Поканата за рая ч.22 " Създаване на Молдавска ССР"

Създаване на Молдавска ССР

1940 година. Служебният растеж на Иван Краснов-Симиновски благополучно се развива благодарение на негласното покровителство на генерал Серов, който се откроява с армейска требователност към подчинените, но и с достойнство и преданост към Сталин и Хрущьов. Такивата качества на наркома позволяват да се заличат тежките бели от «ежовщината» в Украйна и да се изгради темела на тукашната кадрова, управленска мрежа.
Сумбурната, сприхава дейност на Хрущьов намира своя синор в учреждението на генерал Серов и по тази причина Украйна е първа от всички съветски административни провинции започва да прилича на държавно образование. И съвсем неслучайно, когато дойде момента за присъединяване на Бесарабия по мирен начин към Молдавска автономна република с по късното преобразование в Молдавска ССР, това преустройство е доверено на «украинските товарищи» начело с Н. Хрущьов като политически, административен ръководител и генерал Серов като началник на УНКВД, имащ вече опит по установяване на съветска власт в Западна Украйна.
Един от доверените офицери в щаба на Серов е Иван Краснов-Симиновски и той , е най-ценен и подходящ кадър за набелязаните преустройства в Бесарабия и, особенно, в южната й част понеже хем има юридическо образование, хем знае румънски и родния български езици, което сред неговите земляци има неоценимо предимство. Завръщането на Симиновски в Дараклий ще изглежда като въстановяване на привичен, справедлив и естествен живот за местното население.
Тъй си представяше нещата генералът Серов, израснал от младини в съветската действителност, но самият Симиновски, помнейки какво са прекарали таврийските българи, много се притесняваше от наложената роля на районен прокурор и с опасение очаква денят, когато ще се яви пред очите на дараклийци. Ще го срещнат като спасител или като пореден душманин?
Все пак по-будните и заможните дараклийци знаят от румънските вестници какво е «съветска» власт и как я настанявали в Русия. Тези хора нямат никакви илюзии: те бързат да изпродадят каквото може от имотите и да напуснат Бесарабия заедно с румънските войски.
Бедните хора нямат нито с какво, нито за какво да бягат в Румъния, но чували, че в съветска Русия няма безработица, а има безплатно образование за децата и болници за дъртаци. А какво още трябва на едно бедно семейство? От колхоз хич не ги изстрах: по ли е харно да аргатуваш на чужди ли, на роднински ли по-заможни чорбаджии и да си сявга длъжен?
В по-тревожно състояние са тукашните заможни землевладелци. Без земя те са никой. Не на всеки селянин му привира да стане гражданин, търговец, фабрикант или чиновник. Те практически са обречени и изоставени на милост на новите властници: те колят, те бесят и какъвто късмет господ даде…
На първо време през июни след преминаването на Днестър, Иван е още в щаба и взема най- пряко участие в избутването на румънци, издирването на антисъветски настроени хора в Кишинев, Бендер, Белц.
Преди да напуснат Кишинев, румънци изтръгват бравите от вратите на затворите и техните обитатели плъзват по града с арестантското си раирано облекло, изпълват улиците, дворове, кръчми. Трябваше да се изловят, да им се прегледат делата и престъпниците пак да затворят.
Има и много руски белогвардейци, за които има оперативни сведения, че водели антисъветска пропаганда, политика и някои са оставени от Сигуранца за шпиони. И те трябва да се изчислят, хванати , обезвредени и препратени в Сибир, по-далеч от границата, Вече за първото денонощие са издирени 200 агента, но има и избягали в Букурещ.
Обаче има сред белогврадейци и такива , които възприемат станалото, както дългоочакваното въстановяване на Росийска империя, макар и под червен байряк.
От тези е княз Долгорукий, чийто далечен предък е основател на Москва.
Допросът водеше Иван Краснов в присътствие на генерала Серов, понеже за изхода на разпита на такъв достопочтен човек трябваше да доложи на Сталин. Тук е много важно руския княз да признае съветската власт и това ще предизвика страхотен, идеологически резонанс в света.
Когато князът влезе в кабинета,те виждат бодричък 70-годишен старец, применен с кител от демиен плат. Косата на главата му, брадата и мустаците са побелели. Външният вид на князя е внушителен, професорски-с умни очи, но изглежда младежки. Иван му предложи да седни и започва да го разпитва:
- На колко сте години, князе ?
- На 82 съм, господин болшевик.
- Винаги сте жиеели в Кишинев?
- Да, след 1917 година тук се заселих и тук останах.
- Много ли имаше тук белогвардейци?
-Не се твърде много и май не знам точно.
- Как да не знаете, щом сте председател на това общество?
- Господин комисар,това беше отколе, няколко години преди. Аз всичко ще ви разправя, саде позволете ми да се разхождам из кабинета, защото все пак съм развълнуван от това, че виждам болшевик за пръв път. И другото, много ми е драго, че руските се завърнаха.
-Добре, разхождайте се.
- Че тъй, господин болшевик! Тутакси подир революцията тук понабягват всякъкви боклуци. Но мен ме познаваха тук и почитат. Но сетне някои луди глави, озлобени срещу Съветска Русия, започват да предлагат всякакви идиотски идеи. Първите години-да сме направили нападение на Одеса и да я захваним, да пратим шпиони, да избием Съветското правителство и други простотии.Аз, колкото можах, ги отговарях, им се присмивах. Но когато научих, че румънци с помоща на немците препращат шпиони в Русия, аз се отказах от длъжноста на председател и повече в "офицерското общество" не се явявах.Аз предател на Родината не съм бил и няма да бъда. Със сина ми, който вчера забягна с румънци в Букурещ, аз здраво се скарах и не разговарях с него. Той е върл противник на Съветска Русия. Той ме сурна в Румъния, ама му казах, че съм се родил в Русия, тук и ще си умра. Последните години започнах да ходя в черква и всички започват да ми се присмиват и да смятат, че "князът си изгубил акъла", но аз не им обръщах внимание и кълнях руските офицери за предателството на Родината. Дори имах тежък разговор с губернатора, който ме наукваше да съм се сплуял и да не славям болшевиките.Също затова съм говорил и с сина ми, който е консул на Румъния в Бесарабия.Румънци се преструваха, че сме били Руско-молдовска автономия, а в действителност само грабиха молдованите и това е.
Иван изслушва князя, който го величава, ту господин болшевик,ту комисар. Сетне му предложи чай. Изпъром старец отказва, после набързо изпива чашата и, пак разхождайки, се говори:
-Вие, господин болшевик,сигурно сгрешихте, задържайки ме, преполагайки, че съм богат.Прочутият в Русия богаташ княз Долгорукий е моят брат. Това той има много имоти в Русия и на Украйна. Аз нищо подобно нямам. Саде 80 хиляди гектара. Тъй че не този Долгорукий сте прихванали.
След такова разяснение за бедността си с 80 хиляди гектара, Иван му казва:
-Князе, мен вашето, и братовото богатство не ме интересува, понеже цялата тази земя е в ръцете на нашите селяни-колхозници. Мен ме интересува антисъветската дейност на "офицерското общество". Това ми е обидно!
Князът се усмихва и помоли да излезе и да се разходи по коридора.
Минута след десет той се връща и разговорът продължи за еснафския живот на кишиневци, за пиянството на младежите и висшите общества...Тогава майорът Краснов се опита да набара политическите възгледи на князя и изрече:
- Е, при нас в Съветския Съюз всичко е друго, вие, сигурно няма да го разберете.
Тук князът яви истински дворянски инат:
- Господин болшевик, вие два пъти сте по-млад и затова имам зор да ви кажа, че грешите. Аз винаги следих за нещата на Родината ми, живях с това и бях сигурен, че всичко ще стане тъй, както вчера, когато се явихте на родната ни земя!.
Първите години, аз наистина бях озлобен срещу болшевиките, но когато видях какво струват румънските боери и сравнявайки с това, което правят болшевиките, аз намразих румънци и започнах да съчувствам на болшевиките. Вижте, господин болшевик, какво става. Въпреки граченето на Черчил и други, че Съветска Русия ще грохне през година-две, а то пък вече се минаха двадесет две! Значи им крива сметката на тези душмани!
И той изрече това с такъв тон, и тъй изпоглежда "господина болшевика", сякаш именно майорът Краснов е Черчил.
- Сталин върна от поляците исконно руските земи на Украйна с Львов, Ровно, Брест...Браво на него! Сталин прибра Прибалтика, тези естонци, литовци, латиши, това са пак руски земи, още от времето на Петър Велики. Браво на Сталин, ура на него! И когато Червената Армия се спъна с тези чухонци-фини, и войната с тях излезе несполучлива, аз четох вестниците и плаках, сърцето ми се късаше. Ми се присмиваха и казваха:" Ето, видя ли, какъв е твоя Сталин!" Нали е обидно? Ето сега върнаха руската Бесарабия, браво на вас всички, молодцы! И когато вчера видях нашата пехота, танкове, каквалеристи, как те стройно крачат, тези руски солдати, блондини с вирнати глави и пеят песен, тъй ми се искаше да се изсиля към тях, да ги прегърна и разцелувам!"
След тази тирада князът толкова се разтрога, че очите му се овлажняват. Този разговор трая цели три часа. Но той беше първият и последен.
Майорът Краснов беше срочно пратен в Черновцы и когато на другия ден се завърна в Кишинев, го очакваше скръбен хабер. Беше му доложено, че князът Долгоруков се застрелил.
Как такова можеше да стане? Обясняват му, че когато уредили и подготвили камарите за задържаните, сред които бил и князът, надзирателят подвел стареца към общата камара и му казал:"Тук е вашето място". Князът изпогледнал надзирателя и му казал, че никога не е лежал в затвора, и това никога няма да стане.
Надзирателят помислил, че старчето се шегува и му казва:" Хайде, хайде. Всичките трябва да сте настанени тук". Князът бръква в пазвата си и се чу изстрелът. Когато пристига врачът, старецът вече е мъртъв. В ръката му е стиснат малък, почти детински "Валтер".
Цял ден майорът и генералът гузно размишляват, защо князът тъй направил и как сега ще докладват на Сталин. Чак вечерта те изпращат телеграма в Москва и накратко излагат станалото.
На другият ден, въпреки, че майорът се стягаше за дългоочакваното заминаване в южна Бесарабия, те с Серов чакат звънок от Москва. Сталин остана ядосан :" Калпазани! Единствения княз не можахте да завардите!"
Настроението на виновниците надълго се разваля, но надзирателят, за малко да се оправдае, забеляза:"Товарищ майор, вие говорихте с князя няколко часа и той можеше лесно да ви гръмне". Уж, тъй, но след разговора със Сталин това вече няма никакво значение.

Оперативна работа в Кишинев имаше толкова много, че майорът Краснов остава в щаба чак до есен. През това време се разгърна една административно-политическа борба, свързана с начертаването на границите на новосъздаваната Молдавска ССР.
Тук най-решаващата роля изиграва тогавашния ръководител на Украинска ССР Никита Хрущьов, който със своята настойчивость и амбиции се стреми да остави северна и южна Бесарабия в Украйна, защото били стратегически важни за Украйна.
Но въпреки решението на болшинството членове на Политбюро, гласували за позицията на Хрущьов, Сталин в края на заседанието предлага на молдавската делегация да остане, след като всички други заедно с Хрущьов напускат залата. Сталин направо запитва ръководството на Молдавия съгласни ли се те с такива граници и им предложи да помислят до утре. Обаче приетото решение остава в сила и Северна Буковина и Южна Бесарабия преминават в Украйна, а по-късно към Молдавия присъединяват и половината Молдавска автономна република, която всъщност става «кузница» за кадри, а Хрущьов е куратор на новата република.
В Южна Бесарабия границата раздяла българските и гагавушките села в различни републики. За тези които вярват, че Съветски Съюз е социалистически и границите са административни това разделение е безобидно и доста условно, понеже Молдавия и Украина са един икономически възел в съветската стопанска система. Може би, молдавските началници осъзнават и това, че републиката няма никакви ресурси да съдържат, развиват и обеспечават дейността на морските и дунавски пристанища.
След като административното правление в Молдавия е оформено, започва същата работа по местата в районите. И настъпва този час, когато Иван Симиновски е изпратенв Дараклийския район.
В роднотото село

За пристигането в Дараклий Иван избира един неделен ден през октомври. Детските му спомени за този месец му напомнят за гроздоберът, когато от лозята се изреждат каруци и коли, пълни с грозде. Около тях тичат селски деца, опитвайки се да грабнат някоя-друга чепка, сръчно извъртайки се от плющащия камшик да кочияша. Портите в дворовите са разтворени и в армана от шарапаните и тяските шверти тъмно-алена шара. До дървената каца, в която се стича шарата, седи старейшината на семейството, дядото с кратуната. Днес дядовци са на важен пост и броят кофите с шарата, отнасяна от по-големите внуци в бордея, където ги изливат в измитите и попарени бъчви през дървени фунии. Навсякъде днес шетат бабите с черни барези и сукмани. Булките са в лозята. От лятните соби се разнася мирис на топъл хляб и печено месо. Свидната бесарабска есен!
Но неделя си е неделя и не се работи. Ходи се на черква, сяда се на лаф, слиза се надолу или дига се нагоре на мегдан, на пазар…А към вечерно време улиците се разкрасяват от разноцветни рокли на момите, тръгнали на Голямато хоро между черквата и сградата на гимназията. Тук е редом къщата на Игнат Михайлов-«Кокошерина». С друг можеше Иван Симиновски след 15 години да се срещне? Ивановата къща е продадена още през първите години на бягството му. Жена му с три деца се прибра при вуйчо му в Измаил, както били се уговорили. Иван знаеше за това от Георги Челарски, румънския сенатор, когато се срящат в Москва през 1936 година.
Трофейният «Опел» спира, оставяйки майора с куфара му и тръгва към Болград.
Пладне е. Издрънка черковния звънец-завърше се службата. Иван закрачи към къщата на своя едновремешен приятел и компанион, срящаййки няколко дараклийци, които виждайки военния човек, бързат да преминат на другата страна. От военни хора хубост и добрини няма да дочакаш.
И ето къщата, но на какво я мяза тази едно време най- разкошна и хубава сграда? Входната врата е забита с кръстосани потъмнели дъски. В разградения двор се виждат няколко каруци, а в дъното под сайвана няколко, вързани за дереците, коня.
-Също се заминали за Румъния, - помисли си Иван, тръгва обратно към черквата, от която започват да излизат хората. За да не ги плаши, Иван премина улицата и се настани на пейката до сградата на гимназията, в която те с Петър Челарски учиха. Може би, струва да пренощува у сестра му, която сигурно остана в Дараклий ?
Иван вече намисли да тръгне, когато видя първото познато лице. Това е кума на Лазар Раевски- Хаджи Динко Бакарджи. Той вървеше между две жени, омислен и с пусната глава.
За да обърнат погледа към него, Иван нарочно се изправя и престъпва към пътя. По-младата жена тутакси опъна Хаджи Динко за ръкава и с очите го насочи на видяното. Динко вдига глава, видя офицера и вече искаше пак да я пусне, когато забеляза, че офицерът му прави знак да го наближи. Хаджи Динко изненадан спира, жените плахо се прекръстват и бързат да го отминат заедно с другите прихожани. Динко тромаво крачи през пътя, застава пред Иван и го изпоглежда въпросително и напрегнато.
- Бай Динко! Разрешите представиться…Това съм Иван Симиновски.
Хаджи Динко трепва и се отпуща.
- Бря! Кяр ме наплаши.
- Тъй ли? Закво?
- Как закво? Хем те позабравихме и мислихме, че и жив няма вече да те видим, хем си с войнишки дрехи…Е, няма тук я да приказваме. Хайде, да вървим у нас.
Хаджи Динковата къща се намираше да чешмата, наричана вече по неговото име. В царско време той е избиран за староста на Дараклий и с братята си, калугери от Света Гора , изграждат тази чешма. Дворът им е подреден, изметен и още горещото, есенно слънце кара гостенина и стопанина да се приберят на сянка под една клоната дюля с вече желтиникави плодове.
Стопанинът прави знак на булката, която се яви от кухничката, чувайки кучешки лай. Тя сръчно изнася малки столчета, софра, една паница с прясна туршия, кисела диня, гърне с вино…
- Ти нали си гладен…
Булката не чака отговора на гостенина и донася един сач с булгур и свински мръвки, половин кравай, овит с месал. Иван скришната преглътва лиги, но се крепи и не се издава, и чак когато изпи първата чеша, топна залъка.
Стопанинът деликатно отлагаше неизбежното разпитване, за Иван да се подкрепи и осъзнае, че е на родната земя. Ама гостенинът самичък начева да разправя за годините, прекарани на чужбина, но без излишни подробности.
- Значи, ти сега си новата власт?- подмята го вече сръбналият Динко, но Иван насочва приказката насреща.
- Сега ти ми разказвай, как сте прекарвали миналите години.
- Май тежко ни беше, непривично. Добре, че подир твоето забягване за примар назначават твоя адаш Иван Петрович Беров. Той знаеше, как да се управя с румънци и нямахме твърде големи бели.
- А сега кой ви е председател на селсъвета и как е с съветската власт?
- Да ти кажа правото, ний сме понаплашени и се чува, че жа ни зимат земета, че жа има война с германци пак.
- А как са Михайлови, Челарските? В Румъния ли се изселиха?
- Там е белята, че най-страшното стана с Игнат Михайлов. Той тъй уж,се радваше, че руските дойдоха. Игнат нареди да напишат на един червен плат «Да здравствует советская власть!» и да го окачат на примарийската къща. А то кво излезе? През няколко дни го арестуват, съдят и го пращат в Кишинев и оттам в Сибира. Къщата му и двора с амбарите я взимат за контора и складове на сельпото. Жена му с дъщерите се мести в Болград при тяхните, а синът му Жоро остава в Галац.
Антон Челарски, по-малкия син на Георги, като видя какво дочака Игнат, грабнал винтовката, скътана у тях още от онае война и забягва. Нали знаеш Челарските какви са юнаци…Казват, че лошо кълнял и обещавал догодина да се върне с румънската войска.
Стойчеви успяват по- рано да се извезят на един войнишки камион и машината сега им е още затворена, пък е време да се мели брашно.
-Тебе закачаха ли?
- Манинко. Извика ме един, а такъв, като теб офицерин и ме разпитваше за туй-онуй, за Раевски, за сина му и брат му…Може и по-лошо щеше да стане, но спасибо на нашия писар Петър Кайрячето. Грамотно момче. Какво гълча с офицерина не знам, но ме утиши, че няма да ме барат.


Съветската власт

На другият ден майорът Краснов-Симиновски се представи на секретаря на Райкома Щукин, че е уполномощен за районен прокурор. Секретарят искрено се зарадва. Как на практика се урежда държавно правление и законност сред население, пребивавало в друга държава, лишено от свои, тукашни водачи и интелигенция, никой не знае.
Най-първото, което правят пристигналите в Дараклий «товарищи», командирувани основно от Приднестровието и близките райони на Украйна, започват национализация на черковните, банковски, боерски земи и съставят списъци на «буржуазни елементи»: търговци, чиновници, партийни активисти в румънските партии. Списъците са съставят с помоща на местните жители, а как да се изнамират такива осведомители колегите на Иван от НКВД добре знаят. Сетне секретарят на райкома саде подписва бумагата и гата. И всички разбират, че това нещо хич не прилича на някаква цивилизация и законност. Румънското законодателство колкото е «буржуазно», но е разбрано, макар да е тегло за повечето население, ама «съветското» със своето отношение към частна собственост май прилича на грабеж и никой не се лъже, че ще пострадат саде едрите собственици. Освен това в Бесарабия няма никакви кадри с съветско юридическо образование и всичко се прави как да е и основно под налягане на НКВД-то.
По тази причина Иван най-първо искаше да се види с уполномощения от НКВД, капитан Сазыкин, който трябваше да знае, как е арестуван Игнат Михайлов и къде е изпратен. Още от първия ден на родината си Иван Симиновски е намислил на всяка цена да не допусне онази орисия, която видя на Украйна и най-първата крачка да е преглеждането решението по делото на Михайлов. Търговец, приел съветската власт публично никак не може да е вражески агент. Това, че е едър собственик не е основание за арест и депортация. Случаят с князя Долгорукий е още пред очите му и не му се ще да става неволен свидетел на още една смърт и на близък човек.
Капитанът чисто по-армейски доложи, че списъкът на подозрителните дараклийци му е бил даван още в Кишинев, защото тук нямало никакви служби, архиви и делопроизводство.
Дорде секретарят Щукин търси и подготвя помещение за прокуратура. Иван намира транспорт за да стигне до Кишинев и да издири нужните протоколи. Там той научава, че Михайлов е етапиран в Свердловск, обаче наркома му обяснява, че на практика обжалованието на решението на «тройката» негласно е забранена и който настоява може сами да бъде набеден като саботажник. Ако толкова иска да спаси другаря си, нека да пише в Москва. Там още го помнят и, може би, нещо ще се добие. Иван праща писмо и се връща в Дараклий. До пролет той ще живее у Хаджи Динко.
Понеже жителите на Дараклий масово се безграмотни и няма кой да пише жалби относно всякакви несправедивости, свързани основно с разграбването на национализирания имот или безредието в конторите и службите, то прокурорът нямаше никаква трайна, служебна работа и за да не се усеща безполезен, той става практически пълноценен работник на райкома и по цели дни се разкарва с бедарка, помагайки на селсъветите да уреждат новия живот.
В едно село по настоянието на секретаря Иван трябваше да разгърне агитация и разяснителна беседа по създаване на колхоз. Секретарят, сигурно, искаше да се отличи и да стане най-пръв в тази иначе сложна работа, но явно пребърза.
Идеята за колхоз в това българско село не можеше да има никакъв успех, но Иван искаше всичко да мине без заплахи и насилие, както се правеше на Украйна. С помоща на председателя на селсъвета те стъкмяват събрание на жителите и за да бъде по-близък с народа, Иван говори на български и е облечен с цивилни дрехи. Обаче той ясно вижда, че хората не го гледат в очите , се шушукат помежду си и никой не се реши да се изкаже, колкото да ни ги подканваше председателя.
Нямаше в село такъв адет за публични обсъждения за държавни преустройства и още повече по такава тема, която разваля вековните представи за самостоятелно, семейно хазаюване, когато семейството с две -три венчила в къщи, не е само биологическа ячейка, но и трудов колектив, а силен род е и влиятелна, социална партия. Ако някой от такъв род е назначаван или избран на някакъв пост, той си има готов кадров състав и физическа защита. То си има свой кусур, наричан от политолозите корупция. Но това е лукавство.
Всяка организация от живи хора е бременна с корупция, бюрокрация, службогонство. И най-силните властелини на света таман са преплетени с семейни връзки, а на простаците проповядват демокрация, изборност, гласност и други простотии, приятни за интелигенцията.
Иван Симиновски тези неща хубаво ги разбира, защото хем беше примар на Дараклий, хем виждаше какво става в колхозите, селсъветите , държавните учреждения и дори в НКВД.
Как се роди тази идея за колхозите?
В руските деревни имаше много бедняци, защото останали масово без земя след «освобождението от крепостничество», а по-късно, ограбвани от кулаците-мироеди, т.е спекулянти и посредници. Никакво фермерство по европейска форма в царска Россия не успява, както и през времето на ленинския НЭП. Но 80 милиона селяни не могат да се преселят в градове, където няма работа. За индутриализация на СССР едва се мечтаеше, а градското население и армията искат хляб всеки ден. Така, че трудови армии като преходно и временно явление за бедняшко население беше напълно рационално решение. Още повече, че войната беше неизбежна, а съветското население е вече мобилизовано.
Друго е на Украйна и в Бесарабия с по-добър климат, почва за земеделие и семейно-родовата организация сред българите доста уравняват материалното състояние и съвсем западнали семейства имаше малко. Но и многото от тях мечтаят за своя земя, и когато в румънско време цэранистката партия върше почти това, което и болшевиките- иззима земята от църквата и боерите, оставяйки им по 100 гектара, много безземелни хора от българските села се преселват в западен Буджак, изграждайки нови селца: Стояновка, Циганка, Ларга, Викторовка.
Други бесарабци се преселват в Бразилия и наскоро си продават земите на по-ниски цени или направо я раздават на роднини, което съществено намали недостигането на земелния фонд. Лятно време бесарабци се подреждат на кирия и гурбетлък в Добруджа по градините.
И таман тези бедняци заякват с придобитата земя, се явяват някакви комисари и им предлагат орташки живот! То го бива орталъка-за чамур, гроздоберът, мазилка…Но кяр да си даваш добитъка и земята в ръцете на чужди или свои началници и бригадири! Че това е истински аргатлък. За какво ни е тази неволя? И защо му казват комунизм?
Събранието напълно се проваля и хората леко-полека се разотиват.
В други села нямаше училища и трябваше да се търсят директори, учители, квартири за тях. От дзаранта и до тъмно Иван ката ден нарежда, дава акъл, работи като учител, директор, инспектор.
Вече се тъкмеше да вика жена си с децата, но решават да си изкарат учебната година и тогава.
А между другото и зимата си отиде, настъпи пролет и хубави, слънчеви дни. На майските празници Иван намисли най на края да ходи в Измаил, да види първата си жена, деца.
Но веднъж получава нареждане да се яви в наркомата НКВД в Кишинев и там му връват две писма от Москва. Едното е приказ да се яви на Лубянка в най-кратък срок, а другото е отговор от комендатурата на Свердловския Гулаг. Игнат Михайлов загинал с леспромхоза при едно сбиване с зъки. Игнат бил назначен бригадир и, сигурно, требователен. Но затворниците са безбожни хора, издебват момента и набутват бригадира си в огъня, който е разпален за да се топлят.