"Клопката" В. Кирязов

Стефан Дончев излезе от къщи и бавно тръгва към портите, размишлявайки накъде пък да кръшне-надясно или наляво. Тази обърканост и несретност го правиха тромав и плах.
И да му падне изведнъж нейде от небето, от Господ, малко кураж, все пак, нямаше кяр да му хрумне у кого можеше да позича една торбичка с пашоено брашно, за да свари на децата си мамалижка. Те, горките, вече започват да опухват от глад, приказват с баща си шепнешки и вече дори не плачат, а някак ухилват се виновно, сякаш според досадното си мъждукане на този свят. И обречено, с детския си акъл, се прощаваха с кратичкия си животец.
Щом излезе от двора, Дончев огледа улицата, прашния, селски път, нажежен от лятното слънце. Надясно от портите им – безлюдно. Погледна наляво- същото. Обаче, там, на лявата страна е колхозния двор. Едно време това е дворът на Андонови- тукашните «кулаци», и саде там Стефан можеше да срещне жива душа и, може би, сродствена. Разбира се, че не сред колхозните управници, които вече стават нещо като селски, «червени» чорбаджии, и от тях не може да се очаква барем някакво милосердие, а за помощ и дума не става.
Но все пак, Стефан се насочи към щаба на колхозния фронт. Човекът, изпаднал в бедствие , сявга безсъзнателно се надява на хорско състрадание и надежда, че и някой друг изпатил същата бела и ще му стане другарин. Тогава духът му ще се съживи и той сами ще стане спасител на нечия клета душа. В живота и тъй се случва: двама слабосилни , съединявайки се правят силата-може би, не велика, но способна да мръдне, вцепените от безисходност, души. Дори най-плахите мисли, споделени гласно, сливайки се, пораждат сдружението, готово да роди волята и плана за спасението.
Андоновският, сега вече колхозният, двор беше доста широк и се делеше на два от самата къща-дълга и вместителна, в която са живеели няколко поколения на коравия, клонест, чорбаджийски род. Предната част на двора, по-тясната, но много по-голяма от всеки друг селски двор, е нещо като параден подлез, в който едно време се настаняваха гиздавите фаетони на одеските големци. Оттук почетните и важни хора минаваха в къщи през главната врата, а по-бедните гости през другите, странични врати. А сега беше тъй: в къщата са настанени председателя, агронома и парторга и те минават през парадната врата, а счетоводителя, нормировщиците, бригадирите през вратите «за бедните». И по това, в кои врати е извикан редовия колхозник, се познаваше ясно доколкова е важна приказката- може би, делнична, битова, а може би, за наряд на работа .
Другата, по-широката част на колхозния двор е едновремешният арман, покрай който са наредени конюшните, плевните, дамищата за кравите и воловите и най главната сграда- големия амбар, в който Андонови трупаха и кътаха своето голямо имане – зърното. Сега в този амбар е завардено саде това, което е събрано от дребните, натурални стопанства.
Дончев изпъром зави в единия двор, сетне в другия- и в двата не се виждаше никой и, значи, спасителното сдружение и съвет, на който той се надяваше, нямаше с кого да се правят. Обаче Стефан не губи надеждата и започва да обикаля къщата, мяркайки се ту в двора с началството, ту в армана. Ама и двете места остават безлюдни- пладнешкото слънце и тук прогонва всичко живо в сянката на стрехите и покриви. Над разгорещената, прашна земя трептеше знойната маряна и изтръгваше солени сълзи, спасяващи очите от парещата жега. Окахъреният Дончев не се поддава на несполуката и остава всред пъкъла. Нещо го чевъркаше в гърдите и го подсещаше, че може да стане нещо извънредно и дори съдбоносно. Това чувство направо го омагьосваше и го караше безсмислено да се лута из клетите двори гаче зашамаден.
Нали и в кантората, и в конюшнята има хора. Рано или късно от там трябва някой да излезне и, може би, ще бъди този, който ще му уйдиса на акъла и ще му отбие кахъра.
Но понеже никой не се явяваше, Дончев продължава да обикаля къщата, оглявайки всяко кътче, уцеляла тревичка, пукнатинки по стените, аби да се отърве от това серсемлъшко ходене и положение. За да поеме малко кураж, Стефан време от време опипва, зашития във вътрешния джоб, ордена си «Слава», който беше негов талисман. Другите ордени децата му, палавници отколе ги изпокриха из къщи, но «Слава»та той не им позволи да го набарат, защото е награден с него не от името на военното началство, а по волята на ротата. Тъй се случи, че подир атаката и завземането на нужната височина, пристига командира на дивизията и казва: « Момчета, за съжеляване имам само един орден «Слава». Решавайте, юнаци, на кого да го връча? И ротата реши- на Дончев.
Една обиколка, друга, трета…десета… Когато на пореден път Стефан зави зад кешето на къщата, изведнъж той ясно чу скърцането на врата, обърна се и видя, че от амбара излиза заведващия на склада Иван Сарабеев. Сарабеев изважда една вързаница ключове, помъчи да заключи нахтара, сетне махна с ръката ядосано и се запъти към правлението.
В задрямалата душа на Дончев тутакси се събужда дивизионият разузнавач. Азарта възпламени мозъка му и Стефан физически усети, как мисилта хукна по лабиринта на мозъчните извивки, скъсявайки пътя. От очите му, сякаш се свлича перде, а тялото му набъбва с отвага и сръчност. Лявата ръка привично побарва рамото, сякаш опипваше ремъка на автомата…навик от неотколешното минало. Дорде Сарабеев ще изписва някаква бумага в кантората, трябва да напълне торбичката с брашно и да офейка от двора. Съмненията се стопиха.. В края на крищата, и на фронта той подлагаше живота си заради децата. Заради тях може и сега да се изложи. Позорът ще е изкупен от спасените.
Едва Стефан си навря ръцете в сандъка с брашното, вратата на амбара скръцна, дрезгаво се затвори и отвънка нахтара щракна.
Дончев се изправи, с облегчение издъхна и застана спокоен. Врагът го надхитри. Страхът отстъпи мястото на мъжкото самообладание. Стефан бавно наближи вратата. Вехтите, изсушени от слънцето, дъски правиха арлъци, през които можеше да вижда двора, както танкиста вижда бойното поле през обзорната пролука. Сарабеев, размахвайки ръце, вървеше към правлението. Нищо не струваше да го вцели с един изстрел…Стефан побарна рамото си, но автомата липсваше. Ръката бавно се слузи от рамото на гърдите, мушна се под ризата и намери ордена:
- Какво, брате? Сгащи ни тое плъх амбарски?
Орденът беше хладен. Не тялото му, не пладнишката жега не се го съгряли и когато изрече думата «плъх», орденът лекичко трепна, макар че, уж не е кръст нателен. Но, сигурно, подсети стопанина си, че е от рода на Свети Георги на бял кон.
Сарабеев се скри зад кешето на къщата. Още преди няколко минута диспозицията им беше точно обратната: изсълналият, гаче гъба, Иван Сарабеев стоеше в амбара зад вратата и през пролуката дебнеше разузнавача, който мотаеше обиколки около кантората.
Сарабеев не е бил на фронта: според възраста ли, според белия билет ли. И бил оставен от Партията да възражда, срутения от германските душмани, колхоз. Чрез това назначение честолюбивия Сарабеев се сещаше като издънка на една тайна сила, осигуряваща неговата избранност. И той започва да подкрепя тази сила, надявайки се на взаимност. И тя се прояви с това, че именно при него се явяват някакви непознати хора с разпитването - кой какво вършел през германската оккупация. Изпъром неговите отговори са доста просташки и несретни, но с времето Сарабеев му хрумна, че към тези срещи трябва да е подготвен. И той начева да тъкми досиета за своите съселяни. И не, че съчинявал нещо на презумица, ама се научил тъй да извърта нещата, че и сами се чудил, на открития у себе си, талант : измишльотината да минава за истина.
А между другото, от фронта започват да се завръщат уцелелите земляци. Дрънкайки с медалите и ордени, те изпълват селото с ведър, енергичен говор. Завръщането на фронтоваците изпъром зарадва Сарабеев, защото картотеката му се поизпълни. Но изведнъж той усети и опасността от тези «дембеля», защото заедно с тях в селото се втурна и едно лошо поветрие- непочтението към «амбарните плъхове». Това поветрие лъхаше из цялата страна и «плъховете» инстинктивно се сплотяват в един невидим орден с цел да омаскарят фронтовата слава. В това неочаквано им подпомага «отгоре» Сталин, отменяйки платата за медалите и ордените с предговор на указа « по просьбе награжденных». Хората започват да се надсмиват над орденосците. Хлапаците още измислят всякакви подвизи, уж извършени от техните бащи, обаче бащите и дори учителите в школите срязват от кителите и нашивките за ранения.
За Дончев разправяха, че бил разузнавач и пресурвал през фронта «езици». То наистина е било тъй, ама било каквото било, а засега в къщи няма суха коричка, а в колхоза го командоваше жена-бригадирката на градинарската бригада. Тя караше Стефан ту да оправя ящиците, ту да сортирува краставиците. И едното, и другото мъжът го правеше без охота. А тази сушава година и такава работа няма. Жегата изгори градината и бригадирката заедно с бригадата остават без работа и да чакат милост от природата. Сталинският план за преобразуването на степните краища чрез лесополоси и динаци още не е внедрен.
А към сандъка с брашното в колхозния амбар се изреди цяла опашка…от жени без мъже, и сирачета и грохнали старци…и все живи душици.
Сарабеев следеше своята жертва през процепа на амбарната врата и си чупеше акъла, как да извърше и своя подвиг и да захвани и той своя «език». Това би било най-явното и убедителното доказателство, а не е оние калпавите забележки в досиетата.
Безхитростният му план напълно успя. Злосторникът е в клопката и, слава богу, всичко отмина без боричкане. Нахтара е заключен и Сарабеев бързаше към правлението, за да обаде в милицията. През онези, следвоенни времена имаше и такава разправа: без съд и следствие, и Стефан Дончев «изгърмя» на пет години.
Обаче, когато арестувания Дончев откарват в райцентъра, председателят изпрати конвоя, дълго се взираше подир отдалечаващия се « Виллис» и мълчеше. Редом с него, престъпвайки, се мъдреше Сарабеев, очакващ похвала заради бдителността и решителните действия, спазвайки колхозното имане.
Накрая, председателят изръмжа:
- А, бе, де е торбата с брашното ?
- Там е. Хвъргаля се в сандъка. Не съм я барал, защото тя е вещдок…Милицията не искаше да си цапат мундирите. Торбичката е на брашното отгоре…този хайдамак, Дончев, не успя да я напълне.
- Върви я напълни и я донес в кантората.
Сарабаев се слиса, но подчини се и тръгна да изпълнява заповедта. Когато донесе торбата, тутакси получава следващата разпоредба :
- Сега занес брашното на децата на Дончев и свари им мамалига.
С това указание председателят направо заби в гърлото на Сарабеев един дебел чеп и «юнакът» не можеше и да гъкне.
- И това не е всичкото, - продължи председателя, след като нахраниш децата, ще ги заведеш в детдома. Там ще ги настаниш- децата са нашето богатство.
Сарабеев помъче да се обаде:
- Директорът на детдома няма да вземе тези байструци- не е положено по закона.
- По закона и да крадеш е забранено, а вие и двамата сте крадци. Ти какво търси в амбара през ноща, а? Имаше кой да ми обаде…Ако децата останат неустроени и двамата с директора ще ви натиря в затвора…Върви!
Чак вечерта Сарабеев доложи на председателя, че двете момченца Кольо и Митьо Дончеви са настанени в детдома.
- Направих всичко. Заради вас…Въпреки на закона.
- Аз също правя за теб невъзможното, макар че по закона...следва да… Накратко казано, пиши заявление по собственно желание…или иначе те изпращам подир Дончев и, ако даде Господ, ще се паднеш в неговата бригада и той ще те влезе в акъла и ще те научи, как се живее.

Отминават годините. Децата на Дончев порасват, и двамата работят шофери в колхоза, почитат баща си и дори му забраняват да мете двора, защото според прахоляка го наляга лоша, раздираща дробовете му, кашлица.
Веднъж настъпва денят, когато по-големия му син Кольо, почти тържествено казва на баща си:
- Тате, искам да пращам сватове !
Стефан се усмихва, обръща взора към портите, сетне бавно извива главата надясно, сякаш стои в армейската редица и с погледа съглежда , крачещия из двора наконтения, красив генерал.
Стефан дори мечтателно измънка под носа си: нима из техния двор ще зашета булка ? Женски крак тук не е стъпвал още след това, като го напусна Стефаница.
И тя беше заведена на «допрос», кяр малко преди мъжа й да се върне от фронта и по същата причина. Стефан тогава тутакси се метна да обикаля кабинетите и едва научава къде се намира жена му, прихваща децата и хукват на свидание с майка си в казьония дом. Ама и там закъсняват. Катя била убита. Конят, когото тя се опита да язди, я изтръсва от гърба си и горката жена се аталоса в дерека на конюшнята.
Стефан протри очите с големия, осакатен пръст и пак се усмихна на сина си:
- И коя е годеницата ти?
- Миланка Папазова.
- Папазова? Такива не познавам. От кои е й ?
- Тя е внучка на дядо Сарабеев. Онзи, който оглавя Съвета на ветераните
- Внучката на Сарабеев? Тъй-тъй…той имаше дъщеря. А Милана, значи, е дъщеря на дъщерята му.
- Да, тате. Уважаемо и почетно семейство и за Милана дядо й за нея- кумир. Дядо Иван го познавам отколе,- продължи своите спомени Кольо, сякаш искаше да разпали в себе си най-добри чувства към бъдещите си роднини, помня, когато те грабнаха милиционерите и ние с Митко останахме сами, дядо Иван ни донесе цяла торба с пашоено брашно, свари ни мамалига и ние ядохме, ядохме…гаче разпрани. Сетне той ни заведе в детдома…Добър е човек.
- Да, синко, и аз го помня…- бащата някак прегракна и се разкашля.
Пустия бронхит! Стефан го подхвана не на воения фронт, на трудовия, когато в шахтата шурна ледена вода. Било му е писано да се удави под земята, за профсоюза да не харче пари за умрело, ама имаха миньорите късмет: през едно денонощие водата беше изпомпена и тях, вцепените и вдървените ги изваждат нагоре. По-късно добрия дохтур Айболит, усмихвайки се под мустак, го успокояваше:
- От бронхит не умират. Той сами ще умре, когато човекът ще се фикне.
Сега, когато Стефан си спомни за дохтурската шега, той се оправи от задушаването и се усмихна, изпращайки поздрава в миналото.
- Да, дохтуре, ти си прав. На моят бронхит ще се види скоро края. Аз усещам това. Стига му, колкото ме тормозеше!
На сина си, пък, каза кротичко и примирително:
- Хубаво, синко. Ама може ли сватбата да я отложим за есен. Нали знаеш- по нашите български адети, сватбите се играят есента, подир Димитровден. Таман и брашно ще има от новия урожай, виното ще се налей и пашоя ще е прибран.
- Ми, и да е тъй. Ние с Милана можем и да потраем.
Кольо си тръгна към камиона, на работа, а бащата се изкашля, сякаш подаваше знак на бронхита : Чу ли? До Димитровден да те няма!
Стефан Дончев се спомена на Успение Богородично. Бог да го прости!
Сватбата я играеха късно есен, и най-стария на сватбата беше дядо Иван Сарабеев и той ръководеше веселбата. Сръбналите гости наред с младоженците поздравяваха и едновремешния «амбарски плъх» :
- Честито, дядо Иване! Дочака и ти правнуци!

Превел от руски Иван Динев