ВАРНА. ИЗГУБЕНОТО ОЧАРОВАНИЕ НА XIX век

  • Опубликовано:
  • Блог: Пенджер към света
  • Рубрика: История
  • Редактировалось: 3 раза — последний 14 мая 2023
0
Голосов: 0

3540

ВАРНА.  ИЗГУБЕНОТО ОЧАРОВАНИЕ НА XIX век
"До Освобождението на България, пише Антон Страшимиров, Варна беше крепост, т. е. заобиколена с кале: висок каменен зид и зад него ров. По тоя зид имаше няколко крепостни ъгли (табия). Най-североизточната "Ялдъз-табия" (звездна) бе срещу досущ малката тогава Морска градина, в тая табия имаше винаги арабска военна музика, която бе прочута. Стичаше се мало и голямо да я слуша." "Турското средище на града беше "Мусала". Двустволести и клонати тополи засенчваха старинна чешма с два буйни чучура. До чешмата стоеше мрамор на "Мусала" - просната голяма мраморна плоча върху две каменни колони. На нея турците опяваха своите по-видни покойници - предаваха ги на Аллаха; от където беше се създало и названието на площада." "Под клонатите тополи се редяха ниски маси с дървени столчета: тук бейовете сърбаха кафета, смучеха наргилета - "кейфуваха". И по рамазана пак тук осъмваха със зурли и тъпани. Също байряма си празнуваха тук като устройваха в самата стъгда и "гюреш", т. е. борба на пехливани". "По източния ъгъл на стъгдата - мястото на последния хотел "Преслав" бяха "аджемите" - низки дюкяни на персийци с по-наведени "джамлъци", които откриваха ками и ножове с украсени дръжки. А ъгълът към сегашното арменско кафене се заемаше от "ахтари" - първични дрогерии." В спомените на съвременниците там преобладават турския и гагаузкия елементи и се говори само турски език. Единствено в кафенето на Петър Янев е използван български език. Това кафене, посещавано от младите български чиновници, за да пият кафе, да играят на карти и табла, се превръща в един от центровете на обществено-политическия живот в града. За варненци своеобразен символ на площад Муссала е един вековен кавак. "Под него стояха много масички и столчета, които се заемаха от многобройни консуматори на кафе и пушачи, с най-разноборазни цариградски цигарета в устата, и с изправени пред тях наргилета." Не само нравите, но и облеклото им тогава е ориенталско: "потури с разни форми и дълбочини, - от прости шаячни и черни до сукнени с особена светла синина, орнаментирани с разни гайтанени зигзази; салтамарки също от разни материи и пак обишити с гайтани; пояси от разна ширина и цветове, черни еврейски джубета и пр. и пр." Професор Цани Калянджиев, който живее във Варна от 1880 година, описва площада така: "Мусала - център за обществения живот на турското население е като предверие на турската махала. Остатъци от нея и до сега (1940) съществуват по стръмните спускове наляво от театъра. Живописна бе картината на насядалите пред кръглите масички турци под знаменития и сега покоен кавак пред кметството." "Пред всеки кефуващ любител на кафето стоеше голяма финджана с димящата благоуханна течност, която се смучеше на малки порции с гръмогласно апетитно сърбане. На масичките стърчаха разноцветно украсените наргилета с разигравана в тях вода от вдишвания тютюнев дим. Второ сборище на Мусалата беше турското кафене, наречено сега "Балкан". Там се събираше на почивка турския и изобщо инородния елит. Трети център бе петъряневото кафене, сегашното "Опера", което се посещаваше от български елемент начело с тогавашното чиновничество. Единствено там можеше де се чуе български език, представляван от разни наречия на дошлите от вътрешността българи търговци или чиновници. Украшение на Мусалата - голямата бакалия-магазин на Мустафата, който снабдяваше града с най-добрите смирненски плодове - портокали, лимони, нарове, смокини, стафиди и др., с цариградски локуми и халви... Сам Мустафата често се изтъпанчваше пред магазина, облечен в сини сукнени потури и салтамарка и опасан с широкия си шарен пояс."Двадесет години по-късно и Анастас Иширков дава описание на Мусалата. В началото на ХХ век площадът вече има друг облик: "Мусалата е многоъгълен площад в центъра на града, главно кръстопътище на много улици. Кафенета, кръчми и малки гостилници, които принадлежат на турци, българи, арменци, гагаузи и персийци заемат околовръст площада и служат за сборен пункт на най-разнообразно население. В този оживен център се срещат всички граждани; тука е главното randez-vous на мъжете. Първата станция за всички чиновници после уморителна канцеларска работа е Мусалата. Изходна станция на всички чиновници сутрин и на пладне на пътя за канцеларията е пак Мусалата. Тук е сборният пункт и на адвокатите, чиито писалища се редят недалеко от площада."Най-значимият обществен център се оформя между гръцката, арменската, еврейската и турската махала - Балък-пазар. Другият важен обществен център след Освобождението е Мусалата в турската махала. Между гръцката, арменската и гагаузката махала е развит трети център - Ченгене-пазар. През разглеждания период Балък-пазар носи белезите на търговски център, Мусалата - на административен, защото там са градското и окръжното управление, казармата и т.н. и до днес е запазен облика на адвокатско средище с така наречената адвокатската градинка, а Ченгене-пазар тогава е известен повече със своите кръчми и като място, където може да се наемат неквалифицирани работници за хамали, лозари и др. Пъстрият етнически състав, обособеното в махали население и многоликия човешки поток през пристанището придават на Варна колкото космополитен, толкова и ориенталски вид. На юг арменската махала граничи с турската, източно - с гръцката, а на запад и север от тях са варненските гагаузи. "Завоевателите-турци, пише А. Страшимиров, трябва да са били изненадани, когато са превзели Варна. Те са заварили тук население, което говори езика им, макар да не е мохамеданско. И се проявили завоевателна мъдрост: северната по-голяма част на града те са предоставили на това заварено население - гагаузите. А сами са заели южната част на града към пристанището и езерото. Това деление се е пазело най-строго. Турските лозя, техните излети и разходки бяха на юг към "Каваците", западно от Галата; така цялата северна половина на града и всичките лозя край морето и под рида на Франга бяха предоставени на гагаузите."Третият обществен център, Ченгене-пазар, се намира между гръцката, гагаузката и арменската махала. Ат. Манов пише, че някога е наричан "Кенар край" понеже там е бил краят на града. На това място, като край на града е имало малки цигански ковашки дюкяни, където са се произвеждали гвоздеи, халки и др. и от там е дошло името "Ченгене пазар". На 3 май 1902 г. Ченгене-пазар е преименуван от Иван Церов в площад "Екзарх Йосиф". Антон Страшимиров описва площада като "неголяма стъгда": "В нея имаше полицейски участък от малка каменна сграда и каменна чешма. Навярно тази стъгда беше наречена "Ченгене пазар", защото гагаузите не се отдаваха на търговията. Те бяха лозари и хамали на пристанището, бакалите и търговците в тяхното средище бяха обикновено пришълци от юг, предимно гърци островитяни, които продаваха стоките си с голям шум." "Но "Ченгене пазар" имаше своята красота: тук бяха не само кръчмите, с най-хубавите вина и ракии, но и от тук започваха две насочени към изток улици, които откриваха морето." Площадът е средище на гагаузите и на работещото на пристанището мнозинство. За разлика от другите обществени центрове на град Варна, Ченгене-пазар оживява най-вече вечер. След изнурителната физическа работа хамалите, коларите, лозарите и др., работещи на пристанището, завършват деня в кръчмите на Ченгене пазар. Съвременниците разказват, че веселията на Ченгене пазар обичайно преминавали в улични шествия с песни и викове, латерни. "Често се виждаше към 10-11 часа през нощта редица файтони, заети от тези весели компании с преследваща ги латерна, също курдисана на файтона и окичена с фесовете на някои от тези безгрижни и задоволени веселяци. Защото тогавашното пристанище вреше и кипеше от работа за всички - от хамалина, натоварен със своя анадолски семер и свършите с търговеца ангросист, износител и вносител..."В своите "Спомени и бележки" Иван Церов пише, че "най-обична забава на гагаузите бяха веселбите из улиците с латерни пред тях, а по гроздобер - с гайди." По неговите думи почти всички гагаузи са лозари по занятие. И Антон Страшимиров подчертава, че лозарството е основното им препитание: "Лозарската част на Варна беше изцяло гагаузка и в това море от похристиянчени някога, но досущ непросветени кумани, се топяха като случайни капки всички български отпръски." "Лозята се обработваха от старите гагаузи и от гагаузките, а младите работеха на "скелята": товареха и разтоварваха параходи. Така в избите имаше много вино, а големите сравнително надници от "скелята" позволяваха на младите гагаузи да изреждат по цели седмици къщите си с цариградски латерни напред и с големи кючешки кърпи през рамо. Когато те не правеха това, опиваха се мъртвешки по хумбите или играеха комар - на орехи и на ашици - обикновено по слепите улици." Цани Калянджиев разказва, че сутрин на Ченгене-пазар се стичат стотици работещи лозари, местни и от околните села. "Вечерно време обаче мегданът и заобикалящите го кафенета и кръчми ставаха по-живи. Едновремешното ароматно димятово варненско вино се лееше в изобилие, кръчмите кънтяха от песни, викове и латерни. Често това веселие свършваше със скандали и побоища, съпроводени с пущане в ход на ножове и ками. Най-обикновеното обаче беше, че пияната гагаузка компания се разполагаше на файтон, пред който вървеше друг файтон с действаща в него латерна. Така веселата компания, предводителствана от музиката обикаляше главните улици на града.Най-старата циганска махала заема пространството между турската махала и езерото, недалеч от днешната сточна гара. През 1891 година те са изместени от там и настанени на запад извън града в местността Максуда. До средата на XIX век българите са незначителна част от населението на Варна. Напусналите домовете си българи по време на Руско-Турската война 1829-1830 година, започват постепенно да се връщат във Варна след 1833 година. За да ускори този процес Високата порта обявява, че завърналите се няма да плащат данъци в продължение на три години (1833-1836). Следвайки тази политика, Варненският паша раздал места на завърналите се в района на разрушеният по време на бойните действия бастион "Ич кале". Въпреки тези мерки българското население във Варна е незначително. През 1867 година Иван Богоров пише в своите пътеписни очерци за образуването на гръцко търговско дружество във Варна, "което ся вижда, че не ще закъснее да погълне малцината търговци българи". По-нататък авторът обобщава, че "българинът е ботушар, кожухар, и абаджия, че на последний не било дадено да търгува с требни нечта за ядене и пиене. Неколцина българи, които са се заселили от петнадесет години насам, въртят комисиона, от тех некои търгуват с биволски сурави кожи и малко манифактура..." Тогава българите живеят предимно в гръцката и гагаузката махала, благодарение на смесени бракове или като временно пребиваващи. За основаването на българската махала пише Х. К. Шкорпил, позовавайки се на устния разказ на един от съвременниците - Ради Трифонов: "Българите нямали своя махала. Когато султан Абдул Азис се връщал в 1867 година от Европа в Цариград, той минал през Варна. Когато се разхождал из града и минавал покрай хотел "Орел", поднесли му варненските българи едно прошение, с което го молили да им се раздадат места зад сегашната Девическа гимназия. Подир три месеца се получило султанско ираде, с което се разреши даване исканите места." Едва след Освобождението, когато е разрушена крепостната стена и се заселват много българи от Северна Добруджа, Бесарабия, Тракия и Македония, се развива Ени махале, т. е. българската махала. До Първата световна война езикът на обществените места като пазар, държавни институции, пристанище и прочие е турски и гръцки. К. Иречек, който пребивава във Варна по-продължително време през 1881 и 1884 година, е впечатлен, че турският език "господства по улиците и на пазара". Алтернативата на турския език в общуването на варненци е гръцкия. За това разказва в детските си спомени Антон Страшимиров: "У дома, както и при лелите и вуйковците ми, рядко се говореше български, макар и двете ми лели, а също и техните възрастни дъщери бяха задомени за македонски българи, които оседваха във Варна като зидари и бичкиджии. Не беше така с челядите на вуковците ми: децата в тях бяха досущ погагаузени и ставаха фанатични гъркомани. Аз помня мои първи братовчеди, които и след Освобождението бягаха да служат в Гърция и се връщаха с евзонски фустанели." Трудно е да се посочи точното число на българите по време на Освобождението. За първите градски избори през ноември 1878 година, съгласно "Временните правила за избори на градски и окръжни съвети" е извършено преброяване на дворовете. Според параграф 25 на 50 двора трябва да се избира един гласен. На 14 ноември 1878 година гърците оспорват правото на българите да имат 12 гласни, защото във Варна нямало 500 български къщи. Според А. Иширков Освобождението заварва Варна с не повече от 3 500 българи. Твърде незначителна част представляват тези 3 - 4 000 българи сред 21 000 население. На 1 януари 1881 година българите са 6 714 (4 478 мъже и 2 236 жени). От тези 4 478 мъже 2 057 са войници и следователно до 1 януари 1881 година във Варна се преселват около хиляда българи. Стефан Кабакчиев си спомня: "В 1878 година, при освобождението на България, когато бях чиновник във Варна, ний намираме, че в по-голямата част на първия участък и почти половината от втория участък, населението, особено младите, говорят в къщите и помежду си на гръцки и то доста правилно. Те наричат себе си елини и парадират с елински патриотизъм". В такава езикова среда твърде некомфортно се чувстват новозаселилите се българи. "Животът, който ний караме е просто за съжаление, а още повече на тия, които не владеят гръцки или турски език. И това е малко скромно...", оплаква се на 15 декември 1886 година приятел на д-р Ст. Данев от Варна. По този повод Иван Церов пише: "Като оставим настрана гагаузите, кореняци жители на града, които си говорят турски, арменците във Варна, че и някои удавени в гръко-гагаузщина българи, дошли тук преди Освобождението, бяха досущ забравили матерния си език, тъй че децата тепърва чрез училищата го възобновяваха. Изобщо, на града бе ударен дълбоко турски печат, турска култура." Интересни са наблюденията и на друг наш общественик от това време - Александър Дякович. Той идва във Варна през 1888 година. Работи като съдия и активно се включва в обществено-политическия живот на града. Александър Иванов Дякович е роден в Болград през 1860 година. Баща му Иван Дякович е доброволец в Кримската война (1853-1856) и в Освободителната война (1877-1878) със званието капитан. Александър Дякович заедно с баща си е в доброволческата бригада на ген. Чернаев. След Освобождението завършна право и по препоръка на баща си се заселва във Варна. Пристигайки за пръв път по море от Бургас, той е шокиран от широкото използване на турски и гръцки език на обществени места през 80-те години на XIX век. "На тези два езика бях посрещнат на суша, с тях ме съпроводиха и до хотела. И дори в митницата, гдето трябваше багажът да се провери, чиновникът казва "ач", престорих се, че не разбирам и попитах какво желаете? Той ме погледна: - Ах, ти българин ли си? Чудно! Влизам вече в хотел "Комерсиал" и дотука нито българска дума, па и нрави особени, ориенталски!" "Споходихме надвечер Приморската градина, минахме "Балък пазар", край Барутхането, гдето сега е Сите-Варна, превърната в месарници и по набрежната улица се отправихме към градината. Цялата градина тогава беше сбутана в един кът без план-насадба, с малка барака, един карък, един чимшир и фонтанче. Из пътеката около шадраванчето има сложени масички и сламени столчета, гдето мъже и жени, насядали, дишат морски чист въздух и си приготовляват апетита. Поръчките стават много шумно и с рев по гръцки: Миа мастика! Миа лимонада! Реват слугите отвред и тичат, за да насмогнат от бюфета като чукат чаши, сякаш с щъркелови клюнове. Разговорът и тук е на тия два езика." Това са впечатления от 1888 година, но и през следващите десет години особена промяна не настъпва. Един от писарите на митрополит Симеон, Диньо Божков (1876-1966), има аналогично описание в своите спомени. Когато започва работа в митрополията през 1896 година констатира, че "градът все още е гагаузки". "Българска реч рядко се чуваше. Населението се гърчееше. Българската колония беше незначителна. Всички българи от учрежденията и заведенията се познаваха. Български семейства имаше от Кавакли, турско, от М. Търново, от Казанлък. "Кореняци" българи се брояха на пръсти." И в началото на ХХ век българският език все още не доминира в общественото пространство на града. Свидетелство за това са спомените на д-р Иван Екимов: "Дойдох за първи път във Варна през януари 1907 г., когато свищовската търговска къща "Еким Манолов и С-ие", в която току - що бях влязал като съдружник, откри клон в този град и ми възложи управлението му." "Бях във възторг от красивия морски бряг, от разположението на града и от голямото движение в пристанището, особено като сравнявах последното със замрялото тогава свищовско пристанище. Неприятно бях изненадан само от обстоятелството, че в най-големия по това време център на българската вносна и износна търговия и, главно, в тъй наречената от варненци "пияца" - квартал на пристанището, където са разположени търговските магазии и кантори - се говореше повече турски и гръцки, отколкото български, при всичко, че болшинството от търговците бяха българи." Абсурден изглежда фактът, че с намаляване на турското и татарското население във Варна в края на XIX и началото на ХХ век не се ограничава използването на турски език. Това се обяснява с обстоятелството, че турският език е матерен и за гагаузи и за някои арменци. В качеството си на инспектор на Варненското учебно окръжие през 1890 година Иван Церов ревизира тогавашните три арменски училища. "Тези училища имаха да постигат и особена цел - да възпитават арменския език между арменците във Варна, тъй като последните съвсем бяха изгубили бащиния си език и говореха само на турски." От дългото съжителство и смесените бракове в много семейства тогава съществува двуезичие - турски и гръцки при гърци и гагаузи, арменски и турски, български и турски. В мемоаристиката за този период, както и от някои административни актове на Варненската община е видно, че до войните в града не може да се упражнява каквато и да е дейност, ако не се владее турски или гръцки език. В религиозно отношение разнообразието също е голямо. Религиозни общини имат мюсюлмани, евреи, християни - източно-православни, католици и протестанти. Източно-православните съответно се делят на Гръцка патриаршия и Българска екзархия. Богомолците като статистика могат да се проследят от приложената таблица N 1. Според вероизповеданието статистиката разделя населението по монотеични религии: християнство, мохамеданство и израилтянство, което затруднява точното разграничаване на източноправославните към Гръцката патриаршия и Българската екзархия. Данните за тях са дадени общо. Православното население във Варна бързо нараства. През 1881 г. те са 14 260 души от общо население 24 555; 1887 г. - 15 780 души от общо население 25 256; 1893 г. - 18 095 души от общо население 28 174; 1901 г. - 23 022 души от общо население 34 922; 1905 г. - 25 797 души от общо население 37 417. Очевидна е тенденцията на нарастване на християнското православно население. Зад тези цифри обаче се крият не само две църкви, но и остри противоречия. За да се добие представа за съотношението между патриаршисти и екзархисти трябва да се сравни броят на онези, които са заявили, че българският език им е матерен. През 1881 г. от 14 620 православни 6 714 са българи, през 1888 г. от 15 780 българите са 8 449; през 1893 г. от 18 095 православни 10 580 са българи и през 1901 г. от 25 797 православни жители на Варна 15 601 са българи. През 1901 г. източноправославните жители на Варна представляват 66% от населението. От тези 66% българите представляват 44,49%, а към Цариградската патриаршия гърци и гагаузи 20,26%. Мюсюлманите намаляват значително след Освобождението поради миграцията. Между 1888 и 1893 г. няма спад и дори се наблюдава незначително увеличаване на мюсюлманите. През 1881 г. те са 8 103 души; през 1888 г. - 7 006, а през 1893 г. - 7 295. Но в началото на ХХ век тенденцията на намаляване на мюсюлманите вече е трайна, което А. Иширков обяснява не с интензивни миграционни процеси, а - с малък естествен прираст. Не всички мюсюлмани обаче са турци. Например през 1901 г. от 6 065 мюсюлмани (17,34%) турци са 4 454 (13,04%), татари са 948 души (2,7%) и цигани 493 (1,41%). До края на XIX век във Варна има 30 молитвени дома, от които само два са български православни, пет гръцки, един арменски, един протестантски, един католически, две синагоги и 18 джамии. Освен храмовете всяка религиозна община поддържа училища и читалища. През 1889 година Варненската община публикува някои статистически данни за града, според които във Варна има 6 български училища с 24 учители и 1 000 ученика, 7 гръцки с 27 учители и 1000 ученика, 2 арменски с 4 учители и 255 ученика, 2 еврейски с 4 учители и 120 ученика и 13 турски с 19 учители (от които една жена) с 650 ученика. От тези 13 турски училища едното е Руждие (главно). През 1893 г. българските училища вече са 8 (2 държавни гимназии и 6 основни училища) с общо 47 учители и 1 390 ученици. Гръцките училища са 7 (едното е трикласно) с 23 учители и 1 102 ученика; 2 арменски училища с 6 учители и 304 ученици; 2 еврейски училища с 8 учители и 148 ученици; 9 турски училища, от които едно главно - руждие, с 14 учители и 437 ученици. Прави впечатление, че за периода 1889 - 1893 г. само българските училища се увеличават с 2, учителите почти се удвояват (с 23), както и при учениците е чувствително увеличението (с 390). Броят на арменските и еврейските училища не се променя, но нараства броят на учениците и съответно и на техните учители. Като количество и гръцките училища се запазват, но учениците в тях намаляват, което се отразява и на учителския състав. Най-значителен спад се наблюдава при турците: училищата им от 13 стават 9, а също така и техните ученици и учители намаляват значително. Броят на училищата обаче не показва размерите на грамотност. От таблица N 3 се вижда, че най-голяма е неграмотността при турците и татарите. Най-висока грамотност има при гърците. За 1905 г. тя е 61,28%, а при българите 60,45%. По-голямата грамотност при гърците се дължи на грамотността на гъркините - 51,61%, а за българките е 48,12%. У гръцките гагаузи грамотността е 51,64%, у турците - 29,90%, испанските евреи 54,64%, у немците - 65,15% (между тях 106 евреи), у арменците 51,39%, у турско говорящите арменци 34,50%, у татарите - 19,37%, у турците - 14,31%. Прави впечатление голямата неграмотност при турците, въпреки че имат най-много училища в града. Особено малък е процентът на грамотност при туркините. Тенденцията е бавно повишаване процентът на грамотното население. През 1888 г. почти една трета са грамотните (7 790 грамотни срещу 17 466 неграмотни); през 1901 г. половината варненци са неграмотни (17 483 грамотни срещу 17 439 неграмонтни); през 1905 г. вече броят (20 179 души) на грамотните надхвърля, числото на неграмотните (17 238).Безспорно след Освобождението манталитетът на по-значителна част от населението на Варна е ориенталски. Това е характерно не само за турците, татарите, но и за голяма част от българите, арменците, гагаузите, част от евреите. В първите години след Освобождението носители на европейската култура си остава образования гръцки и еврейски елит. Техни са магазините с европейски стоки, из техните среди са лекари, банкери, търговски и дипломатически представители на западни държави. Има фамилии като Презенти, Тедески и др., които са потомствени консули на западни държави. Ориенталският манталитет не бива да се приписва изцяло на мюсюлманското население, защото неговата грамотност във Варна е 4 пъти по-висока в сравнение със средната за княжеството. Сред варненските турци също има търговски елит, чиито сделки основно са обслужвани от варненския клон на Отоманската банка. Сред турците има и личности, които се занимават с търговия и индустриално производство. Част от този турски елит активно се включва в политическия живот с предпочитания към Радославистката либерална партия и Народната партия. В спомените на своите съвременици, като най-примитивни и с разпуснати нрави са останали гагаузите. Антон Страшимиров пише, че те са ходели с големи ножове на пояс, пиели много и вършели безумства. Писателят оприличава "лозарската половина на Варна" на "една малка тъмна република". "Властта нищо не узнаваше от деянията тук: провинените изчезваха из "комшулуците" на лабиринтните улици и се прехвърляха през море по четирите страни на света." "Тук е доста забелижително гагаузкото пиянство", пише на 15 декември 1886 година до д-р Ст. Данев негов приятел, пребиваващ във Варна тогава. Варненските гагаузи особено впечатлявали с пристрастието към алкохола и с "бабаитлъка" си. В писмото се казва, че те всеки ден "чупят си кратуните и ками забодат право в гърди." Ив. Церов пише, че гагаузите са "в постоянна саморазправа и сбиване, най-вече с нож..." и че са "вдадени страстно в пиене и грозно опиване". Същото потвърждава и Александър Дякович, който от 1888 година е съдия във Варна: "Пиянството цъфтеше предимно между гърците и гагаузите... Да заколят човека посред пладне и главата му на улицата да търкулат - това бе явление обикновено и се считаше за бабаитлък, а кървавите свади се редят почти ежедневно." Интересни сведения като очевидец дава Иван Церов: "Гагаузките-варненки, облечени с дънести басмени шалвари пъстрочервен цвят, а някои с окичен фес на главата, падаха в мнозинството си доста лениви - повечето време прекарваха в приказки, струпани тук - таме до пътните врата на малки групички и, при все че замесваха тестото си за хляб, не го разкъсваха и разплескваха сами на пити, както другаде се прави, а цяло го занасяха на фурната да извърши туй хлебарят. Мъжете се отнасяха сурово, презмерно господарски към жените си. Говореха им думи много непристойни." Константин Иречек също е впечатлен от гагаузите. Затова освен разсъждения за етногенезиса им дава обобщен портрет на гагаузите такива, каквито ги е видял през 1881 и 1884 година. "По тип на пръв поглед гагаузите се отличават от българите и от гърците. Те са чернооки и чернокоси, с малък мускулест ръст и тъмна кожа, с широки ъглести глави и кокалести, дебели ръце и нозе. От очите на младите момичета изскача особен огън, но старите жени са извънредно грозни: тлъсти зъбести баби в широки шалвари, повечето със сини и бели ивици..." "В техния характер на първо място стои инатът и страста във всичко. Много пият и при това скоро се скарват, като вадят веднага нож; убийства за отмъщение или само от случайна страст не са рядкост..." "Нравите на гагаузите са подобни на турските. Мъжете ядат отделно от жените; жената в къщи не се и показва. Те се придържат здраво о христянството, почти с фанатизъм. Към чужденците, например по селата около Балчик, са доста гостоприемни. Тяхната носия повече или по-малко е турска. Жените носят кърпи на главите, къси елечета без ръкави и широки турски шалвари от пъстри материи. Обичат ясните цветове и на пръв поглед, например във време на жътва по нивите, изглеждат като туркини без обикновената забуленост или като цигани... Мъжете носят фесове или сега и рунтави калпаци, сини елечета, червени пояси, широки кафяви потури от овча вълна и турски емении." Освобождението поставя варненските гърци и гърчеещите се в много особено положение. Градът остава в диоцеза на Цариградската патриаршия и те продължават да са част от гръцката църква. От друга страна те са български поданици, но техният патриарх Антим I на 16 септември 1872 година заклеймява техните сънародници като схизматици. Схизмата е частична, защото не е гласувана на Вселенски събор, а - на поместен. Тя не е достатъчно обоснована канонически и по-голямата част от православния свят не я приема. Дори и османското правителство не я приема. Със синодално писмо от 13 октомври 1872 година е оповестено, че Негово Високопреосвещенство Симеон е назначен за Варненски и преславски митрополит със седалище Шумен. Въпреки това митрополит Симеон не е допускан във Варна и не е признат от турската власт за архиерей на Варна и дори от декември 1875 година до Освобождението той премахва от титула си "Варненски". Варна остава извън диоцеза на Екзархията. Отношението на гъркоманите към българите-схизматици е по-лошо, отколкото към мюсюлманите или евреите. Гърцизмът поощрява нелоялност към българската държава. Внушава се, че патриаршистите във Варна са гръцки поданици, получават гръцки паспорти, синовете на гърчеещите се служат в гръцката армия и т. н. Като пряк свидетел на тези събития, К. Иречек пише: "Отношенията между гърци и българи във Варна, очевидно по вина и на двете страни, са много натегнати и се проявяват и в разни дребни неща; напр. управлението на общинските гръцки училища е отказвало на българското правителство да съобщи годишните статистически данни, като изпълни обикновените печатни формуляри, което иначе у турците, арменците, евреите и т. н. не е срещало никакъв отпор. Причината лежи в някогашната църковна разпра между гърци и българи, която тук още не е забравена. Предмет на варненските спорове са тъкмо споменатите гагаузи, които и двете страни искат да спечелят за своята църква и за своето училище." ... СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ, АКО ВИ Е ИНТЕРЕСНОВземено е от https://www.facebook.com/notes/%D1%81%D1%8A%D1%8E%D0%B7-%D0%BD%D0%B0-%D0%B3%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D1%83%D0%B7%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D0%B2%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BE%D0%B1%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE-%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-%D0%BE%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B6%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE/580907125337701
← ЛИЧНИТЕ ИМЕНА НА НАШИТЕ ПРЕДЦИ-КОЛОНИСТИ ОПЕРАЦИЯ "ХАН ТЕРВЕЛ" СРЕЩУ ТУРЦИЯ през 1989г. →

Комментарии 3