Чийшийските корени

Продължение. Началото на http://megdan.ru/blogs/pendzher-km-sveta/chiishija-s-ochite-na-tarakliici.html

Школата ни посрещна с познати символи и истинно чийшийска мокаетност. Всичко тук ни напомня за съветската строгост: чистота, тишина, нагледна "агитация", линейка.


Освен това сме посрещнати като скъпи гости, макар че неочаквани.




А ето "наш выпуск" 1968-69


И даже сме поканени в столовата.

Перемена. Чува се детска гълчава и в столовата се втурват децата.

Истински, български лица.


Мислено ги сравних с нас, едновремешните. Тези са по-спретнати, по -применени, по-сдържани и по-интеллигентни. Но не се чува руска реч. Начеваме да ги разпитваме. Учили на украински. Слисан съм. За мен "украински" все едно, че "тукански"-сиреч бесарабскобългарски.
Такива се българите:безропотно се подчиняват на властта. Сигурно знаят, че насилието е признак на слабостта. В едно семейство, ако бащата псува и скача на лобут-значи няма нужната, дълбинна сила и правдина. А иначе и украинският и румынският езици са за добро: пораждат вътрешна съпротива и интерес към родният-български и имперският-руски. В 19 век един бюлюк наши бесарабци се учили в прочути европейски и российски университети, станали големи хора и създали България.

А ето нашата семейна история.

Тези изоставени къщи едно време са били "родно огнище", което изпъром беше разручкано от "съветската" власт, а сетне и от "перестройката".
Тази къща на времето била призната за "кулацкая". Дядо ми, «Гагаузина Васил» бил заможен, чийшийски земеделец.

Освен това бил компанион на известен тараклийски търговец- Михайлов Игнат (Кокошерина) и става негов кумец. И двамата «съветската» власт ги «декласира». Сигурно, властта била толкова «съветска», както сега е молдавска или украинска. Можели една свестна власт да трепе най-деятелните хора? Значи…е душманска.
Нашето семейство е дигнато на вечное поселение в Сибир, покъщнината е разграбена от мокаетните комшии, къщата я взима селсъвета, а когато, неочаквано за всички, се завръщаме живи-здрави, не ни пущат в Чийший. Сме станали неблагонадежни. Прибра ни Тараклий, родното село на мама. Но тя обикна Чийший, а в Сибира, през дългите заснежени месеци, мечтаеше да стане птичка за да долети до Бесарабия. И сега, когато сме тук, тя често ме взимаше(бях на шест години) и двамата тръгвахме за Чийший по кърският път. Там душата й си намираше мястото.Дохождаха по празници и роднините от Чийший: на каруци с пъстри черги, хубави коне, пискюли...Целувах ръка, ми даваха по някоя рубла. Винаги чийшийци носяха в себе си някаква магия: церемонни, напети, краваи, накипрени, мониста, алтъни..мъжете винаги иронични.

Това са чинка и чичо Иван. Стреснат от "разкулачиванието" и задигането на баща си и брат си, чичо са разболява и умира.
Мама ме учише да пия вино по-чийшийски: ако те подават чешата, не бива тутакси да я изливаш в гърлото, сякаш си последният пияница и просяк. Трябва да отпиеш една-две глътки и да върнеш чешата. Ако те уважават, ще я предложат повторно. Ако не-не. Ти тук си само за адет. Ако си виночерпий не наливай чешата до край, а погледни на кого наливаш, какви бърни има и оставаш място в чешата за тях. А иначе човека се чуди, как да изсърба прелятата чеша и да не окапи снежнобялото кюркче или баска. Пеяха на трапеза дълги, жални български песни. Тъй се раждаше обичта към българщината. И никакви школи на това са не способни. Школите раждат саде примитивни националисти, които надуват бузи, но не знаят нито песни, нито на хоро да се хванат, нито да посрещнат човек с богата маса, нито да го изпратят с кравай-кокошка, нито да отгледат живност…


Това е «бащин двор» също и на, известни в Тараклий песнопойки- моята племенница Анна Войтович и внучка Вика Тараклийска. На горната снимка бащата на Ана и брат й Гено.

Редом живее буля Иваница (Надежда Петровна). Докоснах сме малко комшийски лаф и роднинско внимание.




И на прошка -чийшийски двори.




Караме за Нови Троян