"Един ден" Бондар П.Г

0
Голосов: 0

884

"Един ден" Бондар П.Г

Откъс от повестта "Един ден"
Учителите
Педсоветът се завърши доста късно, вече беше тъмно, когато ние, учителите, се отивахме у дома. Корней Иванович Овчинников, нашият учител по математиката, Дмитрий Михайлович, завуча, и аналитичният и паметливият Иван Дмитриевич Домущи, учителят по френски език, вървяха на пред нас, пък ние с Иван Михайлович, физкултурника, и Андрей Каллистратович пуснахме жените да вървят напред, и продължихме да обсъждаме днешния педсовет. Андрей Каллистратович не е висок, сух, с правилно мъжко лице, въразителни тъмни очи, гъста черна коса, флегматично- сдържан, аккуратен, пунктуален, интеллигентен, не е многословен, но неговото изречение е обработено и обмислено от всичките стърни, изглежда, както неоспорима аксиома. Той не е само наш коллега, той е мой бивш учител по физиката, мой най- любим учител. Материала го разясняваше полека– да можем всичките да успеем да разберем миселта, физичните закони ги извеждаше с математични формули така, сякаш престъпваше дребните стъпалки и записваше само едрите, реперните точки на формулата, но коментираше и обясняваше, защо и как ние до това дойдохме. Беше много интересно да забелязваш в него и силен математик. И както методист той е на най- високото равнище. Когато ние с Виктор Балан или Колето Брадарски на урока се занесем в разговор, или Давид Степанов със Сашо Кара, или Костето Минжерян с Петър Попряга по сред урока се ударят по един шамар по бузите за да активизират мисленето, или Иван Домущи(Хаджизаров) с една къса шега ще разсмеши всичкия клас, Андрей Каллистратович се спираше, гледаше на виноватия и пак започваше обяснението от това място, откъдето ние загубихме пътя. (В. Балан ще стане заместник на началника на Измаилската милиция, Н. Брадарски – главен инспектор по защитата на растениеводството в Ивановския район, Д. Степанов – заместник на председателя по животноводството в совхоз «Гвардейский», не далече от Одеса, А. Кара – преподавател в Измаилския пединститут и познат художник, П. Попряга –капитан на малък буксир, сетне дълго ще работи в Испания.) На сердата на урока , подир сложния материал, Андрей Каллистратович разказваше някакъв къс смешен анекдот, който действаше на нас, сякаш кислород на дробовите, и после пак продължаваше темата, вече с примери и задачи. Той и до днес е такъв, защото си обича работата и сериозно към нея се отнася. Сега ние с него се прощавахме до остановката, до него се присъедини Василий Кубитович, и тие вече двамината се тръгнаха по Школната към у дома. Пък ние с Иван Михайлович извихме наляво по Измаиската. Ние с него с ни приятели още от детинството, когато заедно коллекционирахме пощови марки на спортна тема. В хлапешките години той беше най-хубав футболни вратар, но сетне, на физкултурния факултет се увлече с волна борба и се доби големи лични резултати. Но се върна в село, се ожени за своята едноклассница, която му харесваше още в школата (все учителка) и сега работи в школата физрук и тренер, в работата е отговорен. Той сами се построи нова къща, редом с старата,(двора му е голям), се разбира в изграждането на соби, плити, камини. Той е добър семьянин, възпитва два сина, ерудиран е във разни въпроси и е познат в района както авторитетен специалист. Сега ние вървим с него нагоре, по тук-там осветената от електричните лампи на стълбовете, Измаилската улица и се делим с критичното отношение към новите установки на горното педагогично ръководство, които се внедряват с ръцете на местната дирекция. Смисъла е в това, че възпитателният принцип «Един – за всичките, и всичките – за един» се променва на друг: «Всякой – за себе си». И започнаха да делят децата по способностите, да ги разпределват в разни класи: отличниците в един клас, по слабите ученици – в друг, фермерски, в който и программата е друга. Всякой учител разбира, че «всякой за себе си» - това е биологичен закон, по който живее всякое живо същество, дори растение. Но това не може да бъде възпитателен принцип, защото човекът е био-социално същество, живее в социална среда по моралните принципи, които са утвърдени у всякой народ с помощта на неговата религия и народния опит. Благодаря на това, човекът не е звер, не е добитак. Човекът е най-висшето творение на Земята. И той има способност и право да мисли. И христианството не забранява да делят хората на добри и лоши, мързеливи и работни, свои и чужди, силни и слаби, болни и здрави, грамотни и без грамота, красиви и некрасиви, на бедни и богати, макар че не иска така да бъде, дори на способни и неспособни. Но Евангелието забранява да делят хората на умни и глупави. Забранява. В Нагорната проповед. Не за това, че няма разлика между умният и неумният, разлика има, – Учителят забранява това според хуманизма и ценноста на всякой една човешка душа. Пък тие, Комиссията от три-четире преподавателя на малките ученички, или възпитатели от детската градина, изнисат своя приговор и, както орисници, менят съдбата на детето. Възпитанието – това е труд, тежък «сизифов» труд, защото от всякое едно поколение трябва да започваш изново. И най-главният метод във възпитанието – това е Примерът. Ако махнеш отличника, изпълнителната отличница от класа, от кого другите деца ще вземат пример?! Той нама да им го хваща. И когато тие ще осъзнаят, какъв «безпредел» учиниха над тях «възпитателите», тие ще организират протест, който ще се изрази във стремежа на всякой от тие намалени деца да се утвърдят в живота както
«личности», да се утвърдят за всякаква цена, без всякаква морал, със хитрост и жестокост – за да «докажат», че «възпитателите» бяха лоши психолози и нищо не разбираха.
– Николай Митрофанович затова и се отказа от директорството, – говори Иван Михайлович. – Той не може да върви срещу своите убеждения.
Това е вярно. Николай Митрофанович е човек сериозен, отговорен, требователен ръководител. Той се разбира в хората и има дълбок аналитичен ум. Главната задача на школата той виждаше в учебния и възпитателния процесс, който той го държеше на най-високо равнище в района. Го държеше с изполнителска дисциплина, с непрекъсната методическа работа в учителския коллектив, в която се проявяваше неговият преподавателски и педагогичен талант; поддържваше с еднакво справедливи требвания към всякой работник, със способност да довежда всякой наченато дело до края, с поддържването на авторитета на учителя – никога нямаше да праве сериозна забележка на ученика или да му се кара за някакъв пакост без присътствието на класния ръководител – не разваляше субординацията. Както в армията. Ми той е участник във Чехословацките събития в 68 година – беше политрук на танковия батальон. «Перестройката» изхвърли нагоре много празни разговори, разслабване и безотговорност, която не веде към добро. Чернобъла това подтвърдява. Всичкото общество доведено до такъво състояние, в която се намира щубея(кошара) с пчелите в роението: не искат да работят, искат да се делят. И това пречупи волята дори на Николай Митрофанович. Може ли един човек да върви срещу цялата система? Един – не може, защото това е път на самопожертвоване. Но може, ако има наоколо себе си монолитен колектив с единомишленици, честни, способни, предани на своето дело специалисти. Но хората са шарени. И затова «Всякой за себе си», животния инстинкт, побеждава всякаква висока идея, разделва хората, дроби и пръска народа и го прави слаб и безсилен пред горната политическа власт и пред задграничните, чужди за нас ценности…
Ще може ли новият директор, Дмитрий Киров, да стигне и да развие напред тое високо равнище в главната си част – в учебно-възпитателния процесс? И как скоро той ще осъзнае своята отговорност за учебно-методическата работа с коллектива, която трябва да се веде неуморно и непрекъснато. Той е човек работлив, инициативен, с енергичен холеричен темперамент. Освен школата, той ръководи клубния танцовалния ансамбл, и много сила и време му заемат строежите. По неговата инициатива се въздигна новият спортзал. И новият корпус за
началните класси, идеята на който принадлежи на Николай Митрофанович, все е въздигната с активното участие на Дмитрий Георгиевич, с привличване на учителски и ученически физичен труд, право че вече по друг, упростен проект – столовата е добра, но школният коридор е тесен и темен, и няма рекреационна площадка, където децата на переменките да се играят на топло зимно време. Са изградени и други вспомогателни помещения. Той иска много да успее да направи, но в свършеното се огажда някакъв волюнтаристски азарт, който пречи всичко да обмислиш. И той не трябва да взема на себе си прорабските обязанности и дълго време така да работи. Школата – това не е само материалната база и условия, това е многогранен процесс, в който трябва дълбоко да вникваш и на който ще иде времето, а може, и всичкият живот. Дмитрий Георгиевич има много позитивни качества. Той е даровит, има красив силен мъжки глас, добре танцува, много е паметлив, физично е здрав и корав, трудолюбив, има неизтощима енергия, той е смел, целенасочен и се добива наметената цел. Но има две ряски в неговия характер, които всичките ги виждат: това е честолюбието и предприимчивост, т. е. стремеж към известност, към кариерен рост и нацеленност на печелба. И тие качества му пречат, защото разяждат единството в коллектива. И това раздвоено отношение към него не е само от това. От профессионалната стърна той стана директор рано, защото не мина, както млад специалист, методично настаняване от опитните педагоги, не огади на себе си техният доброжелателен, но справедлив критичен анализ и забележките. И затова ще му се доведе това обучване да го разпъне във времето.
Подире, вече в отделената Украина, когато ще постъпят нови учебници, много лоши и бездарни, много учители ще изразят своето критично към тях отнъшение, дори свой протест. Ми как това да не те възмути, как да не протестираш?! Учебникът по физиката, например, представляваше не научен материал, а публицистичен текст, в който май че третата част залаваше биографията на тое учен, който е открил закона. После следваше сумбурно, нелогично обясняване на материала без формули, и в края на темата нямаше нито един пример или задача за решаване. Нито един педагогичен ръководител в района, ни един в цяла страна, не изразиха официално своето критично отнъшение, своя протест и не започнаха борба за качественно знание. Защото в ръководството се утвърди чиновнически стил със студено равнодушие към учителя и пълно плахливо изпълняване на горните дерективи. И няма го вече на челото на Болградското РОНО мъдрият педагог Фьодор Степанович Хаджиогло, който можеше да закриле учителя от
несправедливостта и пазеше истинското знание и хуманизма на педагогиката от горното самоуправство. Сега никой не протестира. Само Николай Митрофанович на един открит урок, който го даваше негов колега, не издържа и с гневен пафос изрази свое несъгласие и призва учениците да не вярват на тае книжовната лъжа – не само затворниците вдигнаха икономиката на Съветската държава. Имаше го това (доказателство е моят дядо Митьо), но имаше доброволци (както моят баща-целинник), които строиха заводите, атомните и гидроелектростанциите, и БАМа – бяха миллиони. И това исторично превръщане на фактите не е научно, както не е научно и намаляването на знанието в точните науки. Това е диверсия, според която със времето не ние ще изработваме мобилни телефони и плазмени телевизори. И в гуманитарната част дребните неща ще се въздигнат над важните и ще размътат водата, ще скарат хората, и дъго още няма да имаме единство и съгласие.

Комшиите

Спойлер
← Капкан судьбы. Новелла Полет над Бесарабия. поема →

Комментарии