Сериал " Беженарите"

Вторая серия

Краткое содержание первой серии:

В кишиневской семье случилась беда.В аварию попадает сън Павел, школьник 16 лет. В результате черепно-мозговой травмы он неожиданно для медиков приобрел необыкновенную способность считывать информацию с предметов и объектов. Благодаря этой способности он узнает, что мать скрывала от него правду об отце, который, оказъвается, жив, но покинул семью из-за семейных неурядиц. В то же время мать Павла решает ехать в Турцию на заработки и отправляет Павла к родителям в Тараклию. По дороге Павел знакомится со своим крестником и близким другом отца Николаем Петровичем, который подвозит его до дома, где Павла с радостью встречают бабушка с дедушкой.
Звучит музыка фильма, панорама Тараклии сворачивается до пределов двора.
Николай Петрович прощается, бабушка вручает ему шмат теплого хлеба. Все провожают его до ворот. Затем дед с внуком переходят к пристройкам и огороду. Дед знакомит внука с хозяйством: птичник. свинарник, зайчатник,загон с тремя барашками, колодец. Созревшая черешня, шелковица.Вечереет. Закончив обход хозяйства, Павел с дедом возвращаются во двор.

-Сега дойде времето да те настаним. Баба ти иска да те натъкми в голямата къща, но , ако искаш можеш и в кухничката. Ний сега там не живеем, саде пролет пиленцатата гледами. Ама сега там е чистичко, прибрано. Хай да влезем да видиш.

Оглеждат кухничката: коптор,одър,килими, иконостас, асър,възглавници, часовник с маятник,вързоп с чепкана вълна. По стенити снимки: портрети, групови, един рекламен афиш със снимка на селски ВИА,друг с „Родолюбие. Павел спира до портрет на армеец
-Тва е моят баща. Той беше създател на първия колхоз. На тае снимка аз държа майка ти на раменете в колоната на първомайска демонстрация.
- Демонстрация? В Тараклий?
- Е. То не са като сегашните демонстрации, протести. Всичко беше мирно, спокойно. Се събирахме, се редихме на колони и минавахме по улиците до стадиона, пък по късно на площадата. Там се запирахме, слушахме кво гълчи началството, гледахме концерт, сетне се пръскахме по парка на групи или се разхождахме по роднини, другари. Празнично беше, радостно: музика, всичките пременени...Сега това е забравено...
Тва са книгите на майка ти. Тя беше най-първата ученица. Всичко й беше интересно и лесно й се даваше. Ето тае картина е рисувана от нея. А тук тя държи награда, като победителка по бягане на сто метра. Рекордсменка на школата. Често я взимаха на състезания. И пееше. С баща ти в един ансамбъл. Тий още от школата...се водеха. Той довадаше у нас, и аз даже му казвах „зетко” Хубаво момче беше, весело, послушно. И ти жа мязаш на него. Майка ти на баба ти се метна- все по-нейному да бъди. Не знай малко да премълчи... Гледам, че ти хареса тук- сякаш, че си в музей. Баба ти искаше всичкото това да изхвърля- че било едновремешно, искала евроремонт. Насила я отговорих. Казах й, че ако няма да ти хареса, тогава нещо жа преправим.
- Не, нищо не трябва да преправате.
- Щом те хареса, жа кажа на баба ти да постели.

Дядото излиза, Павел преглежда книгите, бабата постила. Една от книгите привлича вниманието му. Той я сваля от полицата, сяда на одъра. На корицата й написано "БЪЛГАРСКИЯТ КЪСМЕТ. ИВАН ДИНЕВ” Отвътре на корицата:” На тараклийския родолюбец Стьопата Ризов. С уважение от автора."

Павел сваля очилата, ляга на възглавницата и започва да чете. Екранът се деформира и започва историческата картина:
Дикторски текст на фон от видеоред :
"Османская Порта приступила к созданию ЭТНИЧЕСКОЙ БУФЕРНОЙ ЗОНЫ вдоль Дуная . С этой целью в указанную зону массово переселялись черкесы с северного Кавказа и ногайские татары из Буджака. Местное болгарское население стало подвергаться насильственной ассимиляции. Регион был переполнен военными гарнизонами и населению под страхом истязаний было запрещено разговаривать на родном языке.
Запись на церковном молитвеннике в 1812 г священника П. Пондева из г. Панагюрище:
«На побережье Черного моря христиане разговаривают на турецком языке, так как по их рассказам турки их мучали. Также, несмотря на мучения, они не приняли ислам. Об этом надо знать и помнить каждому. И это истина.»
Чтобы убыстрить процесс ассимиляции болгарского населения указом султана каждая семья должна была давать одного мальчика для воспитания в янычарском корпусе. При достижении определенного возраста из этих воспитанников формировали административные кадры и направлялись в родные села. "
Пред взорът на Павел възниква видение:

Добруджа
Интерьор на селска кръчма. Посетителите са струпани до пенджера и напрегнато се вглеждат в него. Отвън се чуват крясъци, детски писъци и плач, женско нареждане. Лицата и стените се осветяват от изблици на червена светлина.
Кръчмаринът обаче е доста спокоен и си върше безметежно своите всекидневни работи. Шумът отвън затихва и мъжете се оттеглят от прозореца.

Дико: Наливай! Чисто се стопих от срам и страх! До кога жа бъдем добитък за клане? Вас ви питам?
Кръчмарин: Какво можем да направим? Те са сила, власт. Скочиш ли- жа те смажат от лобут.Такъв ни е късмета…българския. Да търпим.
Пенко: Толкова сме хора във село, а пък двама-трима турски аскери ни газят. Защо да не са събирем и…
Стефан: За какво събиране дърдориш бе, Пенчо? Това да не ти е на седянка да викаш комшиите? Какви юнаци, какви яки мъже са събирали и по Балкана, и във Влашко и пак нищо…Без глава оставаха. Сплуй се на гъза си и мирувай. Саде господ знае какво жа дочакаме
Дико: Че де е тое господ христиански?
Стефан: Господ е нито христиански, нито е магометански, нито е чифутски…Той е един за всички.
Дико: Закво тогава на едни благо и добрини се падат, а пък на други- саде лошотий и теготий ? С кво сме греховни, ний- българите?
Стефан: Това е изпитание. Ако нашия народ издържи изпита- жа останем българи. Ако не- жа се претопим сред турците или жа ни изтрепят.
Дико: Ако господ е един за сичките, както го казваш, но с различни имена, закво тогава да не вземем магометанската вяра? Хем жа се спасим, хем пред господ оставаме благочестиви.
Пенко: Тъй ти жа си спасиш кожата, а не душата! Ти жа станеш предател на своя род, жа станеш душманин на тее наши хора, които нивга няма да сменят името христово. И тогава ти жа станеш още по-греховен!
Дико: Какви наши хора, бре? Де си видял тук българи? Чорбаджиите и учените си живеят във Сърбия . във Влашко или Русия. В градовете саде турска и гръцка реч се чува и ходят сичките със фесове. Може да има нейде из Балкана скътани селца, ама кой живее в тях? Подивели овчари и козари, пълни със въшки и затънали в барбошки и тезек. Кой жа ни бъде за султан? Някой пъдарин или хайдутин? Защо да ставаме за смях? Нямаме нито учени хора, нито царе.
Пенко: Да има свобода-царе жа се намерят!
Дико: И на тях пак жа трябва подан да плащаш и все по нашия гръб тоягата жа тупа.Свободата хляб не дава и патки не пасе. За господарите свобода, за нас пак хомот.
Пенко: Със свобода и ти можеш господар да станеш или твоят син.
Дико:Саде от господ е давано кой жа бъде господар, кой-роб.
Пенко: Господ, може, самичък не знае кого да избере за господар и, може би, чака, кой жа надделее. А ние заместо да скочим отгоре и да тръшнем турчина, саде се оплакваме един на друг из кръчмите.
Стефан: Може да не е време? Не може да се роди дете преди срока. И там (посочва небето) стават същите работи, както и при нас, тука на Земята. За едно дете да се яви на белия свят и да знае какво тук да върше, трябва още в чреслата да е подготвено. Едно лошо «изградено» бебе се ражда нефело и саде е за страдание. Не знае не да сучи здраво, не да изреве.
Дико:А че какво е виновно детенцето?
Стефан:Детенцето не е. Виновни са родителите, рода му. Ако ние жа превиваме снага пред турците защото сме пъзливи- нашите деца, внуци и правнуци жа патят двойно повече и , може би нивгаж няма да станат българи. Жа изсъне корена…
(пауза)
Дико:Чува се, че Русия се наддига. Стягала войски в Бесарабия. Имало и наши хора там.
Кръчмарин: Руснаците я смажат турчина, я не. Ний пък да си отваряме очите!
Дико(ядосано): И кво хубаво жа видиш с отворени очи? Как те отвличат децата? Как душманите пасят добитака по твоите ниви? И когато се обадиш на кадията- те хранят със лъжовно обещаване. Да се чудеш де да изкараш овцете- всичко е казьонно. Миналата седмица двама турци,пъдари ни отведоха кравите. Убихме се да ги търсем. Платихме на кадията-кой зърно, кой-ягне. Аби да ги намери. Намери ги- вече одрани. Биле влязли в държавното. А пък оние двамата пъдари стоят до кожите и се хилят.
Стефан: А ми кадията?
Дико:Кво кадията? Прибра ни зърното, ягнетата и се замете да вади някаква хартия. Уж за наш зор, майка му кучешка! Нито хартията, нито него повече не видяхме. Кво сега да гледам с отворени очи? Как жа измираме през зимата без мляко, месо и зърно? Господ ли ни уреди тое късмет, или тае калпава държава?
Кръчмарин: Затва много наши хора сега минават във магомеданска вяра.
Пенко: Знам ги аз тее «наши хора»! Ближат задника на турците, за по-лесно да прекарат. Такива хора и на дявола жа служат, аби коремчето да е сито.
Кръчмарин:Ти не мислиш ли за коремчето си?
Пенко: Човека не саде шкембе има. Човека има още сърце и разум. Сърцето казва-помогни на гладния, бедния. Разума пита- защо едните пращат от сланина, а пък другите суха коричка нямат? Човека не може да бъди доволен, ако край него има глад, сиромашия и насилие. Дето брадвата е цар, там лъжата е господар. Който галя саде своя шкембак, той е добитък, саде че мяза на човек. Виждаш ли Азиз-бей? Саде една седмица отмина, както стана управник в нашата околия и колко хора изтрепа. Такъв серсем! Саде кьоравите не виждат, че е син на бай Дико.. наша е кръе –българска, пък върлува по-лошо от душманин. Преди години и него го отвлекоха, както неска тва нещо стана. Майка му, почерня жената от тъга и кахъри, а сега тяхната (посочва Дико) рожба е язедник на селото ни. Защото акъла и душата му се отровени от магомеданско вяра и султанско възпитание.
Кръчмарин ( се сети, че някой наближава кръчмата)
Я, Пене, по малко дрънкай, че да не стане някаква бела! Стените и тий уши имат!