Как Васил Кунчев става "Левски"?

Тайното братство

Когато Георги Раковски пристига в военния лагер , където минават изпит новопристигналите от България кандидати за Първата Българска легия в Сърбия, той с учудване одбелязва едно русо момче да прави всякакви гимнастически упражнения и войнишки трюкове, поразяващи въображението не само на селските и градски новобранци, но и на офицерите. Например, момчето можеше лесно да прескочи кон или висок стобор и получава от родоначалника на българското национално движение прякор «Левски».
Изниква въпросът: как един замонашен момък Васил Кунчев овладял такива бойни качества?
И тук се обнаружава една голяма българска историческа тайна, забулвана от официалната историческа наука, стъкмена по шаблоните на европейските учени хора и за които Васил Кунчев-Левски е един от редицата млади български революционери, вписани в общоевропейското революционно движение в средата на 19 век с идеите за национални републики вместо монархическите империи.
В книгата на Д. Александров « Бойно изкуство и военно дело на древните българи» четем:
« Матей Миткалото е друга важна фигура сред монасите-таксидиоти. Той бил особенно добър в борбата и фектовката с тояга и никога не се разделял с нея, въпреки, че като член на тайния революционен комитет и дясна ръка на Васил Левски, той бил въоръжен с огнестрелно оръжие. Матей прекарва 12 години в Атонския манастир, сетне и в Рилския. Обиколил целия Балкански полуостров и бил ненадминат стрелец в Легията на Раковски, където се запознава с Васил Левски.
Самият Левски също бил запознат с бойното изкуство и също бил монах преди да стане революционер-патриот. Така, че не бива да се учудваме как Апостолът на Свободата е съумял десет години успешно да се укрива в нелегалност и леко се справял с всякакви засади и положения до фаталния ден, когато подлото предателство го сварило неподготвен.»

Излиза, че преди да стане «революционер» и «Левски», Васил Кунчев е член на едно братство, характерно с умение за конспирация, бойна подготовка с подръчни монашески средства: тояга, железен кръст, голи ръце… И това братство са били монасити- таксиодити. Струва ли извънредно да се подчертава, че това предизвиква връзка с «шаолин» и цялата филмова японско-китайската индустрия за бойните изкуства. Но България и художествените й дейци и тук остават отзад и се сурнат омърлушено след чужеземната масова култура по една много проста причина. Те не познават истинската история на своя народ и не се способни да анализират многобройните явления в фолклора, бита, езика, които сочат истинските корени на българския народ и как те са овързани с Централна Азия и нямат нищо общо с Европа до известния момент на «Освобождението». Не, че не го признаваме, но то наложи много неща, изкривяващи миналото на българите.
Какво струва саде очебийния за всеки бесарабец факт, че в една или друга степен хем с лицето приличаме на всички кавказки и средноазиатски народи, хем и с отделни адети, музика, думи, кухня и поминък.
Така че «ниндзи»те не са толкова японско оригинално достояние, отколкото е част на едновремешна обща култура и благодарение на напредналата медиа-индустрия изпреварва сегашните българи като турците и сърбите в музикалното наследство. Досадно, но факт.
А сега да се запознаем с българо-балканските «ниндзи» от същата книга на Д. Александров.


Бойни изкуства на българитските монаси-таксидиоти.

Българите нямат свой «шаолин», но манастирите в България от край време са били средище на книжовност, култура и духовен живот и понякога зад техните стени са се оттегляли от мирската суета знатни воини, багатури и военоначалници.Смутните времена на несигурност и войни с византийци, кръстоносци, татари, печенези, а също с разбойници, кърджалии, черкези, башибозуци и турци принудили монасите-воини да запазват древните бойни изкуства и да ги усъвершенствоват съобразно с канонините на христианството.
Най-често манастирите са изградени в труднодостъпни, усойни места и били идеални места за тайно обучение. Всеки манастир си имал специална, въоръжена охрана-пандури.
А ролята на монасите-таксидиоти е била да странствоват из страната и да събират такси- пожертвования, милостиня и дарения на манастаирите, за строеж на нови църкви и килийни училища. През турското владичиство в България таксидиотите предпазвали простонародието от гръцко влияние и домогванията от фанариотите, които угоднически се помазвали към султанската власт. Монасите бродели навред и на много места отваряли временни или постоянни училища, просвещавали населението, учел иго на писмо и четмо. И в това явление бележи приемственността на килийните, монашески училища и бъдещите Читалища.
Христианскат вяра не позволявала на монасите да носят оръжие, и подобно на монасите от будиските манастири българските избират за основното оръжие за самозащита- тоягата. Системата била комплексна и включавала в бой фектовка с тояга, отбрана с голям железен кръст, с кожена торба, ръкопашен бой срещу кама, ръкопашен бой с голи ръце и борба. Освен това се изучавали приложна психология, методи за легизиране, преобразование и преправане на гласа….
Таксиодитите носели особенно облекло от шията до чатала и отзад на гърба, през средата на тялото се отпускала метална лента, съчеленена от отделни части като ризница. Предназначението на този своеобразен «бронежилет» било на предпазва монаха от внезапно посичане с меч или сабя. От кръста надолу имали «желязна пола» състояща от четири метални плочки.
Подбедриците от коленете до глезените се намотани с пресукани навушта от козя вълна, които ги предпазват от остро оръжие. Отгоре се обличали с дълго расо, което скривало от погледа цялата защитна амуниция. На глават носели високи шапки или калпаци, в които прибирали косата и ги правели по-високи и внушителни. Расото било стегнато в кръста с пояс или въже, използвани също в боя.
Основното оръжие-тоягата имала желязна кука, известна у нас като «кърлига», на която окачвали торбата с парите. Техниката на боя включавала стъпки. удари, закачанията с куката, блокове, въртене и хвърляне на тоягата като копие, въртенето на тоягата около тялото в осморки, предполагащо бой с няколко противници, атакуващи от различни страни.
Второто основно оръжие бил големият железен кръст, който винаги носели със себе си като символ на вярата. Кръстът можел да се държи по четири различни начина и бил страшно оръжие в ръцете на умеятелен боец. С него можело да се атакува и да се употреблява като меч и дори самият символ на христианската вяра стъписвал противника.
Кожената торба с парите също се използвала като оръжие.
Монасите използват в ръкопашния бой ритници, удари с длан и саблени удари с реброто на ръката. Юмручните удари са избягвани в тази система като застрашават ръцете от среща с твърд предмет. Употребата на дланта с преимущество пред юмрука явно сочи на азиатския, древнобългарския произход на системата и тя няма връзка с славянския и гръцкия юмручен бой.

Таксидиотите се подлагали на тежки и продължителни тренировки, като най-голямото ударение се поставяло върху упражненията за сила и техника, упражнения за развитие на коремната преса, гимнастически упражнения и психически тренировки на базата на религиозната дисциплина, както и специални диети на базата на исихазма- обуздаване на душата, голямата загуба на сили чрез страстите води до разслабване, мързел и безгрижие, помрачаване на ума и малодушие, болести на духа: съмнения, отрицание, страх и отчаяние.
Системата включвала упражнения в бягане, скачане, бързо катерене по дърво.
Методи по обезвреждане на насъскани кучета, преодоляване на водни прегради.
Преди да тръгнат на път, монасите изпълнявали особен ритуал с упражнения от типа на хатха-йога, който погасявал плътски желания , избистрял ума и спомагал за физическа концентрация.
Във вражеската среда можели да се преобличат, лицедействат, разпознавали отровната храна, владеели лечебни изкуства, изграждали агентурна мрежа, пароли, тайни знаци, явочни квартири, скривалища.
Факт е, че Васил Левски е владеел изкуството на превъплъщението, подобно на известния боец Матей Миткалото. Той имал сто занаята, по един за всеки ден: дякон, монах, въглищар, просяк (таксидиот), джамбазин (търговец на едър добитък), търговец на жито, на кожи, на пашкули, на гюлево масло, можел да се преправя на турчин. Левски отлично се борил, стрелял с револвер и владеел ръкопашен бой с кама.
Моралният облик и чистотата на Дякона е следствие на следването на исихазма и православната этика.

Само този откъс на книгата на Д. Александров би позволил на заинтересованите сценаристи и кинематографисти да изградят един филмов герой, съпостовим с героите на Брюс Ли, Чак Норис или Ван Дам, а образът на Васил Левски да прекрачи клишето на «революционер» и да придобие по-велик и юначен колорит като български багатур. И при това, че още не сме засегнали най-героичната тема на българската история – хайдутлука.

Монаси и хайдути
Въпреки, че името «хайдутин» претърпява ценностни изменения от « свободен пастир», чрез «разбойник» към «народен закрилник», последното значение напълно съвпада с ролята на монасите-таксидиоти и тяхната среща била неизбежна под въздействието на обективни обстоятелства.
« В Хилендарския манастир, в който творил и работил за народното дело отец Паисий, по-късно като послушник известно време прекарва и прочутия харамия Ангел Воевода, който извършил голям грях в хайдутството си. Негов наставник става Хаджи Йероним, който кръстосвал България в продължение на 12 години като таксидиот. След три години послушничество и бойна подготовка Ангел Воевода става народе закрилник. Имал такава физическа подготовка, че почти без засилване прескачал кон, натоварен с сандъци.»
За сегашните българи да си представят в каква политическа атмосфера са живеели нашите предци преди двеста години се обръщаме към друг книжовен извор:
« Особенно страдало самоковското население от еснафа (организация) на кожарите. Всеки петък след излизане от джамията те тръгвали вкупом през улицата начело с тъпани, зурни и байряци, въоръжени като на война и да не дава господ някой да им препречи пътя. На един попаднал в техните ръце самоковец с тъпото на сабиите му изпотрошили и одрали главата, друг впрегнали в каруцата и го яздили цял ден. Каймакинът (управител) затварял очи на тези безчинства, защото напълно бил зависим от тях. Да иде българин на панаир-все едно да си сложи главата в торба. Озъбиш ли се на турчин-те чака нажежена пиростия и смърт. Султанския ферман нищо не струва пред ятагана на местният ортак турци…Всеки бей има около себе си няколцина главорези, които държали в страх и трепет населението. По-често нямали никаква работа, събирали са и кръстосвали из кърищата, биели, грабели и обесчествали и чак есен се прибирали в града-ни лук яли, ни лук мирисали.»
И как такъв безпредел може да се ликвидира? Само с ятаган…и ако тази земя роди юнак.
Самоковци раждат Чакър Воевода. Той създава бойна дружина и последователно избива няколко отреди, пратени от власта и веднъж и армейски корпус. На десетина години турците присмиряват в тази околност и не смеят да насилват.
Кюстендилци пък раждат Румена Воевода, която с женското си обаяние и юначния характер грабва акъла и сърцата както на хайдутите, така и на турските бейове, готови да й простят всичките убийства на «хранените» им хора, аби да стане кадън ефенди.
Историята на Румена-воевода дотолкова е оригинална, «кинематографична» и «трилърска», че способна да засенчи Холивуд заедно с всичките «сапунени» турски, бразилски и российско-бандитски сериали. Веднъж дружината беше здраво обхваната и притисната от многобройната турска потеря и нямаше никакъв шанс да се измъкнат от клопката живи. Турците самонадеяно запалват огньове през ноща и чакат утрото, за да избият клетниците. Обаче се случва нещо страшно и изненадващо: над позаспалите потерджии се разнася смразаващ вик и в светлината на огньовете лети разчорлена вещица с червени коси и стреля по тях с пищови. Вцепенените от страх и ужас стражници изпущат момента и хайдушката дружина се изгубва в черната гора.
А какво струва такъв духовен сюжет, когато прочутата хайдушка воевода моли своя селски, законен съпруг да ё прости истинското съпружество с байрактаря Стоян, с когото тя прекарва дни и нощи много години и да се съедини с жената на Стоян с три деца. И най-удивителното мъжът й точно това прави.
А Румена води дружината към Българската Легията в Сърбия за да освобождават Отечеството. Но това предизвиква бунт сред хайдутите, склонни към «кърджалийство», но не към «политика». Тримата от тях, са влюбени в Румена, но ревността към байрактаря им мъти акъла и те нападат заспалата двойка, за по-сетне единият от тях да се самоубие от съзнанието на чудовищното предателство.