Форумный сериал. Часть 3

Утро. Павел се стяга да отива за трева. Качва се на мотоцикла и потегля към Изворската балка. Там той спира, коси, трупа тревата и решава малко да отдъхне, преди да тръгне обратно. Намира удобно място, постила нещо, просва се и сваля очилата, за да получи еднороден тен. Вглежда се синьото небе, облаци…Внезапно през привичний звуков фон се донася цвилине на коне, неясни възгласи. Павел машинално се повдига, оглежда се и после погледа спира на очилата. Слага ги – звуците пропадат. Сваля ля ги и започва да се движи, като сапьор достигайки мястото, където човешката реч ясно се разбира. Кадъра се деформира и …
Буджак Вечер. Щурците. Ален залез с голяма месечина. Беженарски стан в къра. На предният план каруца, огнище. До него сидят Дико и Ламбо.

Дико: Защо не си лягаш?
Ламбо: На чузда земя може ли да се спи? Откакто преплувахме Дунава, гаче нещо ми се откъсна в гърдите. Не мога да спя. Все е пред очите ми нашия бряг, който пропадна в тъмното…Ми се чини, че отколе сме се удавили. А пък сега сме в денджема. Нали видя- навред саде магарешки бодил, драка , бутрак и чорлан…
Дико: Може до някакво село жа стигнем.
Ламбо: Какви села, бе? Пет- шест колиби и оставени от татарите къщички без покрив, затрупани с барбошки и лайна. Тва се селата.


Дико: Да презимуваме и колибите жа стигнат. Ний не сме много. Лайната за тезек жа идат. Не се плаши толкова. Земята е дива-вярно. Затва пък е много. В Галац руския уредник нали ни каза, че жа ни давали по 60 декара.
Ламбо: Вече си със побеляла коса и все на приказки вярваш. Жа му давали земя…А ми что да не е да станем аргати на молдованските боери и жа си умрем като бездомни кучета… Боже, защо ви уйдисах на акъла ви и тръгнах с вас?
Дико: Ай, стига си врънкал! Ми язеди вече джегеря. Върви при жена си и лягай!
(ослушва се) Я чуй! Цигани! Върви дигай хлапетата! Още това не ни е стигало!

От тъмното се чува цвилине, пеене, караница…отдалечава се шумът. Дико малко се успокоява.

Дико: Върви, Ламбо, лягай си. Ако видя зор- жа ви извикам.

Остава сам, стъква огнището и през ума му минават думите на Ламбо:
«Няма по-бедно място от Бесарабия-саде ръпи и пущинаци. Пустия! Нивга, ни един народ не живеел трайно из ония кър. Саде татарите…Ти да не мислиш, че са по- важни от турците?...»
От стана се чува песен « Далеч от Родна бащина». Дико се разтрогва. Нажален, позатъпква огъня, се завива с кюрк през главата.
През малко от тъмното се явяват две циганчета, тършуват и се крият пак в тъмното. От там се явява един стар циганин, съпроводен със две млади циганки. Запират се пред Дико. Той ги усеща, стряска се, повдига се опулен.

Циганин: Unde duce, domnule?
- Отиваме където отиваме. На вас какъв е зорът?
- Брей, човек. Не бива се караме. Виждам- сте чужденци. Искаме да питаме- не срещнахте русски фронтиери на Прута. Искаме да бягаме от този ад. Това лято всичко изсъхна и изгоря…слънцето побесня.
- Стражари по Прута има, а имали тук някъде наблизо село?

Циганинът сяда,запалва лулата

- Защо ви е село? Човекът е роден за свобода, а вие сте се натъпкали в селата, градовете и мачкате един друг. Защо е това? Място по земята има един бюлюк! А гледаш селянина- се работи, работи, се в земета се рови. Сетне легне в нея и изгние. Нищо от него не остава. Нищо според своята нива той не вижда и умира, както се родил-прост. Нима човекът се ражда, за да се почевърка в земета и да го заровят в нея? Разбрал ли е нещо откърските простори, от вятъра ? Не. Вие сте роби! Бягате от един хомот при друг. Турците газът вас, руските избиха и изпъдиха от тук татарите. Заселват татарите в вашите краища, вас залъгват на тяхното място ,тук в Буджака. Защо при вас силният гази по-слабия? Никой не знай.
Знаеш ли защо ние, циганите, не траем на място и ходим по света и не са запираме на едно място?

Циганинът пее балада, акомпанирайки си на китара. Звучи фонограмма и превод

- “ Имало едно време, когато циганите били птици. И,както птици, всяка пролет и есен прелитаха от едно място към друго. Веднъж, когато те пак бяха в небето, виждат една поляна, от която се чуваха музика, смяхове, веселие. Птиците-цигани се снижават и виждат богато облечени хора. Жените със скъпи мониста, злато и скъпоценности. Те танцуват и като виждат циганите-птици, започват да ги канят да разделят със тях веселието. Най-младите птици-циганки не издържат и се снижават. Подир тях и другите. Само ятака-водача не се поддава на блясковото тържество. Той дълго кръжи над гуляйджиите и, като разбра, че повече не го слушат и чуват циганите, се издига високо в небето, слага крилата и пада сплескан сред танцуващите. Обаче неговата смрът остава незабелязана от съплеменниците му, унесени в танци, песнопения и гощавки. Но всичко на света има свой край и празникът свърше. Богатите гости се разотиват и циганите остава сами: без водач, натежали от изпитото и изяденото, огънати със красиви облекла и накити. Започват птиците-цигани да подскачат, да викат, обаче крилата повече не ги държат. Само сърцата на циганите остават птичи, копнеещи за простор и свобода и затова циганите тръват в своя безкраен път по света…”

В процеса на пеенето циганките подхващат мелодията, заиграват. Към тях доближават младежите-българи и на свой ред отговарят със песен и хоро. Се разгръща едно импровизировано състезание между представителите на двата древни и самобитни народа, по историческата ирония в тази нощ се срещнали в едно от най-глухите места в Европа. През известно време хорото се пръска и звездната нощ приспива пътниците.
Настъпва утрото. Беженарите се стягат за път. Чува се тропот и към тях наближава всадник. Оказва се руски военен емисар.

-Доброе утро! Или оно у вас недоброе?
- Една наша баба се спомена, бог да я прости.
- Царство ей небесное. Горькая доля ей выпала- дать богу душу в дороге на чужбине. Я представитель царского попечительного комитета. Моя задача контролировать задунайские переселенческие группы. Сколько вас семейств? Семь? Вы находитесь в двух верстах от бывшего татарского аула Тараклы. Там уже заселились 13 семей ваших сородичей. Место хорошее, в балке. Там самый большой источник питьевой воды по всему краю. Двигайтесь вот по этому склону и выедете прямо к месту. Через несколько дней я к вам снова подъеду. До свидания

Беженарите се изтеглят и остава само семейството на починалата баба. Семейството на Дико.Хората от семейството, събрано в един кръг около могилата, се пръскат и камерата фиксира прясноиздялан кръст. Дико и Стоян коленичат пред кръста. Звучи фонограмма:

“ Стоене, майкольо, отивам си, чедо. Може и да ний чузда тае земе, дето ти ни доведе, ама друга вече нямаме…”

Стоян се изправа и се прощава със баща си:

-Тате, време е да се разделим. Мен ме чака дружината. Никой не знае, как жа се обърнат нещата. Саде едно аз разбрах- в тее пущинаци ний късмет няма да имаме…Оства саде едно-да освободим своята Родина. Ний, там в османско и вие, тук във руско да се борим за българска държава. Ако не ние-нашите деца и внуци да живеят в свободното Отечество!

Бащата и синът се прегръщат и тръгват в противоположни посоки. Стоян със пушка, Дико със вила. Стоян яхва коня и се губи буджашкия кър. Дико тръгва подир отдаличаващия се керван. Белият кръст остава символ на прерязаната пъповина на балканджиите. От сега те стават бесарабци.

Карта Бауэра 1775. В центре- "Tarackly"
Павел се връща в реалният свят, слага очилата, облича се и тръгва към къщи и вкарва в двора. Там той обнаружава, че имат гостенин. който беседва със дядо му на софрата под сайвана.

Дядо: Павле , остави- сетне жа пренесем тревата. Седни, се наяж дорде е топла манджата. (към незнакомеца) Тва е моя внук.
Незн: На Света ли син? Ба! На баща си метнал. Ай го погледни!
(изважда от папката снимка, тримата я гледат и съгласно кимат с главите)
Дядо: Запознай се, Павле с този нашенец. Това е директора на нашето читалище Иван Иванович Боримечков. Те намислили да правят книга за ансамбъла « Бял трендафил» в който майка ти пееше и баща ти беше ръководител.
Павел: Павел.
Павел сяда на софрата, бабата донаса паницата с манджата, той яде и слуша какво си говорят възрастните
ИИ: Ний не саде книга за ансамбъла искаме да правим. Намислихме да направим и паметни знак на онова място, където са заселили първите тараклийски семейства.
Дядо: Кой сега жа ти каже? Старите хора , които нещо помниха, измряха. Ний, гату бяхме млади ,твърде не се интересувахме с тее неща. Може Петър Афанасьевич нещо да е писал. А тъй кой?
ИИ : Има сведение, че в Изворската балка до татарското селище. Петър Афанасьевич казваше, че до Деревлъшката ръпа. Техния род – кайряците имаха там воденица. То може би не е кой знае, как е важно къде ще направим паметния знак. Ще намерим по – удобно място и там. Какъв знак ? Още не е решено. Още никой не знае.
Павел: Аз знам къде е това място и как изглежда знакът.
Възрастните хора весело се усмихват, Павел се угажда, че изгубил контрол над своето съзнание и също превръща това на шега
ИИ: Откъде можеш да знаеш? Може би баща ти нещо ти е казвал.
Павел: Да. Аз бях още малък и ний с тате ходихме на пердето за сирене. Той ме показваше това място и ме разправяше, че в старото време до сегашния градинарския динак стоял един голям дървен кръст, поставен от първите преселници.
ИИ: Ай-ш! А пък ний казваме, че сегашното поколение нищо не знае!
А, какво още те разказвал баща ти? Аз помня той се водеши със някакви археолози от Кишинев. Той много се интересуваши с тези неща. Може тий нещо му рассказвали. Когато правиха плотината идваха често археологи, ама никой от тараклийци не се сещаше, че от тях може да има файда. Саде баща ти нещо ни разказваше за някакви великани, ама ние мислихме, че това са негови измислици. Както и за ония камък по Карла Маркса.
Павел: Какъв камък?
Дядо: Аз имам да получавам зърно от колхозния склад и тогава жа ти го покажа.
ИИ: Да, хубаво, че ми напомни за колхоза. Твоят баща е създател на първият колхоз в Тараклий и бих искал да имаме в читалището негов портрет. Имате ли негова снимка?
Дядо: Имаме. Павле, я донес портрета от кухнята.

Павел отива и донася портрета. ИИ го разглежда.
Дядо: Знаеш ли, Иване, съм скътал и неговият партбилет.
ИИ: О-О! Това е интересно. Ако не ти е жалко давай и партбилета.
Дядо: Павлик, сега качи са, мойто момче, на тавана. Там до комина има едно сандъче. Отвори го и вътре жа видиш едно капаче. Вземи го и го донес.
Павел неохотно пак става и се качва на тавана. Намира сандъчето, капачето и вече тръгва към исхода, но нещо го спира. Отваря капачето, изважда партбилета, оглежда го и сваля очилата.