Бабник. новела

  • Опубликовано:
  • Блог: Пенджер към света
  • Редактировалось: 8 раз — последний 6 декабря 2021
0
Голосов: 0

1096

Бабник. новела


Пристануша

Селският естраден кумир, десетокласникът Сашо Танов, по прякор «Есенин» накрая се събуди, отвори очи и се втренчи в белосаният таван на малката кухничка, сякаш искаше сред познатите иероглифи, изписани от тънките пукнатини и драскулки от четката да прочете, как прекарал вчерашната луда вечер и надълго ли ще му хванат младежките сили за толкова пукници, гуляища и женкарство.
Въпреки натрапваната съветска морал, декларирана и наблюдавана от всякъде, Сашо е истински разпутник, често нощува в женското общежитие за строителните работници и забравил кога последния път е правил някакви домашни задания и вече твърде не разбираше какво той още търсе и прави в школата.
Подир това, като малко се оборави и се поразшава и разсъни, Сашо с учудване обнаружава, че лежи под юргана облякан. От изненада той тутакси се изправя, сяда и вижда че не е сам в кревата. Не му е за първи път да е придружен за спане, но никога това не можеше да стане вкъщи. Това би предизвикало страхотна кавга и, колкото «Есенин» да е левент и як момък, щеше да яде голям лобут от баща си, от този единствени мъж на света, от когото Сашо има страх. И не толкова биологически, колкото нравствен.
А сега излиза, че довел някаква повлекана от общежитието или, още по- опасното, да е пристануша. Обаче защо е легнал с дрехите си ?
Есенин безцеремонно и доста грубо смушна в гърба, сладко спящото момиче с намерение да я изпъшолка от двора, дорде никой още не се е мярнал. Още това остава:да се разчуе, че е довел пристануша и да му се струпат на главата един бюлюк главоболии…
Обаче, бързайки да се отчепи от еротичната си другарка дорде още не се е развиделяло, Сашо, все пак, остави в душата си място за любопитството. Ама, когато разбуденото момиче, протягайки се, се обърна, Есенин остава слисан.
Видяното беше хем невероятно, хем носеше грозни последствия. Той вижда своята щастлива еднокласница, но с която той никога нямал дори шеговите закачки. Тя, Уляна, е съвсем селско, «колхозно» момиче, никога на танците не се явяваше и в класа пред безспорните красавици и модници, дъщерите на руските началници, изглеждаше като сиво пиле сред райски птици. Как тя му се навряла в кревата и защо?
- Ти какво търсеш тук?,- единственото, което му хрумна да пита.
-Вече го намерих… Тебе.
- Ти питали разрешение?
- Ми, нямаше как да питам и ти нямаше как да ми отговориш, защото беше пиян, нищо не виждаше и не можеше да гълчиш…
- И какво?
- Шарено око… Те оставили на пейката до нашият дувар, защото твоите другарчета-музиканти нямаха вече сили да те сурнат.
- И сетне?
- Сетне ние, с брат ми, те влачихме до вас. Вашите вече били си легнали…
- И ти остана?
- Останах…пристанах.
- Чакай…пристанала! Ставай и измитай се. Пристануша!
- А, че кво ? Другите нали пристават…
- Слушай, Ляно…Станало каквото станало. Спасибо, че ме домъкнахте. Сега отивай си…Няма от нас я да идеш на школата.
- Неска е неделя. Ти с тази пукница и музика си изгуби и акъла…И да кажеш, че нещо не ти хваща…най-хубав ерген, първи музикант и певец…от булки отърване нямаш…
- Това е моя работа! Тебе какво те вълнува? Да не ми си сестра или…
- Жена? Затва пристанах. Искам да те съм жена…Аз те обичам още от първия клас.
- И какво сега…да се разкъсам ли?
- Що да се късаш? Нали никой не те иска за мъж?
- Как не ме искат? Саде да подсвирна…
- За любовник те искат, ама за мъж никой няма да те ще.
- Защо ли?
- Защото си много хубав и голям женкар, бабник. Всичко те се пада даром…без труд…изгалян си много. Такива стават големи фудулии и пропадат…
- Хай, стига с тази философия. В класа се спотайваш и мълчиш, гаче пуйка и на урока не можеш и две слова да свържеш-тук се разприказвала…Отивай се, дорде нашите не се виждат из двора.
- И да се видят. Те и тъй всичко знаят.
- Какво те знаят?!
- Че ще пристана.
- Как тъй знаят?!
- А ми тъй…Нашите им обадиха…Тъй и тъй, Ляна иска да е ваша снаха.
- Кво дрънкаш , ма ? Обадили се… И какво от това, че искаш да им си снаха? Навярно, трябва изпъром сина си да питат…
- Не трябва. Те знаят какъв си хаймана…
- Какъв съм?
- Безпътник…какъв си. А те им се иска да имат син домовит, хазяйствен с жена –къщовница, деца пълна къща. А ти с какво ги радваш?
- Аз още съм школарин.
- Ти си калпазанин…Остават два месеца да сме в школата и сетне се пръскаме.
- И хубаво е. Молодым везде у нас дорога…
- Ама вашите искат да преслужиш и да се върнеш в село.
- Искат нашите! Те се фтасали… от тъмно до тъмно на колхозната ферма…за копейки се убиват от работа.
Уляна започва да си оправя баската, полата, сресва се пред огледалото. Сашо, объркан настрежено я наблюдава, без да знае как да изпроводи тази своя, неканена гостенка. Няма да скача на лобут я…
Уляна го гледа от огледалото и продължава монолога си:
- Никакви жертви от тебе не искам. Прави каквото искаш, но за мен без теб живот няма. Аз всичко съм си го премислила сто пъти…И на тате и мама съм го казвала.
- И те какво? « Върви и му престани»?
- Да. Това е древен обичай.
- Ако не ми се подиграваш, това повече мяза на заговор.
- И тъй го кажи. Родителски заговор. Да е през старото време, бащите се договарят и синът ще-не ще, ама взима онае булка, за която го сватуват.
- И какво е хубавото или полезното от това, че насила те карат да се жениш?
- А какво е лошото?
- Младите не се обичат…
- Но аз нали те обичам. А ти все едно никой не обичаш и няма да обичаш…
- Как тъй?
- А тъй! Да си можел да обичаш, отколе щеше да се долепиш до някое момиче…а ти, гаче пеперуда хвъркаш от едно цвете на друго, а нявга и хич не е цвете…
- Може природата ми е такава-да съм пеперуда?
- Човекът не може да е пеперуда. Той е здраво свързан с близки хора, роднини, семейство…
- Сега вече е друг живот…Свободен от едновремешните адети и отживелици.
- Хайде, пеперудо! Отивам се…
-Чакай!
- Няма какво да чакам. Това ти чакай сватовете.
Уляна чевръсто се развърна и напусна кухничката. Ето тя премина двора и дори кучето не джавна, сякаш вече я признало за своя и изчезва в сутрешния здрач.

Есенин

Сашо, наистина, е двойник на прочутия руски поет и скандалджия.
В техният род често се раждат светлокоси и с небесни очи, деца. Когато беше малък, Сашо с къдравата си коса приличаше и на Володя Улянов, изобразен на октомврийската значка. Колкото се помни, той винаги е обект на възхищаване, галене и милване.
Саде баща му, разбирайки какво очаква сина му, беше с него строг и от малък кара сина си да върши домашните работи и да стане истински стопанин. Обаче цялото това възпитание изведнъж рухна с преминаването четиренадесетата възраст. Тогава той едновременно беше омагьосан от битломанията и съблазнен от комшийката- парикмахерката Шура.
И, ако битломанията беше всеобщо умопомешателство и лудория сред младежите, то ранното посвящение в еротичните забави порази крехката, млада душица с голяма сила и Сашо Есенин става неудържим еротоман и селски айгър.
Известно време Сашо съумяваше да крие своето грехопадение. Нищо нямаше предусъдително и греховно в това, че ходеше на гости у комшийката, известна в село весела, компанейска жена, без която не минаваше нито един уличен гуляй. Да, тя нямаше мъж, с който се разведе на Севера, където няколко години са живеели. Но сетне Шура се връща в Бесарабия и живее с майка си, една устата, но хубава жена на средна възраст, модистка и родом от Болград. Последното й даваше право да се смята за гражданка и да се възнася над тукашните селски българи с модното облекло, хапливата приказка с болграшкия говор и по-свободните обноски, според които става и главната героиня из уличните лафове. Но понеже болградчанката имаше остър език, малко коя жена дръзваше да й каже в очите истината. А то имаше какво да се казва. Тази винаги наконтена и гиздава болграшка кукона е врътнала акъла на самият председател на селсъвета и той, ваджията, можеше сред бял ден да се явява на свидание право в къщата й. Жена му, проста селска жена, чисто почерня от този позор, ама смееше ли нещо да каже на мъжа си-най-големият началник? Търпеше горката.
В това болграшко гнездо и примка попада и школарина Сашо Танов.
Другата причина според която Сашо става чест гост, това е неговото напредване в музикалното образование. Той наскоро освоява китарата, имаше добър глас и става организатор на първия в района ВИА « Белая акация». Електронната музика омагьосваше младите сърца и души, а Сашо става местен божок, богемный мальчик и ловелас.
Когато родителите му се угадиха какво става с сина им, беше вече късно. Той вече беше омагьосан хем от новата музика, хем от женско внимание. Как да оправи разгоненият син, баща му хем не знаеше, хем съвсем рядко го виждаше. Веднъж по бащинска, традиционна привичка искаши да зашлевери сина си по врата поради извършеното, поредното нехайство, но Сашо прехвана бащината ръка и става ясно, че тези номера вече не минават: синът му вече пораснал и станал цял ерген.
Самият Сашо усещаше, че има нещо порочно и осъдително в поведението му, но не можеше да надделее избухналите страсти. И сега, тази смешна еднокласница Улянка, с това калпаво приставане и приказки, направо го смути. Ами, наистина, той ако няма, от цялото си сърце да обикне, какво остава? Да бъде вечен донжуан ли? Имаше голяма правдина в думите на Уляна. Но как се е решила да се натъкми в леглото му тя, която в класа и думичка никога не подавала и от никой не забелязвана, кротичка мишка.
Може, наистина, има заговор, а може го превземат на майтап. Но последното хич не мяза да прави едно скромно, селско момиче от традиционно, българско семейство.
Нима Уляна, наистина, решила да пристане и напусна кухничката саде според това, че той, Сашо, нищо в този стар адет ба нищо не разбираше, ба да не го ядосва преждевременно и му даде време да обмисли ергенското си битие ?

Първата любов.
Своят прякор «Есенин» Сашо го получава в осмия клас. Тогава учителката по литература, Ана Петровна, поставя два спектакъла по произведенията на Есенин и Лермонтов.
Естественно е, че възникна истинско надпреварване между двата класа и двамата изпълнители на главните роли, учудваще приличащи на прославените прототипи. Но ако момчето, играещо Лермонтов следваше класическия образ на «лишний человек», светски демон и присмехулник, обкръжен от дами с натруфани, бални рокли, ушите от самите артистки. Тези селски момичета поразително точно предават характерните обноски и нрави на дворянския салон и цял букет от коварства, кокетство, интригантство, клюкарство, заклеймени от поета в знаменитото стихотворение «Погиб поет».
«Лермонтов се играеше в училищната, концертна зала, претъпката с ученици, учители и родители. Нищо подобно те никога не се виждали, а поезията се изучаваше чрез скучното рецитиране на едно –две стихотворения… А тук…жив Лермонтов- злъчен острослов, търсещ най-малък повод за закани и закачки. Превъзходната игра и костюмация покорява зрителите.
През една седмица се очакваше представлението на другия осми клас с «Есенин». Успехът на първия спектакъл предизвика истински фурор сред учениците и родителите, а желаещите да видят новия спектакъл се набираха толкова много, че беше прието решение да се изнесе в селския клуб и в неделя.
Сценарият на «Есенин» в общи черти повтаряше «Лермонтов»: хулиган, скандалист, ранима душа… Обаче под впечатлението на успеха на съперниците, Сашо Танов търси начин да надмине «Лермонтов» и неочаквано предлага на учителката да изпее няколко стихотворения на Сергей Есенин с китара. Ана Петровна дава добро и Сашо по цели нощи дрънкаше в кухничката им. И ето настъпи онзи, знаменателен ден. Лафовете в близките улици се пръскат и жените бързат на необичаен «концерт». Клубната зала не побира всичките хора. Тогава отпушват и разкриват прозорците, вратите: ако не се вижда, поне да се чува на тези, които останаха извън.
През тази вечер Сашо го прекръстиха на «Есенин». Песните му се слушаха в пълна тишина, а лириката на руския поет пронизваше сърцата на простите, колхозни хора. Те, разбира се, никога не се чели или чували за Сергей Есенин и песните на Сашо Танов са възприети, като авторски, неотделими от сценическия образ.
Сашо става герой на селото, но това хич не намалява душевната му мъка, скривана от всички, а успешно изиграният образ в голяма степен е следствие на неговата неразделена и «порочна» любов към…Ана Петровна.
Единствени, който познаваше мъката на «Есенин» беше неговият, училищен приятел- Андрей Филатов.
Всичко започна от момента, когато в седмия клас се яви новата учителка по литература. Тя с мъжа си, агроном и дъщеричката пристигат от Белорусия. Още от първите часове и учениците, и учителите разбират, че си имат работа с много знаещ, умеещ и талантлив педагог. Но за Сашо най-важното в Ана Петровна беше съвсем другото и за което той още се срамуваше да се признае дори пред себе си.
Ана Петровна е жена, наближаваща петдесетгодишната възраст, но имаши такива провокационни, телесни форми, от които човек не може да отърве очи. Сбитото й , здраво тяло беше заковано в строга пола и жакет, но тези окови едва удържаха напора на буйствоващата, славянска плът. Особенно напряжение изпитваха двете копчета на жакета, усмиряващи вълнението на големите, бели гърди. В това, че са бели Сашо хич не се съмняваше и виждаше саде тях. Той с вълнение чакаше миговете, когато учителката правеше някакво движение, за този обворожителен бюст да шавне, да се поклати …Тогава Сашо забравяше да издъхне и по челото му избиваше пот. Той нищо не чуваше и не разбираше какво учителката разправяше цял урок. Снагата на учителката по литература го преследваше и през ноща. Измъченият ученик не издържа и споделя своят кахър с другарина си Андрей. Андрей, като истински приятел, разделя неговите чувства, ама заместо да загаси пожара на кръвта, отнякъде намерил самиздатовски разказ, приписван ту на Куприн, ту на Толстой и го харизва на страдалеца.
В разказа имаше подробно и художественно описание на еротичната сцена, в която офицерът съблазнява разкошна дама право в купето на влака. Виждайки какво потрясение разказа прави на приятеля му, Андрей намира в библиотеката, където работи майка му, сбирка на разкази от Мопасан, сред които и «Пышка».
Когато Андрей забеляза, че Сашо е на път да си изгуби акъла от еротичните терзания, той му внушава, че единствени начин да укроти възстаналата плът е спортът. Есенин се хваща за тази сламка и ходи по всичките спортни секции: футбол, борба, баскетбол, лека атлетика…Освен това, той се записва на китарни курсове в клуба.
Таман в това време битломанията връхлита съветската младеж и Сашо Танов побърза да стане първия тукашен «биййтлз», подкокоросван от неуморния на различни хрумнования, Андрей Филатов. Бащата на Андрей работи като експедитор към винзавода. Филатови имат кола, пари, първият телевизор в село. Понеже бащата изчезва по цели месеци, Андрей събира своите приятели в тяхната голяма къща и двор, където се оформи един битломански кръжок. Наскоро научили по няколко аккорда, тези селски битломани ката ден подир школата се събират и неуморно дрънкат и пеят хулигански, одески песни. Започват полекичка и свои куплети да съчиняват и тази поетична работа най привираше на Андрей. Той тъй се увлича с това творчество, че твори цели поеми и балади, понякога с еротично съдържание и с това заразява и Сашо.
Всичко това може би щеше да си остане като един миг през школният, хлапешки живот, да не беше бащата на Андрей- Сергей Константинович. Той оглавляваше партийната организация на винзавода и виждайки с какво се занимават сина и другарите му и бидейки по природата проницателен човек, той излиза пред директора с предложение за създаването на вокално-инструментален ансамбъл. Директорът поддържа тази инициатива и Андрей със Сашо стават участници на първия в района ВИА «Белая акация». Освен популярните, съветски песни, Андрей и Сашо създават няколко авторски и включват в репертуара български естрадни. Славата на Лили Иванова и Емил Димитров през онези години ехти над целият Съветски Съюз и би било неразумно бесарабските момчета да изпуснат този благоприятен миг.
Самият директор на винзавода намира професионален музикант ,който става ръководител на ансамбъла и вече на другата година «Белая акация» е победител в републиканския конкурс, а солистът Александр Танов е награден със специален приз. Обаче изниква проблема с учебната дисциплина. Безкрайните спортни съревнования, концерти, сватби откъсват Сашо от естественната училищна среда, отслабват връзките с еднокласниците и с всичко онова, което е « школьные годы чудесные....».
В класа той се чувства като възрастен гостенин, случайно попаднал в детската градина. В голяма степен причината на това самочувствие е новия етап в неговите еротични искания.
Постоянните терзания и копнежи на уроците по литература и които саде се задълбочават през времето на репетиците на спектакъла «Есенин», когато Ана Петровна често сваляше жакета и случайно се докосваше с големите си гърди до рамото на нещастния артист; тези еротични мъки подтикват Есенин към грехопадението в къщата на комшийката-парикмахерка. Тя, може би, и на шега, чисто приятелски, веднъж, когато са саде двамата, прегръща Сашо след изпятата песен и изпитата чаша вино, ама те изтърват юздите и белата стана.
Малко след това събитие започва безсрамна караница между майката и дъщерята и които изнасят своите любовни интермедии из цялото село, подхванати се по лафовете и , накрая, стигат до ушите на Сашовите родители. Героят откача от баща си няколко шамари и заповед да не се мярка пред очите му. И тогава клетия донжуан се премества от къщата в кухничката, която вече с години, откакто се спомена баба Дина, беше превърната в склад и пролет там държаха пилетата, дорде подраснат и времето да се поотопли.
Сега Сашо няколко дни там всичко изчиства, белосва, измива и се настанява.

Чайная

Когато уличния и донякъде селския скандал поутихна и Есенин става доста прилежен ученик, парикмахерката Шура измисля друг начин за свидания с новоизлюпения любовник. За тази коварна цел тя избира селската «Чайная» - един истински хан или конак, както му казваха през османското време, а по руско-съветския модел я наричат «Чайная». Тази сграда наред с клубната, банковска и колхозната кантора, построени с намек на класически стил, правеха лицето на селото и са важните културни центрове. В «Чайная» най-бележитото е буфетът, където и през деня и ката вечер мъжете можеха да се почерпят по сто грама руска водка. А иначе, този буфет със стъклената витрина и долапчета, украсени с фина, дървена резба, огледалата, поличките, дантелините перденца, капачетата с бонбони изглеждаше като приказна обител, в която царуваше принцесата- буфетчицата с бяла, крахмалена пристелка и кокошник-корона на главата. Това е задължителната униформа на продавачката и неволно внушаваше на простодушните селяни известно почитание подобно на това, което изпитваме пред стюардесите или медсестрите.
Освен буфета на първия етаж се намира кухнята и столовата. Местните хора тук никога не се хранеха, защото е срамота пред хората: нали всеки си има майка, жена, сестра, баба и има кой до сготви. Тук обядват или вечерят саде командировочните или някакви случайни гости от града. Обаче имаше в село и неголяма група служащи и интелигенция, чужденци, които това негласно табу прекрачват и често си правят гуляи именно в «Чайная».
Този път наближаваше 8 март и парикмахерката Шура придума да направят «бабин ден» в навечеритето на международния празник. От мъжете ще се поканени саде музикантите от «Белая акация».
На втория етаж се разполага гостилницата, която служише като негласен «дом свиданий» за по-разкрепостените началници. Шура надума и тя да се възползва, ама…
През най-разгорещения момент на гуляя, който минаваше в отделна от столовата стая, всичките гуляйджийки, пламнали от модния рокендрол, насядали по масите и изчакват тържественният момент: внасянето на празничната торта, правена в тукашната кухня. Музикантите заиграват туш, вратата на залата се отваря и влиза, носейки тортата…Ана Петровна. Само, че тази «Ана Петровна» е с черна коса и очи, а иначе е точна копия на учителката от Белорусия.
Този ден на Катя Манолова беше първия в качеството на буфетчица. Тя е четиредесет и пет годишна, класическа, българска брюнетка. По-рано тя с мъжа си десетина години прекарват в задполярния Норилск и сега се завърнаха. Катя е весела, открита жена, а градския живот й добави онази душевна свобода, с която се различават градските жители от селските. В отношенията с мъжете Катя беше най-великодушна по природната си причина. Това често предизвикваше семейни къвги и собственно според нейното поведение те решават да се преселят от града и да се върнат на село. Обаче Катя, вече свикнала на охолен живот, и тук намира пътечка към сърцето на директора на «Чайная» и получава работа като буфетчица.
И тъй се получи, че още през първата си работна смена Катя хвърля око на хубавия солист на «Белый аист», а парикмахерката Шура остава на празна ясла. Шетайки по празничната маса, Катя два-три пъти ущипна Сашо по врата , го смушна в ребрата и накрая му шепна номера на гостилницата. Момчето може и нямаше да се реши на такава предателска крачка, но неговият шеф, ръководител на ансамбъла, тарикат в тези гуляджийски интриги, започва да ухажва Шура и дава простор за маневра на Сашо.
Този път Есенин загази в еротичното тресавище съвсем надълбоко. Тази Катя бюфетчицата се влюбва в младия музикант с цялата си страстна натура и пак из село плъзват клюките, пак Сашовия баща скача на лобут и се заканва, майка му плаче и го моли да не ги позори с тази «повлекана». Но най-действеното за селския донжуан става случайната приказка с истинската Ана Петровна.
- Саша, о тебе ходят всякие нехорошие слухи…Это всё правда?
- Какие именно?
- Ну, что ты…связался с женщиной…которая годится тебе в матери…
- Ну?
- Не «нукай»! Это совсем не шутки. Мы для чего проходили «Анна Каренина»?
- Не знаю.
- Вот это плохо! И незнание не освобождает от ответственности. Я надеюсь, что ты поразмышляешь над этим.
И то, наистина, стигна до трагедия. Когато Сашо започна да се крие от влюбената Катя и подир няколко караници с мъжа си, Катя помъчи да се отрови, изгори стомаха си с есенция и беше закарана в републиканската болница.
Излизаше, че Ана Петровна е права, а той, Сашо е долпробен курварин.
От всеобщото дълготрайно осъждане и презрение Есенин го спасяват летните каникули. Той се записва в бригадата и цяло лято ходи с мотиката в къра.

« Бизон»

В деветия клас, в края на учебната година, коята съвпада с тежките, морални кахъри на Сашо Танов, свързани с поредното донжуанство, безхаберие и нехайство, той неочаквано се сближава с бившия едноклласник и другарин от детството Иван Киров. Иван напуска школата след осмия клас, завършва механизаторски курси и се устроява на работа в колхоза. В школата Иван с нищо не се отличаваше от повечето съученици, търпеливо изчакваше освобождението от учебните теготии. В никакви спортни, самодейни или пионерско-комсомолски участия не само не бил забелязан, но и настойчиво ги отбягваше. Извън школата, в уличните игри той също рядко участва. Имаше строг баща, голямо семейство, болна майка и трябваше да върши всичките работи в тяхното семейно стопанство. Със Сашо те сдружават се в по-малките класове, когато трябваше през пролетта да изкарват овцете извън село, дорде на Гергьовден не ги приберат овчарите. Пре тези пролетни, овчарски дни, когато няколко момчета заедно събират овцети на една сюрия, те прекарват времето по колиби, ръпи извън селото. Тук те играят на свиня, футбол, на карти, ловят лалугери. Често стигаше и до боричкане, а някой път и до сбиване и до всичко това, с което е наситен живота на хлапаците. Но даже тук Иван винаги се държеше, с нетипично за възраста им, спокойствие , достойнство и мерак.
Но откакто Иван Киров напусна школата, случва се нещо необяснимо: той става водач на момчетата от горния край и на танците те все по-често надделяват в традиционните сбивания с долненци. Иван от скромно, селско момче става «Бизон»-главатар на голяма банда, чието появяване на танплощадката пораждаше паника и тревога. Обаче детската дружба с солиста на «Белая акация» хем гъделичкаше самолюбието на Бизона, хем от уважение към Сашо, той забраняваше на своите пийнали другари да закачят някой вътре, на танцплощадката.
А причината на внезапното Иваново преображение е сходна с тази на Есенин: мъжкарството. За една година Иван рязко наедрява и става истински бизон с голяма, чорлава глава, мургава кожа и сбито тяло с къс врат на борец.
Но главното е другото: той залибя Письонковата Маня, но нямайки опит за културно общуване с дамите, макар и колхозните, Бизонът започва с това, че отпъжда от Маня всичките потенциални кавалери, като ги пресрящаше в тъмните, селски улици или им правеше показателни разправии право в парка до танцплощадката. Маня не беше кой знае каква красавица, но имаше весел характер, остър език и беше необикновенно смела за едно селско, българско момиче на четиренадесет години. Тя ходеше и по седянки, и на танци. Обличаше се още по народна носия: забрадка, баска, рокля, мониста, но беше и тя водачка на една група момичета от «колхозниците» която се различаваше от девойките, които вече преминали на градска мода: поли, туфли, отрязани коси и гологлави.
По тази причина имаше и негласно разделение на местното, младежко съобщество, а понякога и нетърпимо. И така се случи, че Есенин беше кумир на «градските» момичета, а Бизона на «колхозните». Но въпреки целия си гегемонизъм, Бизонът не смее да доближава Маня, а Сашо става виновник на селската, любовна трагедия. По тази причина Сашо напуска ансамбъла и това вече разваляше привичното времепровождение на местната младеж. И тогава Иван предлага на Есенин радикален изход от драматичното положение на другаря си. За да се скрие от хорските очи през лятната ваканция, нека да ходи на работа в градинарската бригада, в която работи и Иван.
Нямайки друг изход, Сашо приема този съвет и хич не съжели. Той ставаше малко по-късно след заминаването на родителите и си довадаше, когато те вече са били легнали и цяло лято с тях не се виждаше. Но понеже ходеше на работа в градинарската бригада и жените там не можеха да се нахвалят пред майка му какъв работен и кадърен син се изгледали, родителите му леко-полека се смилостяват.
В бригадата Сашо прекарваше дните сред простите жени, които му приотварят очите на един съвсем друг свят, запазил добродетелността и адетите на заминаващия , патриархален живот. Жените искренно обикват този хубав и сръчен момък и при всеки удобен случай изказват своята признателност: ба споделят се с всякакви гостби, ба с хапливи шегички, ба с закани, че есен да праща сватове…
Иван возеше бригадата в къра и от къра, подкарваше с трактора вода за поливане и сявга дебнеше момента да защити другарина си от шеговитите закачки на по- очивадните и устати момичета и жени. А те с охота прехвърляха огъня върху Иван и с това цялата им работа, хем се спореше, хем приличаше на един многомесечен празник. Бригадирът, един намусен 60-годишен мъж, никак не можеше да проумее, какво става с тези жени, от които той по-рано често чуваше саде врънкане, жалби и закани. Сякаш, някой ги омагьосал. И то, наистина беше тъй.
През обедната почивка, която непременно бива прекарвана с взаимни почерпки, сръбналите градинарки преминаваха на песни, подхващани от солиста на «Белая акация». От тези весели колхозници Сашо научава десетина народни, български песни, всякакви селски истории и пикантни случки. Образът на родното му село се обогати с цяла галерея от приказни персонажи, прякори и родови тайни. Знаеха тези приказливи жени и за неговите роднини и, че баща му да не се прави на голям светец и че са един дол дренки с сина си.

Десетият клас

Последната учебна година започва благополучно. Когато десетокласниците се събраха подир тримесечната раздяла, не можеха твърде да се познаят. Всичките се изтеглели, възмъжали, разхубавяли и се чудеха какво още дирят тези ергени и моми сред школните чинове. Някаква неясна тревога обхващаше младите сърца: скоро ще се пръснат завинаги и кой какъв ли късмет го чака ?
Сашо с Андрей намислеха да учат в Одеса, в политехническия институт. Там живее Андреевия чичо, там е морето и прочутия колорит и хумор на «жемчужина у моря». Те вече по малко спортуват и повече налягат на учебниците. Единственното. Което остава без изменение, това са танците, които без музикантите на «Белая Акация» за нищо не стават.
Сашо прави аранжировка на «Заколи ми черна кокошка» и тази народна песен става като оригинален гимн на местното, младежко съобщество. Ама оставаше и кусурът-черпенето. И на танците, и по сватбите, където са канени, виното се лее без мяра и колкото музикантите да се вардят, те се понапиваха, кяр наистина. Но понеже Сашо живееше в кухничката, родителите му не го виждаха кога и какъв се довадаше. И ето миналата вечер стигна дотам, че другарите го оставили до къщата на еднокласницата му Уляна и , мяза, че тя побърза да се възползва с този армаган.
А причината на тази нейна дързост е следната. Бащата на Уляна е родом от село Пандъклий и на украинската страна. Родът им беше доста голям, прочут и уважаван. Поддържаха си връзките, често се виждаха по фестивалите-събори, запазени и в съветското време. Двете му, по-големите дъщери са омъжени в комшийските села и когато порасна малката Уляна, от Пандъклий пращат сватове и за нея. Понеже бащата искаше поне едната дъщеря да има средно образование, той деликатно отказваше да я дава. Но ето, оставаше два месеци до завършването на учението и той получава хабер от един добър, пандъклийски стопанин-пчелар. Имал голяма къща, машина, синът му се изучил на агроном и бащата тъкми да го задоми, но не искал руска или украинска снаха. Искал българка и да е от познато семейство.
Този път бащата на Уляна нямаше как да откаже и се надява за есен да си отбие кахъра и с малката дъщеря. Остава малкия син за наследник. Момата нали трябва да се дава дорде я искат и още в такова благополучно семейство…
Обаче когато бащата оповести Улянка за предстоящото събитие, той съвсем неочаквано
получава категоричен отпор. Изпъром той се ядоса, но сетне му хрумна, че старото време си отиде и трябва да бъде по-дипломатичен. Повече приказка с дъщеря си не залавя, но тя се сещаше, че баща й от намисленото не се отказва,а чака удобен момент.
Улянка също не спи в хомота и не дремеше. Приструвайки се на послушна, тя научава от майка си, че в близката неделя чакат сватове от Пандъклий. Сега какво да се прави?
Тутакси й хрумнова за Сашо Танов, защото за него винаги е мислила и отколе, но това са безнадежни, момински блянове. Но ако…Сашо нали е прочут палавник , авантюрист и може да се съгласи. Тъй и тъй- спасявай еднокласницата от семейно насилие. В края на краищата, тя е комсомолка и каква е тази старовремешна дивотия?
- А сетне?
- Сетне баща й ще се умири и ще даде знак за прошка.
Вече на другата вечер, тя чува през ноща пиене гласове и караница до техния стобор. Чува се гласа и на Сашо Танов. За да не стане най-лошото, Улянка вдига братчето си и му заръча да разбере какво става до тях. Подир малко брат й разправя, че пиениците се пръснали, ама оставили единия да лежи на тяхната пейка. По описанието Улянка разбира, че това е Сашо и това е, сигурно, божествен знак. Сестрата обяснява на брат си какво намислила, взема някакви дрешки и излизат в тъмното, на пътя.

Класно събрание

Че Уляна Арнаут не ходи на школа, класната се угади чак на третия ден и праща старостата на класа да разбере какво става с Уляна и дали не се разболяла. Старостата, едно руско момиче, разбрала, че Уляна се крие у нянакви си роднини, защото се скарали с баща си.
Ана Петровна, дълбоко възмутена, решава и тя да ходи у Арнаутови, обаче на класното събрание става Дона Кочева и се мъчи да й обясни положението.
- Анна Петровна, не надо вам ходить к Арнаутовым.
-Это почему же? Как можно так с дочкой обращаться, чтобы она пряталась у родственников?
- Она не у родственников прячется. Она…пристанала.
- Что значит «пристанала»? Чего вы мне голову морочите ? Куда это она «пристанала»?
- Куда, никто не знает, но пристают, когда не желают выходить замуж и отказывают сватам.
- Боже! Какое средневековье! И это проделывает комсомолка! Придётся обратиться в милицию…
- Какая милиция, Анна Петровна?! Это же будет ужасный позор!
- А ваша одноклассница пропала- это не позор?
- Она не пропала. Она в родном селе.
- И что, теперь? Будем сидеть и оставим Ульяну в беде? А к кому, по вашему, идиотскому обычаю девушки «пристают»?
- К тому, кого она любит.
- Вот, оно, оказывается, как интересно…И дальше что?
- Тот, к кому она пристанала, объявляет на всё село, что он берёт её в жёны.
- Но она, ведь, школьница ! Она, ведь, хорошо учится…какая, там жена?!...без специальности. Нет, это какой-то дурдом!...Ну, хорошо, пристала, так пристала…чёрт подери…к любимому. Но, девочки, вы же, наверное, знаете, кого она любит…
- Знаем
- Ну, так, скажите…почему вы молчите, как партизанки?
- Так нельзя. Если мы скажем, могут её выкрасть и вернуть домой.
- О, боже! Я, наверное, сойду с ума. Кто её будет красть? В советское время ! Я думала такое может иметь место на диком Кавказе, Средней Азии…но тут, же…в центре Европы…Так вы скажете мне, где ваша одноклассница или нет?
- Не-е-ет!
- Ну, тогда я вас больше не знаю и ищите себе другую классную учительницу.
Ана Петровна ядосано грабва журнала и бърза да напусни класа.

Продължението следва
← Бабник. Част 2 В сердце Гагауз Ери. →

Комментарии 2