Българка. разказ

Таман в това време се развихри демокрацията.
Бяхме още млади, глупави , инициативни и искахме първите в Бесарабия да наложим социал-демокрация. Заради тази цел с моят аркадаш и партайгеноссе Васил Заяка членувахме в партия, и дойде времето за предизборна агитация. Обаче сред нашите девственни баири хем имаше и други партии начело с коммунистите, хем никой от обитателите на буджашките селца не знаеше какво е «социал-демокрация». То и партийното началство малко какво разбираше от тази дефиниция, ама нали имахме азарт и мерак след дългото тоталитарно мълчание.
Веднъж с Васил на неговият, неотколе приватизиран самосвал «Камаз», тръгнахме по района да търсим единомишленници.
Обаче още в първото село с красноречиво название Чумай, усетихме какво е да си партиен активист. Не успяхме да се обадим в един-друг двор, когато из село се разчу, че някакви хайдамаци агитират срещу комунистите и за Румъния.
А когато извървяхме по една уличка нагоре, видяхме, че ни чака един доста едричък мъж с вила. Партийният ни инстинкт подсказа, че ще ядем, сигурно, един лобут и, може би, и наръчкани. И то тъй стана. Мъжът със характерни руски псувни се изсили къде нас. Ние, разбира се, отрязахме на бяг.
Този човек бил фронтовик, комунист и с злокобна фамилия Могилко. По-късно той става и редактор на районият ни вестник «Свет». «Свет» Могилки.
Доведе се да отстъпим от това село и потеглихме към друго. Но сега станахме вече по-опитни и пъзливи. Запряхме се на край селото и поразпитахме един овчарин какво е и как е. Научихме, че в селото живеят потомци на украински преселници, че всичките гласуват за комунистите, защото съвхозното началство е о тях. Но имало една жена, която с началството е «на нож» , била българка и, може, тя щеше с нещо да ни помогне. Овчаринът посочи с кърлигата къде нейната къща.
Оставихме «Камаза» долу на трасата и тръгнахме. Никъде хора не се виждаха, сякаш, са измрели. Обаче с интерес разглеждахме дворовите, къщите, арманите. Макар, че са на 15-20 км от Тараклий, но се виждаше, че тук живеят хора от друг сой.
Ето наближихме нужният двор и изтръпнахме. Сякаш, сме попаднали в етнографски музей на открито или сънуваме нашето детство. Вместо сегашните модернизирани, метални порти видяхме класически, дъщен вратник и дувар, изграден от див камък. От вратичката към къщата водеше кълдъръм от големи, каменни плочи, между които зеленееше пролетната тревичка. Къщичката е белосана, с черен перваз и малки пенджерчета, боядисани със синьо. От покрива се спущаше сайван с дереци и пръстник, на който се виждаха суфра и няколко столчета. Редом с къщата се въздигаше, изграден в земята бордей с отворена дъбова врата, а отгоре върху него също зеленееше трева, и една бяла патка, обкръжена с жълти патенца, настрежено опъваше шайгуна и съскаше на едно вироглаво коте. Право до бордея е изградена пещ-коптор, омазана с жълто-червеникава пръст и затворена с черен капак. Под стряхата на сайвана висяха плитки с чесън, лук, вързаници с червени чушки. По дереците са окачени няколко кратуни и махалки пашой. Тук там се виждаха големи кюпове и плетени кошници със слама.
Но най-чудното беше-чистотата. Дотолкова всичко е изметено, измито и избършено, че когато от армана се зададе стопанката и ни покани с ръката да влизаме, не посмяхме да стъпим в двора.
Тогава тя побърза да ни окуражи и наближи вратника. Това беше млада, примерно четирисетгодишна жена, с умно, интелигентно и хубаво лице, забрадена със бяла косинка. Приличаше на учителка, която се преоблекла в селска носия по случай на фолклорен фестивал. Виждайки, че ние с Васил съвсем сме са объркани , смутени и се чудихме от какво да наченем приказката, тя ни поведе към суфрата. Сетне изнесе от бордея едно гърне вино, туршия. И всичко това ставаше при пълно мълчание от двете страни. Но таман аз помъчих да изплювам камънчето, стопанката направи предупредителен знак и се скри в къщата. Подир малко тя изнесе една купчина бумаги и фотоалбум. Дорде ние с Васил се пулихме и мъчехме да осъзнаем този факт, жената ни напълни чешите и ги изпихме. Виното беше възхитително.
-Казвам се Милана. Тук, в село, саде аз съм българка. Привикнала съм, че всякакви агитатори и журналисти изпращат при мен, и затова хич не се учудих, че и вие сте дошли. Вече десетина години воювам с нашето началство, и няма край на тяхната подлост и тази война,- Милана повдигна кипата със бумагите, -аз по природата не мога да търпя несправедливости и макар осъзнавам , че с камшик сопа няма да прекършеш, нещо отвътре ме кара да отстоявам правдината. Съм завършила агрономически факултет с червен диплом, но неотколе, когато разоблачих примара, че откраднал и продал дървата, пратени на пенсионерите и подадох заявление в прокуратурата, районното началство изважда медицинско заключение, че съм била полоумна. Доведе се да ходя в Кишинев, да мина психиатрическо изследване и да доказвам на това началство, че са полоумни именно те. Тогава началството подкокоросва едни тукашни хайдамаци да ме надупчат шифера на покрива с камъни.
- И вие сама ли живете?
- Сега да. Мъжът ми просто не издържа тези къвги и преследвания и се замети в Москва. Не се чува вече три години…Но вие, момчета, не се тревожите за мен. Аз тъй съм свикнала да бъда амазонка и да воювам, че от нищо не ме изстрах. А вие също сте партийни агитатори?
- Да. От социал-демократическата партия.
- Знам, знам за вашите ръководители…Познавам ги от студенските години. Аз и в института бях отличница, спортсменка и комсомолка…Навсякъде представях лицето на института.
Добри са момчета , вашите ръководители, умни, но всичко това е една игра…лоша игра, въпреки, че много честни хора са въвлекани в нея. Не искам да ви развалям настроенито, още повече, че тъй рядко ми довадат на гости българи. Хайде да се почерпим и заради вас ще ви попея.
Милана пак се скри в къщата и през малко излезе с един бял акордеон. Тя сръчно се натамани с него на едно по-високо столче и засвири «Викат мамо на тежка сватба…» През малко време Васил подхваща песента и те с Милана душевно я изкараха докрай. Пак се почерпихме, и тогава Васил сграбчи акордеона. Изпъром пяхме «Пътнико свиден» и сетне негласният гимн на нашето поколение «Беспокойното сърце».
Сетне Милана с Васил наченаха да се надиграват и коментират всякакви музикални стилове. Понеже това не ми беше интересно и, кяр не се разбирам, взех фотоалбума и наченах да преглеждам снимките. Имаше много старинни, от царско и румънско време снимки с интересни лица, носии…Сетне стигнах до снимки, правени в тайгата и внезапно видях…бате! Той стои до един лесовоз-висок, строен, с картуз, папироса и леко прегръщаше едно момиче. Приличаше на актер Тихонов от «Трактористи». Тази снимка съм я виждал в батьовия албум, но какво такава търси тук? Внезапно свирнята запря и Милана посочи с пръста снимката.
- Това е в Сибира. Нашето семейство беше дигано. Това съм аз в седмият класс, а пък този е…и Милана казва името на брат ми и нашата фамилия,- аз бях влюбена в него, но той вече беше женен…Какво тъй ме гледаш? Не вярваш ли?
- Вярвам. Но това е моят брат… Милана остави аккордеона и начена да ме разглява, сякаш съм изрекъл несусветна глупост.
-Твой брат?!! Ако той ти е брат, знаеш ли тогава коя съм аз на тебе, бе Ванчо ? Аз съм ти ненка. «Нена» по чушмелийски означава «кака и бавачка» едновременно. Ние, Парапанови бяхме ваши комшии…Бря чудесии! Ванчо, аз от малък съм те гледала. Чина Степаница, майка ти, често те оставаше у нас…Ти ме казваше «неня».
Милана накрая не издържа, се просълзи, ме запрегръща, целува…Васил ококорен наблюдаваше тази трогателна сцена, сякаш гледаше «Жди меня». Нататък ние с Милана започнахме една безкрайна приказка с възпоминания и възклицания, дорде тя не се сети, че тестото било втасало и трябва да се разложи по тавите. Заради нашата среща и сибирска дружба тя ще направила тутманик, и ние ще пренощуваме в къщата й защото, хем има още приказка да се гълчи, хем сме пийнали и ще имаме проблеми с милицията. Дорде Милана натъкмяваше тестото, ние с Васил разпалихме пеща, и когато жарта поистина, сложихме тавите.
След един час извадихме хляба от пеща, го наредихме на една маса, го завихме с месал и пак насядахме покрай суфрата, на която Милана раздели тутманика на няколко парчета, от тях се вдигаше пара и миришеше на сирене. Сетне тя поднесе една кратунка с мирудия. Поръсвахме тутманика с червен пипер, мирудия, хапвахме и се черпихме. И , между другото, Милана продължи нашият, прекъснат разговор: - Бате ти беше интересно и хубаво момче. Родителите ми също го харесваха, аз чаках да завърша осмият класс и да се вземем. И майка ти, чина Степаница, вече била привикнала да ме смята за булка. Освен това аз имах пионерско поручение по линията за ликвидация неграмотности. Всеки пионер беше задължен да ограмоти някой от неграмотните, възрастни хора. Обаче чина Степаница все гледаше да избегне това учене и да седне при жените на лаф.
Аз, пък, нямах късмет. Бате ти го пращат на работа в друг леспромхоз, и там го омагьоса една руска амазонка, а през малко се чу, че ще се женят. Подир осмият клас аз заминавам за Томск , постъпвам в училище за медсестри и бате ти повече не съм го виждала. То пък излиза, че сте живеели тук, редом. И как сте?
- Добре сме. Щом не ни пуснаха да живем в родното село на тате, се заселихме в Тараклий, а бате със семейството си недалеч от нас, в совхоза. Имат пет деца, слушат се…
- Хай, да се живи-здраве! Пращай им от мен хабер…
Накрая и аз се присъединих към Васил, който хъркаше на един креват в къщи, но не ме хващаше сън и чувах как Милана ходеше из двора, шеташе, прибираше. След малко изкукурига петелът, и начена да се развиделява. Раждаше се нов ден. Когато ние с Васил малко смутени, поопухнали и поомачкани се явихме на двора да си оплакнем очите, суфрата беше пак наредена, а Милана ни посрещна с една искренна, сестринска усмивка. Този път мина без вино, но с чай.
На прошка Милана ни даде едно самунче хляб, останалият тутманик и едно шише с вино. На вратника се прегърнахме, целувнахме и си тръгнахме, сякаш, сме дохождали на коледуване или калесване. Разбрахме, че в нашите места партийно-агитационният серсемлък хич не минава, и носи на народа саде смут и омраза..