"Качендура Петър и кусура му ". Разкази

Една истинска, колхозна история.

Беше тиха и спокойна, есенна и тъмна нощ . Но бай Ваньо не го хващаше сън. И не, че не му се спеше, а защото нямаше със какво да се почерпи.
Право, дзарана ще има умрело, и можеше там да си пийне на килипир, но това ще е дзарана, а пък му се пиеше сега. И комшията Гочо «на вяра» вече не вярва.
От тези тъжни размисли душата му се късаше и го накара да шава.
Замислен, Бай Ваньо излиза на двора, огледа небето пълно със звезди, сетне се мушна в плевнята. Когато очите му свикнаха на тъмното, той намира един чувал по-здрав, го метна на рамото и тръгва по познатата пътечка към колхозният зерноток.
Бавно и предпазливо крачейки в тъмното, той неочаквано се спъва и полетява някъде надолу, сякаш, в пресподнята.
Свести се от болката в глезена-също си изкълчи крака. Той се поразшавна, се опита да се изправи, и тутакси, пред себе си видя, лъснали в тъмното, очи. Оредялата коса по главата на бай Ваньо шавна и понастръхна, зъбите му затракаха, и некадърният крадец изпада в ужас. Той трескаво се мъчеше да спомни барем някаква молитва или свещена дума, които чувал в черквата от попа, но напразно.
Неочаквано, иззад облаците светна месечината, светлината й се плъзна по ръба на ямата, и бай Ваньо ясно видя в насрещното кеше пронзителни, черни очи, дългунесто лице с виснали мустаци и с малки, остри рогчета на главата. Нефелото тяло на нещастника започва неудържимо да трепери, а бай Ваньо да хълца.
Лека-полека той се поизправи на вдървените си крака, опирайки се на стената и започва кресливо да вика сторожа Симон. Макар, че колибата му е наблизо, но той не го чува.
Като разбрал, че помощта не идва, бай Ваньо безутешно зациври.
И тук, той през малко се сети! Та това е коза! Козата на Трандафилова Дона. Още денем Дона тичаше из село, викаше козата си и кълнеше рогатата палавница с най-грозните думи.
Като осмеля и се поуспокои, бай Ваньо вече по-силно и по-настоятелно начева да крещи и вика, но нищо не се променя.
Пропяват първите петли в близките дворове, се чуха отдалече чобанските викове, блеяне, подсвирквания, кучешки лай. Селото се събуждаше. Накрая, бай Ваньо чува, как скръцна вратата на колибата и крачките на пазача.
Пазачът се позапря, свиквайки с новото утро, драсна кибритената клечка, налапа цигарката и тръгна да обикаля територията на зернотока.
И тук той чува тъжните, вече прегласнялите викове на бай Ваньо. Пазачът Симон, кяр, се стресна , побягва към колибата, грабва вилата и тръгва към ямата. Но се спира на края й. Бай Ваньо разбрал, че пазачът го изстрах, започва да му нарежда своята родословна:
-Дядо Симоне, дядо Симоне! Това съм аз, Иван! На Еньо Тодоров Кольо зет и син на баба Миялица Купаранката… Кяр те се моля-извади ме !
Накрая пазачът се престраши, наближи края на ямата, настрижено се наведе над нея, но позна гласа на Ваньо. Той отмотава връвта, с която бил опасал служебната си шинела, и пушта края й в ямата. Започва да крехти и да вади. И тук, в сутрешният здрач, той вижда как от ямата се задава дяволска, брадата и рогата глава и нахално му намига с черните си очи.
Пазачът със първобитен, утробен рев рипва настрана от тази злокобна могила и побягва към спасителната колиба. Залоства бравата , пада на земленият под и започва горещо да изпраща молитви към Света Богородица и Ангела Пазителя.
Но вече се съмна, и дохожда заведващият на зернотока Картофата Федьо. Той чука по вратата на колибата, но дълго никой не отваря. Но накрая пазачът позна гласа на началника си, открехна вратата, но продължаваше ла изпраща молби към кешето, където се намираше въображаемата икона.
Картофата, слисан от тази метафизична картина, впада, в несвойственото за него, благодушие. Той несръчно и гузно успокоява, впадналия в трансцендентния транс, Симон, повдига го от пода и изслушва неговите объркани, страстни показания. Безбеле, в могилата, изкопаната до оградата, в която те изхвърляли боклука и сметта, се навъдел дявол. Гълчал с гласа на Ваньо Купарана и без малко да не грабне него, Симон в денджема, когато той се излъгал на гласа и помъчил да го изваде от могилата.
Картофата взема вилата наперевес, и двама с Симон тръгват към ямата. Там те обнаружават заспалия на дъното бай Ваньо, прочутият в село пиеница, и козата на Трандафилова Дона.
Началникът се сети, че трябва да извади пленниците както може по-скоро. Иначе жените на зернотока ще ги вдигнат на смях, и ще стигнат приказките чак до райкома на партията, който се надяваше Картофата да оправдае неотколешното си назначение.
Обаче, въпреки, че той оперативно измъкна злочесната коза, помогна на бай Ваньо да докълцука до портите на зернотока и му мушна една тояга да се опира; въпреки това, че тази история започва да се допълва с различни фантастични и хумористични измислици, тя имаше трагично последствие. От случилото се потресение, пазачът Симон изгубва сън, аппетит и пред очите на съселяните започва да съхне. След известно време той се спомена.
Жена му, останала вдовица, дълго още проклинаше пиеницата Ваньо.
Ето какво може да стане само според това, че на някой не му се спеше в тъмната , есенна нощ.

Качендура Петър и неговите кусури

Качендура Петър щеше да минава за справен мъж да нямаше два кусура. Единият общоизвестен- пукницата, другият е по- скрищнат: спеше с едно отворено око.
А последното, може би, и станало причината за първото.
Веднъж, когато Петър вече е коджамети ерген, бил калесан на сватба у роднини в друго село. Вече късно през ноща, Петър доста пийнал и уморен отбезкрайното тропане на хорото и танци, поискал някъде да се навре и да поспи. Намерил такова място в най-далечната стая на къщата, той се плоснал на един креват и заспива.
През някакво време в същата стая се промъква Маня Жечкинта, млада двегодишна вдовица. И тя беше «забрадена» и тя й се приспа. Но като видя на кревата проснат едър мъж, Маня изпъром се стресна, а пък сетне се сети, че нещо й прималя в гърдите и краката й се подгъват. Маня вече успя да се прекръсти, за да наплаше дявола, ала, привикнала към тъмнината , забелязва, че мъжът я гледа.
От свян ли, от друго ли, ама й се почудило, че окото на ергена й намигна.
И така се случи, че Петър се угади в един креват с Маня, и дорде да се съмне, из село вече се разчу, че Маня пристанала за втори път.
Обаче нещо не тръгва в живота на новото семейство и започват караниците, свадите, а сетне и да се бият. Не знаем кой е по- виновен, но веднъж, пиеният и разинатен Петър, натиска жена си, вързва й на врата овчарска хлопка и я изпъжда от двора да бягала у техните. А хлопката й вързал, за да чува, че е стигнала до бащиния двор, не се отбила в някакъв друг.
Подир седмица-друга се мирили. Маня се прибира при мъжа си, но животът им вече се търкулваше надолу. Нищо, че имаха три деца, а Петър и добра работа, като началник на стройката. И Маня , и той, и двамата се напиваха до безпамет. Първото време децата ходеха из село, намираха родителите си ба в барчето, ба у някой в двора и ги водеха вкъщи. Но като пораснаха, вече беше ги изсрам да правят това и оставят старите на произвол.
Веднъж Качендура се връща в тъмното. Клатейки се, наближава двора и се спряпа в една купица от шума и парцали, струпани до портите. Нещо го бъзикнало в пропитият мозък, го разсърдело. Петър разстваря портите, взема тачката, трупа купицата и я извиза в ръпата през пътя. Те живеят близо до края на селото и в тази дълбока ръпа хората возят своите боклуци.
Дзаранта Петър научава от децата, че майка им пропаднала. То бивало тя да закъснява или да се проспи в плевнята на сламата, но чак да не нощува в двора- такова нивга не се случвало. Хукват да я търсят: ба у техните, ба в кръчмата, обиколиха «точките», дето продават вино. Де й мама? Няма мама. Сякаш, извънземните я грабнали.
Кучетата я намериха. Изпъром те я ухапват за крака и Маня започва да рита и псува. Сетне те вдигат лай и карат Маня да се разрови от шумата , да ги шиба с шишета и буци.
Но да се измъкне от ръпата Маня никак не можеше. Беше много стръмно и лъзгаво. Доведе се тя да тръгне по дъното чак зад село. Там Качендура я посрещна, поиска прошка от жена си и тръгват двамата да се черпят за спасението й.

Веднъж в Одеса

През тогавашната зима замръзна Черно море.
За една группа бесарабски гурбетчии това чудно, природно явление преминаваше пред очите им. Хотелът , в който бесарабци бачкаха, се намира право на брега, и прозрачните, стъклени стени от към морето позволяваха денонощно да наблюдаваме близките и далечните морски простори, вълнението на грамадните талази, връхлитащи със бясна, дива сила върху защитните бетонни стени, чайките, безстрашно пикиращи към водната стихия и акварелните й, променящи се багри.
И тези бачкатори, израснали в буджашкият кър, научават и най малките капризи на морето, дори започват да усещат всякакво, едва забележимо изменение на сивите, сърдите или изумрудно-ласкови вълни.
Но веднъж, морето беше пленено, сковано от северните студове и става на едно безкрайно, ледено поле. Покрай бреговете северният вятър изваява чудновати скулптури по кеювете, скалите и пирсовете.
Заранта червеното, грамадно слънце осветяваше този леден, арктически пейзаж и раждаше тревожни мисли за вселенска катастрофа.
Още по-тъжно ставаше към вечерта. От стаите и рекламите на хотела се осветяваха само крайбрежните места, а останалото пространство бавно се губеше в една зловеща мрачина. Сякаш, не сме на плажа Ланжерон, най-китното място на «жемчужина у моря», а сме кацнали на далечната планета Плутон и сега се взираме през илуминаторите на космическият кораб. То и хотелът носи съответното фантастическо-литературно име «Немо».
Тази работна вечер наближаваше към края си. Гурбетчиите - млади, селски мъже и момчета се трупаха до стъклените стени и си водеха обичайните приказки, очаквайки часовниците да посочат, че още един ден на пустата чужбина си отмина.
Неволно, всичките се вглеждаха навън в магьосническият здрач, възбуждаващ тъжни предчувствия.
И то стана.
Неочаквано, в светлината пред хотела встъпва човек. Види се, че не е тукашен работник,
а е от града. Рошав и разгърден въпреки хладното време, и явно пийнал. В ръката си държеше шише с водка.
Изпъром той нерешително се опита да прекрачи крайбрежните тороси, но сетне това му се удава. Мъжът стъпва на леденото поле, напрашено със сняг и тръгва.
Белнеше, че човекът намислил нещо лошо. От вестниците знаехме, че редовно в морето по различни причини се давеха хора. И лятоска, и зимъска.
Приказките секват и всичките работници, долепени до стената, се пулеха в тъмното. Там започваше жизнена мелодрама, писана от, ей ония, откачен пиеница.
А той, сякаш, дочул нашите мисли, изведнъж спира, обръща погледа в нашата посока, вдига шишето, жадно гълта огнената вода и на миг застива в полусгърбена поза.
Но сетне той се изправи разкрачен и започна да ни маха с ръката, недвусмислено намеквайки, че ние сме последните свидетели на тази трагична история.
Гурбетчиите, слисани, замръзват от изненада. Никой не знаеше правилата и адетите на такъв театър.
А човекът, като се прости с нас, лъкатушкайки тръгва към мамещата го тъмнина, без да избира пътя сред преспите, буците лед и , тук там, пресни балабони, бликащи от пукнатините в леда.
Изведнъж обществото работници се развълнува, се разгълчава. Как може да оставим човека да се погуби пред очите ни?! Това е недопустимо, не е христиански! Нали сме живи хора и имаме сърца и инстинкти…!
Между тем, фигурата на самоубиеца намаляваше, се сливаше с черният мрак, и внезапно героят на тази трагедия пада. Неясно: на леда ли се подхлъзнал или паднал право във водата.
Тутакси започва врява: момчетата донасят въжета, фенери, стълба, дъски. Организира се боен отред и той се тъкми да спасява самоубиеца.
Обаче не саде ние сме наблюдавали драмата, но и много други хора: обитателите на хотела, служителите на делфинария и случайните любители на разходки. Били позвонили и вече пристигнали швидка помощ, милицията и спасателите.
Последните тръгват по леда в тъмното, светулкайки с фенерите. След известно време, те изникват от мрачината, сурнейки някакво тяло.
На брега вече се трупат доста наплашени хора и със сурово напряжение очакваха развръзката. Не се чуват гласове. Пълна тишина и митичен страх.
Ето спасателите измъкват тялото на брега и народът се струпва около него.
Някакво нереално отчуждение лъхваше от това тяло. Сякаш, се досурнали иноземно или подводно същество. Светлокосо, брадясало лице на млад, тридесетгодишен мъж. Пиян до безсъзнание и омокрен до кръста.
Хората бавно започват да се разотиват със смесено чувство на зрителите, попаднали в театъра на една несполучна, бездарна пиеса.


Пазачът
Чуло се по Света,че в Бесарабия пак раздавали земя.
Най-първите, разбира се ,пристигат Пъкала и Тъндала, сетне Ходжа Насредин, Иванушка дурачок, Тарас Бульба и, накрая- Хитър Петър.
Като се срещнали, нейде си, в буджашкият кър, че като наченали една търговия-дърдория всичките лалугери и гарвани изплашват. Най - много налягаха Пъкала и Тъндала: че, уж, земята била тяхна открай време, че била навсякъде белязана от техният Щефан чел Маре.
Обаче Хитър Петър тържественно обяви, че и Щефан, и Аспарух, и Богороди, и ногайските татари , и гагавузите са били българи, и затова Буджака е чисто българска земя.
Ходжата ревеше от яд, като преброяваше всичките ханове на Златна, Ногайска и Кримска орди, които довчера пасяха конете точно на това място.
Иванушка все мъчеше да посплаши балканци с болграшката десантна дивизия, обаче Тарас Бульба го хвана за ризата и му изкряска, че дивизията вече е собственост на незалежната Украйна.
Миришише вече на лобут, когато Хитър Петър предложи:
- Уважаеми другари! Защо да се трепем даром, когато има много лесен начин да определим чий е тази земя. Виждате ли онова село? Ще запитаме първият пътник, идващ от селото и на какъвто език ще проговори на онзи ще е тази земя.
Приеха предложението с вишегласие единогласно. Зачакаха. И ето-пътникът.
- Buna ziua,domnule! Unde duce?
Пътникът отвръща: - Venind la voua
- İhtiyacınız Neden? ( защо ти трябваше?)- се обаде Ходжата
- Да видя защо се карате, - му отвръща пътникът на гагаузски.
- Човече, какви хора живееят в онова село?,- с надежда го попита Хитър Петър.
- Различни, господине: работни, мързеливи, грозни, хубави, малки, възрастни,- с чешмелийска интонация отговаря пътникът.
- Чи може пан пояснити кому належить ця земля? – направо изпаса Тарас Бульба
- Господові панові. А ми усі гості на цій землі
- Чего вы пристали к человеку?! Кончай базар и по домам!,- Иванушка избъхтя шапката в прахоляка и закрачи, отдалечавайки се. Подир малко и другите етнически герои се пръскат в различни посоки, омърлушени и изненадани от речите на този дребничък, нагушен, черничък селянин, намерил със всички от тях общи език.
Това беше селският пъдарин- циганчето Цифката. То вардеше селските полета от гарвани, добитък и различни хайдамаци.