БЕСАРАБСКИТЕ ЗИДАРИ НА БЪЛГАРИЯ

Бесарабските българи си дали своите синове в най различни сфери на националният живот:
Генерал Иван Колев се ражда на на 25 септември 1863 г. в голямото българско село Бановка в Бесарабия, намиращо се наблизо до Болград. http://sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=517%3Adobrudjanskia-geroj&catid=29%3A2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
Димитър Греков е роден на 14 септември (2 септември стар стил) 1847 година в Болград, Бесарабия, в семейството на заможния търговец Панайот Греков. Завършва Болградската гимназия през 1868 година, а през 1875 година — право в Екс ан Прованс.Полага втори изпит за докторантура — сертификат от Академията на Екс, Юридическия факултет по въздухоплаване от 31 май 1876 г. . След връщането си в Румъния Греков е адвокат и съдебен служител в Браила и участва в дейността на Българското централно благотворително общество.
Професионална и политическа кариера
След Освобождението на България Греков се установява в София, където става председател на областния съд, а за няколко месеца през 1879 година е и първият председател на българския Върховен съд. Депутат е в Учредителното събрание, където се присъединява към Консервативната партия. След това участва в правителството на Тодор Бурмов (министър на правосъдието) и първото правителство на Климент Браницки (министър на правосъдието и временно управляващ Министерството на вътрешните работи) (1879-1880).

Александр Малинов Роден в Пандъкли, Бесарабия, Александър Малинов завършва право в Киев през 1891. След идването си в България е съдия, прокурор и адвокат в Пловдив.
http://www.bulgarianhistory.org/%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D1%8A%D1%80-%D0%BC%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2/

Александър Теодоров-Балан е роден в село Кубей, Бесарабия, днес в Украйна, в семейството на българи преселници, които първоначално живеят в Болград, а по-късно - и в Кубей. Брат е на генерал Георги Тодоров. Завършва Болградската гимназия.
Научна кариера
Балан следва последователно в Прага и Лайпциг, завършва славянска филология в Прага с докторат за труда "За звука ь в новобългарския език". През 1884 г. се установява в София и 4 години работи в Министерството на народното просвещение. След това става преподавател по славянска етнография, диалектология и история на българския език във Висшето педагогическо училище (днешния Софийски университет "Св. Климент Охридски"). От 1893 г. е професор и ръководител на катедрата по българска и славянска литература и катедрата по българска литература. Балан дава отговор на тезата публикувана в книгата на Кръсте Мисирков от 1903 г. „За македонските работи”. Опирайки се на диалектичната карта на проф. Цонев и на своите лингвистични изследвания акад. Балан представя неопровержими доказаталства за българския характер на населението в Македония, като подлага на унищожителна критика тезите на Мисирков.
Проф. Балан е първият ректор на университета, избран на 29 януари 1889 г. и няколко пъти след това е избиран на същия пост (1896–1897, 1902–1903), а също така и за декан на Историко-филологическия факултет (1899–1900, 1904–1905).
В края на 19 век и началото на 20 век Балан е главен деловодител и деловодител на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). От 1939 г. е почетен доктор на Софийски университет и действителен член на БАН.
От 1907 г. до 1910 г. е главен секретар на Българската екзархия.
Александър Теодоров-Балан е един от създателите на българското туристическо движение, дългогодишен председател на Българското туристическо дружество и редактор на сп. "Български турист".
През първото десетилетие на 20 век, в стремежа за обновление на столичния град, се появяват жълтите павета, оригинална паважна настилка, излъчваща и многообразна символика. Нейната реализация е дело на кмета Мартин Тодоров. Той произхожда от бележит български род от Бесарабия, от с. Кубей. Този род има неоценим принос в строителството на нова България и това е родът на Александър Стоянов Тодоров – Балан, именит български учен, езиковед, първият ректор на Висшето училище, написал над 300 трудове, посветени на българския език и езикознанието. Проф. Балан има още четирима братя – ген. Георги Тодоров, опълченец, участник в Сръбско-Българската война /1885/, завършил военна академия в Санкт-Петербург, участник в Балканските войни и Първата световна война, командващ ІІ и ІІІ армия, победоносната Рилска дивизия, изрекъл най-точните неутешаващи, но вдъхновяващи слова по повод на наложения ни Ньойски договор – “Ние сме победени, но не сме бити”. Другият брат е проф. Атанас Тодоров, основоположник на съдебната медицина в България и на основание на значителни изследвания, доказва, че Яворов няма участие в смъртта на Лора. Безспорен принос в основополагането на топлофикацията у нас има третият брат – инж. Михаил Балански, записал името си и в други големи строежи в София, като Съдебната палата, БНБ и др. Важно, историческо място в софийската кметиада заема четвъртият брат – Мартин Тодоров, среща се и като Теодоров. Той е виден столичен адвокат, политик, член на Народно-либералната партия /Стамболовата/. По това време, министър-председател е Димитър Петков, ръководител на тази партия, верен приятел и наследник на С. Стамболов. Мнозинство в Общинския съвет имат народно-либералите. Кмет е Петко Николов, който изненадващо подава оставка, “по лични съображения” и кметският пост е освободен.
Богомил Василев Берон е български лекар, един от основоположниците на дерматологията и венерологията в страната.
Биография[редактиране | edit source]

Богомил Берон е роден през 1866 година в Болград в семейството на Васил Берон, по това време директор на българската гимназия в града. През 1885 година завършва гимназия в Дармщат, а през 1889 година - медицина във Вюрцбургския университет. От 1907 година е действителен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. От 1908 до 1919 година е председател на Българския лекарски съюз.
От 1920 година Богомил Берон е доцент, а от 1927 година - професор в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. През 1922 година оглавява новосъздадените катедра и клиника по кожни и венерически болести в университета, като заема тези длъжности до смъртта си. Сред основните направления на изследванията му са туберкулозата на кожата и проказата. В периода 1926 - 1927 г. е декан на Медицинския факултет.

Иван Николаевич Вулпе (или Вульпе, както се изписва името му в много български източници) е български оперен певец (бас) и вокален педагог.
Иван Вулпе е роден в град Болград, Бесарабия. През 1902 г. завършва Московската консерватория. Пее е последователно в московския театър „Зимин“ и в оперния отдел на градския театър в Иркутск. Често посещава България и изнася концерти, а през 1908 г. се установява в страната. Вулпе е един от основателите на Народната опера в София (отначало Българска оперна дружба), където работи до 1926 г.

Данаил Цонев Николаев е роден на 18 / 30 декември 1852 г. в Болград, Русия (днес в Украйна) в българско семейство, бежанци от Търново. През 1871 г. завършва Болградската българска гимназия.е български офицер, генерал от пехотата. Участник в Сръбско-турската война, Руско-турската война (1877-1878), Съединението на Княжество България с Източна Румелия и Сръбско-българската война. Военен министър в навечерието на Балканските войни. Първият офицер, получил най-високото звание в Българската армия – генерал от пехотата. Известен като „патриархът на българската войска“.

Димитър Агура е роден през 1849 г. в българско семейство в Чушмелия, Бесарабия. Първоначално учи в Болград, след което завършва семинарията в Яш, Румъния, (1868) и история в Яшкия университет (1872). След това работи в Румъния като учител в Бърлад (1872-1874) и училищен инспектор в Яш и Васлуй. Няколко години преподава румънски език и българска история в Болградската гимназия (1875-1878).[1]
Професионална и политическа кариера[редактиране | edit source]
След Освобождението на България Димитър Агура пристига в страната и работи като чиновник в Министерството на вътрешните работи (1879-1883). Временно управлява Министерството на народното просвещение в кабинета на Леонид Соболев (1883). След това е директор на Софийската (1884-1885) и Пловдивската мъжка гимназия (1885-1889).
Стефан Гаврилов Баламезов е български юрист и дипломат, ректор[1] на Софийския университет „Климент Охридски“, академик (1946), професор (1927). Работи в областта на българското конституционно право.
Биография[редактиране | edit source]

Професор Стефан Баламезов е роден в Кишинев. Завършва гимназия в София, а през 1906 г. се дипломира в Юридическия факултет на Софийския университет. По време на обучението си е изключен, заради подкрепа на Руската революция от 1905-1907 г. През 1907-1908 г. специализира в Париж държавно, административно и международно право.
В периода 1906-1922 г. е на дипломатическа работа в Министерството на външните работи и изповеданията, в българските легации в Санкт Петербург, Париж и Прага. През 1912 г. участва в международните комисии по уреждане на външнополитическите въпроси на България.
През 1916 г. е избран за доцент, а през 1924 г. за професор. В периода 1938-1960 г. ръководи катедра „Общо държавно и българско конституционно право“. Декан е на Юридическия факултет на Софийския университет в периода 1926-1927 г. През 1929-1930 и 1944-1945 г. е ректор на Софийския университет „Климент Охридски“.

Стефан Георгиев (1 август 1859 - 10 май 1900 г.) е основоположник на ботаниката като наука и пръв професор по ботаника в България.
Роден е на 1 август 1859 г. в Болград, където завършва средното си образование. През 1878 г. завършва Болградската класическа гимназия и заминава за България. Първоначално работи като съдебен чиновник в Бабадаг, а покъсно като учител. През 1878-1879 г. работи като учител в двукласното училище във Варна. През следващата учебна година е учител в класическата гимназия в София, а през 1880-1881 г. - в учителската семинария в Дупница.
През 1881 г. получава държавна стипендия и заминава за две години в Прага, където изучава естествени науки. След това заминава за Лайпциг, където изучава ботаника. При избухването на Сръбско-българската война през 1885 г. Стефан Георгиев се завръща в България и се записва като доброволец в студентския легион. След края на войната заминава отново за Липиска, където през 1886 г. завършва с докторат на тема „Beitrag zur vergleichenden Anatomie der Chenopodiaccen“ („Върху сравнителната анатомия на лободовите“) обучението си. Това е първата научна статия написана от българин в областта на ботаниката.
Отново се завръща в България и в продължение на четири години преподава по естествени науки в Софийската гимназия. През 1891 г. към Висшето училище в София се открива физико-математически отдел, където става ръководител на катедрата по ботаника. От 1895 г. е професор във Висшето училище.[1] Декан е на факултета през 1895-1896 и 1899-1900 г. От 1898 г. е действителен член на Българското книжовно дружество.
Георги Тодоров- генерал Роден: 10.08.1858 в Болград, Бесарабия.
Образование: Завършва гимназията в Болград. Завършва Първият випуск на Военното училище (1879). ОФицерската пехотна школа в Ораниенбаум, Русия (1883). Следва в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург (1883-1885, завършва 1889-1890)

Атанас Назлъмов генерал роден 15 (14?).09.1863 в Болград, Бесарабия.
Образование: Военното училище в София (1882). Първи курс във Военната академия в Белгия, после се прехвърля в Генералщабната академия в Торино, където завършва (1887-07.1890).

Горги Агура генерал-лейтенант роден 08.02.1853 в с. Чешмевароита (Чешмя Въруита), Бесарабия.
Образование: Духовната академия в Измаил; Духовният институт в Яш; Военното училище в София (Първи випуск - 1879); Военно-юридическа академия в Санкт Петербург, Русия (25.08.1880-1883).
Стефан Любомски генерал-майор Роден в Кишинев
Димитър Мететелов генерал-майор Роден в с. Камчик

Георги Стаматов писател, пулицист Роден в г. Тираспол

Йов Титоров политик, писател Роден е на 13 януари 1854 г. в Болград. Участва в Сръбско-турската война. След освобождението на България работи като член на Ломския околийски съд. В периода 1880-1882 е член и председател на Окръжния съд във Видин. Взема участие в Сръбско-българската война като полисмейстер в Пирот[2]. След това става и председател на Окръжния съд в София. От 1886 г. е председател на Върховната сметна палата. От 21 септември 1900 г. е министър на търговията и земеделието