Кумът и старият сват.

Кумът и старият сват.

Кумът е най-важната обредна фигура в сватбата. Както в миналото, така и днес няма сватба без кум. Обаче в по-старите времена имаше и една раностойна на кума фигура- старият сват и те двамата олицетворяваха дуализма на семейната организация.
Макар че са равнопоставени персонажи кумът и старият сват са в различни отношения с младоженците. При кумството тези отношения са значително ясни и прости: кум на сватбата става кръстникът на младоженците. Що е до старият сват, там е положението хем по-сложно, хем приоткрива една древна, дохристианска организация на семейно-родовият живот. Това, което го сближава с кума, е изискването да бъде женен, да бъде в първи брак и да участва в сватбата заедно с съпругата си.
Най-често старият сват и младоженикът са в отношение на кръвно родство: вуйчо, чичо, брат, зет (бате). На сватбата старият сват е по важен от кръстника, защото кръстникът си е пак кръстник и той си остава и на други дни. А старият сват е цар саде един ден, деня на сватбата. На старият сват се възлагат функции, които го правят не само почетен гост, но и една от най-активните фигури на сватбата. Той се смята за управител на сватбата пред мъжете, а съпругата му-пред жените. Неговата роля може да бъде сравнявана с ролята на армейски интендант, който се разпорежда с всички продукти, предназначении за сватбата, с обслужването на трапезата и с реда по време на сватбата изобщо, поради което от него се изискват умение и опитност. В ръководството на сватбата ролите на кума и старият сват се преплитат и подобно на кума сватът издава нареждания, предявява желания, дава знак кога да се пие, кога да се яде, кога музика да свири.
В Западна България старият сват върви непосредственно подир музикантите, носи сватбеният байряк, води с него хорото, а също се грижи за булката и цялата сватба.
Особенно важна е връзката със сватбеният байряк. Старият сват се грижи за него до момента на развалянето му. По тази причина кумът като знаменосец се сряща много рядко. Подир венчавката кумът заема централното място на трапезата, а старият сват сяда до него от лявата страна. Характеристиката на свата като активен персонаж се допълва и от умението му да създава добър ред по време на сватбата, като поддържа настроението и атмосферата на веселба.
Обаче с насаждането на христианството старият сват в черквата отстъпва челното място на кума, но и без него венчаването не става, а кумът и кумата активно участват в църковният ритуал, като подпомагат на попа.
Старият сват притежава черти от архаично свойство. На първо място е връзката на родство с младоженика. Родството не може да е случаен белег защото самата дума «сватба» означава «съединение» ( на двата рода). В цялата й организация както по отношение на пространството и времето, така и по отношение на обредните лица и вещите ( Хлябовете, кумовото дърво, сватбеният байряк и пр.) се разкрива структурата на рода в момент на неговото преобразуване. Като представя момковият род, старият сват поема под свое покровителство младоженика и е задължен да установи връзката между него и невестата. Като роднина на младоженика старият сват обаче невинаги е кръвен родственник на баща му. Ако е вуйчо, зет (бате) неговата връзка с баща му е саде по сватовата линия чрез майката. С това покровителството на майчиният род и по-конкретно на вуйчуто над племенника е реликтна черта на много народи в древността, а и днес. По тази причина става ясно защо българската семейно-родова организация има такава строга йерархия и всеки член на рода си знае «титула» и «мястото в строя».
Има ли смисъл още веднъж да се доказва, че такава сложна организация в семейно-родовият живот и свързаните с него обреди са признак на отколешен, уседнал, земеделски народ, чието традиции претърпяват хилядолетни изпитания за да стигнат и до нас ?
В песеният български фолклор и юначните песни са запазили следите за покровителската роля на вуйчуто над племенника. Без неговите подвизи, умение и съобразителност невестата не може да бъде взета.
Другата архаична черта на старият сват е неговата връзка със сватбеният байряк. Като неразделна част от обредното лице барякът символично «повтаря» неговата посредническа роля. Байрякът се изработва от старият сват или го получава в къщата на младоженика, с него предвожда сватбеното шествие до моминият дом, където го съединява с баряка на невестата, и носейки и двете знамена, отвежда младоженците в новата къща. Тази нагледна акция свързва байряка и старият сват смислово.
Процесът на структуирането на байряка символизира образуването на новото семейство в действие вън от територията на бащиният род и по тази причина възрастните представители на този род ( бащата, майката, дядото, бабата и пр.) не вземат участие в похода на сватовете. Патриархалното семейство остава неподвижно, прикрепено здраво към пространствените си параметри дори в момент на преустройството и именно по тази причина се явява необходимостта от такъв двойственни персонаж какъвто е страият сват в лицето на вуйчото. Като родственник на младоженика и брат на неговата майка той не е кръвно свързан с неговия баща, нито пък териториално принадлежи към бащиния род. Така той се явява като своеобразен посредник и «связной» между своя и чуждия род, между своя и чуждния дом.
Байрякът като атрибут на стария сват е също такава двойственна вещ, но тя конкретизира своето като мъжко, а чуждото като женско чрез съединяването на мъжката и женска кърпа.
Надмощието на бащиния род вън от неговата территория се изразява в успеха на стария сват във вземането на булката. С прекратяването на движението се изчерпва и функцията на байряка Подир като младото семейство се приобщи към бащиния род и къща, байрякът се разваля.
В ролята на старият сват откриваме и други архаични черти като например единството на противоположни явления, като сериозното и смехотворното. Авторитетът, достойнството, представителността са безспорно качество на стария сват, но това не му пречи да бъде инициатор на смеха, да създава веселата приповдигнатата атмосфера и жизнерадостно настроение на сватбата. Ако старият сват се падне някой хитър и шегобиец, сватбата е безкрайно весела, защото той най-често се явява пред гостите и ги подхваща с някакви смехурии. Това е работата на стария сват и да казват гостите : Той с думи и приказки ни нахрани!
Наличието на смеховия аспект в ролята на стария сват го свързва и е наследие с образа на древните митологични герои, които са синтез на висока същност и комични, но и демонични черти.
Утвърждаването на феодализма, а също и приемането на христианството по българските земи оказват съществено влияние на ролята на старият сват, претърпява «снизяване» защото черковната идеология не търпи присмехулство. С времето ролята на байряктара преминава към девера, а ролята на кума, поддържана от черковният етикет и идеология става единственна и централна, а връката между кумската двойка и кумците се признава от църквата за кръвно родство от 721 г.
Ролята на кума в сватбата вече го представя като своеобразен жрец, който трябва да знае правилата на играта, да умее да ползва своя статут, за да осигури продължението на рода. Особенно място заема благословията на кума, която има сила на заклинание с положителен знак. Затова на благословията на кума пред кумовото дърво се отдава значение, равно на христианската венчавка.
А смехотворната роля на стария сват се прехвърля на нови персонажи като заложник, петлар, заложен сват.