харчат парите за «едно цяло нищо» и по-добре да направят една разходка по морето на катера с подводни крила. По разписанието катера пристигаше след половин час и компанията се натъкми на пирса и разгляваше, как местните рибари ловят бички. В един момент Бизона се напъти към киоска за цигари и Сашо побърза да се възползва с удобния случай.
В момента, когато Иван бушна кутията с цигарите в джоба и се обърна да тръгне, той чу:
- Чувак, у тебя закурить не найдётся?
Това класическо предизвикателство и провокация дотолкова възможна в Одеса, накара Бизона изпъром зърни по страните, убеждавайки се, че този градски пижон няма никакви съобщници, но съвсем редом е неговата компания, а сетне устреми строгият си взор на черните очи в черните очила и вече с готовата си фраза бе готов да «среже» този наконтен, одески пич, когато пижонът свали очилата, сетне паралията и попита:
- Познаваш ли ме, Ванчо?
Бизона настрежен и онемял застива като паркова скулптура и сетне по мургавото, напрегнато лице плъзна усмивка и очите му се овлажниха. Този артистичен хубавец дали е ония Сашо «Есенин», неговият еднокласник, другарин…
А Сашо отбелязваше, че от познатото простодушното, селско лице нищо не останало, а в българските, тъжни очи прозира нещо спотаено и опасно. Сашо знаеше, че Иван преслужил двете години в Магаданската област в охраната на затворническите колонии. Също тамошните обитатели наложили свой печат в бесарабската душа на съветския пазач.
Но преди да се хвърлят в прегръдките, Бизона вижда предупредителният знак на другаря си да не изказва своите емоции.
- Бря, Сашо! Какви са тези фокуси?
Сашо мълчишката здраво прегръща учудения приятел и го повежда към близките храсти, зад които се сядат на пейката.
- Иване, прости ме за тази, може би, комедна среща. Но в действителност делото е сериозно и исках да те предупредя. Не зная причината по която си в Одеса и санатория, но имам сведения, че те дебнат по някакви подозрения.
- Стига , бе Сашо да се пренасяш. Хайде, по-добре да се преместим в онова барче и ще ми разкажеш кво си и как си…
-Не, Иване. Разбирам нелепостта на ситуацията, но искам да знаеш…
- А ти от кой знаеш, че ме следят?
- От…булката ми. А тя е приятелка на една…специална жена, която ще търси начин да се сприятели с теб, а може и по-наблизо.
- Хм… «специална жена». Такова може да измудри саде Сашо Танов. «Специална»-това каква ? Ха-ха.
- Чувал ли си за службата ОБХСС…
- Тъй ли ?
Иван на миг изгубва самообладанието, в погледа му мярна нещо вълче и Сашо разбра, че улучи целта.
- Иване, нищо повече не знам, но не искам на главата ти да се сгромоляса някаква беля.
Сега можеш нищо да не ми казваш. Вечерта ще се видим на танците, но нищо за мен не казвай на своите комбайнери и прави вид, че не ме познаваш. Това е важно, ако ще ти потрябвам за нещо. Ай го, и другарите ти вече те търсят…
Иван бавно и замислен стана и се напъти към «молдованите», които пръснати тършуваха и се чудеха, къде ли се изгубил техния бригадир.

Танците
Планът на «гейшата» се разваляше. В денят, когато от лятната естрада се раздаде музиката и дворът на санатория се изпълни с любопитващите мъже и жени, не се виждаха тези, заради които всичкото тази веселба се стягаше. Нямаше ги «молдованите» с техния, колоритен бригадир. Те се явяват, когато първата танцова вечер е на завършване. Малко пийнали, те постояха, плътно обкръжили атамана си и щом млъкна музиката, тутакси изчезват.
Другата вечер беше в неделя. Известието, че има танци се разниса и по съседните санатории, пансионати , близките одески къщи, и хората на групи се събираха още преди да се явят музикантите.
Танците, безусловно, е важен атрибут за местата, където многото жени и мъже прекарват заедно и , още повече, когато са пристигнали «на почивка». По неумолимият закон на природата, още в първата танцова вечер се оформят десетки нови любовни пари, допълващи тези, които се пристигнали по уговор.Съветската култура нямаше никакви образци за поведението на своите граждани в подобни заведения и да се в съгласието с комунистическия морал. По тази причина, по-еротично загрижените граждани следваха привичните норми на техните курортни романи, които почти с нищо не се различаваха от тези на баналния съпружески живот. Само, че с нови и временни партньори.
Ката сутрин любовните двойки посетяват Привоза и връщат се с пълни чанти с храна. Сетне се излежават в сянката или на слънцето по плажовете, не забравяйки и там да закусват и пийват, а често и на компании. Подир следобедното спане, те се разхождат из по-близките улици, паркове и вече към полунощ се отдават в подчинението на Ерос. По-интелигентните и паричните любовници надничат и в ресторанти и театри, но изцяло се придържат същата форма на един извънбрачен съюз.
Разбира се, че в санатория имаше тарикати, опитни в тези забавления мъже и жени, имаше и хора, които избягват «тази работа», но готови да търпят известните неудобства, причинявани от съседите им по палатите , креватите и стаите, правейки различни разселнически комбинации.
И само за ден-два до края на почивката, любовниците се раздялат, за да се върнат в семействата си явно починали, оздравели и «бойна форма».
Младият директор на санатория никакви дисциплинарни ограничения в тази посока не правеше и макар не беше кой знае какъв донжуан, но става първата плячка на московската началница. Сигурно, с нещо трябваше да изглади своята администраторска вина.
На втората танцова вечер «молдованите» се явяват своевременно, но никаква хореографска инициатива не проявяват и все тъй си стояха сгрупчени.
Изведнъж Виктория прави знак на Сашо да обявят «белый танец». По всичко личеше, че тя изпълняваше сценария на «гейшата». Щом заиграват «Вихрем закружит белый танец вальс» и «молдованите» мигновенно са грабнати, а Виктория успява да излови Бизона.
Подир танеца Виктория, заплахтяна и весела, досурва тромавия Бизон да го запознае с земляка си-музиканта.
Сашо и Иван правдоподобно разиграват мизансцената и много съжеляваха, че в село не се познаваха, понеже са живеели в противоположните краища и са ходили в различни школи.
«Есенин» с нетърпение чакаше, кога «гейшата» ще направи своият изход на сцената в тази конспирологическа драма и как ли ще го направи.
Всичко вървеше добре. Бесарабските, колхозните мъже успешно прекрачват известната, селска свенливост и вече постоянно са сред танцуващите, когато се случи непредвиденото.
В един момент, когато музиката стихва, явно се раздават подсвирквания, пиян смях и един от бандата тукашни хлапаци започва да дрънка на китарата и запява « С одесского кичмана сбежали два уркана…». Неговото фалцетно «пение» е съпроводено от гръмкогласни псувни и непристойно кълчене.
Хората започват да напущат двора на санатория и вечерата е застрашена да бъде развалена. И тук се «нарисува» Лариса Полякова, облекана с безупречен бял костюм…неотразима блондинка… Тя без съмнение се движи през настръхналата публика и спира право пред Бизона и бригадата.
- Товарищи, помогите мне, пожалуйста, угомонить хулиганов.
Иван инстинктивно погледна към Сашо, който, виждайки, че нещата се усложняват и имайки голям опит в разборките на танците, тутакси последва Лариса и сега стоеше зад гърба й. Погледът на Сашо отговаряше:
- Да. Това е тя, «специалната жена» и това е провокация, организирана от нея.
Иван нещо каза на бригадата и, по-близките до тях, мъже…
След известно време одеската банда обнаружава, че е обкръжена с конкретни мъже, а единият от тях: набит, мургав пич с борцовски врат наближи «певеца» и нещо му заповяда.
«Певецът» започва да кряска и да се силка връз Бизона, но в следващият момент, китарата му е изтръгната от ръцете и с оглушителен трясък е строшена в главата му.
Обръчът на мъжете се стесни и одеската шпана разбра, че е по-добре да се оттеглят.
Но Сашо забеляза, че в близката улица се мярна милицейски «уазик», който сигурно там «дежурише» и да имаше сбиване, Иван вече щеше да е в отделението заедно с бригадата.

Банята на Асташкина

На следващата танцова вечер Виктория и Лариса се изпреварват да танцуват с «молдованите» и най- първо, с Бизона. Това обстоятелство помагаше на Иван и Сашо време от време да се редом един с друг. В едното от тези сближавания Бизона обажда на «Есенин», че имало нужда за разговор и все на онова място.
Този път на срещата Иван изглеждаше по-потиснат и без предисловие помоли Сашо за услуга: трябваше да ходи в градската баня на улица Асташкин, да пита някой си Виктор Сергеевич и да му предаде бележка. В бележката се изписани няколко реда цифри без пробел…Тайното стана явно. «Есенин» остава верен на себе си и тяхната дружба.
Банята на Асташкина едната от трите старинни, публични бани и е построена още през 1861 година. Тя се намира в един типичен, одески двор и помни много исторически, ярки личности…Тук често бандитите и милиционерите пребивават заедно и оръжието си здават в едни и същи ръце
Буфетчикът, пъргав, словоохотлив шегобиец без съмнение прави знак на Сашо да го последва през буфета към едната от съблекалните, в която нямаше никой и му заръча да чака. Подир малко вратата се отвори и влиза разпарен, с червендалесто, породисто лице едър мъж, обвит с чаршаф. Той с облекчение се свлича на лавицата, без стеснение се освобождава от чаршафа и, сякаш, между другото и на отколешен, малко досадлив приятел, изпусна, вадейки от долапчето термоса с чай.
- Ну, что у вас снова?
- Просили вам передать, что «Бригантина поднимает паруса»…и вот, это.
- Кто просил?
- Румынец
-Почему?
- Он под наблюдением.
- А ты ему кто?
- Школьный товарищ.
- Положи вон туда, в карман пиджака…Товарищ, значит…а где живешь?
- Сейчас в Москве, а здесь на гастролях в санатории.
- Каком?
- Лермонтовский
- Хорошо. Будь здоров и не кашляй.

Оставаха два дни до края на почивката на молдавската бригада, но никакви контакти с местното население от страната на бригадира не е забелязано. Това означаваше , че е «чист» и цялата комбинация на Лариса излиза е ялова работа. Обаче трябва да се знае характера на «гейшата». Виждайки, че губи «държавното задание», Лариса си дава зор за личното и това. че мъжкарът от Молдавия е извън подозрението, саде още повече разпалва нейното желание да го овладее. И не саде него, ама и още двамината от тях.
Первобитния темперамент и страстност на тези, иначе доста срамежливи мъже, беше за еротоманката Лариса цяло откровение, а колхозните комбайньори и трактористи научават нещо от курортните забавления в страната , където «нямало секс».
Прощаването с "молдованите"беше уредено по побуждението на Виктория, а донякъде и на Лариса, която купи билети в Оперния театър на балет "Лебединное озеро". Това беше за всичките музиканти и колхозници еднакво изненадващо на едните според своята провинциалност, а другите знаяха, че билетите в Оперния са голям дефицит.В последният ден на своето прибиваване в санатория е посветен на една экскурсия, ръководена от Виктория. Маршрутът започна от парка "Шевченко", покрай брега на морето и към порта. Сетне преминават към морвокзала и оттам по прочутата стълба към паметника на Ришелие, Приморски булвард, Дерибасовска. А там в сквера тази вечер свиреше градския духов оркестр, кръжеха танцови пари, расхождаха се применени одесити и гости, цареше една празнична, градска безмятежност.
Театъра вече отвън покоряваше с своето барочно великолепие, а когато нашите герои насядоха в три лоджии от които се виждаха применените, интелигентни одесити, музикантите в оркестровата яма, сценичната декорация, в душите им лъхват вълни от очакванато, но неясно чудесно преображение. Накрая, огромният полилей в залата започва да угасва, зазвучава необикновенна ясна и проникновенна мелодия, създавана от цял симфонически оркестър и на сцената "изплуваха" грациозните балерини-лебеди...
След балета всякаква житейска фраза или движение удручават с своята пошлост, и по тази причина зрителите излизат от театъра мълчаливи и още дълго, сякаш омагьосани, безшумно се изгубват в сенките на нощната, лятна Одеса.
Бесарабските колхозници и московските музиканти, очаровани от уютните, вечерни улици на ришелиевската Одеса, тръгват към санатория по паважа на улица Пушкинска, образувайки три групи. Оглавяше тази полунощна процесия Иван Бизона с Лариса и Виктория, временно сключили мирен, женски договор и го хванали под ръце. Сашо с двамина съселяне следваха подир водачите, а останалите колхозници и музиканти шумно обсъждаха предимствата на градския живот пред селския.
Когато групата стигна до изходната точка- до парка «Шевченко», вече настъпе дълбока нощ, но за спане никой не се сещаше и без да се сговарят, приятелите свиват към «дивия» плаж на Ланжерона. Това беше едно кътче первозданни, морски бряг, незасегнат от бетонните плити и градежи, затулен от очите на случайните плажници с чести храсти, дървета и друг саморасляк, сред които имаше тревиста поляна. На тази поляна през деня се излежаваха почти кръглогодишно местните нудисти, алкаголики, бичи и всякакви други «неформални» персонажи.
Именно към това природно място се напътват новите приятели, изпращайки един от музикантите за китара в санатория.
Рядко кой знае какво е къпането в нощното, лятно море под небосвода, обсипан със звезди и сред гальовното шумолене на мирния, ласков прибой. Около запаления огън се чуваше китарата, виждат се осветени от пламъка лица и тела. Топлият бриз разнася мириса на водораслите, риба и сол.
Надалеч, на рейда като празнична герлянда се изредили търговски кораби, пристигнали от целият свят и чакащи на опашка да бъдат буксирани към пристанищния кей.
Неусетно изтокът просветлява и от дълбините на катраново черното море започва да се издига огромен, червен диск на животворното светило. Пейзажът придобива вид на космическа панорама, наблюдавана от терена на неизвестна планета.
Прелитат първите чайки, огласявайки пространството с пронзителните си писъци. Ражда се новият ден на Одеса и последния за бесарабските и московските й гости
← О переселении болгар из Бессарабии в Таврию. Бабник. новела →

Комментарии 3