КОЕ ЗАПАЗИ БЪЛГАРЩИНАТА В БЕСАРАБИЯ?

Веднъж, на одеската стройка се распали спор между двама тараклийски младежи по повод на распространяването сред тараклийци на баптистки и други сектански групи. Всичко започна от това, че единият от спорищите не испускаше момент да ни цитира някакви библейски афоризми, нравоучителни наставления и да не демонстрира своя протест срещу пушенето,пиенето, женкарството, сквернословието...Всичките тези добродетели обаче хич не се вписваха в нравственния колорит на едно полулегално, гурбетчийско битие.
Освен това, посоченият "штундер" демонстрираше явно преклонение към историята на "избрания народ" и следваше задочно някакъв си богословски университет в Кишинев, финансиран от Израил.
Моите опити да го вразумя чрез противопоставяне на Великата Българска история, нейните герои, в това число и религиозни, чрез великата миссия на българските апостоли и распространители на христианската вяра никак не го убеждаваха и той оставаше със съзнание на превъзходството на ветхозаветния народ и неговото право да бъде пастор на другите народи, а значи и да преключим със православните църковни заведения, станали, според него, свърталища на църковни спекулянти и бизнесмени.
И, когато вече се отчаех да пречупя неговото кредо, в спора се намеси едно момче, което съвсем неотколе се завърна от казармата и, между другото, стоя в полицейските редици по времето на кишиневският "майдан" през 2009 година. Той по натурата е от хората, които малко приказват , но хубаво вършат. И тук, той изчервен застана над "штундера" и, едва да него хване за гушата, изрече сакраментална фраза:
" Е, штундере! Аз не съм чел библии, не съм ходил на черква, ама аз си знам от баба и дядо, от мама и тате как трябва да се кръстя, защо трябва да ходя на гробищата и на черква. Аз не знам има ли господ, няма ли, но щом тъй правят нашите хора, значи трябва и ний тъй да правим и сичките българи да си гледами адета. А иначе, а такива както ти жа ни разделят и жа се изгубим. Разбрали бе, мундьо ?! "
Но, най странното се случи по-късно: "штундера" си скри "Библията", започна да пуши и да пука заедно със нас, а сетне и да не ходи по штундерски събрания.
Но това предисловие съм го написал по повод една забележителна статия, включена в книгата "Бессарабските българи: история, куллтура и език" Авторът е Екатерина Челак, названието на статията:

"ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА И НЕЙНАТА КУЛТУРНО-ПРОСВЕТНА РОЛЯ СРЕД БЪЛГАРСКИТЕ ПРЕСЕЛЕНИЦИ В БЕСАРАБИЯ ПРЕЗ XIX ВЕК"

Един от най - слабо проучените аспекти на историята на българските пресел-
ници – духовният им живот в пределите на Руската империя. Във фунда-
менталните изследвания, посветени на историческото минало на това населе-
ние, проблемът за религиозно-нравственото развитие на отвъддунавските пре-
селници само се очертава без да cе разглежда подробно и прецизно [7; 12; 32].
През 80-те−90-те години на ХIХ век „Кишиневските епархиални ведо-
мости” − главният периодичен орган на Кишиневската епархия – публикува
исторически очерци на мнозина енории, авторите на които са самите свеще-
ници. На страниците на това списание намираме интересни материали за
българските и гагаузките селища Твърдица, Исерлий, Задунаевка, Селиог-
ло, Чок-Мейдан, Дезгинже и т.н. [4, 23, 33] Тук трябва да отбележим, че осо-
бен интерес за изследвачите представлява статията на отец Николай Стой-
ков относно религиозно-нравственото състояние на българските колонии. В
труда си свещеникът използва както летописите на енориите, съставени от
колегите му, така и собствените си наблюдения [30].
Начало на специални проучвания върху ролята на църквата сред бъл-
гарските колонисти в Бесарабия слага известният българист от Молдова
Николай Червенков, публикувал статия за основаване на черквите в българ-
ското въдворение в Бесарабия [39]. Просветната роля на църквите в отделни
български колонии беше разгледана в монографиите на Иван Грек [6], Игор
Пушков [29], Сава Новаков, Николай Гургуров [25], Степан Булгар, Елиза-
вета Квилинкова [17], и Иван Думиника [10]. Няма тук да се спираме на ана-
лиза на тези и други работи, защото това подробно направи в своите статии
молдовският колега Иван Думиника [9; 10; 41-43].
От всичко изложено по-горе става очевидно какво голямо значение
имат запазените в архивите на Русия, Молдова, Украйна, Румъния, частично
България документални източници, както и публикуваните през XIX – на-
чало на XX в. в периодичния печат материали, осветляващи религиозно-
нравственото състояние на българските преселници в Бесарабия.
Историографията признава за безспорен факта, че православната
църква е един от най-силните защитници на етническата идентичност на
българите по време на османското владичество. Инвазията на Балканите в
края на XIV век на османските турци довежда до унищожаване на българ-
ската държава. Мюсюлманската религия става привилегирована. Българите
заемат територия в околностите на Истанбул, така че желанието на заво-
евателите да ислямизират това население е особено устойчиво. В резултат
на кампании, предприети от турците през XVI–XVII век, част от българите
в Тракия и Родопите е насилствено ислямизирана. Но надделяващото мно-
зинство от славянското население остава верно на християнството, въпре-
ки факта, че Търновската патриаршия е фактически изпаднала до нивото
на метрополия, а българските земи в различно време са били част от Ца-
риградската, Охридска и Печска Патриаршии, и след премахването на по-
следните две през 1766 г. са под юрисдикцията на Цариградската патриар-
шия. По такъв начин българите (за разлика от сърби, черногорци, гърци) по
време на турското робство нямат национална църква, която да изпълнява
консолидираща функция спрямо народността, да съхранява народните тра-
диции и културата. Висшите йерархи на българската църква по това време
са предимно гърци, които не полагат грижи за развитието на българската
култура. Въпреки това, църквите и манастирите по българските земи начело
с български свещеници продължават да действуват и остават реални огнища
на българската култура. Тук се съхраняват и копират древните български
писмени паметници, Житията на светците и т.н. Богослужението в църквите
и манастирите се провежда на славянски език.
Установяване на мюсюлманското господство на Балканите драстично
увеличава етнодиференциращите функции на религията. Тя става линия
на раздяла между балканските народи и техните поробители. Според проф.
Страшимир Димитров, лоялност към православието означава запазване на
българския етнос, то ест християнството се оказва бариера на предстоящите
асимилационни процеси [8, 152].
Известно е, че по време на преселването отвъд Дунава в края на XVIII –
началото на XIX в. са настаняват големи групи българи, главно в бесарабски-
те крепости и градове: Измаил, Килия, Кишинев, Акерман, Бендери. Особено
многобройно е българското население в Кишинев. По този начин, в съответ-
ствие с данните, отнасящи се към 1819 г., тук живеят около две хиляди бълга-
ри [13, 63]. Затова съвсем неслучайно именно в Кишинев в края на XVIII век
възниква първата българска църква „Възнесение Господне” [27, 59].
Веднага след присъединението на Бесарабия към Русия през 1812 г. се
започва изграждането на църкви както във вече съществуващите, така и в
новосъздадените български колонии. Първоначално това са молитвени
къщи, дървени черкви, а по-късно – каменни храмове. Любопитно е свиде-
телството на свещеника в колония Исерлий Дмитрий Георгиев Чакир: „По
време на основаване на селото ..., за да се отговори на нуждите на христи-
янската вяра на селяните, тук се изгражда и къща за молитви, построена от
клони, помазани с глина и покрити с тръстика” [36, 528, 534]. A каменна
църква в Исерлий се появява само през 1864 г.
Първата каменна църква в колониите, образовани през 30-те години на
XIX век, е Главанската, построена през 1832 г. – само две години след пре-
местването от Балканите. За бързото изграждане на храма способства както
наличието на камък в колонията, така и неуморната работа на главанския
свещеник отец Стефан Kиранов, който оглавява кервана от своето паство,
решило да се премести от България в Бесарабия.
От особено значение в духовния живот на имигрантите е катедрална-
та църква „Св. Преображение” в Болград. Тази катедрала е била замислена
от авторите като Исаакиевска катедрална църква в Санкт-Петрбург в ума-
лен вид. Великолепно архитектурно изпълнена, тя започва да функционира
през 1838 г. и е осветена от архиепископа на Кишинев и Хотин Дмитрий
Сулима. Според някои източници храмът „Свето Преображение” винаги е
показвал величието си, той изглежда като „трофей на християнството, като
триумф на християнската кауза над полумесеца и исляма, той е най-явното
и осезателно доказателство за жива и разпалена вяра в закона на Господа
Исуса Христа, символ на напътване на бъдещите поколения” [26, 259]. Кам-
банарията на катедралата се състои от осем големи и малки камбани, звънът
на които се „чува по всички краища на Болград, дори и в околните села” [2].
2Записките на Одеското дружество по история и старини” през 1848 г. така
характеризира основния резултат от преселването на българите в Бесара-
бия: „... в почти пусти степи, в които веднъж се чуваха виковете на казаци и
татари, в степите, върху които отекна дълбоко мрака на кимерийците, светва
сияйна звезда на истинска християнска просвета” [22, 344].
От особено значение е, че в Българското въдворение още от времето на
първите миграции се създава традиция на изграждане на храмове за сметка
на миряните. Ремонт на църквите, тяхната живопис, всички черковни при-
надлежности и утвар − всичко това е дело на селските общини и следовател-
но на всеки колонист.
Според информацията от управителя на българските колонии в руска-
та част на Бесарабия Иван Степанович Иванов (Калянджи), в българското
въдворение в края на 50-те – началото на 60-те години на XIX век същест-
вуват 18 каменни и 9 дървени църкви, 13 дървени и три каменни молитвени
къщи [15, 46-47]. По това време се започва строителството на нови църкви
на мястото на старите. По този начин миряните на колония Чок-Мейдан
от средствата си в 1854–1861 гг. построяват каменна църква с камбанария.
През 1872 г. е изградена църквата „Успение Богородично” в колония Заду-
наевка, която струва на селяните 20 хиляди рубли. Четири години по-късно
се завършва изграждането на църквата „Св. Св. Петър и Павел” в колония
Чийшия с общата стойност на 30 хиляди рубли [24, л. 129].
Църквата играе неоценима роля в живота на преселниците. В някои слу-
чаи, по свидетелствата на Генчо Kъргов и Иван Селимински (които са органи-
затори на преселението в Русия), българите напускат домовете си, цели села
се изселват, организирайки кервани, които се оглавяват от местните свещени-
ци. Например, запазените в Кондиката на черквата „Св. Параскева” сведения
за преселване на твърдичаните, съобщават ни, че преди да се изселят, бежена-
рите посещават гробовете на предците си в селските гробища, а след това свещениците, облечени в църковни одежди, благославяват преселниците. Трима
от духовенството – отец Фьодор Влайков, отец Фьодор Шегев и отец Драгни
Паскалев Папазоглу, ръкоположени от Търновския митрополит, – заедно със
паството си тръгват за Бесарабия [31, 173]. Отец Стефан Киранов от Исерлий
също е начело на кервана на съселяните си. За това той споменава в „Цър-
ковния вестник” [19, 8-10]. Тази ситуация демонстрира безспорния авторитет
на свещениците сред хората. Независимо от бездната на непознатото, винаги
придружаваща заселниците и внушаваща страх в сърцата им, българите отно-
во се позовават на православието си и тръгват по трудния начин.
Свещеници продължават да са ключови фигури и в българските коло-
нии на Руската империя. Тяхната дейност не се ограничава само с изпълне-
ние на поклонение в храмовете. Те прекарват огромна културна и образова-
телна работа сред стадото си: много от тях преподават Закон Божи в местни-
те начални училища, по-късно стават организатори на църковни енорийски
училища, създават библиотеки към църквите, които регуляно се попълват и
по такъв начин приобщават преселниците към печатното слово. Също така,
след литургията свещеникът обикновено говори с миряните на най-важни-
те теми. Свещениците от Бесарабия са активно ангажирани и в помощта на
българските национални издания през Възраждането. Те са начело за наби-
ране на средства за жертвите на братята си отвъд Дунава по време на въста-
нията на българския народ и многобройните руско-турски войни.
Към средата на XIX век ситуацията в църквите в българските селища съ-
ществно се променя от гледна точка на духовенството. До този момент свеще-
ниците, които са служили в храмовете на българските колонии, не са имали
специално образование. Предимно те са неграмотни, но богобоязливи хора.
Един от най-ярките представители на това духовенство е отец Стефан Kира-
нов от Главан, представител на старата свещеническа династия, корените на
която са в одринското село Имоклар. Там в XVIII век баща му отец Протасий
е служил като свещеник. Именно поп Протасий е завещал на синовете си да
не се отказват от свещеничеството, тъй като няма кой „да укрепва и поддър-
жа православната вяра сред мохамеданите”. Бащинското наставление на отец
Протасий е било изпълнено: отец Кирил попувал в същото село, а синът му
Стефан, ръкоположен за свещеник през 1805 г. в България, се изселва заедно
с енориашите си в Русия и се труди като свещеник в село Главан до смъртта си
през 1852 г. [19, 8-10]. Това е дядото на отец Стефан Киранов. А баща му, отец
Михаил Киранов, ръкоположен в България през 1826 г., също е свещеник в
Бесарабия [19, 8-10]. Отец Стефан Киранов е свещеник в Чумлекьой, Код-Ки-
тай, а в 1876 г. е преместен във Валя-Пержей. Отец Стефан е пример за подра-
жание. Без да е завършил семинария, той има подчертан интерес към науката
и чрез самообразование попълва празнотите в просвещението си [30, 19]. Той
не се ограничава с непосредствените си задължения на свещеник. Отец Сте-
фан се занимава и с публицистика и в пълния смисъл на думата е просвети-
тел. В „Кишиневските епархиални ведомости” той публикува своите статии
за тарутинските разколници и за положението на християнските свщеници в
Османската империя [19, 7-13]. Последната е препечатана от „Църковен вест-
ник”, издаван в Санкт-Петербург.В колония Чадър-Лунга много години работи отец Захария Чакир, който
„не е получил формално образование, но е развит нравствено, изпъква с жива
детска вяра в Бога и с деятелна любов към всички роднини и ближни” [35, 7].
От 60-те години епархийските власти стигат до точката, че в храмовете
в Бесарабия се ръкополагат вече възпитаниците на Кишиневската и Херсон-
ската (Одеса) духовни семинарии, сред които са и потомци на българските
преселници отвъд Дунава. По това време в Бесарабия са многобройни све-
щенически династии – Киранови, Влайкови, Чакири, Стойкови, Тодорови,
Агура. Свещеник Дмитрий Чакир в книгата си предполага, че Чакири стават
свещеници само в Бесарабия. Началото на династията слага отец Захарий Ча-
кир, ръкоположен за свещеник на село Чадър през 1802 г. „съгласно благо-
волението на архирея в Хуш” и желанието на съселяните си [35, 7]. До 1873 г.
игуменът на черквата в Чадър-Лунга „Св. Атанасий” е племенникът на отец
Захария – отец Георгий Чакир, който е имал сертификат за основно образо-
вание и е учил църковна музика в църквата „Свети Харлампи” в Кишинев [35,
10-16]. Неговият син, отец Дмитрий Чакир, е абсолвент на Кишиневската ду-
ховна семинария. Той служи в продължение на седем години в село Иванов-
ка (1863−1870 гг.), където комбинира пастирскта работа с учителска дейност.
Неговата съпруга, дъщеря на свещеник Михаил Киранов – Мария – препода-
ва църковна музика в училището. През 1870 г. отец Дмитрий е преместен от
епархийските власти в село Исерлий в черквата „Света Троица”, където про-
дължава заедно със съпругата си просветната дейност. През 1913 г. признател-
ните исерлийци благодарят на отец Дмитрий за четири десетилетия старания
в областта на обществената просвета в родното си село [21, 26, 30, 46].
Свещеническата династия Влайкови е от колония Твърдица. Отец Сте-
фан Влайков е син на свещеник, ръкоположен от Търновския епископ, из-
вършва служба в катедралата „Света Параскева” през годините 1846–1855
гг. От средата на 50-те години до 1861 г. в колонията свещениците не са от
български произход и между тях не е имало споразумение. Затова, според
отец Петър Казанакли, претърпяват миряните. Kазанакли е от добре позна-
та фамилия на свещеници в Бесарабия. Той е назначен за свещеник в Твър-
дица в църквата „Света Параскева” през 1861 година. Известно време с него
работи тук и отец Фьодор Влайков − син на отец Стефан [38].
В продължение на много години в Кубей работи отец Сава Беров − един
от най-активните разпространители на книги на български, публикувани в
Болград. Имено до голяма степен благодарение на отец Сава е организирана
културна и образователна мрежа, която свързва българите-колонисти от ру-
мънската и руската част на Бесарабия. Друг представител на Беровие – отец
Иоан − е свещеник в Голица, където същевременно учителствува в местното
училище [37, 196, 204].
От 60-те години на ХIХ век се наблюдава любопитна закономерност – в
списъците на абсолвентите на Кишиневската духовна семинария се срещат
имената на многобройни представители не само на вече известни династии
на свещениците Чакири, Киранови, Влайкови, Казанакли, но също така и
нови, създадени в Бесарабия – Стойкови, Груеви, Варзопови, които ще раз-
вият активна пастирска работа към края на века. Някои от игумените на селските църкви – възпитаници на семинарията – публикуват описания на
техните енории, които са един вид исторически и културни есета. Те съдър-
жат интересна информация за населението на бившите колонии, неговото
отношение към образованието и църквата. Статистическата информация,
съдържаща се в тези описания, е безценен исторически извор, който поз-
волява да се хвърли светлина върху историята и развитието на български
и гагаузки села в Бсарабия. Такива хроники създават свещениците Михаил
Тодоров от Задунаевка, Георги Варзопов от Селиогло, Петър Казанакли от
Твърдица, Константин Малай от Чок-Мейдан [4; 16; 23].
В допълнение, свещениците отварят към църквите неделни училища.
Например, в село Селиогло в неделя в такова училище миряните, водени от
отец Георги, четат на глас Евангелието, химните, Житията на светците. Све-
щеникът на селото Гайдар Ефстатий Нефталимов съобщава за неделните
беседи с вярващите [17, 170]. Отец Макарий Любов в село Кортен насърчава
изучаването на най-важните молитви и християнски истини от момчета и
момичета преди брака. Той също така е организатор в селото на църковен
хор, от „прекрасното пеене”, на който е изненадан епископ Павел, посетил
Кортен през 1873 година [25, 67].
Тук трябва да отбележим, че в град Болград през 60-те години видният
български възрожденец Рашко Блъсков издава списание „Духовни книжки”
(1864 г., 1866−1868 гг.), които внасят огромен влог в делото на религиозно-
нравственото възпитание не само на диаспорите, но и в самата метрополия.
Според самия издател, това е „месечно списание с духовно съдържание, ос-
новната цел на което е да се засили и укрепи прадядовата вяра, развитие и
възпитание на народа” [11]. Рашко Блъсков разглежда новото издание преди
всичко като издание, адресирано към „единородни духовни пастири”, които
ще го използват, за да просвещават паството си. Тук се публикуват различни
статии, разясняващи Свещеното Писание, различни черковни проповеди,
духовни разговори, разкази на многобройни църковни празници. На стра-
ниците на „Духовните книжки” са били публикувани за първи път „Житията
на светците” от Р. Блъсков. Същевременно списанието изказва пожелания
към свещениците как правилно да организират благородната си работа, раз-
крива ролята на пастирите и отговорността им по отношение на миряните.
Като цяло, в печатницата на Болградското централно училище през 60-
те години на XIX век са издадени доста книги с религиозна тематика. Това
са главно преводи от руски, гръцки, немски. В жанрово отношение това са
катехизиси, молитвеници, неделни апостоли и евангелия [37, 234-240], които
се разпространяват и сред заддунавските преселници, и по българските земи.
Един от най-популярните празници в създаденото българско въдворение
в Бесарабия през втората половина на XIX век е Денят на Светите братя Ки-
рил и Методий. Първоначално като инициатор на празнуването на този твър-
де почитаем от преселниците празник изпъква духовенството. Но много ско-
ро Денят на Св. св. Кирил и Мефодий от извънредно черковен и ученически се
превръща в истински граждански празник. Със специален размах се празнува
този ден в Болград. Той е една от най-важните културни прояви на българите
в града. Както е известно, славянските равноапостоли светите братя са покровители на Болградското Централно училище. Празникът обикновено започва
с църковна служба, молитва в катедралата „Свето Преображение”, след кое-
то цялата процесия се премества в Заседателната зала на училището, къде-
то свещениците освещават водата, уважаеми граждани, учители произнасят
тържествени речи. След тази официална част Попечителният комитет на
Болградското Централно училище кани всички присъстващи да вземат учас-
тие в «изобилната трапеза в обществената градина» [3, 202]. Пиршеството в
градската градина обикновено се съпровожда с българско хоро и български
народни песни [3, 202]. Един от очевидците на това ярко тържество, видният
възрожденец Пандели Кисимов, по-късно в мемоарите си споделя, че никак
не е било лесно „в една чужда страна, при друга църковна власт, едно ново
въведение да се превърне в реда на църковния култ” [20, 51].
В Бесарабия, в новата си родина, българските преселници (включител-
но и жените) продължават една твърде разпространена древна балканска
традиция – хаджийството, то ест поклонничеството по светите места: главно
в Зографския манастир на Атон и в Йерусалим. В този случай поклонниците
получават титлата „хаджия”, „хаджийка”. Според известния български учен
Христо Гандев, „Българското хаджийство е широко разпространено битово
явление, което демонстрира благочестието на българите и културната им
жизнеспособност, която съответствува на времето” [5, 213].
Поклонниците бесарабски българи щедро даряват бесарабските мана-
стири. Според А. Зашчук, благодарение на дарения от българите, манасти-
рите дължат своето благосъстояние и съществуване [14, 505]. По време на
поклоненията си в Атон и Йерусалим хаджиите придобиват многобройни
черковни принадлежности, утвари, икони. Всичко това след завръщането
си, по установилата се през първата половина на XIX век в техните среди
традицията, поклонниците даряват на местните църкви. Известно е напри-
мер, че целият интериор на новата църква в Башкалия е бил подарен от ко-
лонистите на колония Комрат [30, 44].
Извършвайки поклонение в Света Гора, българските колонисти-хад-
жии преминават през родината си, родните си селища, много се срещат с
близките си, останали в Българските земи. По този начин се запазва и под-
държа духовната връзка с майка България. Устната традиция в българския
град Калофер е запазила историята за това как поклонници от българското
село близо до Одеса Катаржино даряват на женския манастир след опожа-
ряването му от турците през 1877 г. година цялата църковна утвар.
Българи и гагаузи активно се занимават с благотворителна дейност. Това
са предимно пожертвувания в полза на църквите. През 1872 г. архирейският
наместник на III окръг на Акерманския уезд отец Савва Беров докладва за да-
ренията на Георги Черкез, Стоян Бурдук и Tанас Лачев от колония Селиогло,
които са пожертвували 300 сребърни рубли за закупуване на свещеническите
одежди и изграждането на каменна ограда на селската църква. През същата
година селянинът от Тараклия Тимофей Киров спомоществува 500 рубли за
изграждане на църквата в Тараклия. „Кишиневските епархиални ведомости”
съобщават за даряване на 500 рубли от кубейския колонист Димо Чекан, ко-
ито са предназначени за изготвяне на позлатена изискана икона „Гербовецка Дева Мария” за местната църква. Още един кубеец – Танас Шишман – даря-
ва на църквата полилей със стойност 175 сребърни рубли. Селяните от Татар-
Koпчак Георги Узун и Дмитрий Арнаут жертвуват на местната църква съответ-
но 247 и 110 рубли за закупуване на църковни одежди [28]. Този списък може
да се продължи с многобройни имена на дарители от българи и гагаузи в Беса-
рабия. Ясно е, че към 60–70 години на XIX век даренията на местните църкви
сред българските преселници стават широко разпространена практика.
Описания на енориите на българските преселници, публикувани в „Ки-
шиневските епархиални ведомости”, довежат до извода, че основната задача
на епархийските власти сред това население е разпространяването на руския
език сред местните жители, вчерашни чужденци, за да се приобщат по-добре
към истините на вярата. Така че няма нищо чудно в доклада на свещеника
Нефталимов, че благодарение на неделните беседи гагаузите от колония Гай-
дар научили най-важните молитви, защото тук те им се обясняват на разбира-
ем език. През 1874 г. отец Георги Варзопов ходатайствува пред епархийските
власти да се създаде специална комисия, целта на която е да се преведат на
български език най-важните християнски учения за по-успешно проповядва-
не на Божието слово сред българите [4; 23, 746, 865, 912]. Любопитното е, че
това ключово условие за културно и образователно развитие на българските
преселници, сформулирано от представителите на българската емигрантска
интелигенция в началото на 60-те години на XIX век [37, 144-220], става ясно
на свещениците през 70-те години и те се опитват да преведат необходимата
литература на разбираем от страна на паството език.
От друга страна, свещениците посочват огромното количество езиче-
ски отживелици и суеверия сред българските колонисти. Още френски-
ят пътешественик Ламартин, посетил българските земи през 1832−1833 г.
констатира: „Българите са народ селски, те са меки и трудолюбиви, пълни
с уважение към свещениците и усърдие към обичаите си – това е източно-
православното вероизповедание” [34, 229]. Както е известно, православието
в България непрекъснато се подлага на изпитания: мощното движение на
богомилите, павликяните и други ереси не позволяват на българите да се
обединят под едно знаме на православието в навечерието на османското за-
воевание. Самото турско иго също допринася за култивиране на езическите
остатъци, тъй като литургията често се извършва от слабо образовани све-
щеници, които се ограничават само от изпълнението на основните ритуали.
Духовниците подчертават голямата почит на българи и гагаузи към църк-
вата, но в същото време те изтъкват факта, че отвъддунавските колонисти
прецизно спазват ритуалите за плодородие, здраве, изпълнение на дълга
към предците и т.н. Исторически така се случва, че след поробването на
българските земи православието става народна религия, то не се налага от
държавата, както, например, в Русия. В българските земи православието се
развива върху общинните основи благодарение на запазилите се обичаи и
традиции, които се предават от поколение към поколение, от една страна,
а от друга – се опира и на извършването на черковните обреди от свеще-
ника без особено задълбочаване в тънкостите на свещеното писание. Тази
непоколебима народна вяра, поставена върху православния култ, довежда до „появяването на пъстрото двоеверие, възмущаващо строгите ревнители
на чистото християнство” [1, 282].
Руската православна църква не може да се примири с такова положение
на нещата и прави всичко възможно да изкорени суеверията и народните
обреди на българските преселници. Обаче самобитната традиционна бъл-
гарска култура, преживяла петвековното турско робство, успява да се запази
и дори днес преживява реминисценции.