Дуню. Малешкова-Куртев

0
Голосов: 0

615

Дуню. Малешкова-Куртев

Дуню
И родителите и сватовниците седяха край огромна кръгла маса. Дуню, мъж от
съседното село, се женеше за втори път. Сега неговите верни приятели му сватуваха една
млада жена от съседното село Исерлий. Жената беше много богата, имаше лека кола,
самостоятелна къща, образование, хубава работа. Мъжът й бе загинал в Афганистан и така
тя бе останала нито с момите мома, нито с жените жена. Нямаше деца, нищо не я
свързваше със семейството на свекъра и свекървата и след година нейните я прибраха
обратно, като успяха да запазят добри семейни взаимоотношения. Когато научиха, че мъж
от съседното село се интересува от нея, родителите й сметнаха за свой дълг да съобщят и
да поискат разрешение за брак от бившите сватове. Уговориха се, че искат да се запознаят
с кандидат-жениха.
Сега всичките седяха около кръглата маса, отрупана с деликатеси и мирно говореха
на различни теми, и най-вече за бизнеса, с който се занимаваше бъдещият тъст, преди да
пристъпят да говорят по същество. Младата жена внимателно и без стеснение
разглеждаше кандидата. Уж беше пременен, но изглеждаше, че никога не беше се мил
истински. Евтиният одеколон не можеше да надвие неприятната миризма, която лъхаше от
този мъж.
Беше едър, с широки рамене и огромни ръце. Широките му черни вежди бяха
сключени и ниско разположени над очите. Това му придаваше вид на свиреп човек.
Кандидат-женихът почти не говореше, говореха сватовниците. И те сякаш бяха извадени
от един калъп. С дебели вратове, голи, бръснати глави, черни къси кожени якета. Почти
бяха стигнали до уговорката, когато единият от сватовниците реши да изплюе камъчето:
- Ами каква зестра ще дадете за булката? То и това трябва да се уговори, какво ще
бъде нейно, какво негово, то едно е хубаво в случая, че и двамата нямат деца. Ама вие
какво ще дадете на зетя? Щом ще става приведен зет в Исерлий, така да се каже, взимате
ни го от село, трябва нещо за компенсация, иначе...
- Какво искате да кажете с това иначе? Нейната зестря е тук, в селото, – обади се
баща й, – има къща, двор, лозе, обзаведена е, има си и кола, работа, дъщеря ми много
добре е облечена и обута. Разходи по нея няма да има никакви. Какво да му давам на зетя?
Като го гледам, може да работи, здрав човек е, стига да се разбират.
- Ние сме още в сила, – добави майка й, – една ни е, каквото изкараме, на тях ще
бъде, стига да се разбират. Амиии аз като майка искам да попитам, от какво почина жена
ви?
- Кръвоизлив в главата, – кротко отговори женихът. - Не можаха да я спасят.
Бъдещата тъща май не се задоволи с отговора и сви устни. Женихът беше
немногословен.
- Колко време се водихте? – пак попита тя.
- Кажи - речи няма година.
- И все пак да поговорим за зестрята, – настоя сватовникът. – Какво ще му дадете?
- Какво искате да му дам? – повдигна вежди бащата. – Давам разрешение на брак с
къща и прочее, което ви казах. Това да не е малко. Ако имате нещо да искате, казвайте!
- Ами ако може, булката да прехвърли на Дуню «Ладата», то така той няма да има
никакво самочувствие като мъж. Ща кажат хората, че е дошъл на готово. Или поне да му
припишете половината къща, част от двора, лозето, или му купете някакъв мотоциклет.
Знам ли какво ще ви се откъсне от сърцето, – сватовникът беше нагъл, – че и нас можете да
дикисате с по някоя и друга рубла. Такъв мъж ви водим за щерката. Пък като ви гледаме
усталъка , имате възможност да отделите нещичко повечко и за трима ни.
Това стъписа женската страна. Момичето стана и демонстративно застана в единия
ъгъл на стаята. Искаше да чуе края на разговора. След нея стана и майка й. Бащата целият
трепереше от нечуваната наглост.
- Как не ви е изсрам! Вие за какво сте дошли? Да сватувате за приятеля си или да
ме изнудвате! Вън! Вън ви казах! – и бащата отвори вратата, – рекетьори, ладата да му
подарявам!
- Спокойно бе, човек, – се обади вторият сватовник, – ние само се пошегувахме, не
го приемай тъй присърце.
- Вън! – настояваше бащата, – И повече да не ви видя в Исерлий! Иначе ще си
патите, боклуци такива!
- Ти не знаеш с кого си имаш работа бе, човечец, – ядоса се сватовникът. – Не го
гледай този дебил, Дуню, че мълчи. Той с един удар в главата изпрати жена си на онзи
свят, пък ако го пратя да се заеме с теб и дъщеря ти, за седмица помен няма да има от вас.
- Убивам ви и окото ми не трепва! – бащата беше си извадил законно
притежаваното оръжие. Насочи го към сватовника, после към жениха. Кандидат-
младоженката за секунди се въоръжи с бухалка. Майката беше стъписана.
- Ама, хора добри, какво правите, заминавайте си, виждате докъде я докарахте!
- На вас не ви трябва свестен човек, – пенеше се сватовникът, на вас ви трябва
Дуню. Как бързо ще ви вкара в пътя, малеее. Ще ми се префърцуните друг път. Ще се
сгодяват или да си ходим?
- Ходете си! Ходете си! – обади се поспешно майката, – то си личи, че не можахме
да тръгнем по обща пътека. Хайде, момчета, със здраве!
Сватовниците с ругатни излязоха от къщи. При слисаните родители остана само
Дуню. Той изгледа с продължителен поглед тримата стопани и тежко изпъшка:
- Така е, това е. И да не е така, така го представиха. Ще прощавате за
безпокойството. Съжалявам.
- Трудно ще си намерите съпруга с тези приятели, – каза много внимателно
кандидат-булката, – вие сте чудесен човек, но те така ви представиха..., – и тя съжалително
поклати глава. – Съгласете се с мен, те просто ви очерниха тази вечер. Разберете се с тях...
- Така е, така е, – повтаряше непрекъснато Дуню, – ще се разбера, още сега ще се
разбера, ама как ще се разбераааааа. Ще видят те кой е дебил, ще усетят как бий Дуню! Ще
ме излагат пред хората, мен, Дуню! - Накрая и той излезе, като не преставаше да се ядосва
и заканва, като повтаряше едно и също.
На другата сутрин пазачите от Исерлийския полеви стан се обадиха по спешност в
селската болница. Бяха намерили до новите трактори двама души, видимо дошли да крадат
от техниката. Но някой ги бе пребил така, че не можеха да се движат самостоятелно. При
разпит и двамата казаха, че са ходили да сватуват, което се потвърди, вървели пеш, то
колко път има между двете села, кажи-речи, пет километра, някой ги е нападнал и пребил,
но и двамата отричаха да познават бияча. Било тъмно. Сватовниците не искаха
разследване. След два дни, позакърпени и подлекувани, си заминаха за родното село. И
двамата не споменаха, че този бой им бе хвърлил Дуню, когото те нарекоха по време на
сватуването дебил.
Командировка
Най-скъпата командировка по онова време беше да съпровождаш вагони с вино до град Оймякон – Якутия, най-студеното място на земята, където живеят хора. За да се съпровожда вагон до Крайния Север се изискваха няколко неща – съпровождащият да бъде здрав, грамотен, да владее оръжие и най-важното – да има връзки. Това, последното, беше от значение, защото един курс оправяше едно стопанство кажи-речи за половин година. Съставът се формираше в град Кишинев. Влакът теглеше около петнадесет вагона. На всеки вагон се назначаваше по един съпровождащ. Имаше вагони с вино само в дървени бъчви, в други – виното беше бутилирано, трети – в цистерни. Когато идваше време да се изпраща вино, се организираха привидно конкурси, на които подбираха съпровождащ персонал, осигуряваха им се командировъчни, служебно оръжие, удобства при пътуване. Служащите от всеки съпровождащ състав преминаваха своеобразно обучение, как да се пазят. За никого не беше тайна от вишестоящите органи, че съставите често пъти биваха нападани от шайки бандити, затворници, бегълци, осъдени пожизнено за рецидиви, като грабежи и убийства и затворени в най-отдалеченото от цивилизацията място, в тундрата, на крайния север. Всичко казаха на хората при обучението, не казаха само едно – че нямало благополучно пристигнал състав с вино, да няма грабежи и загинали проводници, придружители.
Така с големи връзки да съпроводи вагон до Оймякон се уреди и Савата Чиликов, човек на средна възраст, с търговско образование, интелигентен и предприемчив. По незнайни пътища съпругата му подучу какви опасности дебнат проводниците, но Савата успокои съпругата си, че с него нищо не може да се случи. Събраха близките на далечен път Савата, сложиха му повечко суха храна, ориз, насушиха сухари и го изпратиха за цялмесец в командировка. Тези храни щяха да му спестят пари и от полагаемите командировъчни. И близките започнаха да броят дните, когато Савата трябваше да се върне с куп пари от Крайния Север.
Мина месец. От Савата нямаше никакви известия. От винзавода се обадиха и казаха, че командировката се удължава с още един месец. Роднините се зарадваха.
- Е, щом можа да се уреди за още един курс, ще се оправим напълно. И отново зачакаха. Но мина и втори месец, след него трети. От винзавода вече никой не им се обаждаше и не им даваха никакви надежди, че Савата ще се върне у дома. Съпругата му тръгна по гледачки и всички й отговаряха едно и също:
- Ще се върне, но ще трябва да почакаш. И съпругата му чакаше. Тя беше търпелива жена, както всички българки в бесарабските села.
Но нито близките, нито управителите на винзавода не знаеха на какъв ужас бяха подложени хората на състава. Ето защо, преди да се качат в състава, началникът на пласмента ги накара да хвърлят жребий, на кого какъв вагон ще се падне. Номерата бяха прилежно записани в заповедите на командировъчните. На Савата се падна последния, както казваха, фаталния вагон.
Всичко вървеше по график, докато съставът не навлезе в тайгата. Съставът се движеше бавно, край големи пропасти и през вечно замръзналата земя. Особено страшно бе на завоите. Бесарабци за пръв път виждаха такива високи дървета, такава сурова природа. На кратките спирки началникът на влака мълчаливо обхождаше вагоните и вдъхваше кураж на съпровождащите:
- Момчета, още малко остана, само два-три дни. И момчетата вярваха. Влакът продължаваше своя труден път към Крайния Север. Но още на втория ден се случи нещо непредвидено. На голям завой на разсъмване на десетия ден от пътуването последният вагон бе откачен от основния състав. Откачиха го група отчаяни, окъсани и брадясали хора, въоръжени с ножове и различни оръжия. Те не се церемониха със Савата нито минута. Убиха го и го захвърлиха край железопътната линия. Взеха му одеялата, храната, газовия котлон и всичко, което можеше да се вземе от вагона. За броени часове от вагона бяха останали само огромните стоманени колела. След половин час всичко утихна. Горските разбойници бяха много добре организирани. А и групата им беше внушителна.
...Савата се събуди в кръгло помещение и сред хора, които говореха много лошо на руски език. Лежеше под животински кожи чисто гол. Две жени, стара и по-млада внимателно го гледаха в очите.
- Събуди се, – каза по-младата, – ще трябва да му направим камлание62 и да съобщим на неговите. Старата кимна в знак на съгласие. Савата отново изпадна в безсъзнание. Разбра, че беше жив, но как са го прибрали тези горски хора с дръпнати очи и защо са го спасили, не знаеше. Същата вечер в чума се събраха около десетина мъже. Шаманът дръпна кожата от Савата, огледа му раната, обърна го по корем и зацъка с език:
- Моя поможет, поможет, но твоя не спит.
Така Савата разбра, че по време на камланието не трябва да спи. Притвори клепачи, с което потвърди, че няма да спи. То и без това хората не смееха да гледат шамана в очите. Хората се подредиха в кръг, запалиха огън, след това хвърлиха нещо в огъня. Шаманът нагря на огъня дайрето и краката си, и чак тогава заудря малкото дайре. Най-напред тихо, после по-силно и по-бързо. На Савата му заби сърцето, кръвта му запулсира, ударите го разтърсваха. Молитвите, които изпращаше шаманът в тъмната нощ, кипяха в гърлото му като разярения рев на мечка, събудена през зимата, като звук на първородения човек. Душата на Савата се откъсна от тялото и полетя нагоре, в неизвестното. Суха горещина го лъхна, болестта капка по капка излизаше от тялото му. И шаманът видя: плаче съпруга, майка и две деца. И Савата видя същото. Тогава шаманът им съобщи, че техният човек е жив и ще се върне, но няма да е скоро че и той ще трябва да принесе жертва. Да не плачат, той ще се върне при тях... С различни гласове на зверове питаше къде живее, с какво се занимава, на какъв елен язди и какви задачи може да реши.
Виелицата скри чумовете с кучетата, подхвана молитвите и мислите на Савата и ги изнесе от тундрата. Шаманът изпадна в безсъзнание, грижовни ръце го внесоха в чума и положиха редом със Савата. Стопи се огънят без следа. Вън остана само безкрайно заснежената тундра. Там, на края на хоризонта небето се сля с земята. Ненците се вълнуват и говорят за Савата на непонятен език.
- Твоя будет жит, – му каза възрастен мъж, – женис на мой дочка.
След това камлание здравето на Савата се подобряваше с всеки изминат ден. Супите и печеното месо, чайовете от странни ухаещи билки му даваха сили.
- Какво е месото ? – попита Савата гледачката си един ден.
Момичето го погледна и се усмихна. То така и не му каза от какво животно е месото.
- Благодарение на това месо ти си жив.
Цели четири месеца прекара Савата в тайгата. Ненците го гледаха като бог. Спеше в отделен чум, ходеше на лов с тях, научи се да залага бримки за животни. И той ги научи на много неща. Но нито за миг не преставаше да мисли как ще стигне до родните места, ако един ден се реши да поиска да си тръгне, как ще се измъкне от това горско племе, което го е намерило премръзнал и с огнестрелна рана в гърдите. Те искаха той да принесе жертва за своето спасение. И постигнаха своето, но как, той не разбра. Бяха го упоили с някакви билки и когато на сутринта се събуди видя, че до него спеше гледачката му.
- Аз те намерих, – му каза тя, – и ти, по нашите закони, си мой.
Тогава Савата й обясни, че има деца и жена, че е дал клетва, че и е много благодарен, но не може да остане да живее в тайгата. Жената го слушаше с натъжено лице. Накрая тя му каза, че ще направи всичко възможно да го изпрати както трябва, но за да се сбъднат неговите желания, трябва да отидат до дървото на най-главния дух и тя и Савата ще му подарят по едно парцалче. Така и направиха. След месец Савата разбра, че жената ще има дете. Горските хора пиха и танцуваха край огъня цялата нощ. Новината беше за тях голям празник.
След седмица ненците сами го съпроводиха до базата на геолозите. Савата бе буквално разменен за няколко бутилки водка и рибни консерви.
- Ти постоянно ме питаше какво е месото, - усмихна се девойката, - сега мога да ти кажа, защото знам, че белите хора не ядете кучешко. През цялото време те лекувахме с месо от тримесечни кученца. Много скъпо лечение, но моите не жалеха нищо за теб. Ти беше мой човек, защото аз те намерих и ти ми се отблагодари.
← Новосёловка. В. Киркова Библейский проект глобализации →

Комментарии 1