"Губерката" Г.Х. Андерсен

0
Голосов: 0

199

"Губерката"  Г.Х. Андерсен


Губерката се смяташе толкова изтънчена и въобразяваше, че е швейна игла.
- Гледайте, внимавайте какво държите-викаше тя на пръстите, когато те я измъкваха,- гледайте да не ме изтървете! Ако падна на пода, да не дава Господ, може и да се изгубя: аз толкова съм тънка!
- Кяр, си такава! – отговарят пръстите и здраво я захващат през кръста.
- Я вижте, вижте, аз съм с цялата свита, - казва губерката и опъна подир себе си дългия конец без възелче.
Пръстите забучват губерката право в пантофа на готвачката. Кожата на на обувката й се пукна и трябваше да зашият дупката.
- Фу, каква черна работа,- намръщи се губерката, - аз няма да я издържа. Ще се счупя!
И наистина, тя се счупи и остана без ушо.
- Видяхте ли?! Хем ви казвах! Аз много съм тънка и крехка за такова насилие.
- Сега за нищо вече не я бива,- помислиха пръстите, но все пак я стискаха яко, дорде готвачката не цопна счупеното място в сургуч и когато той застина, си направи от губерката шипилка и я забучи в бареза.
- Сега съм брошка!- възликува губерката.
- Аз си знаех. чем е бива за по-достойно назначение. Който е талантлив, той му привира на всичко!, - и тя се изкиска скришнато- нали никой не виждал губерката да се провиква високо. Тя седеше в бареза, сякаш в фаетон и поглеждаше по страните.
- Позволете да ви попитам, вие сте от злато ли?,- обърна се тя към съседната булавка- Вие доста сте мила и имате собствена главичка…само, че май-дребнава. Опитайте се да я направите по-голямка.
С тези думи губерката тъй се поизправи и напъна, че изкочи от платното и падна право в помийното казанче, в която готвачката изливаше помията.
- Бря! Отплавам в круиз. Главното да не се изгубя. Аз съм твърдо съм тънка и не съм създавана за тозу груб свят.- казва тя, хвъргаляйки се в уличния ендек – обаче си знам цената и това е винаги приятно.
И губерката се изпъваше, без да губи кураж и доброто настроение.
Над нея плаваха всякакви боклуци: трески, клечки, сламчици, парченца хартия.
- Гледай ги, как плуват!- казваше губерката, - те не могат дори да се досетят какво има под тях.
- Тук съм аз! Аз тук седя! Ето тази клечка- плува и в главата й саде мисли за други клечки. Била ли си е клечка и такава ще си остане до край живота!
А тази сламка…Бря! Върти се гаче пумпал!...Чакай, ма! Не виряй толкова носа си! Гледай по-добре, да не се акнеш в някой камък!
Боже и ей тази вестникарска дрипла и тя…заплувала. Отколе вече всичките се забравили какво било напечатано по нея, а тя гледай, как се разгърнала, разперила…Дрипла със дрипла!
Аз си лежа мирно и на спокойно. Аз си знам цената и никой това не може да ми грабне.
Веднъж около нея нещо блесна и губерката си въобрази че е диамант. Но това си беше парче от счупено шише, но лъщеше и губерката заговори с него:
-Сигурно сте диамант?
- Да. Нещо подобно.
И двамата мислиха един за друг и за себе си, че са истински скъпоцености и приказваха между себе си за невежествеността и фудулията на света.
- Живеех в капачето у една мома,- разправяше губерката- тази мома беше готвачка. Тя имаше на всяка ръка по пет пръста и, не можете да си представите, до какво стигаше тяхната простотия. А имаха саде едно задължение и занаят- да ме измъкват и да ме слагат в капачето.
- А те лъщяха ли?- попита бутилочната отломка.
- Лъщяха? Не. Никакъв блясък нямаха-саде една фудулия
Те бяха пет брати и винаги стояха в редица, макар че бяха различни на бой. Крайният- големият, той право се странеше от другите/ и си беше един късичек дебеланко и гърбът му се гънеше саде в едно място, така че можеше да се поклони саде веднъж. Затова, пък той разправяше, че ако го отсечат, без него човекът не бил годен за воена служба. Вторият-показалецът- бушкаше си носа навсякъде, където не му е манджата: и в киселото и в сладкото, и в месечината, и слънцето. И той същия, който натискаше перото да пише доноси.
Следващият, дънгълакът-гледаше всички отвисоко. Четвертият – златоперст, носеше на кръста златен обръч. И, накрая, най-малкият-кутлето. Нищо не правише и с това се гордееше. Те саде това правиха, че се хвалеха и ме тормозиха . Доведе се от такъв живот да се хвърля в помийния казан.
-А сега ние сидим и блестим!- каза бутилковия отломък.
В това време от пристигналия порой, ендекът преля и отнесе отломъка.
- Въх! Премести се!- изпъшка губерката.,- аз пък, останах да лежа. Много съм тънка и деликатна, но гордея се с това и това е благородна гордост.
Тя пак лежа изпъната и много неща премислила.
- Аз съм готова да мисля, че съм се родила от слънчев лъч- до толкова съм тънка. Ми се чини, че слънцето ме търси под водата. Ах, дотолкова съм тънка, че дори баща ми-слънцето не може да ме намери. Да не беше ми се счупило ушото, може и щеше да го чуя. Ама…
Веднъж дохождат уличните хлапаци и започват да се чевъркат в ендека, търсейки вехти пирони, монети и други съкровища. Те се изпоцапаха грозно, но нали това им допада!
- Ай!- изкряска едното от тях. То се убоде с губерката. – Гледайте какво нещо намерих!
- Аз не съм «нещо», аз съм госпожица!- обиде се губерката, но никой това не чу. Тя отдавна почерня, но с черно винаги изглеждат още по-стройни и губерката си внуши, че станала още по- тънка.
- Ето го плува яична черупка!- се развикаха момченцата и я намушиха с губерката
-Черното на бял фон е много стилно-каза губерката, - сега много добре се виждам. Но главното да не ме хване морската болест, това вече няма да издържа-аз толкова съм тънка и крехка!
Но тя не се подаде на болестта и издържа изпитанието.
-Срещу морската болест трябва да имаш железен стомах и да помниш, че не си от долните и прости смъртни. Сега вече напълно се оправих. Хем си от по- благороден сой, хем повече можеш да издържиш!
- Крак!- каза черупката, когато я прегази каруцата.
- Оф, как ме натиска!- изпищя губерката,- такова не мога да изтърпя! Повдига ми се! Ще се счупя!
Обаче и този път издържа, макар че я прегази товарна каруца.
Губерката лежи на кълдъръма, цялата изтеглена. И да лежи. Такъв й късмета.
← Златната скрепка "Старият глупак" А. Моравиа →

Комментарии