Пеши поход Ботево-Тараклия

Пеши поход Ботево-Тараклия

Малко повече от 12 дни продължи походът "По пътя на предците ни", иницииран от група бесарабски българи. Първоначалната идея на родолюбците бе да преодолеят пеша 515 километра, като тръгнат от ямболското село Ботево към Нова и Стара Загора. Маршрутът на ентусиастите мина още през градовете Велико Търново, Бяла, Русе и на наша земя приключи в Силистра. Последния участък на пътя те извървяха от молдовската граница до Тараклия — центъра на бесарабските българи в Молдова (населен с 40 хиляди наши земляци, а в цялата страна са около 60 хиляди сънародници). Идеята за инициативата хрумва на Владимир Магла, който по професия е преподавател по география и биология, а в момента живее в Кишинев и работи като главен мениджър продажби в компания, занимаваща се с внос на екопродукти от Европа. В мероприятието с мотото "Не трябва да забравяме своите корени" участваха още Олег Косих — директор на фондация "Български дух" в Молдова, и Нина Топалова (секретар на БОРМ — Българска Община в Република Молдова), която пое тежката задача да е координатор на похода в страната ни, както и Александър Романеско, Сергей Войняк, Дмитрий Бучков със сина му. Трима от ентусиастите отговориха на няколко въпроса специално за читателите на ДУМА.

— Идеята за похода ваша ли е, Владимир? Как и кога се роди всъщност?

Владимир Магла:

— Немного отдавна вкъщи дойде приятелят ми от детинство Александър Романеско и сподели, че е открил в интернет село в България, откъдето са дошли предците ни първо в Украйна, а после и в Молдова. Прииска ми се да посетя това място, да видя земята, на която са живели нашите прадеди. А после реших не само да го направя, а и да измина целия път пеша, както са го сторили те преди близо 200 години.

— Колко време ви отне организацията на цялото мероприятие?

— Около 3 месеца. Тъй като съм зает човек, а подготовката на маршрута, пресмятането на всекидневните километри, които трябва да се изминат, определянето на спирките — всичко това изисква време, по-голямата част от организацията обмислях и набелязвах вкъщи след работа и в почивните дни.

— Как намерихте съмишленици? Колко души се включиха? Всички ли успяха да завършат похода?

— Освен приятеля ми Александър Романеско, който веднага се съгласи да тръгнем по пътя на предците ни, всички останали участници открих благодарение на интернет. Първо се срещнах с Олег Косих и му разказах за идеята си. Той я сподели в мрежата и започнаха да ми пишат хора, които изразяваха желание да се включат в похода. В началото ентусиастите бяха 12, но на старта се явиха 7 души, като в последния момент се присъедини синът на Дмитрий Бучков. До финала стигнахме двама — аз и Александър.

— С какви аргументи убеждавахте хората да се присъединят към групата?

— Никого не съм убеждавал. Който е имал възможност да отдели от времето си, не се страхува от трудности и се чувства българин, тръгна с нас.

— Казвал ли ви е някой: е, защо не покани и мен да се включа?

— Не, не е имало нито един, който да е рекъл подобно нещо. Надявахме се, че от Украйна поне някой ще пожелае да се присъедини към групата ни, но...

— Кой ви оказа най-голямо съдействие при подготовката и самото провеждане на похода?

— Когато вече се оформи екипът ни и определихме маршрута, исках да направя международен флашмоб. За целта обаче са необходими финанси. Някои от харчовете поех лично аз, другата част — цялата ни група. Най-много от организацията в България дължим на Нина Топалова, а информационната част падна на плещите на Олег Косих. Посрещна ни кметът на село Ботево — Георги Танев. По пътя ни помагаше Ивайло Шопски, голямо съдействие оказа и Живодар Кръстев от Русе.

— При атлетите, които се включват в класическия маратон на дистанция 42 километра, най-преломният е 35-ият. А при вас по време на похода коя беше границата, която осмисли старта и усилието? Кога усетихте, че ви е трудно да продължите, но няма и как да се откажете?

— Най-трудно ми беше на третия ден, когато започнаха да се изтъркват първите мазоли и се наложи да пия обезболяващи. Също така се откъсна подметката на новите маратонки, които обух за похода, изхвърлих ги и купих нови. Много тежко беше и когато наближавахме Велико Търново — температурата на въздуха надхвърляше 36 градуса на сянка, а ние вървяхме под преките лъчи на слънцето, нямаше никакъв вятър. Носехме и раници по 12 килограма.

— Бихте ли предприели друг подобен поход?

— Идеята ни е инициативата да стане традиция. Ние с групата от Молдова направихме първата стъпка. Ще се намери ли някой в България, който да не се страхува от втора? Може би още сега трябва да започнем да търсим съмишленици и организации, които да ни подкрепят, и догодина да осъществим още по-мащабно подобно мероприятие. Хрумва ми, че може да се случи през април, да е свързано с емблематичното за България въстание.

— Как се решихте да тръгнете на толкова дълъг път, Нина? Оказахте се единствената жена в групата на похода.

Нина Топалова:

— Няколко пъти съм чувала за тази идея. Но никой не се реши да я осъществи. От самото начало се включих в диалога — в чата, който създадоха момчетата. Казах им: с вас съм. После, когато преброих колко дни трябва да се върви, разбрах, че нямам необходимата физическа подготовка да мина това разстояние. Но ми хрумна, че мога да бъда полезна на хората от групата и ще ги придружавам с кола, когато изчерпя силите си да продължавам пеш. Реших, че ще взема участие в похода при всяко положение, защото исках поне малко да усетя как са вървели нашите предци. Разбира се, бяхме в много по-лесни условия, но все пак. Помислих, че надали ще има друг такъв случай, и затова няма накъде да се отлага. Не познавах никого от групата. С Олег веднъж се видяхме и това е. Не знаех, че съм единствената жена. В чата имаше доста други дами.

— Кои бяха най-големите трудности, с които се сблъскахте?

— Най-тежко ми беше да оставя Владимир и Александър в България, да се разделя с тях. Разбирах, че няма да им е лесно, но се наложи да се прибера в Молдова.

— Как реагираха хората? Какво ви казваха, когато разбираха накъде и с каква цел сте тръгнали?

— Посрещаха ни много топло. 90% от тях изобщо не познавахме, срещнахме се по време на похода. Те вече бяха наясно накъде сме тръгнали. Радваха ни се. Някои решиха да ни подкрепят и вървяха с нас пеш. Всички се възхищаваха как за толкова години — близо два века, не сме забравили езика, пазим традициите. Казваха ни как, когато ни гледат, се чувстват горди, че са българи. Кметът на село Ягода — господин Димитров, сподели, че като се е запознал с нас, още повече е обикнал родината. Всички искаха да им гостуваме. На места трябваше да отказваме да останем да спим или ядем при тях, защото имахме малко време. По цялото трасе ни чакаха хора. И това основно бе благодарение на Ивайло Шопски от "Пътуващо читалище". Предварително пратих маршрута на мои приятели и ги питах дали имат познати по пътя, за да може да се обърнем към тях с някакви въпроси. Например да питаме къде да разпънем палатки или да хапнем. Бяхме готови сами да си поемем разноските. Обаче хората така активно се включиха, че не ни оставиха да изхарчим нито една стотинка, изцяло ни поеха от българска страна. Моят добър приятел Живодар Кръстев от Русе ни оказа голяма подкрепа в неговия край, осигури ни 4 нощувки и среща с областния управител. Мислех си, че ще се намерят хора, които ще предложат по една чаша вода и парче хляб. Но такова посрещане не можех да си представя — със знамена, с народни носии, с песни! Просто нямам думи! Много благодаря на всички стари и нови приятели. От сдружението "Свети Георги Победоносец" — Сливен, дойдоха в Ботево да ни посрещнат. Докараха продукти, дадоха пари. Благодаря от сърце и моля да не се сърдят, че не споменавам имената на всички.

— Имало ли е момент, когато ви се е искало да се откажете?

— Аз не изминах цялото разстояние. Бях 4 дни в началото и после още два накрая. Прибрах Владимир и Александър от Силистра. И без това не планирах да преодолея всичкия път. Исках само да съм наблизо и да бъда полезна. Мислех си на ден да изминавам толкова, колкото сили ще имам — 5-10 километра.

— Ако знаехте с какви трудности ще се сблъскате, щяхте ли пак да се включите в тази инициатива?

— При всяко положение мислех да се включа. Не се колебаех за трудностите, само ме притесняваше как ще ме пуснат от работа. Вярвах, че в България няма да се сблъскаме с нерешими проблеми. Езика знаем, приятели имам доста...

— Били ли сте в България и преди?

— Много пъти. Първо с родителите ми, когато навърших 9 години. Малка бях, но много помня. Обиколихме доста места в България. Видях Шипка, Мадарския конник, манастири, Етъра… А сега през лятото и по два пъти месечно се е случвало да съм в България. През зимата — по-рядко.

— Посетихте някои знакови места за страната (паметника на връх Шипка, Дряновския и Преображенския манастир...). Кое ви направи най-голямо впечатление? Защо?

— Както споменах, на тези места бях и преди. Но винаги е вълнуващо за мен, когато съм не само по такива забележителности, а и просто в България. Защо? Защото кръвта вода не става. И обичта към България е голяма. Ние, от Бесарабия, сме щастливи, че имаме две Отечества — Молдова (или Украйна) и България. Едната е Родина, другата е праРодина. И не знам коя повече обичам. То е както обичта към майката и бабата. Как можеш да кажеш коя повече обичаш?! Всяка от тях обичаш посвоему...

— А вие, Олег, успяхте ли да усетите поне отчасти какво е било на предците ни да тръгнат от България към земите в Бесарабия преди близо 200 години?

Олег Косих:

— Един от най-вълнуващите моменти бе в село Ботево, Ямболско — там, откъдето започна преходът. Изкачихме баир — това е най-високото място в околността. И навсякъде, доколкото стига погледът, имаше обработени ниви — с царевица, слънчоглед, други култури. Баш същата гледка, която я имаме и в Бесарабия. И тогава пределно ясно разбрах — важното не е мястото, а хората. Преди двеста години едни българи са заминали от Ботево и на разстояние над хиляда километра с труда, усилията и навиците си са направили от пустиня истински рай. Същия, който са създали други българи, дошли след заминаването на предците ни, в същото село Ботево. Много силно е усещането да го осъзнаеш.

— Мислите ли, че медиите (в България, в Украйна, в Молдова...) проявиха достатъчен интерес към похода?

— Дори не очаквахме такъв голям интерес. Искахме само да изминем пътя — да докажем най-вече на самите себе си, че не сме по-слаби от предците ни нито духом, нито като физически качества. Оказа се, че тази наша идея намери отзвук в душата на хората, живеещи в България. Вероятно, наблюдавайки какво правим ние, те погледнаха дълбоко в душата си и намериха там някой друг отговор. Например на въпроса защо ентусиасти като нас, не обръщайки внимание на времето навън, на разходите, на ценните летни седмици, правят нещо, което не носи пари, но е важно като голяма кауза?

— Кой момент от похода беше най-непредсказуем?

— Българското гостоприемство. Не очаквахме, че толкова много хора ще ни срещат по пътя, опитвайки се да помогнат кой с каквото може. Нямахме никакви проблеми — нито с нощувките, нито с прехраната. Надявахме се да отслабнем, но с тези гощавания по пътя беше сложно за изпълнение (усмихва се). Имах възможност да съм част от похода само четири дни и ги прекарах с голям кеф!

— Какво е посланието, което отправяте с тази инициатива?

— Искаме съвсем малко: независимо от социалните и икономическите проблеми, всички да помнят — българският дух е там, където има хора, които знаят кои са и откъде са. И броят им е голям. Затова благодарим: на Ивайло Шопски, който от София уреди цяла верига от хора по пътя ни, на Емилия Петкова, която е основната организаторка по посрещането ни в българските градове и села с хляб, сол, знамена и носии, на Натали Петрова, която популяризира акцията ни, на Георги Георгиев от Варна, който приятно ни учуди с младия и ентусиазиран екип, на Красимира Колева от Ямбол, без която този спретнат град щеше да си остане само точка на картата. Те, както и много други имена трябва да са известни. И не защото тези скромни хора искат да се чуе за тях. А защото ние смятаме, че именно те са истинските българи, достойно представящи държавата, която ние прекосихме надлъж и нашир.

120 просмотров

Рейтинг: 0 Голосов: 0

Комментарии