Кулаците част 3

Картина 4
«Тайга»
Картина 5
Баща и син

Тайга. Дядо Васил суши «мухлясалите» банкноти, които той се изхитри да задигне и прекара от Бесарабия. Изпъром той ги заши в кюрковете, с които беше облекан той и бабата, а сетне тук трябваше да ги къта в мазата под пода. Обаче според високата влажност банкнотите започнаха да мухлясват. Намерил в тайгата по-скришнато и слънчево място, той ги слага по пъновете и труповете. Понеже тайгата не е най-безопасното място, дядото е нащрек и с пушка.
През известно време той чува характерен шум на нещо, наближаващо неговото скривалище. Дядото бърза да събира банкнотите, но не успява. Той е заварен от Дамян,
Васил – Тю-тю-ю, че ме наплаши !
Дядо Васил пак започва да нарежда банкнотите, без да обръща внимание на сина си. Дамян, поразен от тази сюрреалистична гледка, е слисан и, не знаейки, как да постъпи, стои като истукан. Накрая, дядо Васил се сеща, че мълчанието е твърде неприлично, сяда на един пън и без да изпуща погледа от банкнотите буднично пита:
- Как ме намери? Майка ти ли ме издаде?
- Тя.
- И как те хрумна да ни търсеш в Сибира?
- А какво друго ме оставаше?
- Как стигна? Без пари, документи…?
- Иван – шуряка ми извади справка и адреса. Той нали има блат в милицията.
- Има, зер. Това той издаде нашият кум през сороковата година…И теб те издал…Саде че ти си прост човек и малко струваш…Не ли те разпитвал за нещо?
- Не саде ме разпитва, ама с Петър-комшията направо скачаха на лобут…да им съм казвал къде си скрил… злато.
- Добре, че не те съм казвал за него. Саде майка ти знаеше, а тя също е шепнала на Елена и онае на брат си. Женски акъл-гаргашки го изпили …и от бедни семейства…завиждат. Елена нивга не връщаше своите тараклийски роднини без да не им напълни дисагите. И през голодовката ги спасихме…Не че ми се свиди…И бедняците са коварни, алчни, лоши…Властта им дава кураж, ама тези бедняци жа съсипат страната…
- И какво? Наистина има скътано злато?
- Има . В душника на башката. Нашият кум, Бог да го прости, беше голям търговец и ми даде акъл. Той имаше големи връзки в Румъния и, когато на властта застъпиха националистите кумът ми казва: «Василе, тези нехранимайковци, каквито се настървени срещу българите, жа те вземат имотите, и земята, и парите. Давай жа те науча как правят чифутите. И той с повечето ми пари накупи жълтици, златни гердани, обици, пръстени…
- Да не пропаднат сега.
- Може и да пропаднат, ако намислят да развалят къщата…Ако се върните…ама какво жа правите с златото? Може и двора , и къщата няма да ви върнат…Но ако стане…внуците ви жа имат армаган.
- Защо чак внуците?
- Вие жа бъдете наблюдавани, следени…и комшиите жа ви издадат.
- Внуците няма ли да издадат?
- Дотогава всичко жа се промени.
- Надяваш се?
- Инак и не може да бъде. Не може стотина милиони хора да бъдат затворници в своята страна, а най мокаетните преследвани. Този душманлък и господ не може да трае…
- Такъв си станал, тате…философ. Нивга не съм чувал от теб такива речи.
- Сибир е голям учител. И Сталин тук набирал акъл и други…революционери, да ги тръшка дявола…Нали и вие искахте да влезем в колхоза…и майка ти ми ядеше джегеря.
- Какво ли от нас зависише ? Нова власт: тя коли , тя беси…Сами казваш, че и румънците нямаше да ни оставят на мира.
- Брат ти, Димитър като остана в колхоза, по ли е добре ? Все едно, че си на каторга или трудовата армия. Чудя се, как си избягал от Урала…колкото си пъзлив.
- Пъзлив- ни пъзлив. Не може човек да се смири с неволята. И не бях сами. Десетина бяхме. Те бяха по-млади от мен, куражлии…
- И как не те арестували? Военно време беше и път далечен.
- Ловиха ме два пъти. На московската и киевската гари. Водеха ме на разпит. И двата началници-милиционери давят ми прошка: « Я тебя отпускаю, но ты без документов и если попадешься, пристрелят как бездомную собаку». Другите мои другари всичките бяха арестувани и изпратени в затвори.
- Имаш късмет Дамяне. Уж, си простичък, а пък от всякаква врява и клопка излизаш тарикат…
- Душата ми е чиста и господ ме закриля…ти нали също не можеш да се оплачеш, че си твърде наказан или обезщетен ( посочва банкнотите).
- Не мога. И вярвам, че и парите няма да пропаднат…а те се моят принос в този свят…за вас, за внуците.
- Да не ги сменят.
- Няма. Дорде е жив Сталин. Ще си иде ли Сталин, всичко жа се развали.
- Да се разваля…Нали според него сме на сегашната орисия.
-Не се знае, Дамяне, кое е орисия, кое е не. Трябва да измине време…Ти знаеш ли, че през 1925 година бяхме сме записани за преселване в Бразилия? Ти беше малък и не знаеш. Вече бяхме и документите сме изтеглили, когато баба ти се разболя. Можехме да я оставим у чичо ти, ама трябваше пак да преправаме бумагите. Дорде се лутахме с тях. румънското правителство забранява преселването, защото стана известно, че заминалите бесарабци попаднали в истинско робство и имало много загинали. Тъй, че не се знае какво щяхме да изпатим и там. Тук поне сме живи-здрави. Жа дойде времето и жа се върнете в Бесарабия.
- Жа се върнЕМ.
- Аз може и няма да доживея, а и твърде и не искам. С оният живот е свършено завинаги. А в сегашният не виждам своето място. Засега гледам парите да завардя и да имате с какво там пак да се укорените, да си изградите къщи. Без своя къща човекът е като чорлан: накъдето вятъра го подметне, нататък хвърчи…
- А как сте с мама? Как живеете?
- Няма на какво да се оплакваме. Един месец прекарахме в бараците и сетне се изселяхме с майка ти при един тукашен стопанин-ловец. Много сърцат и разбран човек. И те са били дигани, ама още в царското време. Дядо му бил голям размирник. Дигнал хората на бунт срещу техният помещик. Запалили му къщата, гонили го с вили…Бил осъден на изселване в Сибир.
-(иронично) Най-важните хора събират тук…
- Излиза, че тъй. Тук човекът е на воля. Началството и то друго. По- разбрано и по-предпазливо.
- Да не си станал сибирски патриот ? Още малко и жа наченеш да хваляш и съветската власт…Какъвто беше разинатен срещу нея…
- Прав си. Имах време всичко да обмисля.
- Може и газети четеш?
- Четя. И не саде газети. На нас е тежко да разберем, какво става в Русия и какви бели я очакват.
- От тази война, която е прекарала има ли по- грозна беля?
- Има. Русия няма как да я оставят на мира. Тя хем има богатства големи в земета си, хем е трън в очите с този болшевизъм…Не ще да се нагажда…има своя правдина.
- Дали? Виждам, че съветските газети здраво те оправили акъла…
- Не толкова газетите, колкото тукашният живот, местните хора…Виждаш ли, ние, българите нямаме такъв кураж. Сме свикнали да теглем хомота, но и живем в по- благодатни места. Тук е друго…Болшевиките подкокоросват народа сами да се командува…Без боери, царе, без политици
- Дали е възможно такова нещо?
- Може и да не е, ама болшевиките пораждат надеждата.
- Голяма надежда! Се изпречеха срещу целият свят, измориха народа с войни, глад, арести…Може би с немците щеше да бъде по-хубаво? Те барем разбират как се хазаюва.
- Може и да разбират дорде са у тях, в Германия. Ама има и други, които ламтят за руската земя и войните между тях са неизбежни… дори дребничките японци и те се заканваха. Няма как русите да отбягнат новата война и новите страдания…те нямат друг изход, отколкото да се намесят в тази световна касапница и да победят. А иначе ще бъдят изтрепени до крак. И нямат време за охолен живот. Трябва пак да се стягат за последната битка.
- Защо ще е последната?
- Защото се избити най-младите и харни мъже. Подир 30-40 години или Русия побеждава или завинаги изчезва. Друг път няма.
- Ако изгубят последната битка?
- Тя ще последна за тях…а за другите жа е поредната…Ама ние, българите, сме по вярата, езика, адетите сме най - близки с руските хора и без тях също жа сме изтрити. Жа станем румънци, турци, немци…
- Ти знаеш ли, че Благов е тук, в нашият леспромхоз ?
- Тъй ли? Не знаех. И него ли дигнаха?
- Не го дигнаха, а направо е осъден. Живее в бараците с затворниците. Ти как разбираш тези неща? Благов агитираше за колхоз, ние, ти бяхме против, а сега сме на едно дередже…
- Иван е съвестлив човек и е наше, българско момче. Не можеше той да върше насилие. А времето не трай и то още е военно. Приказите не се обсъждат. Те се изпълняват, а Иван изказваше съмнения…и значи е неблагонадежен за съветското началство.
- И той тъй каза. Имало донос. А иначе поддържал линията на партията…
- Прав е. Пращай му много здраве от мен. Кажи му, че не съм му обиден и господ вижда…
- Че каква е тази партия, която своите коли и беси? Няма ли за нея управа? И ти нали едно време се водеше с царанистката партия?
- То онова е друго. Царанистката партия, уж държеше за селяните, ама нали повниш колко бедняци имахме на село. И всичките наши роднини бяха такива. Леко-полека, ние, няколко «кулаци» щяхме да приберем всичката земя и бедняците щяха да се преселват в румънските градове, а нас по-късно щеше да ни лапне румънската държава. Вече и партия такава натъкмиха, национал-христианска. Хубави «христиани»- избиха стотици хиляди хора. Те и на българите гледаха с криво око, но нали бяха с България съюзници…И в царанистката партия нямаше правдина. Пуштаха прахоляк в очите…
- Защо? Нали ходехме да гласуваме, избирахме…Не като сега –по «разнарядка».
- То и тогава беше тъй, ама кой разбираше това? Хубаво запомних този урок. Мен и още двамина мъже от нашето село ни избраха от царанистката партия да бъдем гласоподаватели на партийните избори в Болград. Когато пристигнахме още в първата вечер едни едри момчета-румънци изпъром ни черпиха, а сетне ни набутаха конверти с пари да сме гласували за техният човек. Ние помъчихме да се отчепим от тях, но те ни сплашват и подсказват, че изборите ще са тайни и, безбели, никой няма да знае за нашето предателство. Ние тъй направихме, ама когато се връщахме, те ни прехванаха, съблекаха и ни взеха всичките пари. И техните, и тези които ни платиха от партията…
- Това аз повна. По лафовете гълчаха, че сте яли и лобут… Ти си дойде много разядосан и ни накара с Димитър да излизаме в къра по Трифон Зарезан…Всичкото село ни се присмиваше. Право, сетне си прихапяха езиците: пролетта беше сушава, а нашите ниви успяха да заякнат. Излиза. че някой път и злото ражда добро. Кога ли друг път щеше тъй спокойно и доверително да лафуваме?...Ние с Димитър и булките ни бяхме за теб същински аргати. Саде псувни чувахме….
- Тъй ли? И ти си подхванал болшевистка зараза? Бил съм душманин, зер…
- Не че си бил душманин. По-точно беше началник. Нивга с нас не сядаше на софрата, нивга не се сещаше за нас: кво сме, как сме, болни ли сме…Помня, как ти заля с вода, готовата за хляба, пещ, заквото сме закъснявали за къра…а хлябовете вече бяха се дигнали. Елена с Ана се късаха да те угодят….Голям серсемлък излезе.
- Бях млад, имах кураж за стопанството, имоти. Без дисциплина това не става. Може и да съм прекалил нявгъж..може и да се покая и да искам прошка от вас.
- То вече ти е простено…от Господ. ( посочва банкнотите) Другите нямаха такъв късмет.
Дамян се ослушва.
- Тръгвам. Сирената вуе. Проверка за втората смена. Чакай ни в неделя на гости.
Дамян спешно изчезва в гъсталака. Дядо Васил, омислен начева да събира подсъхналите банкноти и ги пъха в чувала.
Затъмнение






Картина 6
«Завръщане»