Засукан свят. Чудомир.

НАДГРОБНО СЛОВО

Един дребен, сух човек с очила и малка брадичка се качи върху натрупаната до гроба пръст, подръпна си палтото надолу, пооправи щръкналата си коса с длан и като се изкашля, започна:
- Во имя отца и сина и святаго духа - амин.
Опечалено събрание,
Дошли сме тук да изпратим до вечното му жилище примерния баща и съпруг, незаменимия другар и приятел, неуморния общественик и най-добрия, най-предания и най-любимия учител на децата Костадин Тихов. Роден през 1884 година, той от ранни младини проявява наклонност към науката и въпреки беднотията на родителите му с големи усилия и лишения завършва местното училище. По онова време, когато вратите на всички държавни учреждения му бяха отворени и можеше да постъпи в градския съвет, в банката и навред, където пожелае, той предпочете да се отдаде в служба на младото поколение и пое тежкия кръст на учителството. В заявлението си до министерството той не бе посочил в кое селище на родината ни желае да учи малките българчета, защото това за него беше безразлично, затова го назначиха в град Трън. Пет години той ся наука и просвета там и спечели сърцата на всички, но местният правителствен депутат назначи на мястото му племенника си и той бе преместен в град Айтос. След тригодишна работа в училището и вън от него, като основа там безплатни детски трапезарии и вечерно училище, сестрата на околийския управител му заела мястото и го преместиха в Белоградчик. Млад още, пълен с енергия и желание да бъде полезен на народа, той все така неуморно работи и там, но бе преместен отново в Свиленград, защото акцизният началник му харесал квартирата. На другата година чухме, че бил някъде из ломските села. Там се опитал да основе взаимоспомагателна каса, но местният лихвар станал причина да го пратят в Кула, където не можал да навърши даже година и бил принуден посред зима със семейството си да се върне в родния си град Нова Загора. Понеже тук място за учител нямало и за да не гладуват, почнал да пише тъжби и заявления на селяните, но подгонен от местните адвокати, той бил принуден отново да търси служба и получил учителско място в Разлог. Там той сложил основите на дърводелска кооперация, но местният шеф на властвуващата партия се занимавал с търговия на дървен материал и го принудил да замине на другата година в Кнежа. Оттам научихме, че го пратили в Малко Търново, след това - в Троян, Перущица и пр. И ето най-после преди два дни пристигна тъжната новина, че по пътя за новото си назначение в село Крива река, Разградска околия, ловци го намерили вкочанясал от студ. В безнадеждно положение той бе докаран тук в родния си град сред своите близки, но беше вече късно и нощес в 3 часа склопи очи с дълбоката вяра в хората и в тържеството на правдата и доброто в света.
Безутешна майко, нещастна госпожо и клети деца-сирачета, не плачете, не ридайте над зиналия гроб, който е готов да го приеме и приюти, защото тук той, примерният баща и съпруг, незаменимият другар и приятел, неуморният общественик и най-любимият учител на децата Костадин Тихов, ще си почине, ще отдъхне и ще намери най-после тъй дълго мечтания и жадуван с години стабилитет.

КРЪЩЕНЕ


Да кръщаваш дете не било тъй лесно. Особено подофицерско дете. Не си гледа селското произхождение и големите крачуни младшият подофицер Стамат Рунтов, а налетял на гражданка, знаете. Пролетес ходил на някакви стрелкови курсове в Пловдив, залюбил се там с някаква си шивачка и нали е силен по фортификацията, обходил й фланговете, значи, атакувал я на бърза ръка и я взел в плен. Пристига една вечер след проверка у дома, тропва с крак, козирува, а зад гърба му, слабичка, свитичка, стои шивачката.
- Аз, вика, кръстник, имам чест да доложа, че завърших успешно курсовете в Пловдив. Освен това, вика, и друга една работа свърших. - И поглежда ухилено към нея.
- Разбрах, разбрах, думам му, всичко ми е ясно, само това, дето ми казваш кръстник, не мога да разбера добре.
- И за това ще ти доложа, вика. Едно време баба ви Христина е венчавала моята баба и кръстила всичките й деца. Оттогава сме свикнали у дома и на целия ви род все кръстници думаме.
- Щом сте свикнали, казвам, добре. А после?
- После ще ни венчаете, казва. Набързо ще ни венчаете, защото ротният се сърди, пък и самата работа не търпи отлагане, казва и ми смига многозначително.
Нямаше как, венчахме ги още същата неделя. Присъствува и ротният му с госпожата, от село имаше доста хора и от града също. Попримърка попът молитвите, друснахме му едно попско хоро, и толкоз. Едно кротко хорце, знаете, едно крепко - пет стъпки вдясно, спреш се, поклониш се, пак пет стъпки вдясно и така нататък. "Лесна работа, мисля си. Дано все тъй върви и да не рече попът да го обърне я на пайдушко я, или пък на някое, в което има клякане, че както съм слаб в игрите и каквито ми са тесни панталоните, може да се изложи човек."
Както и да е, свърши се. Венчахме ги, значи, платих си на попа, на църковното настоятелство, на клисаря, на певците, на тоя, дето би камбаната, на децата, дето държаха светилниците, и на още много други. Купих им един голям медник, те ми донесоха мисирка и си завързахме роднинство един вид.
Не се минаха и пет месеца, роди им се момиче по съкратения метод. Едно червено маймунче, знаете, с косици и големи крачуни - същински бащичко!
- Ще кръщавате пък сега, дума ми Стамат. Аз, казва, исках войник да бъде и да служи на отечеството, а то излезе фуста, но за втория път ще видим! - И сучи мустак.
- Добре, казвам, добре. То си е ваша домашна работа и каквото сте решили, това да е.
Не се мина много, и получихме покана. Едно стъкло ракия, панделка на шията и ментени бонбони.
Разтичахме се, знаете, приготвихме разни там гащички, ризички, шапчици, чорапки, повойчета и рано сутринта в неделя в тържествена процесия се проточихме за към тях. Най-напред кучето, значи, след него слугинята с даровете и най-после щабът - аз, жената и децата. Като доближихме къщата им, от вратата още ме посрещна един врясък, един вик, сякаш колят някого. Влязохме в стаята, гледаме, уважаемата кръщелница посиняла от писък, а над нея майката на Стамата, стрина Кера, я бута с пръст по пъпчето, смърка й с уста и се мъчи да я укроти:
- О, о, о! Няма, баби, няма... А, а, а, моето Керче, моето пиленце!... Хайде, хайде, баби, че ще идем на дяаа, на дяаа...
Сватята й госпожа Гена, дошла също по случая от Пловдив, свила се, със зачервени очи, до краката на детето, мълчи и сумти.
- Е, готови ли сте?-питам ги аз.
- Ооох, всичко е готово, кръстник, всичко е наредено, само името, пустото му име не можем да изберем - отговаря кумичката. - От една неделя се караме и очите ще си издерем за него.
- Ще ги издерем я, като сте такива неразбрани! Че лошичко ли е мари, сватя, лошичко ли е да го кръстим Керка? Кера, Керка, Керче-шекерче, от това по-хубаво, на баба си името да носи, има ли?
- Недей така ма, сватя, недей настоява толкова. Четири унуки имаш, да ти са живички, на твое име кръстени, а на мене това ми е само и я роди Спаска пак момиче, я не. Съгласи се Генка да го кръстим.
- Как ще се съглася мари, сватя? Ти луда ли си! От един месец съм кюхнала тука, работата си в село съм зарязала и само за това стоя. Как ще се съглася? Ти кога отхраниш и отгледаш левент като мой Стамата, кога стане подофицерин и кога ти роди момиче, кръщавай го, както щеш, но сега не отстъпвам!
- Ама чакай ма, сватя, не се ядосвай ма. Най-напред ми кажи, той ли го роди, или моята дъщеря, а?
- Не ви питам аз и никого не слушам! И не ме карайте да си развързвам устата. Не ви ли стига мари, дето ми подмамихте момчето, дето го омагьосахте, та му навряхте в ръцете мършавата си дъщеря, дето ни хляб знае да меси, ни камина да измаже, нито пък лятно време нещо в полето да ни помогне? Не си ли я виждаш, че по цял ден седи при печката и плете фигаро, а ний от село пренасяме дърва, мъкнем лук, картофи и фасул. Какъв чеиз й направихте мари? Гола като циганка ни я натрапихте. Не давам да се кръсти детето на друго име, не давам, па ако щете, и на парчета да ме направите.
- Лоши уста имаш, сватяаа! Господ да ти плаща. Ама аз пак ще те моля Генка да го кръстим, че тъй му прилича, пък и майка му тъй иска. Не се пита никой тука, а майката само. Каквото тя рече.
Извръщам въпросителен поглед към кумичката, а тя мига през сълзи и нарежда:
- Оох, че зная ли, кръстник, зная ли? Аз, правичката да си кажа, не харесвам ни едното име, ни другото, но повечето съм съгласна с мама, и то да го кръстим не Генка, а Евгения, а ний ще си му казваме Женичка. По-красиво е, вика, и по-модерно някак.
- Вятър работа! Нищо подобно - изревава зад гърба ми току-що пристигналият Стамат. - Не слушай женорята, кръстник. Нека си лаят те. Ако беше момче, щях да го кръстя Вълчо, на баща си на името, но понеже е женско, Слава ще го кръстим и вярселям! За слава и чест на България. Толкоз! И повече да се не приказва в строя! Хайде! Ходом, че попът ни чака!
Жените ахнаха изненадани.
- Не давам Керка, брей! Тъй да знаете! - крещи стрина Кера, грабва детето и хуква към вратата.
- Божичко, удуши Генчето тая проклетница - разпери ръце госпожа Гена, втурна се след нея и я хвана за полата.
- Майчице, детето ми! Евгения, Женичката ми! Душичката ми! - пищи като луда майката и се хвърля върху двете вкопчани жени.
Грамадният младши подофицер Стамат Рунтов блъсва жените, застава разкрачен на вратата и изревава страшно:
- Сволочи със сволочи! Ще ви дам да разберете! Мирно!
И като разкопча поясока си, започна да пердаши когото свари.
Едва успях да се измъкна през кухнята. След мене и другите домашни в разсипан строй и в обратна, тъй да се каже, процесия се проточихме за дома. Най-напред аз, след мене жената, а най-отзад слугинята с децата.
Кучето, подушило с време опасността, си беше офейкало отдавна.