Поканата за рая ч. 14 "При нашенци в Аржентина"

Аржентина

Сега бившите интербригадисти Петър Челарски и Емил Стойков, бягайки от Испания са наети на товарния параход «Сан Рафаел», следващ за Аржентина като матроси-кочегари в машинното отделение. Първото време между помощника на капитана Жозе Таварис и беженарите от испанската война траеше едно странно отчуждение каквото често се случва, когато доста близки хора след продължителна раздяла неочаквано се срящат в друга епоха, места и с различно социално положение в обществото. Както, например, едновремешните университетски съкурсници, съслуживци в купето на влака или съселяни в града . И двете страни изпитват една досадна несръчност он новото случайно сближаване, сякаш се извършили в миналото някакъв съвместен грях.
Излиза, че Таварис даром подтиквал и давал кураж на тези бесарабци към бразилския рай. Бразилия не им станала повторна родина, щом я напуснали заради една комунистическа авантюра и мечта за призрачна справедливост.А Петър и Емил са отегчени с горчивото поражение на интернационалните бригади срещу фашисткия орталък. Сигурно, има нещо кусурно в комунистическата идеология, щом въпреки помоща на Съветския Съюз и голямата организаторска самоотдайност на другарю Димитров, експлуататорската класа пак тържествува и всичките старания и блянови на младите сърца са били напразни. Бесарабските момчета не изпитват разкаяние, но душите им се сковани от една ядна горчевина и несигурност. За да притъпят душевните мъки. Петър и Емил с особенно настървение се отдават на служебните, матроски задължения, практически не напущайки трюмния отсек с въглещата.И по-добре беше по-малко да се виждат денем по палубата, за да не мержелеят пред очите на капитана-един лош и подозрителен андалусец, горещ почитател на генерал Франко и на «железната ръка» в правлението.Това тяхно старание, безусловно, се харесва на Жозе Таварис и той по-често намира начин да поговори с тях за миналото съвместно пътуване, за съдбата на останалите бесарабци, за испанската война…Лека-полека старата дружба покарва с нови кълнове и веднъж помощникът на капитана се споделя с тях със своя план за тяхното завръщане на американския континент.
-Ще е по-добре, момчета, да не се завръщате в Бразилия, защото там вече напълно властват интегралистите, и митническия контрол е засилен. Уругвай също не ви уйдисва: хем испански не знаете и тутакси ще сте под наблюдение на полицията, предупредена за възможното завръщане на интербригадистите от Испания, хем страната е малка и тежко се търсе работа. Остава саде Аржентина. Първо защото там са много наши, португалски гурбетджии и преселници, сред които ще намерите подслон, а другото е българската диаспора, която в Аржентина е много почитавана сила сред работническите синдикати. Там дори Комунистическата партия е създадена от вашите сънародници. Те имат голям опит за конспирация и ще ви направят нужните документи за легализация. Сред тях няма да пропадните…
В пристанището на Буэнос- Айрес параходът « Сан Рафаел» ще престоява цяла седмица и ще е натоварван с памук. Петър и Емил заедно с тукашните хамали пренасят бали памук в трюма на парахода, но понеже не знаят испански по цял ден прекарват усамотени и с нетърпение очакват хабер от Жозе, който им обеща да намери начин да останат в страната. Помощникът на капитана остава верен на думата и когато параходът вече е натоварен, те тримата благополучно минават митничарския пост понеже помощникът на капитана от « Сан Рафаел» има добра репутация и документите са прегледани формално, без да се сверяват със списъците на интербригадисти, подложени на преследване по целия свят.
Уреждайки търговската сделка с стопанина на една едра памучна латифундия от провинция Чако, Жозе съвсем неочаквано научава, че основните работници на плантациите са емигранти от България и за които латифундистът изрично подчертава, че много му повървя с тези мокаетни и трудолюбиви хора, които живеят в три колонии до неговите земи. Жозе тутакси предлага на стопанина да трудоустрои още двама българи, но полулегални, с бразилски паспорти, но много способни работници и към това са професионални шофьори. Последното предизвика у латифундиста интерес, защото отколе се тъкмеше да уреди свой парк с товарни камиони, но не намираше подходящи кадри. А разходите за превоз с пазарени частници или транспортни агенции изяждат половината печалба. Решено е, че Жозе докарва бразилските мигранти в кантората му и той вече ще ги настани при сънародниците им в една от колониите.
Пак бесарабци сърдечно благодарят и се прощават с португалеца, който вече за втори път, сигурно, по божия заповед, им посяга спасителната ръка. Латифундистът, един едър, червендалист холандец с внимателния си поглед пронизва новите си работници и прави извод, че и те са добър армаган.

Бай Живко и неговата орисия

Пътуването до българската колония Лас Бреняс трае два дни. Комфортният, новичък «Форд» ги носеше някъде на север от Буэнос Айрес, който приличаше на Сан Паулу, но далеч отстъпваше на Рио де Жанейро по своето расположение и природен ландшафт. Понеже клетите бразилски мигранти не знаят испански и рядко разменят по някоя интернационална дума с латифундиста, те цялото си внимание насочват на интересните природни гледки, променящи се с поразителна бързина и за към края на пътешествието да усетят познатите субтропически пейзажи със рошавите палми, иглолистните араукарии, цветущите магнолии. Сега е декември, най-топлото време, но няма я онази жега, която изпича андалуските полета и баири. На вторият ден, към вечер, пътешественниците пристигат в голямо селение и спират до до една къща с добре подредени двор, градина. След известно време от двора излизат холандеца и един мустакат снажен мъж, в напреднала възраст, но с живи, черни очи.
-Добре дошли, скъпи приятели!- с весел глас окуражва, омърлушените от дълъг път и принудено мълчание, момчета.
- Не се притеснявайте! Тук вече сте сред свои…Заповядвайте! Казвам се Живко.
Момчетата хващат своя съвсем скромен багаж и следват стопанина към двора и неволно застават от изненада. Гаче някаква чудесна сила мигновенно ги пренесе над океана и ги върна в бесарабското детство. В дъното на големия, покрит с кълдъръм от розовати, каменни плочи, двор растеше клоната черница, а от гроздовата арка, направена от бамбуковидни пръти, освен едрите чепки на още зеленото грозде, висват дългунести кратуни. Посред разтворените дървени врати на бордея стоеше възрастна жена с характерно подбрана пристелка, шаячни терлици, а краищата на бялата й забрадка точно тъй са подбучени над бузите, както правеха жените в Дараклий и Петровата майка.
Една силна вълна от нежност захласва сърцата на неотколешните, сурови войници. Тъй им се искаше да прегърнат тези родствени хора и да си изкарат голямата, неразделена мъка.
А бай Живко, сигурно. усещайки душевните вълнения на гостите, побърза да се разпореди да сложат масата под един кичест храст с жълти шушулки. Тутакси от лятната кухничка се задават гласове на шетащите жени, и пред взора на мъжете изникват две момичета, носещи по две чинии с пача и кавърдисан фасул. Това са дъщерята и снахата на бай Живко. Заедно с чина Живковица те сръчно слагат и всякакви други ястия, а бай Живко едно литрово шише с ракия.
- По себе си знам, че ракията най- добре стъкмява и развива приказката. Ай, да се почерпим и да благословим Господ, който, както се знае не оре и не сее, но събира човеците!
Жените деликатно се прибират в кухнята и след почерпката Петър заговори, с прегракнал от дълговременно мълчание, глас:
- Ний също сме преселници в Бразилия, ама не сме от България. От Румъния сме, а по-точно от Бесарабия. Горе-долу се натаманихме в колония на кафеените плантации, ама през последните години нещо се развали на световния пазар и кафето не дава предишната печалба. Стопаните загазват с кредити и зарязват поминъка. Ний, които арендувахме земи, също останахме без доходи и започнахме да се местим в Сан Пауло, но и там безработицата голяма. Тогава един нашенец ни посъветва да се преместим при вас. Според него Аржентина имала по- големи успехи в икономиката.
- Има, зер. И искам да ви се похваля, че ние, българите-преселници имаме значим принос за стопанското напредване на Аржентина. Тук ние първите се заловихме да отглеждаме памук, който засега е много търсен. Другите наши сънародници са челен отред на нафтодобивната индустрия в Патагония, на хиляди километри отстояща от нас.
- А вие по каква причина напуснахте България?
Бай Живко, сякаш, целият тукашен живот чакаше този въпрос и една възможност да се изповяда пред хора, които ще го разберат и за собственно оправдание за причината, породена от неговото поведение. А причината била едно несправедливо обвинение на прокурора с фашистки мироглед. За да избегне затвора, Живко решава да напусне България. А през това време по цялата Европа е развихрена кампания за преселване в Южна Америка и с рекламни призиви за нов живот в Новия Свят.
- Обаче, първото, което видяхме с другарите ми в Буэнос Айрес, това е имигрантския хотел, в който ни настаняват. Натрупани едни върху други легла, мръсотии навред, въшки и храната-булгур. Цял месец обикаляхме града и околностите да търсим работа. Знаехме саде едно изречение: « Ай трабахо?», за навсякъде да чуем отговор: « Но ай!». Ставахме през ноща за да застаним на опашка по фабриките с надежда да дойдат господарите и може да ни вземат. Но това ставаше много рядко, а местните аржентинци направо ни изпъждаха и скачаха на лобут, защото на владелците им по-изгодно да взимат чужденци и да им плащат мизерни пари. След като не намерихме никаква работа в столицата, наехми се при някакъв българин, който търсеше работници жътвари за далечните провинции. Петдесет души са качваме на влака тръгваме с общи билет в една местност на стотици километри от Буэнос Айрес и там ни стоварват направо в полето. Оттам пътуваме с каруци до мястото, където трябваше да работим. За ношувка ни дават едни тенекиени навеси, под които държат добитъка през дъждовния сезон. Надзирателят е българин, бивш банковски чиновник в София, задигнал няколко милиона лева, които според некадърността ги прахосал в Италия и избягал насам. Той яздеше кон и все ни намираше майна, че не сме работили както трябва. Но как да се работи, когато по снопите гъмжеше от змии, избрали ги за припек. Едно несръчно действие и си труп.
За да се отървем от змиите и палещото слънце в тази безкрайна пампа, аз с няколко момчета се пазарихме да сечем в гората дърва. Ама новата работа е още по-тежка. Дърветата са по-корави и от желязо, а трябваше и да се режат, и да се цепят. А и там гората гъмжеше от гнус, змии и ягуари. Един от нашите другари не издържа и му се взема акъла. Той по цял ден викаше в стоманена тръба, по която прекарват вода в лагера, като в телефонна слушалка и разговаря с близките си в България. Страшно беше…щяхме всичките да полудеем. Веднъж чухме в гората някакви неясни викове и много се изплашехме, защото индейците често нападали неканените гости. Обаче се престрашихме и когато наближихма мястото, откъдето се чуваха виковете-направо настръхнахме. Там една група жени и мъже да плачат на глас. Оказало се, че тук били докарани около двадесет семейства българи. Обаче неизвестна болест им покосила децата и те ги погребали в този ден и ги оплаквали.
От блъскането с брадвата ръцете ми се набиват, разраняват и накрая страшно се поддуват. Надзирателят-язедника едва се съгласи да ми плати поне половината заплата и аз тръгнах пеша с надежда да стигна болницата, отстояща в едно градче на триста километра. По някакво чудо след няколко дни натъквам се на железница и по нея до една станция, без да склопва надълго очи през ноща. Всеки миг можеше да ме нападне ягуар. Когато стигнах с големи мъки до болницата, лекарят с неприкрито ядосване започна с нож да ми срязва гноясалите мехури, да се чевърка в кръвясалите рани и ми са караше да не крещя. Сетне ми даде някакви капки от инфекция и ме изпъшолка. Какво да се прави сега? Парите са малко, но решавам да се върна в Буэнос Айрес, криейки се в товарните вагони. По пътя често си спомнях листовките на комунистите в България, които разоблачаваха рекламите за преселване в Америка и лъжовното забогатяване. Но нали човекът тъй устроен- иска сам да се увери в нещата, както се казва с око да види, с ръка да побарне.
А че тъй…и повторното завръщане в столицата не ми помогна. Доведе се пак да търся работа и подслон в провинцията. На едно място се дурдисах работник в една градина заедно с едни португалци. Спяхме ту в курника при кокошките, ту в дама при конете…Но веднъж ливна такъв силен пороен дъжд, че срина сламения покрив и ни затрупа. И там не ни беше рахат. Сетне с трима нашенци се преместихме в Уругвай и в Монтевидео се настанихме в една месарница. Там блъскахме от шест часа вечерта до шест дазаранта…Тегло ли е…тегло без край… Ама, момчета! Аз, пък, съм се разприказвал гаче на мегдана…Вие нали сте омалели от път и трябва да си почивате. Ай сега, жените ще ви оправят…ще се измиите и лягайте си. Вече дзарана ще поговорим за новата ви работа.
Момчетата, наистина, вече май-клепеха, разморени хем от пътя, хем от ракията, хем от приказката на бай Живко. Бесарабци и те, добре познаваха как се прекарва на американската чужбина, но от деликатност слушаха стопанина докрай. Сетне повикани от чина Живковца, те тръгват към банята, за да си измият последиците от двегодишния войнишки и партизански живот.