Аргатинът на дявола. П. Люленов
Последният комунист Петър Люленов.
Петър Васильевич Люленов е едно, безусловно, необикновенно явление в бесарабската ни съобщност. Той е последният комунист. Имаше и други комунисти по убеждение и душевна нагласа, но те остават неизвестни за съгражданите и, още повече, за потомците по няколко причини.
Едните от тях са били с ограничено образувателно и професионално ниво, за да могат да изложат на хартия своите представи или да ги отстояват срещу агресивните опоненти от страната на обличително-либералния лагер.
Другите смятат, че миналият опит на управлението на КПСС вече е история и този частни опит за бъдещето вече е безполезен, а тъжните последствия на това управление зачертават онова добро, което, все пак, го имало.
Има и такива, които смятат, че тяхното едновремешно увлечение с комунистическите, колективистки идеали е нещо като «юношески романтизм» или «детска болест», а животът е нещо по-цинично и индивидуалистко. В тази група има много образовани и пишещи, но те имат голям кусур – никога не се били в «горнилото» на съветското, социалистическо строителство и, значи, имат саде умозрителни, теоретически съждения на обитателите на
кабинети, офиси и кафедри, сиреч на службогонци.
С появяването на Интернета и възможността за свободни дискусии също подтвърждават мисълта, че искрените, талантливите публицисти, блогери, смело и ярко заставащи на страната на комунистическата доктрина, също са уязвими според отсътствието на какъв да е практически опит в управлението и хазяюването в недрите на «червения проект». Техните съждения се обезценяват без обективна аргументация, свидетелства и интуиция.
Например, не съм срещал още публицист, който би казал, написал, че депортацията, голодовката, разкулачиванието е банален саботаж и е организована крачка по разрушението
на първата социална държава.
Дори най-умните, образованите и пострадали хора с комунистическо умонастроение доказват
на себе си, че «имало ошибки». Разбира се, че този саботаж не може да бъде лесно и нагледно доказан, но има такива човешки качества, като логика и интуиция. Обаче именно тясното, материалистическо образование на учените хора не им позволява да прекрачат «фактите» и те неволно гласно или съглашателски подтвърждават, че «Сталин е изверг», а «болшевиките са изроди» и при това даже не си дават труд да разберат с какво болшевиките са различават от
комунистите и защо Сталин беше против КПСС да е болшевишка, както беше до войната.
Но недостатъците на, образованите по специални калъпи, хора винаги са поправяни от писателите-хората които са способни да надничат зад фактите или дори да виждат през
стената от факти.
Нашият филиал «Искра» може да се гордее с това, че сред нас има писател комунист, а по-точно-болшевик, за което самият Петър Васильевич може и да не подозира. Разбира се, че даже в нашия, тесен филиал далеч не всичките разбират смисълът на публикациите на нашия
възрастен колега и са в плен на естетичните ценности, оформени от класическата или масова култура, а грубото, простодушно изложение с налет на протоколно-морализаторска лексика на колхозния парторг направо натъртват нашите поетични души, изгледани от Есенин и Пушкин със Бунин.
Иван Динев
Аргатинът на дявола.
Откъс от книгата «Вечные коммунистические ценности»През онези детски години аз още не можах да разбера, че комунистическия принцип на всичките по равно е трудно изпълним. Обаче, когато преживях страшния глад през 1946-47година, когато една не умрях, оттогава имах голям страх пред глада. Детския ми акъл ме подсещаше, че ако всичките богатства на страната и, най-първо, храната ще са разпределят на всичките наравно, тогава няма да има глад.
И ако борбата за равното разпределение на богатствата водят комунистите, значи това са добри хора и аз би трябвало да съм един от тях. Но имаше и голяма пречка за осъщвяването на моята, комунистическа мечта. Това е моята религиозна майка.
Още тогава, през детските си годинки, аз разбрах, че майка ми мрази комунистите и знаех защо ги мрази. Защото затвориха черквата в нашето село и забраняват на православните хора да се молят на господ и да спазват вековните адети и обреди.
Майка ми признаваше комунистите за антихристи, които служат на дявола. И тъй смятаха повечето вярващи хора в нашето село. Обаче животът следваше своя път и ако вече никой не можеше да убеди нашите родители, че религията е опиум за народа, ама нас, тогавашните школари беше лесно да убедят да вървим с крак със времето и няма какво да дирим в черквата, а трябва да ставаме пионери. А пионерът за всичките деца е примерът. Без да казвам на нашите , аз слагам на врата червения галстук и това поражда за мен голямоглавоболие.
Целият нашия трети клас построяват на школната площадка, изнесена е тържествената реч от пионерската вожатая Таукчи София Ивановна, а сетне ни връзват пионерските галстуци и окачват на гърдите ни значки с изображението на пламъчето, което ще подпали огъня,
озаряващ новия живот на човечеството.
На призивът: « Пионери! Към борбата за делото на Комунистическата партия бъдете готови!»,
- ние дружно заверявахме: « Винаги сме готови!».
След тази клетва ни поздравиха страшекласниците, а учителката ни Нина Владимировна Марковская ни заповядва от днескашния ден в школата да се явяваме с вързани галстуци и окачени значки на гърдите.
Сетне настъпва перемената и ние с доволни усмивки поглеждахме един друг, се любувахме от новата премяна и се радвахме, че сега ще изглеждаме хубави и значими, а другите деца и изостаналите възрастни хора ще ни завиждат.
Учителката ни увери, че днескашното събитие в нашия живот ще е първата крачка да станем комсомолци, да натрупаме нужните знания, с които да станем верни членове наКомунистическата Партия на Съветския Съюз. Тези думи на нашата първата учителка съм ги запомнил на цял живот и в същия ден си давам клетва на всяка цена да стана комунист и да съм в челните редове в борбата за справедливото устройство на обществения живот на
Човечеството. Аз тогава не разбирах идейните установки на комунистическото движение, но да съм сред
участниците на това движение-исках. Аз бях сигурен, че моето съучастие е важно, за да не стане пак глад, от който най-много ме беше изстрах. Обаче хич не ми хрумваше, какво ме чакаше вкъщи. Подир школата аз се явих с най-разпрекрасно, повдигнато настроение и с голямо
въодушевление се приготвих да доложа на мама, че от днескашния ден съм пионер.
Но едва майками ме зърна с вързан, червен галстук и с значка на гърдите, тя изпада в трансцендентни ужас. Започва да кряска, сякаш съм извършил някакво святотатство или престъпление. Тя тутакси се изсилва връз мен и начева да дърпа краищата на гастука и да мъчи да го развърже, отбелязвайки с зловещ тон, че този дяволски белег трябва срочно да е изгорен в собата. Това наистина ме изплаше и аз не дадох на мама да извърше тази
антидяволска акция.
- Не ми барай галстука! И да не смееш да го гориш! Без него в школата няма да ме пуснат!
Това мое предупреждение стресва майка ми. Тя искренно искаше да уча грамота, поне да мога да четя библията, още повече, че не трябваше да се плаща за ученето.
Обаче майка ми не се стягаше да се предава и по нейня грозния, начумерен поглед мязаше, че идеологическия двубой ще продължи и тя ми заповядва да съм седнал на табуретката и сама сяда насреща. Но вече със спокоен глас начева да нарежда:
- Изслушай ме, синко. Щом си вързал тое червен парцал, ти ставаш слуга на дявола. Сега настъпва такова време и властта на Земята преминава в ръцете на антихристите. А те са служители на сатаната. Това още нашия син божи, Исус Христос го е казал в лицето им. Обаче тези антихристи ша вербуват млади души и ша ги белязват с особенни метки. Червения галстук на врата ти означава, че си съгласен да бъдеш удушен, ако престъпиш клетвата на червените душмани, а значката означава, че сърцето си хвърляш в огъня на ада и оставаш безсърдечен изпълнител на чуждата воля. Аз нивга няма да допусна моят син да стане аргатин
на Антихриста.
Мама нареждаше страшни заклятия, а пък аз си мислех какво сега да правя? С детския си акъл разбирах, че майка ми няма да се примири и няма да остави сина си в лапите на дявола. Обаче нейното безогледното поведение разваляше всичките ми планове за бъдещия ми живот. Аз нали се натъкмих да ставам комсомолец и сетне комунист, както ме благослови учителката Нина Владимировна и пинервожатая Таучи София Ивановна и както е изписано по всичките
лозунги и транспаранти, окачени по сградите. Аз никак не бях съгласен да зачертая своя път към комунистическото, светло бъдеще, но нямах нито сила, нито време да прекърша мнението на майка ми. И тогава аз решавам да я сплаша.
Аз добре знаех, че подир дигането на многото кортенци в Сибир, моите родители имат голям страх пред съветската, комунистическата власт.
- Мамо, не бива да ме сваляш галстука и , още повече, да го гориш. Ако дзарана се явя на школата и ме попитат къде е галстука ми, аз ша бъда принуден да кажа, че майка ми го изгори. Тогава ша те судят, а пък аз не ща мойта майка да е затворена. Затова умири се и хайде да измислим, как да се измъкнем от тази клопка.
Чувайки моята заплаха, майка ми се усмихна и аз вече помислих, че тя вярно отгатна моят
замисъл. Обаче, без да да сваля усмивката, тя продължи:
- Тези антихристи на всичко са способни. Нека аз и да пострадам, но няма да позволя детето ми, на което съм дала живота, да стане слуга на дявола. И с това ша се боря докрай на живота си. И ако на господ му е угодно и в затвора ша изпатя и за мен това е ша е награда, че не съм
дала сина...
Сетне майка ми сваля усмивката, свива вежди, намръщено ме изпоглежда. Но аз забелязвам, че очите й се изпълват със сълзи. Аз разбрах, че с опитът да наплаша майка ми улучих целта, но твърде не за моя файда. Тогава аз слизам от табуретката, наближих майка ми, усмихнах се и я прегърнах. С дланта си изтривам сълзите, които се стичат по бузите на майка ми, която аз сърдечно обичам. Аз заверих своята родителница, че никога няма да я предам на властите. И пак седнах на табуретката, разсъждавайки:
- Но, мамо! Ти нали трябва да разбереш, че аз никак не мога да се откажа от това да не съм в един строй с школните си другари. Нали учителите ша ме попитат защо аз се лъча? И какво аз тогава трябва да казвам? Че сами тъй съм решил? Никой няма да ми повярва. Да кажа, че мама не ми дава да бъда пионер? Тогава аз ша навредя на вас, на родителите си.
Затова аз решавам да съм в един строй с другарите си и да ми вържат галстук и да окачат значка.
Аз млъквам и чакам отговор. Но и мама мълчи. През малко време тя става и казва:
- Можеш в школата да ходиш колкото щеш с тези сатанински отличия, ама в къщи с тях да не
те виждам! Чу ли?
И излезе на кухнята. Аз пак се замислих какво да се върши, защото разбрах, че мама е непреклонна, и вече знаех защо тя тъй прави. В същия час аз свалям галстука и значката, ги
сложих в торбичката, с която ходих на школа и вляхох на кухнята. Майка ми таман готвеше за да нахрани, според нейното мнение, безпътното си синче. Тя дори не ме погледна. Но аз настоявам:
- Я, погледни ме, мамо. Аз изпълних твоето нареждане , самичък свалих тези дяволски отличия и повече вкъщи няма да ги видиш. Но мама даже не повърна глава, а саде утвърдително кимва. Тя приема компромисното
решение и слага ми да ям.
С времето и с преминаването в четвертия клас, а сетне и в петия вече нямаше нужда да нося галстука, освен някой път на линейките.
С навършването на 14-годишната възраст учителите започват да ме готвят към встъпването в комсомол. Това са също вълнителни мигове за моите другари, но не за мен.
Мисълта, че встъпвайки в комсомол, аз мога пак да нараня религиозната душа на майка ми, не ми позволяваше да извърша тази идеологическа крачка в школата.
Това се случи по-късно и далеч от родния ми край.